Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ungeduld des Herzens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Тръгнах, не, по-скоро политнах замаян навън. Още в тъмния проход ме напуснаха и последните ми сили. Трябваше да се опра на стената, защото страшно ми се виеше свят. Значи ето каква била работата! Това значи бе късно разкритата тайна на нейното безпокойство, на нейната необяснима досега агресивност. Ужасът ми бе неописуем. Чувствувах се като човек, който незлобиво се навежда над цвете, а насреща му се хвърля усойница. Ако чувствителната девойка ме беше ударила, наругала, заплюла, щеше по-малко да ме обезкуражи, защото знаех колко е избухлива и по всяко време бях готов за всичко с изключение на едно — че болната, недъгавата девойка може да обича и да копнее да бъде обичана! Че това дете, това полусъщество, това незряло и безпомощно създание би се осмелило (не мога да се изразя другояче) да люби и желае с опитната и чувствена любов на истинска жена! Бях помислил за всичко, но не и за това, че низвергнатата от съдбата девойка, която нямаше достатъчно сили да влачи собственото си тяло, мечтае да има любим, който да я обича, че така превратно е разтълкувала моите многократни посещения, правени единствено от състрадание. Ала в следващата секунда ужасът отново ме разтърси, защото проумях, че тъкмо моето собствено страстно състрадание е главният виновник за всичко: девойчето, усамотено и изоставено от целия свят, очакваше от мен — единствения мъж, който всекидневно и съчувствено го посещаваше в затвора му, от мен, шута на своето състрадание — други, по-нежни чувства! Аз обаче, жалък глупак, неизлечимо болен от своята наивност, съзирах в нея само страдалката, само сакатата девойка, съзирах детето, ала не и жената. Нито за миг — дори и най-бегло! — не си бях представил, че одеялото покрива голо тяло, което диша, чувствува, очаква, тялото на жена, която като всички други желае и иска да бъде желана — аз, двадесет и пет годишният младеж дори не бях и сънувал, че болните, сакатите, незрелите, състарените, отблъснатите и белязани жени също се осмеляват да обичат. Защото, преди сам истински да е поживял и събрал знания, младият и неопитен човек почти винаги изгражда представите си според разказаното и прочетеното; преди сам да е набрал опит, той неизбежно мечтае с чуждите представи и примери. Само че в книгите, пиесите и кината — тези опростявания и опошлявания на действителността! — се желаеха един друг изключително само млади, красиви, образцови люде; ето защо бях решил — по тази причина бягах и от някои авантюри, — че човек трябва да бъде твърде привлекателен, твърде надарен, твърде предпочитан от съдбата, за да привлече върху себе си симпатиите на една жена. В общуването си с двете девойки бях запазил своята простота и непринуденост само защото предварително бях изключил всякаква еротичност на нашата връзка и никога не се бях усъмнил, че двете са могли да видят в мен и нещо повече от симпатично момче и добър приятел. И докато понякога бях усещал чувствената хубост на Илона, никога не бях възприемал Едит като същество от друг пол; през ума ми никога не бе минала и най-беглата мисъл, че в посърналото й тяло тръпнат същите органи, а в душата й бушуват същите страсти като при другите жени. Едва от този миг нататък започнах постепенно да проумявам (писателите обикновено премълчават тези неща), че тъкмо уродливите, белязаните, грозните, повехналите, недъгавите и отритнатите желаят много по-страстно и по-опасно, отколкото щастливите и здравите, те любят с фанатична, мрачна, черна любов и нито една земна страст не е по-жадна и по-отчаяна от безсмислената и безнадеждна страст на тези онеправдани чада на господа бога, които виждат оправдание за своето земно съществуване единствено когато обичат и когато са обичани. Аз, неопитният и неизкушеният човек, никога не се бях осмелил да допусна съществуването на тази страховита тайна: тъкмо от най-дълбоката бездна на отчаянието изригват най-ожесточените, най-паническите вопли за живот! Едва в тази секунда новото знание се вряза в мен като нажежено желязо.

„Глупчо!“ — сега разбрах защо от устните й се бе изтръгнала тъкмо тази дума, когато чувствата й я бяха победили и тя копнееше да ме докосне с полуоформената си гръд. „Глупчо!“ — да, тя бе права да ме нарече така! Изглежда, всички още от първия миг бяха прозрели чувствата й: бащата, Илона, слугата и целият персонал. Всички от самото начало са се досещали за нейната любов, за страстта й, сигурно са се досещали с ужас и вероятно с лоши предчувствия — само аз не подозирах нищо, аз, шутът на своето състрадание, разиграващ ролята на добро, послушно и простовато другарче, което се смее с цяло гърло и не забелязва, че разбунената душа на момичето се терзае от моето неразбиращо, неразбираемо неразбиране. Бях заплетен в интригата като жалък герой от лоша комедия и всички зрители отдавна бяха разбрали това — но не и аз. Само глупакът не знаеше нищо и продължаваше да играе своята роля напълно сериозно и безгрижно, без да проумява в каква мрежа е попаднал, докато останалите от самото начало са вникнали във всяка нейна брънка и нишка; вероятно цялата къща беше наблюдавала как залитам с вързани очи, как играя на сляпа баба с чувствата й, докато тя най-сетне насила бе смъкнала превръзката от очите ми. Но както една-единствена светлинка е достатъчна да озари едновременно десетки предмети в стаята, така и аз със закъснение — с огромно закъснение! — и срам разгадах безброй подробности от последните седмици. Едва сега се досетих защо всеки път се огорчаваше, щом шеговито я наричах „дете“ — нея, която тъкмо в моите очи не искаше да бъде дете, а жена и желана любима! Едва сега проумях защо устните й тръпнеха неспокойно, когато нейната неподвижност видимо ме трогваше, защо така ожесточено мразеше моето състрадание — вероятно инстинктът й на жена пророчески усещаше, че състраданието е благо сестринско чувство и жалък заместител на истинската любов. Клетата девойка! Как ли се е надявала поне на една дума или знак на разбиране, които така и не получи; колко ли е страдала от моята бъбрива непринуденост — та нали в същото време се е пекла на жаравата на своето нетърпение и с тръпнеща душа е очаквала, очаквала е първия жест на нежност или поне е разчитала най-сетне да забележа нейната страст! А аз, аз не съм й казвал нищо, нищо не съм сторил, но съм продължавал да идвам; тази моя всекидневна поява е засилвала надеждите й и в същото време съм я смазвал с душевната си глухота — какво по-разбираемо от това, че в крайна сметка нервите са й изневерили и тя ме е сграбчила като своя плячка!

Всичко това бясно се въртеше в главата ми, а аз се придържах за стената на тъмния проход като ударен от гръм. Не ми достигаше въздух, а краката ми бяха подкосени почти като нейните. На два пъти се опитах да се придвижа напред и едва третия път успях пипнешком и със залитане да се добера до дръжката на вратата. „Това е вратата на салона — бързо съобразих аз, — вляво е другата, която води към вестибюла, там са сабята и фуражката ми. Значи бързо ще прекося помещението и дим да ме няма, ще изчезна, преди да е дошъл слугата. Надолу по стълбището — и ще си плюя на петите! Да се спасявам от този дом, преди да съм срещнал някого, комуто ще трябва да давам обяснения! Да се махам, да избегна бащата, Илона, Йозеф, всички, които ме оставиха да се оплета като последен глупак! Да се махам, по-бързо да се махам!“

Ала твърде късно! В салона ме очакваше — вероятно бе чула стъпките ми — Илона. Едва ме съгледа, и изражението й се промени.

— О, Богородице, какво ви е? Страшно сте блед… Да не би… с Едит пак да се е случило нещо…

— Не, нищо — със сетни сили промълвих аз и понечих да продължа по-нататък. — Струва ми се, че вече е заспала. Простете, трябва да се прибирам.

Ала в рязкото ми поведение навярно е имало нещо страховито, защото Илона решително ме хвана за ръката и насила ме накара да седна на едно кресло.

