Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (5)

„Дреболия“ — така нарекох пред Кекешфалва желанието му колкото може по-непринудено да се осведомя от все още непознатия за мен лекар за вероятността парализираната девойка да оздравее; погледнато отстрани, аз действително трябваше само малко да се понапрегна. Ала едва ли бих могъл да опиша какво означаваше лично за мен това неочаквано поръчение. Нищо не е в състояние да повиши самочувствието на младия човек, нищо не подпомага с такава мощ оформянето на неговия характер, както неочакваното възлагане на някаква задача, чието изпълнение се поверява изключително на собствената му предприемчивост, на собствените му сили. Естествено, и по-рано ми бяха възлагали отговорни задачи, но тези задачи бяха винаги служебни, военни задачи — свеждаха се само до някакъв успех, който трябваше да извоювам като офицер по заповед на началниците си и в границите на точно определена област; например да командувам някой ескадрон, да ръководя военен ешелон, да купувам коне, да усмирявам кавгите на редниците. Но всички изброени заповеди и тяхното изпълнение се вместваха в изискванията на военния устав. Те произтичаха от писмени или печатни указания, а при възникване на колебания беше достатъчно просто да потърся съвет от някой по-възрастен и по-опитен другар, който предано ми помагаше да изпълня поръчението си. Но ето че молбата на Кекешфалва не бе отправена към мен като офицер, а към онова мое все още неизвестно ми вътрешно Аз, чиито способности и предели на възможностите тепърва трябваше да откривам. Обстоятелството, че този чужд човек избра в своята неволя тъкмо мен сред всичките си приятели и познати, ме ощастливяваше повече от всяка служебна или другарска похвала, получена до този миг.

Това ощастливяване вървеше обаче ръка за ръка с известна почуда, защото неочаквано проумях колко безчувствено и небрежно е било досега моето съпричастие. Как бях могъл седмици наред да посещавам този дом, без да задам най-естествения, най-логичния въпрос: клетата девойка завинаги ли ще остане саката? Медицината няма ли да намери цяр срещу отслабването на крайниците й? Непоносим позор: нито веднъж не бях попитал за това Илона, бащата или нашия полкови лекар! Обзет от фатализъм, бях приел състоянието на парализа за окончателно; ето защо безпокойството, измъчвало бащата от години, премина през мен като куршум. Ами ако онзи лекар наистина избавеше детето от неговите страдания? Ако клетите оковани нозе отново започнеха да крачат свободно, ако това измамено от бога създание отново се втурнеше да тича, да се катери и спуска по стълби, да се носи след собствения си смях, изпълнено с щастие и блаженство? Тази възможност ме опияни; прекрасно бе да си мисля как двамата или тримата галопираме из ливадите, как вместо в своята стая-затвор тя ме очаква на самата порта, поздравява ме и заедно тръгваме на разходка. И ето че нетърпеливо започнах да броя часовете, които ме деляха от чуждия лекар — исках час по-скоро да разбера от него истината. Навярно бях по-неспокоен и от самия Кекешфалва — никога досега в моя живот не бях получавал толкова важна задача.

Ето защо на другия ден се появих по-рано от обикновено (освободих се специално за случая). Този път Илона ме прие сама. Лекарят от Виена пристигнал, обясни ми тя, сега се намирал при Едит и този път сякаш я преглеждал много основно. Дошъл преди два часа и половина и вероятно Едит щяла да бъде после твърде уморена, за да слезе при тях; този път трябвало да се задоволя само с нейната компания — тоест, добави тя, ако нямам предвид нещо по-добро.

По тази забележка установих за своя радост (знанието на някоя тайна само от двама души прави човека суетен), че Кекешфалва не я е осведомил за нашата уговорка. Ала не се издадох с нищо. Поиграхме шах, за да убием скуката; мина доста време, преди да доловим очакваните с нетърпение стъпки в съседното помещение. Най-сетне Кекешфалва и доктор Кондор влязоха, увлечени в разговор, а аз трябваше да положа усилия, за да потисна своето изумление, защото, щом съгледах доктор Кондор, веднага изпитах огромно разочарование. Нашата визуална фантазия винаги предварително си изгражда образа на човека, когото все още не познаваме, но за когото сме слушали безброй интересни неща — тя разточително използува за тази цел своите най-скъпоценни и романтични спомени. За да си представя гениален лекар, за какъвто Кекешфалва представи Кондор, аз се придържах към онези схематични белези, с чиято помощ посредственият режисьор поставя на сцената действуващото лице „лекар“: одухотворен лик, остър и проницателен взор, невъзмутима осанка, блестящо и остроумно слово — постоянно и безнадеждно се поддаваме на заблудата, че природата рисува особените хора с особени черти, които личат от пръв поглед. Ето защо стомахът неприятно ме сви, когато внезапно се наложи да се поклоня на някакъв набит, закръглен господин, късоглед и плешив, в изпомачкан сив костюм, потънал в прах и със зле вързана вратовръзка; вместо предполагаемия прецизно диагностициращ поглед иззад евтиното стоманено пенсне ме стрелнаха небрежни, по-скоро сънливи очи. Преди още Кекешфалва да ме представи, Кондор ми подаде малката си влажна ръка и веднага се извърна, за да си запали пура, взета от масичката за пушачи. Лениво се протегна.