— Хайде, поседнете мъничко. Трябва да дойдете на себе си… Косите ви… какво се е случило с косите ви? Съвсем са разрошени… Не, останете — исках да скоча, — ще донеса коняк.

Изтича до бюфета, напълни чашата, а аз я изпих на един дъх. Илона с безпокойство проследи как разтреперан сложих чашата настрани (никога досега в моя живот не се бях чувствувал толкова слаб и изтощен). Сетне тихо приседна до мен и безмълвно зачака; само понякога внимателно ме стрелваше с обезпокоения си взор, поглеждаше ме така, сякаш съм болен. Най-сетне ме попита:

— Едит… каза ли ви нещо… имам предвид нещо, което… ви засяга лично?

По съпричастието й усетих, че се досеща за всичко. Бях твърде слаб, за да се браня. Само тихо продумах:

— Да.

Не се и помръдна. Нищо не каза. Само забелязах, че дишането й внезапно се ускори. Внимателно се приведе към мен.

— Наистина ли… го забелязвате едва сега?

— Нима можех да подозирам подобно нещо… такава безсмислица! Такава лудост!… Как й е дошло наум… защо аз… защо тъкмо аз?…

Илона въздъхна:

— Господи! А тя постоянно си мислеше, че идвате само заради нея… Че само заради това ни навестявате. Аз, аз не вярвах, че е така, защото вие… бяхте така непринуден и така… сърдечен, но… по друг начин. От първия миг се опасявах, че не изпитвате нищо друго, освен състрадание. Но как можех да предупредя клетото дете, можех ли да проявя такава жестокост, да го лиша от една заблуда, която го правеше толкова щастливо?… От много седмици насам тя живее единствено с мисълта, че вие… И когато постоянно ме питаше дали смятам, че наистина я обичате — не можех да бъда жестока… Длъжна бях да я успокоявам, да й вдъхвам сили.

Повече не бях в състояние да се сдържам:

— Не, напротив, длъжна сте да я разубедите, непременно да я разубедите! Та това е безумие от нейна страна, треска, детинска прищявка… нищо повече от обичайната влюбеност на девойче заради униформата. Ако утре се появи друг, той ще стане избраникът. Трябва да й обясните това… Длъжна сте навреме да я разубедите. Чиста случайност е, че съм идвал да я навестявам аз, а не някой друг, някой по-добър сред моите другари. На нейната възраст това отминава много бързо…

Ала Илона тъжно поклати глава.

— Не, драги приятелю, не се заблуждавайте. При Едит това е сериозно, ужасно сериозно и с всеки изминал ден става дори все по-опасно… Не, драги приятелю, за нея то е толкова сериозно, че аз не бих могла току-така да ви освободя от него. Ех, ако знаехте само какво става в този дом… По три, по четири пъти на нощ звънецът внезапно издрънчава, безцеремонно ни събужда и когато притичаме до леглото й, обзети от страх, че нещо се е случило с нея, я намираме разстроена да се взира напред и с все същия, все същия въпрос: „Как мислиш, не ме ли обича поне малко, съвсем, съвсем мъничко? Не съм чак толкова грозна…“ Сетне иска огледало, но веднага го захвърля и в следващия миг сама осъзнава, че онова, което върши, е безумие, а след два часа всичко се повтаря. В своето отчаяние пита баща си, Йозеф, слугинчетата; дори тайно нареди да повикат онази циганка от завчера — спомняте ли си я? — за да чуе повторно предсказанията й… Вече пет пъти ви писа писма, дълги писма, които всеки път накъсваше на парчета. От сутрин до вечер, от ранни зори до късна нощ, не мисли и не говори за нищо друго. Ту иска от мен да отида при вас и да ви питам дали я обичате, дали поне малко я обичате, ту се измъчва дали… дали не ви досажда, защото все си мълчите и се изплъзвате. Незабавно, незабавно да съм идела при вас, да съм ви намерила, където и да сте — вдига шофьора на крак, изкарват колата! По три, четири, пет пъти ми втълпява всяка дума, която трябвало да ви кажа, всеки въпрос… И в последния миг, когато вече съм излязла във вестибюла, звънецът отново издрънчава и както съм с шапка и палто, се връщам обратно, за да се закълна в живота на майка си, че няма да изрека и най-малкия намек по този въпрос. Ах, какво знаете вие! За вас всичко приключва, щом затворите вратата след себе си. Ала вие едва сте си отишли, когато тя ми повтаря всяка дума, която сте й казали, и ме пита какво мисля и дали вярвам… Ако й кажа: „Не виждаш ли колко те обича“, тя започва да ми крещи: „Лъжеш! Не е вярно! Днес не ми каза нито една нежна дума!“, ала в същото време иска да чуе всичко още веднъж, по три пъти й го повтарям и я заклевам… И на това отгоре и старецът! Оттогава съвсем се е разстроил, а ви обича и боготвори като собствено дете. Ако можехте да го видите как по цели часове седи с морен поглед до леглото й, милва я и я успокоява, докато най-сетне заспи. А после по цяла нощ неуморно снове нагоре-надолу, нагоре-надолу из стаята си… Ама вие… вие действително ли нищо не бяхте забелязали?

— Нищо! — извиках аз с всичка сила, невъздържано и отчаяно. — Не, кълна ви се, нищо! Съвсем нищо! Нима смятате, че щях да идвам, да присядам до вас, да играя на шах или на домино или да слушам грамофонни плочи, ако се досещах какво става тук?… Но как е могла да се поддаде на заблудата, че аз… че тъкмо аз… как може да иска от мен да приема сериозно това безумие, тази детинщина?… Не, не, не!

Понечих да скоча; мисълта, че съм обичан против волята си, неимоверно ме терзаеше, но Илона енергично ме хвана за ръката.

— Спокойно! Заклевам ви, драги приятелю, не се вълнувайте и преди всичко, умолявам ви, малко по-тихо! Тя чува и през стените. И моля ви, за бога, не бъдете несправедлив. Клетницата възприе като някакво знамение, че онази вест дойде тъкмо от вас, че тъкмо вие бяхте човекът, който пръв разказа на баща й за новото лечение. Оная нощ той изтича право при нея и я събуди. Наистина не бихте могли да си представите как двамата ридаеха и благодаряха на бога, че злокобното време е свършило; и двамата бяха убедени, че щом Едит се излекува и стане човек като другите, тогава вие… е, няма защо изрично да ви го обяснявам. Именно затова нямате право да разстройвате клетото дете тъкмо сега, когато й трябват сили за новото лечение. Трябва да бъдете неизказано внимателен и — пази боже! — да не допуснете да се досети, че това за вас е толкова… толкова ужасно.

Ала моето отчаяние ме беше направило безпощаден.

— Не, не, не! — заудрях с все сила по облегалката на креслото. — Не, не могане искам да бъда обичан, не искам да бъда обичан по този начин… Вече не мога да се преструвам, че не забелязвам нищо, не мога да седя непринудено и да дрънкам разни любезни празнословия… Не мога! Вие не знаете какво се случи… там в стаята й и… та тя ме е разбрала съвсем превратно! А аз само изпитвах състрадание към нея. Само състрадание, нищо друго, абсолютно нищо друго!

Илона мълчеше и се взираше пред себе си. Сетне въздъхна.

— Да, от самото начало се страхувах от това! Чувствувах го през цялото време… Но, господи! Какво ще стане сега? Как ще й го кажем?

Седяхме безмълвни. Всичко беше изречено. И двамата знаехме, че няма никакъв изход. Внезапно Илона се изправи с напрегнато изражение — личеше, че се вслушва. Почти в същия миг и аз долових откъм входа поскърцването на пристигащ автомобил. Сигурно бе Кекешфалва. Илона трепна.

— По-добре е сега да не го срещате… Твърде сте възбуден, за да разговаряте с него непринудено… Чакайте, бързо ще ви донеса фуражката и сабята, най-лесно ще изчезнете през задната врата към парка. Ще измисля някакво извинение защо не сте могли да останете за вечеря.

Донесе вещите ми с един скок. За щастие слугата беше изтичал към колата; незабелязано успях да мина край административните постройки, сетне в парка ускорих крачките си, подгонен от неудържим страх, че мога да срещна някого, който да ме заговори. За втори път бягах от съдбовния дом, сгушен и уплашен като крадец.

 

 

Аз, неопитният младок, досега винаги бях предполагал, че няма по-страшна сърдечна мъка от любовния копнеж и любовните терзания. Ала в този час започнах да проумявам, че има още една, навярно по-непоносима мъка от копнежа и терзанието, а именно: да бъдеш обичан против волята си и да не си в състояние да се защитиш срещу напористата страст; да виждаш как човекът до теб изгаря в огъня на своето желание, да го наблюдаваш безпомощно, да не намираш в себе си воля, възможност и сила да го изтръгнеш от пламъците. Онзи, който се е влюбил нещастно, от време на време съумява да обуздае страстта си, защото е не само създание, но и създател на своята мъка; ако влюбеният не е в състояние да потисне страстта си, той поне знае, че страда по собствена вина. Ала безнадеждно е положението на човека, който е обичан, без сам да обича, защото размерите и границите на чуждата страст не са му подвластни, защото всяка воля си остава безволева, щом те желае друг. Навярно само мъжът може в пълна степен да усети безизходността от подобна връзка, защото принудителната му съпротива се превръща за него едновременно в бич и вина. Защото, когато една жена се бори срещу нежелана страст, тя всъщност несъзнателно се подчинява на законите на своя пол; жестът на първоначална съпротива е извечен и вроден за всяка жена и когато се съпротивлява, макар и обзета от най-страстен копнеж, жената не може да бъде наречена безчовечна. Ала много по-страшно е, когато съдбата размени везните, когато жената е преодоляла своя свян до такава степен, че разкрива на мъжа своята страст, и без да е уверена в неговата любов, му предлага своята, а той, предметът на нейната страст, остава непристъпен и студен! Това е възел, който не може да бъде разплетен, защото не отговориш ли на желанието на една жена, ти потъпкваш и нейната гордост, засягаш чувството й за свян; когато отхвърлиш любовта на жената, ти винаги засягаш най-възвишените й чувства. Напразна е по-сетнешната нежност при раздялата, безсмислени са всички учтиви, уклончиви слова, унизително е всяко предложение за чисто приятелство, щом жената вече е издала своята слабост — всяка съпротива на мъжа неминуемо се превръща в жестокост, когато не приеме любовта; без да е виновен, той си навлича вина. Страшни, неразкъсваеми вериги! Доскоро си се чувствувал свободен, разполагал си със себе си и на никого с нищо не си бил длъжен; ала внезапно те погват и обграждат, неволно се превръщаш в плячка и мишена на чужди страсти. Покъртен до дъното на душата си, проумяваш: сега денем и нощем някой те очаква, мисли за теб, копнее и страда за теб — и то жена, непозната жена! Тя иска, жадува, желае те с всяка клетка от своето същество, с тялото, с кръвта си. Иска твоите ръце, коси, устни, твоето тяло, твоята нощ и твоя ден, твоите чувства, твоя пол и всичките ти помисли и мечти. Иска да дели всичко с теб, иска всичко да ти отнеме и да го погълне на един дъх. Винаги, денем и нощем, все едно дали си буден, или спиш, в този свят вече има едно горещо и будно същество, което те очаква, следи и бленува за теб. Напразно не искаш да мислиш за нея — тя постоянно мисли за теб, напразно искаш да избягаш — та ти вече не принадлежиш на себе си, а на нея! Чуждият човек внезапно те понася в себе си като отражение от огледало — не, не така, огледалото приема твоя образ, когато ти доброволно му го дадеш, докато тя, жената, чуждата жена, която те обича, вече те е изпила и смесила с кръвта си. Ти си винаги в нея, тя те носи в себе си, където и да избягаш. Постоянно си пленен, заточен в друг човек, преставаш да бъдеш самият ти, загубваш своята свобода и безгрижност; без да си виновен, се чувствуваш преследван и задължаван; усещаш мисълта за теб като постоянно горещо всмукване. Изпълнен с озлобление и ужас, се виждаш принуден да търсиш страстта на чуждия човек, който изгаря по теб. Тогава разбрах: няма по-безсмислен и безпощаден гнет за един мъж от гнета да бъде обичан против волята си — това е изтезание над всички изтезания и все пак вина без вина.

Никога и през ум не ми беше минавало, че една жена би могла да ме обича така безгранично. Е, често бях слушал хвалбите на своите другари, че тази или онази „тичала след тях“; може би дори весело съм се смял заедно е останалите, когато безцеремонно са разказвали за натрапниците — тогава аз все още не съм и подозирал, че всяка форма на любов, дори най-смешната, най-абсурдната, е неотделима от съдбата на човека и самото безразличие към любовта вече е вина пред нея. Ала чутото и прочетеното доста безславно минава и заминава покрай ушите ни; сърцето е в състояние да прозре същността на чувствата единствено от собствен опит. Първо трябваше сам да изпитам бремето, стоварено върху съвестта ми от чуждата, безсмислена любов, и чак тогава имах право да изпитвам състрадание към тогова или оногова, към този, който насила предлага чувствата си, и към другия, който с все сила се бори срещу чуждото опиянение. Тази отговорност бе отредена тъкмо на мен, ала, размерите й бяха чудовищни! Защото да отблъснеш влюбена жена вече е проява на жестокост и дори на сърдечна суровост; ала колко по-ужасно щеше да бъде моето „Не!“, моето „Не желая!“, изречено към това пламенно дете! Щях да обидя една болна, още по-болезнено щях да нараня една жена, и бездруго тежко ранена от живота, щях да отнема и последния пристан, и последната искрица надежда от един човек, и без това лишен от вътрешна опора. Знаех как застрашавах и дори убивах това момиче, потресено дори само от моето състрадание, ако си позволех да избягам от неговата любов; със зловеща яснота съзнавах неописуемата вина, която щях да поема против своята воля, ако, неспособен да отвърна на любовта й, поне не се опитах да се престоря на влюбен.

Ала аз нямах никакъв избор. Още преди душата ми да беше проумяла опасността, тялото ми се бе възпротивило на внезапната прегръдка. Инстинктите винаги се оказват по-мъдри от нашите трезви помисли; още в първата секунда на уплаха, когато се изтръгнах от нейната натрапена нежност, аз вече смътно предчувствувах всичко, което ще последва. Знаех, че никога няма да проявя самоотвержеността да обичам недъгавата девойка така, както ме обичаше тя; нещо повече — дори нямаше да намеря достатъчно състрадание в себе си, за да изтърпя нейната изпепеляваща страст. Още в първия миг на вътрешно бягство аз вече съзнавах: тук няма никакъв изход, никакъв среден път. Безсмислената любов щеше да причини нещастието на единия или на другия, а може би и на двамата.

 

 

Не помня как съм се добрал тогава до града. Зная само, че вървях много бързо и че в мен пулсираше една-единствена мисъл: „По-далеч! По-далеч! По-далеч от този дом, по-далеч от тази примка, бягай, бягай, изчезвай! Кракът ти повече да не е стъпил в тая вила, да не си зърнал повече тия хора и изобщо никакви хора повече! Скрий се, направи се на невидим, не поемай вече никакви задължения, не се заплитай в нищо!“ Помня, че се опитах да мисля и за бъдещето: ще си подам оставката, ще заема отнякъде пари и сетне ще избягам надалеч, толкова далеч в света, че безумната страст да не успее да ме стигне; ала това бяха по-скоро мечти, отколкото трезви разсъждения, защото в слепоочията ми постоянно се забиваше едно и също слово: по-далеч, по-далеч, по-далеч, само по-далеч оттук!