— Така, ето ни и нас. Но нека веднага ви призная, мили приятелю, ужасно съм гладен; би било прекрасно, ако веднага ни дадат да ядем. Ако вечерята още не е готова, Йозеф би могъл, да речем, да ми изпрати нещичко за хапване, сандвич или каквото и да е друго. — А след като се разположи във фотьойла: — Всеки път забравям, че тъкмо този следобеден бърз влак няма вагон-ресторант. Още един пример за чисто австрийско държавно безразличие… Браво — прекъсна словото си той, щом слугата изтласка плъзгащата се врата на трапезарията, — човек може да разчита на твоята точност, Йозеф. И господин главният ви готвач заслужава поздравления. Заради проклетото бързане днес не успях дори да обядвам.

И незабавно, без по-нататъшни колебания, той тромаво премина оттатък, седна, не ни дочака, а с натъпкана отпред салфетка, припряно — и според мен твърде шумно — засърба супата. По време на тази смешна дейност не проговори нито на Кекешфалва, нито на мен. Вероятно го интересуваше единствено храната, а в това време късогледият му поглед изучаваше бутилките с вино.

— Прекрасно е вашето вино, и на всичко отгоре — от деветдесет и седма година! Опитах го последния път. Само заради него човек си заслужава да изтърпи пътуването дотук. Не, Йозеф, още не ми наливай, предпочитам първо чаша бира… да, благодаря.

Изпи чашата на един дъх, после започна да дъвче сладко и бавно, като вземаше огромни късове от набързо сервирания поднос и ги трупаше в чинията си. И понеже по всичко личеше, че изобщо не забелязва нашето присъствие, аз имах време да наблюдавам отстрани лакомника. Установих с разочарование, че човекът, който бе превъзнесен с такъв възторг, има възможно най-еснафското и добродушно лице, кръгло като месечина и набраздено от малки трапчинки и гнойни пъпчици; носът му бе същински картоф, брадичката — разлята, страните — червендалести и засенчени от широка ивица брада, вратът — закръглен и къс: образ и подобие на човек, когото виенчани наричат „шишко“, добродушен мърморко-чревоугодник. Точно така се бе разположил той и с удоволствие си похапваше, а жилетката му бе измачкана и полуразкопчана; упоритата мудност, с която дъвчеше, постепенно започна да ме дразни — може би защото си спомних с каква внимателна любезност полковникът и фабрикантът се бяха отнесли към мен на същата тази маса, а може би и защото изпитах известни колебания дали от един толкова встрастен гуляйджия и пияч, който всеки път вдига виното срещу светлината, преди да го опита с жадните си устни, ще мога да изкопча точен отговор на толкова съществен въпрос.

— Е, какво ново по вашия край? Върви ли жътвата? Последните седмици не бяха ли твърде сухи, твърде горещи? Четох нещо подобно във вестника. А фабриката? Май пак качвате цените в захарния картел, а? — С тези небрежни, бих казал лениви въпроси, които изобщо не търсеха отговор, Кондор прекъсваше понякога своето бързо дъвчене и тъпчене; упорито не обръщаше внимание на моето присъствие и макар че бях чувал какви ли не работи за грубостта, присъща на медиците, в мен се породи нещо като гняв към добродушния грубиян; бях в лошо настроение и не продумвах нито дума.