По прашните си обувки и по раздраните от трънаците панталони по-късно разбрах, че сигурно съм бягал направо през ливадите; във всеки случай, когато най-сетне се озовах на главната улица, слънцето вече се беше скрило зад покривите. И като същински лунатик подскочих, когато някой неочаквано ме тупна отзад по рамото.

— Хей, Тони, ето те и теб! Крайно време беше да те пипнем! Претърсихме всяко кътче заради теб и тъкмо се канехме да телефонираме в твоя рицарски замък…

Около мен стояха четирима другари; познах вездесъщия Ференц, Йожи и ротмистъра граф Щайнхюбел.

— Трябва да побързаме! Представи си, неочаквано пристигна Балинкай, от Холандия или от Америка, един господ го знае откъде! Поканил е за тази вечер всички офицери и подофицери. Ще дойдат полковникът и майорът, ще има голям пир в „Червеният лъв“, в осем и половина. Слава богу, че те открихме, старецът щеше да се сърди, ако беше офейкал! Нали знаеш, че Балинкай му е слабото място; когато дойде, всички трябва да сме налице.

Още не се бях опомнил напълно смаяно попитах:

— Кой е пристигнал?

— Балинкай! Какво се пулиш? Да не би да не познаваш Балинкай?

Балинкай ли? Кой Балинкай? В главата ми все още цареше пълно безредие, с мъка успях да измъкна това име като от купчина прашни вехтории. Ах, да — Балинкай! Някога е бил „черна овца“ в нашия полк. Много преди моята поява в гарнизона служел тук като подпоручик, бил най-добрият ездач, най-големият хаймана в полка, страстен картоиграч и женкар. Ала сетне станала някаква неприятна история, така и не разбрах каква точно; във всеки случай за двадесет и четири часа се простил с униформата, а сетне кръстосал целия свят. За него се разказваха какви ли не чудати истории. В края на краищата отново си стъпил на краката, защото в Кайро, в хотел „Шепърдс“, пипнал някаква баснословно богата холандка, милионерка, собственица на дружество със седемнадесет кораба и множество плантации в Ява и Борнео, и оттогава се превърнал в наш невидим покровител.

Изглежда, нашият полковник Бубенчич навремето беше измъкнал този Балинкай от голяма каша, защото верността на Балинкай към него и към полка си оставаше наистина трогателна. Всеки път, когато пристигнеше в Австрия, той нарочно прескачаше до гарнизона и така безразсъдно пилееше парите си, че градът седмици след неговото заминаване продължаваше да говори за това. Да облече старата униформа за една вечер, да седне сред старите си другари — всичко това бе станало за него вътрешна потребност. Когато весело и непринудено се разположеше на офицерската маса, направо си личеше, че в зле боядисания и опушен салон на „Червеният лъв“ той се чувствува сто пъти по у дома, отколкото в своя феодален замък край някой от амстердамските канали: ние бяхме и си оставахме негови деца, негови братя, неговото истинско семейство. Всяка година той определяше награди за нашите конни състезания, за Коледа редовно пристигаха два-три сандъка отбрани ракии и бурета е шампанско, а за Нова година полковникът с пълна увереност можеше да изтегли от банката солиден чек, за да попълни офицерската ни каса. Всеки, който носеше улански мундир с петлиците на нашия полк, можеше да разчита на Балинкай в труден момент: едно писмо беше достатъчно, за да оправи всичко.

По всяко друго време възможността да се срещна с тази знаменитост би ме зарадвала истински. Но аз бях толкова разстроен, че мисълта за веселие, шумни тостове и речи ми се стори най-непоносимото нещо на този свят. Ето защо побързах да се извиня, че не се чувствувам добре. Ала Ференц изкрещя:

— Изключено! Днес няма да се измъкнеш! — Хвана ме под ръка и аз бях принуден да отстъпя.

И докато ме теглеха напред, замаяно слушах разговора им: как и на кого Балинкай вече е помогнал в затруднение, как незабавно намерил служба за своя шурей и че бихме направили по-бърза кариера, ако постъпим на някой от неговите кораби или заминем за Индия. Йожи, този сух и заядлив младеж, от време на време наливаше оцет във възхвалните химни на добрия Ференц:

Дали полковникът щеше да приема тъй мило своя любимец шегуваше се той, — ако Балинкай не беше хванал на въдицата си тая тлъста холандска риба, а? Впрочем говори се, че била дванадесет години по-стара от него.

— Щом е решил да се продава, то поне нека да е по-скъпичко — разсмя се граф Щайнхюбел.

Едва сега, след толкова време, ми се струва странно, че въпреки моята зашеметеност всяка дума от този разговор се е запечатала в паметта ми. Често се случва замъгляването на трезвите мисли тайнствено да се съпътствува от силна нервна възбуда и когато влязохме в големия салон на „Червеният лъв“, аз доста задоволително успях да се справя със задачите си благодарение на хипнозата от дисциплината. А задачи не липсваха. Беше донесен целият запас от транспаранти, знамена и емблеми, които инак блестяха единствено на полковия бал, неколцина ординарци забиваха гвоздеи по стените с шумно задоволство, наблизо Щайнхюбел наставляваше тръбача кога и как да изсвири туш. Йожи, който пишеше най-четливо, получи задача да напише менюто, в което всички блюда имаха хумористично язвителни имена, а мен натовариха с ролята на разпоредител. Междувременно слугата вече подреждаше масите и столовете, а келнерите носеха звънки батареи вино и шампанско, които Балинкай беше докарал от Виена — от хотел „Захер“ — в своя автомобил. Странно наистина, но тази шумотевица ми действуваше благотворно, защото заглушаваше тъпите удари и въпроси върху слепоочията ми.

Най-сетне в осем часа всичко беше приготвено. Оставаше да прескочим до казармата, където бързо да се стегнем и преоблечем. Ординарецът ми вече беше уведомен. Мундирът и лачените ботуши бяха готови. Бързо подложих главата си под студената вода и хвърлих един поглед към часовника: имах още десет минути. Нашият полковник изискваше от нас невероятна точност. Чевръсто се съблякох, захвърлих прашните обувки, ала тъкмо застанах пред огледалото по долни дрехи, за да вчеша разчорлените си коси, някой похлопа на вратата.

— Не съм си вкъщи! — заповядах на своя ординарец.

Кузма изтича послушно навън и шепнешком размени няколко думи в антрето. Сетне се върна с писмо в ръка.

Писмо ли? За мен? Както бях по риза и бельо, взех синия правоъгълен плик, дебел и тежък като истински колет, и ръката ми внезапно пламна. Не бе нужно да поглеждам почерка — вече знаех от кого е писмото.

„Остави го за после! — мигновено ми пошепна инстинктът. — Не го чети, недей да го четеш сега!“ Ала против волята си вече бях скъсал плика и се зачетох в писмото, което все по-силно шумолеше в ръцете ми.

 

 

Това бе писмо от шестнадесет страници, написано развълнувано и на един дъх, писмо, което човек може да напише или получи само веднъж в живота си. Изреченията неудържимо се стичаха едно след друго като кръв от разкъсана рана, без нов ред, без препинателни знаци, думите се надбягваха, надпреварваха, надскачаха. И до ден-днешен, след толкова години, аз виждам всеки ред, всяка буква от това писмо; по всяко време на деня и нощта бих могъл да го повторя наизуст от началото до края, страница по страница — толкова често съм го препрочитал! В продължение на месеци след онзи ден носех в джоба си свитъка синя хартия и постоянно го вадех — у дома, в казармата, в землянките и край лагерните огньове през войната; едва когато отстъпвахме от Волиния — тогава нашата дивизия бе обкръжена от неприятеля, — ме обзе страх, че тази изповед, направена в миг на екстаз, би могла да попадне в чужди ръце. Тогава унищожих писмото.