Ала той ни най-малко не се интересуваше от нашето присъствие и щом най-сетне преминахме в салона, където ни очакваше кафето, Кондор се тръшна със сладка въздишка право върху болничното кресло на Едит, снабдено с всевъзможни удобства; подвижен рафт с книги, пепелници, сгъваеми облегалки. И понеже ядът прави човека не само язвителен, но и проницателен, нямаше как при тази демонстрация на леност да не установя с известно удовлетворение колко къси са краката му с размъкнатите чорапи, колко подпухнал е коремът му и за да му покажа и аз колко малко държа на сближаването си с него извърнах фотьойла си така, че всъщност почти му обърнах гръб. Ала напълно безразличен към моето предизвикателно мълчание и припряното обикаляне на Кекешфалва — възрастният човек непрестанно сновеше из стаята, за да го обслужи колкото може по-удобно с пури, запалки и коняк, — Кондор измъкна цели три вносни пури от сандъчето (две от тях остави за резерва до чашата си с кафе) и колкото и услужливо да се нагаждаше към тялото му дълбокият фотьойл, на него като че ли не му беше достатъчно удобно. Не спря да го натисна и намества, докато не откри възможно най-приятното положение. Едва след като изпи и втората си чаша кафе, той блажено си пое дъх като заситено животно. „Противна, противна история“, помислих си аз. Тогава обаче Кондор внезапно се протегна и иронично смигна на Кекешфалва:

— Е, свети Лаврентий, май ви се зловиди хубавата ми пура, защото вече не можете да чакате, искате най-сетне да ви докладвам! Но нали ме познавате, нали сте разбрали, че не обичам да смесвам яденето с медицината — и после, аз действително бях твърде гладен, твърде уморен. От седем и половина без прекъсване се клатушкам на краката си и вече ми се струваше, че ми е празен не само стомахът, но и главата. И така — той бавно дръпна от пурата и издиша сивия дим на колелца, — и така, драги ми приятелю, да започваме! Всичко върви много добре. Упражненията за ходене, упражненията за обтягане, всичко е съвсем прилично. Може би с един-единствен атом, но е по-добре от последния път. Както се можем да бъдем доволни. Само че — той отново дръпна от пурата си — в общото състояние… онова, което наричаме психика, днес я намерих… но моля, не се стряскайте веднага, драги приятелю… днес я намерих леко променена.

Въпреки предупреждението Кекешфалва безгранично се уплаши. Видях как лъжичката в ръката му започна да трепери.

— Променена ли?… Какво искате да кажете… така променена?

— Ами така, променена… все пак, драги приятелю, не съм казал: променена към лошо. Недейте, както се изразява дядо Гьоте, ми приписва работи, които не съм казал. Самият аз засега не знам точно какво се е случило, но… нещо не е наред.

Възрастният човек все още държеше лъжичката. Изглежда, нямаше сили да я сложи на масата.

— Какво… какво не е наред?

Доктор Кондор се почеса по главата:

— Хм, де да го знаех! Във всеки случай не се тревожете! Говорим съвсем академично и без глупави шеги, ето защо е по-добре да повторя казаното съвсем ясно: не картината на болестта ми се стори променена, а в самата Едит нещо се е променило. Нещо, не зная какво е то, и беше станало днес. За пръв път имах чувството, че някак си се е изплъзнала от ръцете ми. — Отново дръпна от пурата, сетне проницателно стрелна Кекешфалва с малките си бързи очи: — Знаете ли, най-добре ще бъде откровено да обсъдим положението. Ние наистина няма защо да се срамуваме един от друг и можем да играем е открити карти. И така… драги приятелю, кажете ми, моля, открито и ясно: да не би вечното ви безпокойство да ви е накарало да извикате междувременно друг лекар? По време на моето отсъствие някой преглеждал ли е Едит, лекувал ли я е?

Кекешфалва подскочи, сякаш му бяха отправили чудовищно обвинение:

— Но, за бога, господин докторе, кълна се в живота на своето дете…

— Добре… добре… само без клетви! — бързо го прекъсна Кондор. — И така ви вярвам. Въпросът е уреден! Peccavi^[1]! Просто ударих на камък — погрешна диагноза, е, това се случва дори и с придворни съветници и професори! Такава глупост… а бих се заклел, че… Е, тогава нещо друго трябва да е станало… но странно, много странно… Ще позволите, нали… — И си наля трета чаша кафе.

— Да, но какво й е станало? Какво се е променило?… Какво имате предвид? — промълви старецът е пресъхнали устни.

— Драги ми приятелю, наистина ме затруднявате. Напразно се тревожите, пак ви давам думата си, честната си дума. Ако беше нещо сериозно, пред чужд човек не бих… прощавайте, господин подпоручик, не искам да ви обиждам, имам предвид само… тогава нямаше да разговарям от фотьойла и да си пийвам от хубавия коняк — конякът наистина е превъзходен.

Отново се облегна назад и за миг притвори очи.

— Да, трудно ми е направо да ви обясня какво у нея се е променило, защото то вече се намира в най-горния или най-долния слой на обяснимото. Но първоначално си помислих, че чужд лекар се е намесил в лекуването й — наистина, господин фон Кекешфалва, вече не смятам така, кълна ви се, — защото днес за първи път нещо между Едит и мен не бе наред — липсваше нормалният контакт… чакайте… навярно ще съумея да се изразя по-ясно. Исках да кажа, че при по-продължително лекуване между лекаря и неговия пациент неминуемо се поражда определен контакт… навярно дори е твърде грубо да наричам тези взаимоотношения контакт — дума, която в крайна сметка все пак има значение на „докосване“, тоест свързана е с нещо материално. В тези взаимоотношения доверието странно се смесва с недоверието, едното се бори срещу другото, съществува привличане и отблъскване и, естествено, тази смесица всеки път се видоизменя — свикнали сме с тези неща. Понякога пациентът се струва на лекаря променен, а друг път става обратното; понякога се разбират от пръв поглед, а друг път просто се разминават… Да, извънмерно, извънмерно странни са тези трепети, човек не е в състояние да ги долови, а още по-малко — да ги прецени. Едно сравнение би могло най-добре да обясни всичко това — дори с риск да се окаже твърде грубо. И тъй, случаят с пациента прилича на следното: отсъствували сте няколко дни, връщате се и вземате пишещата си машина, която уж пише без никаква промяна, работи все така безупречно, както преди; и все пак усещате по нещо, което не можете да определите, че междувременно някой друг е писал на нея. И вие, господин подпоручик, несъмнено ще познаете по коня си, че два дни го е яздил друг човек. Нещо е станало с хода му, със стойката му, той сякаш се е изплъзнал от контрола ви — вероятно и вие не ще съумеете да посочите кои точно са външните белези на промяната, защото те наистина са безкрайно малки… Зная, тези сравнения са много груби, защото връзката на лекаря с пациента, естествено, е много по-деликатна; вече ви казах, че действително страшно бих се затруднил, ако трябваше да ви обясня какво се е променило в Едит от последния път насам. Ала нещо — яд ме е, че не мога да открия какво е то, — нещо се е случило, в нея е настъпила някаква промяна.

— Но в какво… в какво се изразява тя? — изпъшка Кекешфалва. Видях, че клетвите на Кондор не са в състояние да го успокоят, челото му блестеше от влага.

— В какво се изразява ли? Ами че в дреболии, в неща, които не подлежат на тълкуване. Още при обтегателните упражнения забелязах, че ми оказва съпротива; разбунтува се, преди да започна същинския преглед: „Не е нужно, всичко си е все същото“, а с какво огромно нетърпение очакваше по-рано моето заключение! Сетне, когато предложих конкретни упражнения, започна глупаво да подмята: „Ех, и това няма да помогне…“ или „И с това няма да стигнем доникъде…“ Признавам, сами по себе си тези подмятания са маловажни — лошо настроение, свръхраздразнени нерви, — ала досега, драги ми приятелю, Едит никога не ми беше казвала подобни неща. Е, може причината действително да е само в лошото настроение… на всекиго се случва.

— Но нали… промяната не е свързана с влошаване?

— Колко пъти още искате да ви давам честната си дума?! Та нали, ако се беше случило и най-незначителното нещо, аз като лекар щях да се обезпокоя точно колкото и вие като баща, а аз не съм се обезпокоил ни най-малко, забелязвате го. Напротив, това нейно негодувание никак не ми е неприятно. Признавам, дъщеричката ви се държи по-нервно, по-сприхаво и по-нетърпеливо, отколкото преди няколко седмици — вероятно и на вас ви създава известни затруднения. Но този бунт, от друга страна, подсказва известно засилване на волята за живот, на волята за оздравяване; колкото по-силно и по-нормално започва да функционира даден организъм, толкова по-припряно му се иска най-сетне да надвие болестта си. Повярвайте ми, ние съвсем не обичаме с цялото си сърце „послушните“, отстъпчивите пациенти, както си мислите. Те най-малко ни помагат. Енергичният и дори яростен отпор от страна на болния е добре дошъл за нас, защото, колкото и чудно да е, привидно неразумните реакции понякога имат по-голям ефект и от най-дълбокомислените ни лекарства. И тъй, още веднъж — съвсем не съм обезпокоен: ако сега например започнем да я лекуваме наново, бихме могли да разчитаме на всичките й усилия; навярно именно сега е настъпил подходящият миг да включим в играта психическите й сили, които тъкмо в нейния случай са толкова решаващи. Не зная — той вдиша глава и ни погледна — дали ме разбирате напълно.