„Писах ти вече шест пъти — така започваше то, — ала всеки път късах писмата си. Защото не исках да се издавам, не исках. Владеех се, докато имах сили. Много седмици се борих със себе си, за да скрия своите чувства от теб. Всеки път, когато идваше при нас приветлив и нищо неподозиращ, аз заповядвах на ръцете си да не треперят, а на погледа си — да изразява безразличие, за да не те смутя; често дори нарочно се държах грубо и язвително, само и само да не се досетиш как сърцето ми изгаря за теб — опитах всичко, което е по силите на един човек, дори свръх силите му. Ала ето че днес не издържах. Кълна ти се, това стана против волята ми, победена бях изневиделица. Просто не разбирам как стана; сетне толкова се срамувах, че ми се искаше сама да се бия и бичувам. Защото зная, да, зная каква лудост, какво безумие е сама да се натрапвам. Сакатите, недъгавите нямат право да обичат; самата аз изпитвам погнуса и отвращение от себе си — как тогава няма да бъда бреме и за теб, аз, смазаното, разнебитеното създание? Такива като мен, зная го, нямат право да обичат, а още по-малко — да бъдат обичани. Трябва да се сврат в някой ъгъл и да пукнат, а не да тровят със своето присъствие живота на другите хора — да, зная всичко това и ми се иска да умра, задето го зная. Никога не бих се осмелила да ти се натрапя, ала нали тъкмо ти ме дари с увереност, че скоро ще престана да бъда жалкият урод, който съм сега? Че ще се движа, че ще ходя като другите, като милионите, които дори не знаят, че всяка свободно сторена стъпка е божия милост и истинско чудо! Твърдо бях решила да се преструвам до мига, в който действително стана човек, жена като другите и може би — може би!!! — достойна за теб, любими. Но моето нетърпение, моята жажда да оздравея бяха толкова неудържими, че в секундата, в която ти се приведе над мен, повярвах, искрено повярвах, искрено и безумно повярвах, че вече съм другата, новата, оздравялата! Така дълго копнях и мечтах за това, че щом усетих твоята близост, за миг забравих проклетите си нозе — виждах само теб и се усещах като онази, която искам да бъда за теб. Нима не можеш да разбереш, че човек е в състояние да сънува и наяве, след като години наред е сънувал все един и същ сън — и денем, и нощем? Повярвай ми, любими — обърка ме единствено безумната заблуда, че вече съм се избавила от болестта; единствено нетърпението, че вече не съм низвергната и саката накара сърцето ми така бясно да изхвръкне от моята гръд. Опитай се да разбереш: толкова отдавна, толкова безкрайно копнея за теб!

Ала ето че ти узна това, което никога не трябваше да узнаеш, преди действително да съм се изправила на крака. Сега знаеш също заради кого желая да бъда излекувана — само заради един човек на този свят, само заради теб! Само заради теб! Прости ми безкрайно, любими, тази любов и знай, че те умолявам само за едно: не се страхувай и не се ужасявай от мен! Недей да си мислиш, че след като веднъж съм проявила настойчивост, ще продължа и занапред да те притеснявам, че — жалка и противна дори на себе си — ще се опитам да те задържа. Не, кълна ти се — никога вече не ще усетиш моята настойчивост, ще бъда неосезаема за теб. Просто ще чакам, ще чакам търпеливо, докато господ се смили над мен и ме сподоби с изцеление. Ето защо те моля, умолявам те, не се страхувай, любими, от моята любов, помисли — ти, който изпитваше към мен състрадание като никой друг, — помисли колко ужасна е моята безпомощност, как съм прикована към своето кресло, неспособна да пристъпя дори една крачка, безсилна да те последвам, да изтичам към теб! Помисли, помисли само, че съм затворница, която е осъдена да чака в своята килия, с търпеливо нетърпение да те чака да дойдеш и да ме дариш за един час с твоето присъствие, да ми позволиш да те погледна, да чуя гласа ти, да усетя твоето дихание, твоята близост — това е единственото щастие, което за пръв път ми е отредено през всичките тези години. Помисли, представи си само: аз лежа, лежа и чакам ден и нощ, всеки час е безкраен, едва понасям напрежението. А сетне ти идваш и аз не мога да скоча като някоя друга, не мога да изтичам насреща ти, не мога да те прегърна, да те задържа. Трябва да седя и да се владея, да се прикривам и преструвам, да внимавам за всяка своя дума, за всеки поглед, за всяка интонация на гласа, само за да не си помислиш, че се осмелявам да те обичам! И все пак повярвай ми, любими, дори това мъчително щастие си оставаше за мен щастие и аз всеки път бях горда и доволна от себе си, задето още веднъж съм съумяла да се престоря и че ти си си отишъл без подозрения, свободен и необременен, неразбрал за моята любов; само аз продължавах да се мъча, само аз знаех колко безнадеждно те обичам.

Ала сега и това стана. И тъй като, любими, вече не мога да лъжа и да отричам своите чувства към теб, умолявам те да не бъдеш жесток към мен; и най-клетото, най-жалкото създание не е лишено от гордост, ето защо не бих могла да понеса твоето презрение, задето не можах да усмиря сърцето си! Не си длъжен да отвръщаш на моята любов — не, кълна се в бога, който ще ме дари с изцеление и спасение, че и не помислям за подобна дързост! Дори насън не смея да се надявам, че би могъл да ме обичаш такава, каквато съм днес — не искам, ти знаеш това, никакви жертви, никакво състрадание от теб! Не искам нищо друго, освен да ми позволиш да чакам, безмълвно да чакам мига, който най-сетне ще настъпи! Зная, че дори тази молба е твърде голяма. Ала нима действително е прекалено да дариш на един човек това малко, това нищожно щастие, което не отказваме дори на куче — щастието безмълвно да погледне понякога своя господар? Нима трябва да бързаме да го отритнем, да го накажем с презрение? Защото, признавам ти това, само едно нещо не бих могла да понеса: ако аз, жалкото създание, съм ти станала противна, задето се издадох. Ако пожелаеш да ме накажеш въпреки собствения ми срам и отчаяние. Тогава ще ми остане само един път и ти знаеш кой е той. Аз ти го показах.

О, не, не се бой, та аз не те заплашвам! Не искам да те плаша, не искам вместо любов да изтръгна от теб състрадание — единственото, с което твоето сърце ме е дарило до този миг. Трябва да се чувствуваш напълно свободен и безгрижен — за бога! — не желая да те обременявам със своето бреме, не желая да ти навличам вина, за която ти си невинен; искам едно-единствено нещо: да ми простиш и да забравиш всичко, което се случи, да забравиш онова, което казах, онова, което си признах. Дай ми само това успокоение, само тази малка и жалка сигурност! Отговори ми веднага, стига ми само една дума, че не съм ти станала противна, че отново ще ни навестяваш, сякаш нищо не се е случило: не можеш да си представиш колко се боя да не те загубя! От мига, в който вратата се хлопна след теб, не зная защо ме измъчва смъртен страх, че съм те видяла за последен път. Ти беше толкова блед, погледът ти издаваше такъв ужас, когато те пуснах, че макар и да горях, по мен внезапно полазиха ледени тръпки. Зная — слугата ми каза, — че веднага си избягал от къщи; изведнъж си изчезнал заедно с фуражката и сабята. Напразно те търси — и в моята стая, и навсякъде: знам, че ти избяга от мен като от прокажена, като от чумава. Но не, любими, не, не те упреквам, разбирам те! Тъкмо аз, понеже сама се плаша от себе си, щом видя тези дървета по краката си, тъкмо аз, понеже зная колко зла, капризна, груба и непоносима съм станала със своето нетърпение — тъкмо аз най-добре мога да разбера какъв ужас всявам наоколо. О, колко добре разбирам защо хората бягат и тръпнат от страх, когато ги нападне чудовище като мен! И все пак умолявам те да ми простиш, защото без теб няма да имам нито дни, нито нощи, а само отчаяние. Изпрати ми една бележка, само няколко думи или празен лист, цвете или какъвто и да е знак! Нещо, по което да разбера, че не ме отблъскваш, че не съм ти опротивяла. Помисли, заминавам за цели месеци, и то само след няколко дни — след осем или десет дни мъките ти ще свършат. И макар че моите мъки тогава ще бъдат хилядократно по-големи, защото ще се лиша от теб за седмици и месеци, недей да мислиш за мен, мисли само за себе си, така както аз мисля само за теб, само за теб! След осем дни ще бъдеш свободен — но ела още веднъж, а сега ми изпрати поне една дума, дай ми знак! Не ще мога да мисля, да дишам, да чувствувам, докато не разбера дали си ми простил; не искам, не мога да продължа живота си, ако ми отнемеш правото да те обичам.“

Четях… Четях… И започвах отначало. Ръцете ми трепереха, а слепоочията ми туптяха все по-силно — бях ужасен и потресен, че ме обичат с такова отчаяние.