— Естествено — неволно казах аз.

Това бе първата дума, която отправих към него. Всичко това ми се струваше пределно естествено и ясно.

Ала възрастният баща продължаваше да седи вцепенен и да се взира с празен поглед пред себе си. Усетих, че причината да не разбере нищичко от онова, което Кондор държеше да ни обясни, произтича от нежеланието му да го разбере. Защото цялото му внимание и страх се съсредоточаваха върху присъдата: ще оздравее ли тя? Скоро ли ще оздравее? Кога ще оздравее?

— Но какво лечение? — Щом се развълнуваше, неизбежно започваше да се запъва и заеква. — Какво ново лечение?… Нали говорехте за някакво ново лечение?… Кое ново лечение ще опитате?

Веднага забелязах как се бе вкопчил в думата „ново“, защото виждаше в нея някаква нова надежда.

— Оставете на мен, драги ми приятелю, какво ще опитвам и кога ще го опитвам — само не настоявайте, не настоявайте все с принуда да постигнете онова, което не може да стане по магически път! Вашият „случай“ — такъв е неприятният ни жаргон — е и си остава най-голямата ми грижа. Но ние ще я отстраним!

Старецът гледаше безмълвно и потиснато. Виждах как с мъка се въздържа да не зададе все пак още някой от безсмислено упоритите си въпроси. Вероятно и Кондор бе усетил част от този мълчалив натиск, защото внезапно стана.

— И освен това смятам, че разговорът ни за днес приключи. Според мен ви казах всичко, по-сетнешните приказки биха били брътвежи и лъжи. Дори ако Едит за в бъдеще още повече се изнерви, не бързайте да се плашите, ще стигна до винта, който се е разхлабил. Вие имате само една задача: да не обикаляте край болната все така объркан и уплашен. И второ: да обърнете сериозно внимание на собствените си нерви. Изглеждате доста недоспал и се страхувам, че с вашето чоплене и ровене се съсипвате повече, отколкото е добре за детето ви. Най-хубаво ще бъде, ако още от тази вечер започнете да си лягате рано, а преди това вземете няколко капки валериан, за да сте утре отново бодър. Това е всичко. Днешната ми визита приключи! Само допушвам пурата си, потеглям.

— Нима наистина… наистина ще си тръгнете?

Доктор Кондор не отстъпи от решението си.

— Точно така, драги ми приятелю — край за днес! Тази вечер имам още един последен изтерзан пациент, на когото съм предписал продължителна разходка. Както ме гледате, от седем и половина непрестанно съм на крак, целият предобед бях в болницата — случаят бе куриозен, а именно… Но да не говорим за него… После — във влака, после — тук, а тъкмо такива като мен от време на време трябва да си проветряват дробовете, за да запазят главата си бистра. С една дума, моля, днес ще мина без автомобила ви, предпочитам да се поразходя пеш! Пълнолунието е приказно. Естествено, с тези думи не искам да ви отнема господин подпоручика; и ако въпреки лекарската забрана сте решили да окъснеете, той сигурно ще ви прави още известно време компания.

Ала аз веднага си спомних за своята мисия. Не, побързах да обясня, утре необичайно рано съм имал работа, и бездруго отдавна е трябвало да си тръгвам.

— Е, ако ви е приятно, можем да се поразтъпчем заедно.

Сега за пръв път в пепелявия поглед на Кекешфалва лумна искрица: поръчението! Въпросът! Сведението! И той си беше спомнил.

— Добре, ще си легна веднага — рече той с неподозирана отстъпчивост, като крадешком ми смигна зад гърба на Кондор.

Предупреждението му бе излишно, и бездруго пулсът на ръката ми бясно биеше по маншета. Знаех, че сега започва моята мисия.

 

 

Едва излезли пред къщата, Кондор и аз неволно се спряхме на най-горната площадка на стълбата, защото градината ни разкри изумителна гледка. На никого от нас не бе хрумвало да погледне през прозореца по време на вълнуващите разговори в стаята и сега ни изненада едно забележително преображение. Сред обсипаното със звезди небе като лъскав сребърен диск бе замряла огромна пълна луна и докато горещият въздух, нагрят от слънчевия ден, ни потапяше в лятна омара, в същото време ослепителното сияние въздаваше представата, че на земята сякаш е настъпила приказна зима. Калдъръмът блещукаше като току-що навалял сняг между равно окастрения шпалир на дърветата, които очертаваха открития път с черни сенки; те стояха бездиханни и вцепенени — отразяваха ту светлината, ту мрака, приличаха ту на махагон, ту на стъкло. Не помня друг път да съм чувствувал лунната светлина толкова призрачна, както тук, сред пълната тишина и неподвижност на градината, залята от сноповете на леденото сияние; нещо повече: вълшебството на мнимото земно сияние бе толкова силно, че неволно запристъпвахме по бляскавото стълбище колебливо, сякаш бе от хлъзгаво стъкло. Ала когато тръгнахме по снежно-сумрачната каменна алея, внезапно се оказахме не двама, а четирима, защото пред нас легнаха нашите сенки, изящно очертани от свръхярката лунна светлина. Против волята си се вгледах в двамата неразлъчни черни спътници, които като крачещ силует изпреварваха всяко наше движение, и се поуспокоих — чувствата ни понякога са настроени на странна детинска вълна, — защото моята сянка бе по-дълга, по-стройна и дори ми се искаше да кажа „по-хубава“ от въздебелата и малка сянка на моя събеседник. Това превъзходство ме накара да се почувствувам по-сигурен — известно ми е, че е нужна голяма смелост, за да признаеш сам на себе си подобна глупост; душата винаги се влияе и от най-странните случайности и тъкмо най-дребните и незначителни неща често укрепват или сломяват смелостта ни.

Мълчаливо стигнахме до желязната порта. Нямаше как, трябваше да се обърнем, за да я затворим. Лицевата страна на къщата сияеше така, сякаш я бяха напръскали със синкав фосфор; приличаше на огромен къс лед, а разточителната лунна светлина така неистово заслепяваше очите, че човек не бе в състояние да различи кои от прозорците все още бяха осветени отвътре и кои — отвън. Едва рязкото хлопване на вратата разкъса тишината и Кондор, почерпил също смелост от този земен шум сред призрачното мълчание, се обърна към мен с непринуденост, която не бях очаквал от него:

— Клетият Кекешфалва! Постоянно си отправям упреци да не би да се държа с него прекалено грубо. Зная, естествено, че най-много му се иска да ме задържи още часове наред и да ме пита за стотици неща или всъщност да ме пита стотици пъти за едно и също нещо. Но аз наистина не можех повече. Денят бе твърде тежък, от сутрин до вечер все болни, при това все особени случаи, при които не настъпва подобрение.

Междувременно бяхме излезли на алеята, чиито дървета сплитаха короните си и затуляха процеждащата се лунна светлина. Ето защо снежнобелият чакъл по средата на шосето сияеше още по-ослепително. Закрачихме по озарената пътека. Не отговорих, защото изпитвах твърде голямо уважение, ала Кондор като че ли изобщо не ме забелязваше:

— Има и друго — понякога направо не мога да понасям неговата настойчивост. Знаете ли, трудностите в нашата професия съвсем не идват от болните; в крайна сметка се научаваме как да се държим с тях, изработваме си подходяща тактика. А когато пациентите се оплакват, питат и настояват, това чисто и просто е признак за тяхното състояние, каквито са температурата и главоболието. Предварително сме се подготвили за нетърпението им, очакваме го и сме се въоръжили срещу него, всеки от нас се е запасил с успокоителни фрази и измислици наред с приспивателните и капките против болки. Но никой не вгорчава живота ни така, както роднините и близките, които се тикат неканени между лекаря и пациента и постоянно искат да узнаят „истината“. Всички се държат така, сякаш в този миг на земята е болен само техният човек и единствено за него трябва да се грижим. Аз действително не се сърдя на Кекешфалва за безкрайните му въпроси, но вижте: когато нетърпението стане хроническо, търпението ни понякога се изчерпва. Десетки пъти съм му обяснявал, че в момента имам тежко болен в града, който е между живота и смъртта. И макар да го знае, телефонира всеки ден, не спира да настоява и насила иска да изтръгне от мен някаква надежда. А в същото време като негов лекар зная колко съдбовно му въздействува това вълнение и съм разтревожен много повече, отколкото той подозира, много, много повече. За щастие не знае колко лошо е положението.