— Ех, и ти! Още се мотаеш по долни гащи, а ние като последни глупаци те чакаме оттатък! Целият състав се е събрал, Балинкай също, вече губим търпение, полковникът всеки миг ще се появи, а ти знаеш как се разбеснява, щом някой от нас закъснее. Фердл специално ме накара да отскоча дотук, за да проверя дали нещо не ти се е случило, а ти си седиш и си четеш сладки писъмца… Хайде, побързай, по-живо, по-живо, инак и на двама ни ще извият вратовете!

Ференц беше нахълтал в стаята ми. Ако по братски не беше стоварил тежката си лапа върху моето рамо, нямаше дори да го забележа. В първия момент не проумях нищо. Полковникът ли? Изпратил е за мен? Балинкай? Ах, да, да, спомням си — тържествената вечеря в чест на Балинкай! Побързвам да грабна панталона и мундира и със заучената бързина от кадетското училище машинално ги обличам, без да мисля какво правя всъщност. Ференц ме наблюдава със странно изражение:

— Ама какво става с теб?! Ти май не си на себе си! Да не би да си получил лоши вести отнякъде?

Бързам да отрека.

— Ами! Идвам.

С три скока се озоваваме на стълбището. Ала аз повторно се втурвам назад.

— Дявол те взел, какво те прихваща? — гневно изревава Ференц след мен. Но аз бързо грабвам писмото, което съм забравил на масата, и го пъхвам във вътрешния си джоб. И действително в последния миг влизаме в салона. Около дългата трапеза с форма на подкова се е събрала пъстрата компания, но никой не се осмелява да даде воля на настроението си, преди началствата да са заели своите места: също като ученици след втория звънец, които всеки миг очакват появата на учителя си.

Ето че ординарците широко отварят вратата и щабните офицери влизат в залата с дрънчащи шпори. Като един скачаме от местата си и за миг заставаме „мирно“. Полковникът сяда отдясно, а най-старшият от майорите — от лявата страна на Балинкай. На масата незабавно настъпва оживление, чиниите затракват, лъжиците потрепват, всички сърбат и бърборят с увлечение един през друг. Само аз седя странно отчужден сред развеселените си другари и постоянно опипвам мундира на мястото, където нещо пулсира и тупти като второ сърце. През мекото тънко сукно всеки път усещам как писмото прошумолява като разпален огън; да, то е тук, движи се и се мести върху гърдите ми като живо, и докато другите с удоволствие бъбрят и си похапват, аз мисля единствено за това писмо и за отчаянието на човека, който го е написал.

Келнерът напразно ми сервира. Не се докосвам до храната, вслушвам се в себе си — това ме парализира, спя сякаш с отворени очи. Отдясно и отляво до мен долитат неясни думи, ала аз не ги разбирам; сякаш всички говорят на чужд език. Пред себе си и до себе си виждам лица, мустаци, очи, носове, устни, униформи, но толкова смътно, сякаш гледам изложена стока през стъклена витрина. Хем съм тук, хем ме няма, безчувствен и все пак зает, защото продължавам да мърморя беззвучно отделни думи от писмото, а от време на време, когато не знам какво следва по-нататък или се объркам, ръката ми трепва, за да бръкне тайно в джоба така, както в кадетското училище вадехме забранени книги в час по тактика.

Тогава долавям енергичното подрънкване на нож по чаша; настава внезапна тишина, сякаш остра стомана е нарязала шума на парчета. Полковникът става и подхваща своята реч. Говори, но в същото време здраво се държи с двете си ръце за масата, а набитото му тяло се клати напред-назад, сякаш е възседнал кон.

— Другари! — рязко и дрезгаво извиква той, ясно изрича всяка дума от добре обмисленото си слово и подмята „р“-то като барабан за атака.

Напрегнато се вслушвам, но главата ми не се подчинява. Долавям само бученето и грохота на откъслечни думи:

— Честта на арррмията… Духът на австрийската конница… Вярррност към полка… старрр дррругаррр… — ала те се смесват с тайнствения шепот на други слова, тихи, умолителни, нежни слова, които се носят сякаш от друг свят — скритото писмо говори: „Безкрайно любими… не се страхувай… не мога да продължа живота си, ако ти ми отнемеш правото да те обичам…“ и отново гръмовното „р“: — … в чужбина той не забрррави своите дррругаррри… ррродината си… своята Австрррия… — И отново другият глас, като ридание, като сподавен вик: „Позволи ми само да те обичам… дай ми само един знак…“

И ето, като залп изгърмява, изтрещява трикратното „Ура!“ Всички скачат на крака, сякаш повлечени от вдигнатата чаша на полковника, откъм съседната зала отривисто изгърмява уговореният туш „Да живее!“ Всички се чукат и вдигат наздравица за Балинкай, който изчаква стихването на ураганния порой приветствия, за да отговори леко, свободно, духовито. Искал да каже само няколко думи, само това, че въпреки всичко никъде по света не се чувствува така добре, както сред старите си другари.

— Да живее полкът! Да живее Негово величество, всемилостивият вожд, императорът! — С тези възгласи речта му свършва.

Щайнхюбел повторно прави знак на тръбача, отново прозвучава туш и всички в хор запяват държавния химн, следван от неизбежната песен на всички австрийски полкове, в която всяка част гордо вплита своето име:

— Ние, храбрите улани

от Н-ския полк…

Сетне Балинкай с чаша в ръка тръгва около масата, за да се чукне с всеки поотделно. Болезнено смушкан от съседа си, внезапно съзирам две светли очи, които ме поздравяват: „Сервуе, другарю!“ Смаяно кимвам; и едва когато Балинкай се спира пред следващия, се усещам, че съм забравил да се чукна с него. Но всичко отново се стапя в цветната мъгла, където лицата странно се смесват с разни униформи. По дяволите — какъв е този неочакван синкав дим пред очите ми? Да не би другите да са запушили, защо изведнъж ме заля тази гореща вълна? Да пийна, бързо да пийна нещо! Обръщам една, втора, трета чаша, ала не знам какво пия. Само да преглътна неприятната горчилка! Бързо да запуша! Но когато бръквам в джоба за табакерата, отново усещам шумоленето под мундира: писмото! Ръката ми се отдръпва. Сред бесния шум пак долавям разриданите, умолителни слова: „Позволи ми само да те обичам… зная, че е безумие да ти се натрапвам…“

Но ето че една вилица отново издрънчава по чашата, за да ни застави да млъкнем. Това е майор Вондрачек, който използува всеки повод, за да излее поетичната си мания в хумористични стихчета и заядливи песнички. Всички знаем: щом Вондрачек стане и опре респектиращото си шкембенце на масата, щом лицето му добие лукаво изражение, „веселата част“ на другарската ни вечер неудържимо е започнала.

Застава важно, намества пенснето над далекогледите си очи и тържествено разгъва листовете. Това са стихчета, написани за случая, и той смята, че с тях украсява всяко наше тържество. Този път се е опитал да разкраси житието на Балинкай с „пламенни“ шеги. Няколко другари угодливо се смеят на всеки намек — правят го или от учтивост, или защото малко са си пийнали. Последната шега действително е сполучлива и цялата компания бурно закрещява:

— Браво! Браво!

Ала аз внезапно съм обзет от ужас. Грубият смях като ноктеста лапа се забива в сърцето ми. Как могат да се смеят така, когато някой стене, когато в този миг някой неописуемо силно страда? Как могат да се забавляват с мръсни вицове, когато някой в този миг загива? Скоро Вондрачек ще изприкаже глупостите си и — добре го зная — ще започне голямото надпиване и неудържимата веселба. Всички ще се разпеят, ще прозвучат модните куплетчета от „Кръчмарката от Лан“, ще се разказват вицове, ще ехти смях, смях… Добродушно засиялите лица внезапно ми стават противни. Впрочем тя не ми ли написа да й изпратя поне една бележка, една-единствена дума? Дали да не отскоча до телефона и да й позвъня? Нима мога да я оставя да ме чака в такъв миг! Нещо трябва да й кажа, трябва…

— Браво! Брависимо!

Всеобщи аплодисменти, столовете пращят, подът тътне под нозете на четиридесет или петдесет весели и леко пийнали мъже, които внезапно скачат. Вдигат се облачета прах. Гордо изпъченият майор снема пенснето и сгъва листовете, добродушно и малко суетно кима на офицерите, които се тълпят около него с поздравления. А аз се възползувам от суматохата и побягвам, без да се сбогувам. Може пък и да не забележат… А и така да стане — вече всичко ми е безразлично, просто не мога да понасям повече този смях, това веселие, което сякаш собственоръчно и самодоволно се потупва по пълния търбух. Не мога повече, не мога!

— Нима господин подпоручикът вече си тръгва? — изумено ме пита ординарецът на гардероба.

„Върви по дяволите!“, мислено изръмжавам аз и без да продумам, се измъквам покрай него. Само да прекося улицата, бързо да свия зад ъгъла и да се втурна нагоре по стълбището на казармата към моя етаж; да остана сам, сам!

Коридорите са пусти, часовоят крачи, кой знае къде шуми водопроводен кран, пада ботуш, само от една войнишка стая, където лампите са загасени според изискванията на правилника за вътрешния ред, долитат меки и непознати звуци. Неволно се заслушвам: няколко рутенски момъка пеят или тананикат тиха печална песен. Преди да заспят — когато съблекат чуждия пъстър мундир с месинговите копчета и отново се превърнат в голия човек, който у дома си ляга в сеното, — те си спомнят за своята родина, за нивята и навярно за някое девойче, което обичат; тогава подемат тези скръбни напеви, за да забравят колко са далеч. Никога досега не бях обръщал внимание на това тананикане и пеене, защото не разбирах думите, ала този път чуждата печал ме развълнува, тя бе сродна на моята. Ех, да можех да приседна до някого от тях, да му заговоря — той нямаше да ме разбере, и все пак със съпричастния си взор и доверчивите си очи щеше да проумее всичко по-добре, отколкото онези, които се веселяха на масата с форма на подкова! Ех, да имах някого, който да ми помогне в тази зловеща бъркотия!

На пръсти, за да не събудя Кузма, моя ординарец, който тежко похърква в преддверието, аз се прокрадвам към моята стая, захвърлям фуражката си в тъмнината, смъквам сабята и яката, която отдавна ме души. Сетне запалвам лампата и пристъпвам към масата, за да прочета най-сетне — най-сетне! — писмото на спокойствие, първото покъртително писмо, което една жена бе написала на мен, неопитния младеж.

Ала в следващия миг изтръпвам уплашено. Защото на масата — как е възможно това? — лежи писмо, осветено от лампата, писмото, за което смятах, че е във вътрешния ми джоб, да, ето го синия правоъгълен плик, добре познатия почерк…

За миг всичко се люшва пред очите ми. Пиян ли съм? Да не би да сънувам с отворени очи? Да не би да съм се побъркал? Нали току-що разкопчах мундира и ясно усетих как писмото прошумоля във вътрешния ми джоб. Не съм добре — извадил съм го, а минута по-късно вече нищо не си спомням… Бръквам в джоба. Не — другояче не би могло и да бъде, — тук е, спокойно си стои в джоба. Едва сега разбирам какво се е случило. Едва сега се събуждам напълно. Писмото на масата трябва да е ново, второ, друго писмо, което е пристигнало по-късно, и добрият Кузма грижливо го е сложил до термоса, за да го намеря още щом се прибера.

Ново писмо! Две писма за два часа! Задушавам се от яд и гняв. Така ще бъде отсега нататък, всеки ден, всяка нощ, писмо след писмо, едно след друго! Пиша ли й, тя ще ми отговори, ако не й пиша, ще ми пише да й отговоря. Все нещо ще иска от мен, всеки ден, всеки ден! Ще ми изпраща вестоносци, ще ми се обажда по телефона, ще ме следи и ще нарежда да ме следят на всяка стъпка, ще иска да знае кога излизам и кога се прибирам, с кого съм, какво говоря, какво правя, с какво се занимавам. Ясно, загубен съм — вече няма да ме оставят на мира. О, този недъгав старец-джин! Вече никога не ще бъда свободен, тия жадни и отчаяни същества не ще ме оставят на спокойствие, докато някой от нас — тя или аз — не загине от безумната, злощастна страст.

Не го чети, си казвам аз. Днес в никакъв случай недей да го четеш! И изобщо не се занимавай с тази работа. Нямаш достатъчно сили да устоиш на натиска, не ще оцелееш. Просто унищожи писмото или го върни неразпечатано! Не допускай до своето съзнание, ум и съвест натрапената мисъл, че някакво си напълно чуждо същество те обича! Да върви по дяволите цялото семейство Кекешфалва! По-рано не съм ги познавал и за в бъдеще не желая да ги знам. Ала внезапно ме обзема ужас при мисълта: ами ако е посегнала на себе си, задето не й отговорих? Ами ако посегне на себе си! Не мога да оставя без никакъв отговор един отчаян човек! Дали да не разбудя Кузма и чрез него да изпратя потвърждение и няколко успокоителни слова? Само да не си навлека някоя вина! Никаква вина! И разкъсвам плика. Слава богу, писмото е кратко. Една-единствена страница, десетина реда, дори без обръщение:

„Незабавно унищожете предишното ми писмо! Бях полудяла, напълно полудяла. Всичко, което ви написах, не е истина. А утре недейте идва у нас! Моля, в никакъв случай недейте идва! Трябва да се накажа, задето така жалко се унизих пред вас. И така, утре не, не желая, забранявам ви! И не ми отговаряйте! В никакъв случай не ми отговаряйте! Непременно унищожете предишното ми писмо, забравете го! Повече не мислете за него.“

Не мислете за него — ама че детинска заповед! Сякаш възбудените нерви ще позволят на волята да ги впрегне в своите юзди! Не мислете за него… а в същото време мислите като подплашени изтървани коне болезнено бият с копита и се гонят в тясното пространство между слепоочията! Не мислете за него… а в същото време спомените трескаво и непрестанно трупат картина след картина, нервите трепкат и се късат, всички сетива се напрягат за отбрана и съпротива! Не мислете за него… а в същото време писмата изгарят ръцете ми със своите пламенни слова, и едното, и другото писмо, които взимам и отново оставям настрана, отново ги чета и сравнявам, и първото, и второто — докато всяка дума не се запечата в мозъка ми като клеймо! Не мислете за него… а в същото време аз мисля само за едно: как да се изплъзна, как да се защитя? Как да се спася от напора на страстта, от нежеланите чувства?