Уплаших се. Значи положението е лошо! Откровено и съвсем спонтанно Кондор ми поднесе онова, което трябваше да изтръгна от него. Силно възбуден, настоях:

— Простете, господин докторе, но вие разбирате — това ме безпокои… — нямах никаква представа, че Едит е толкова зле…

— Едит ли? — Кондор се извърна към мен искрено изумен, сякаш току-що бе забелязал, че говори на друг човек. — Как така Едит? Та аз дори не съм я споменал… Изобщо не сте ме разбрали… Не, не — състоянието на Едит засега действително е стационарно^[2] — за жалост все още е стационарно. Ала той, Кекешфалва, ми създава грижи, все по-големи грижи. Нима не ви е направило впечатление колко много се промени през последните няколко месеца? Колко зле изглежда, как с всеки изминал ден все повече отпада?

— Всъщност не мога да преценя… само от няколко седмици имам честта да познавам господин фон Кекешфалва и…

— Ах, да, вярно! Извинете… естествено, в такъв случай не бихте могли да установите нещо… Ала аз, който го познавам от години, днес не на шега се уплаших, когато случайно погледнах ръцете му; не сте ли забелязали колко са прозрачни и костеливи? Знаете ли, когато човек е виждал ръцете на не един и двама мъртъвци, винаги се стъписва от възсинкавия цвят на живата плът. И после… не ми харесва леснината, с която се просълзява: при най-малкото вълнение погледът му овлажнява, при най-малката уплаха той пребледнява. Тази неустойчивост е съмнителна тъкмо при мъже като Кекешфалва, които по-рано са били извънредно напористи и енергични. Не е на добро, когато суровият мъж внезапно стане мекушав — дори когато тези мъже станат добродушни, пак не ми харесва. Тогава нещо не е наред, нарушено е вътрешното им равновесие. Естествено, отдавна се готвя да го прегледам основно — само че все не мога да се реша. Защото, не дай боже, да го наведа и на мисълта, че самият той е болен! А да не говорим за мисълта, че би могъл да умре и да остави детето си парализирано — тогава ще стане нещо неописуемо! И бездруго се съсипва с вечните си размисли и със своето бясно нетърпение… Не, не, господин подпоручик, криво сте ме разбрали — не Едит, а той ми създава основната грижа… страхувам се, че старецът няма да я кара дълго.

Бях направо поразен. Никога не ми беше хрумвала подобна мисъл. На двадесет и пет години още не бях виждал да умира близък човек. Ето защо не успях веднага да проумея как така някой, с когото току-що съм седял на масата, с когото съм разговарял и пил, още утре би могъл да легне вцепенен в ковчега. В същото време по един лек и внезапен бодеж в сърцето усетих, че действително съм обикнал този старец. Покъртен и смутен, поисках все пак да кажа нещо:

— Ужасно — замаяно рекох аз, — това би било ужасно. Един толкова благороден, великодушен, добър човек — първият истински унгарски аристократ, когото съм срещал…

Ала тогава се случи нещо изненадващо. Кондор се спря толкова неочаквано, че неволно спрях и аз. Изгледа ме втренчено; очилата му блеснаха, когато рязко се извърна към мен. Пое си веднъж или два пъти дъх и едва тогава ме попита безкрайно смаян:

— Благородник ли?… И на всичко отгоре истински?… Кекешфалва, а? Простете, драги ми господин подпоручик… но нима действително… споменахте сериозно… това за истинския унгарски благородник?

Не разбрах въпроса му напълно. Само имах чувството, че съм изрекъл някаква глупост. Ето защо смутено заявих:

— Все пак преценявам нещата от моя гледна точка — господин фон Кекешфалва при всеки повод се е държал с мен извънредно благородно и добронамерено… в полка винаги са ми описвали унгарските благородници като изключително високомерни люде… Но… аз… никога не съм срещал по-добър човек… аз… аз…

Замълчах, защото усетих, че Кондор продължава да ме разглежда внимателно отстрани. Кръглото му лице блестеше, осветено от луната, лъскавите очила изглеждаха огромни, а зад тях смътно долавях неговия изпитателен взор; ето защо изпитах неприятното чувство, че съм насекомо, което пърха под много силна лупа. Сигурно сме представлявали странна гледка, както стояхме изправени един срещу друг насред селския друм; но по него не се виждаше жива душа. Сетне Кондор сведе глава, закрачи отново и промърмори сякаш на себе си:

— Вие наистина сте… странен човек… Извинете, съвсем не го казвам в лошия смисъл на думата. Но това действително е странно, сам ще се съгласите с мен, извънредно странно… Доколкото разбрах, вече от няколко седмици посещавате този дом. Освен това живеете в малък град, в кокошарник, който на всичко отгоре е озвучен изключително добре от кудкудякане — и… смятате Кекешфалва за аристократ… От вашите другари никога ли не сте подочули някои… не искам да кажа подигравателни, а… най-общи забележки, че благородният му произход няма кой знае колко дълбоки корени?… Все пак нещичко трябва да са ви подшушнали.