„Не мислете за него“… И аз искам същото и угасям светлината, защото светлината прави мислите твърде будни, твърде действителни. Иска ти се да се свреш някъде, да се скриеш в тъмното, смъкваш дрехите от гърба си, за да дишаш по-леко, хвърляш се на леглото, за да станеш по-безчувствен. Ала мислите не желаят да се укротят, а се разлитат около изтощените чувства като прилепи — объркани и призрачни, те като гладни плъхове се ровят в оловната умора. Колкото по-неподвижно лежиш, толкова по-неспокойни стават спомените, толкова по-възбудено се сменят картините в мрака; ставам и отново запалвам лампата, за да сплаша призраците. Ала първият предмет, който враждебната лампа улавя, е светлият четириъгълник на писмото, а на стола е метнат мундирът, който — целият в петна — напомня за всичко, предупреждава. „Не мислете за него“ — самият аз го искам, ала не мога да надвия себе си. Разхождам се из стаята, назад-напред, напред-назад, разтварям сандъка, сетне долапите, един след друг — най-сетне намирам малкото шишенце с приспивателното и залитам към леглото. Ала няма накъде да избягам. Дори насън неуморните плъхове на черните мисли ровят и прегризват черната пелена на дрямката — все същите, все същите — и когато на сутринта се събуждам, се чувствувам опустошен, сякаш вампири са изсмукали кръвта ми.

Но утринната тръба е избавление, службата е избавление — нейният плен е по-лек! Избавление е да се метнеш на коня и да полетиш напред с другите, постоянно да бъдеш нащрек, постоянно да бъдеш в напрежение! Трябва да се подчиняваш, трябва да заповядваш! За три, може би за четири часа обучение успяваш да избягаш от себе си.

Отначало всичко върви добре. Слава богу, денят е напрегнат, подготвяме се за маневрите, упражняваме се за заключителния марш, когато всеки ескадрон дефилира в разгърнат строй пред командуващия и всяка конска глава, всяко острие на сабите трябва да са равнени като по конец. При тези паради неимоверно се изтощаваме, десет, двадесет пъти започваме отначало, държим под око всеки улан, упражненията изискват от всеки офицер да напряга до крайна степен своето внимание, постоянно съм погълнат от работата и забравям всичко друго. Слава богу!

Но когато за десет минути оставяме конете да си починат, блуждаещият ми поглед случайно пробягва по хоризонта. Ливадите с копни и косачи блестят в далнината, потопени в стоманена синкавост, гладката равнина меко и плавно се слива с небето — само зад окрайнините на гората се извисява странният силует на кулата, който прилича на клечка за зъби. Ами че това е, изплашвам се аз, нейната кула с терасата! Мисълта ме е завладяла против волята ми и аз против волята си се заглеждам нататък. Сещам се: часът е осем, отдавна се е събудила и мисли за мен. Възможно е баща й да се е приближил до нейното легло и тя да му разказва за мен, да измъчва Илона или слугата с въпроса дали не е пристигнало писмо със страстно очакваното известие (нали трябваше да й пиша!), или пък вече е наредила да я качат на кулата и се взира насам, вкопчена в перилата така, както и аз се взирам нататък. И щом си спомням, че някой копнее там за мен, усещам добре познатото горещо биене в собствената ми гръд, усещам проклетите нокти на състраданието — и макар че упражненията започват отново, макар че от всички страни ечат команди и отделните групи се раздвижват в галоп и кариер, за да се престроят и наредят в съответните формации, а самият аз крещя в тълпата: „надясно“ и „наляво“, всъщност вече съм извън строя; моите най-дълбоки и съкровени помисли са насочени само към това, за което не желая да мисля, за което не бива да мисля.

„Проклятие! Що за свинщина? Назад! Отделете се, негодници!“ Това е нашият полковник Бубенчич — тича насам, червен като рак, и ругатните му огласят целия учебен плац. Ала полковникът има право. Издадена е неправилна заповед, защото два взвода — единият е моят, — които е трябвало да яздят успоредно, в пълен кариер са връхлетели един срещу друг и опасно са се смесили. Няколко коня побягват уплашени от тази бъркотия, други се изправят на задните си крака, един улан е паднал под копитата, началниците крещят и беснеят. Дрънчене, цвилене, бучене и топуркане — истинско сражение, няма що! Дотичалите офицери криво-ляво успяват да разплетат шумното кълбо — рязък сигнал на тръбата, и новопостроените ескадрони отново застават в плътен, подравнен блок. И настава ужасна тишина; всеки знае — сега ще бъде потърсена сметка. Конете, все още запенени от възбудата при стълкновението и вероятно обзети от едва сдържаната нервност на своите ездачи, тръпнат и подскачат — ето защо дългата линия на шлемовете леко се поклаща, сякаш е стоманена телеграфна жица, полюшвана от вятъра. И в тази неспокойна тишина полковникът застава на кон пред строя. Начинът, по който се е изправил на седлото — изпънат върху стремената, възбудено потупващ с бича собствените си ботуши, — предвещава буря. Леко дръпва поводите. Конят му замира на място. Сетне над целия плац се стоварва рязък вик, който прилича на удар с брадва:

— Подпоручик Хофмилер!

Едва сега проумявам какво се е случило. Несъмнено самият аз съм дал погрешна заповед. Отново съм се отвлякъл. Отново съм мислил за ужасните събития, които напълно ме разстроиха. Вината е единствено моя. Отговорността пада единствено върху мен. Леко смушквам жребеца, минавам в тръс покрай другарите си, които смутено отбягват погледа ми, и се насочвам към полковника, който неподвижно ме очаква на тридесетина стъпки пред строя. Спирам пред него на разстоянието, определено от устава; междувременно е замрял и най-малкият шум, и най-лекото подрънкване. Настава пределна, бездиханна, наистина мъртвешка тишина — като при разстрел, непосредствено преди да прозвучи командата „Огън!“ Всички, до последния рутенски войник, знаят какво ме очаква.

Не ми се иска да си припомням онова, което последва. И макар че полковникът се старае да приглуши своя сух, ръмжащ глас, за да не чуят войниците най-грубите ругателства, с които ме обсипва, все пак някои от най-сочните обиди като „магарешка работа“ или „свинско командуване“ се изтръгват по-звучно от гърлото му и рязко разтърсват тишината. Във всеки случай дори последната редица забелязва, че ме кастрят по-зле и от ученик, защото полковникът е почервенял като рак, пръхти насреща ми и придружава рязката си реч с удари по чизмите; усещам как в гърба ми се забиват стотици любопитни и навярно насмешливи погледи, докато разгневеният службаш ме залива с потоци помия. От много месеци насам върху никого от нас не се е изсипвала такава градушка като в този сияен, стоманеносинкав юнски ден с весели, безгрижни лястовици.

Ръцете ми, стиснали поводите, треперят от нетърпение и гняв. Страшно ми се иска да шибна коня и да изчезна в галоп. Но както повелява уставът, изтърпявам с неподвижно застинало изражение и последната закана на Бубенчич: че нямало да допусне жалък нескопосник като мен да провали всичко! Утре разговорът ни щял да продължи, а днес повече да не съм му се мяркал пред очите. Следва презрителното „Кръгом!“, което прилича на силен ритник, и последният удар на бича по собствените му ботуши.

Покорно вдигам ръка към козирката, преди да се обърна кръгом и да се върна в строя; нито един другар не ме поглежда открито, всички смутено са свели очи под сянката на шлемовете. Срамуват се за мен, а може би само така ми се струва. За щастие една команда слага край на моя позор. Прозвучава тръба и упражненията започват отново; фронтът се разпада на отделни колони. Ференц използува този миг — защо най-добродушните винаги са и най-глупави? — за да приближи уж случайно коня си до мен и да ми прошепне:

— Не се тревожи! На всеки може да се случи.

Ала на добряка не му провървява.

— Гледай си работата! — грубо избухвам аз и рязко му обръщам гръб.

В тази секунда за пръв път почувствувах колко неприятно може да наранява състраданието. За пръв път, ала твърде късно.