— Не — енергично отвърнах аз и усетих как постепенно ме обзема гняв (не е много приятно да те вземат за „странен“ и „особен“). — Съжалявам, на никого не позволявам да ми подшушва разни неща. С нито един от моите другари не съм разговарял за господин фон Кекешфалва.

— Странно — промърмори Кондор, — странно… Все си мислех, че преувеличава, когато ви описваше. Да ви кажа откровено — днешният ден явно е ден на погрешни диагнози, — приемах възторга му с леко недоверие… Не можех да повярвам, че сте започнали да ги навестявате само заради онова недоразумение с танците, а сетне посещенията ви са зачестили… просто от симпатия, от съпричастие. Вие и понятие си нямате как експлоатират този старец — ето защо си наумих (защо пък да не ви го кажа!) да разбера какво всъщност ви привлече в тази къща. Смятах, че става дума или за — как да се изразя учтиво? — или за някакъв извънредно целеустремен младеж, който иска да си оплете кошницата, или — ако намеренията му са почтени — за някакъв човек с изключително млада душа, защото само младите хора изпитват толкова странно влечение към трагичното и опасното. Впрочем инстинктът на тези твърде млади хора почти винаги се оказва верен и вие съвсем правилно сте почувствували… този Кекешфалва действително е особен човек. Много точно зная в какво може да бъде упрекнат, ето защо, да ме прощавате, ме досмеша, когато го представихте за благородник. Ала повярвайте на човека, който го познава по-добре от всички тук — няма защо да се срамувате, че сте проявили толкова много дружелюбност към него и към онова клето дете. Каквото и да си подшушнат, не бива да се разколебавате; то наистина няма нищо общо с този трогателен и чувствителен човек, какъвто е днес Кекешфалва.

Кондор изрече тези слова вървешком, без да ме погледне; едва след известно време отново забави крачка. Усетих, че обмисля нещо, и не исках да му преча. Повървяхме един до друг четири-пет минути, потънали в мълчание. Някаква кола ни пресрещна, трябваше да отстъпим встрани; селянинът колар изгледа с любопитство странната двойка: подпоручикът редом с дребния, възпълен очилат господин, които мълчаливо се разхождаха по шосето в този късен час. Изчакахме колата да отмине, сетне Кондор внезапно се извърна към мен:

— Слушайте, господин подпоручик! Половинчатите неща и недоизречените намеци винаги са гибелни; всички злини в този свят идват от половинчатите дела. Навярно се изпуснах да кажа повече от необходимото, а в никакъв случай не бих желал да разколебавам вашите добри чувства. От друга страна, твърде много подразних любопитството ви, та да не пожелаете да се осведомите от други хора за истинското положение на нещата, а се страхувам, че те, уви, няма да ви информират достатъчно правдоподобно. В края на краищата все пак не е възможно да посещавате продължително време някой дом, без да узнаете кои са обитателите му, макар вероятно в бъдеще да не бихте се чувствували там така непринудено, както по-рано. С една дума, ако действително ви е интересно да научите някои неща за нашия приятел, господин подпоручик, аз на драго сърце се поставям на ваше разположение.

— Но, разбира се!

Кондор извади часовника си.

— Единадесет без четвърт. Разполагаме с цели два часа. Влакът ми потегля едва в един и двадесет. Ала си мисля, че не е хубаво да си разправяме подобни работи насред улицата. Сигурно знаете някое тихо кътче, където човек спокойно може да се изприкаже, а?

Позамислих се.

— Най-добре ще бъде в „Тиролската изба“ на улица Ерцхерцог Фридрих. Там има малки сепарета, където никой не те безпокои.

— Прекрасно! Нека бъде там! — отвърна той и отново ускори крачка.

Без повече приказки стигнахме до края на шосето. Скоро под ярката лунна светлина се заредиха първите градски къщи. По щастлива случайност не срещнах из пустите улички нито един от моите другари. Не зная защо, но щеше да ми бъде неприятно, ако на другия ден ме бяха попитали с кого съм бил. Откакто се бях заплел в странната бъркотия, страхливо криех всяка нишка, която можеше да ги упъти към входа на този лабиринт, за който чувствувах, че ме примамва да навляза във все по-нови и тайнствени глъбини.

 

 

„Тиролската изба“ бе малко уютно заведение с донякъде съмнителна слава. Разположено на старинна крива уличка, то допълваше един второ или треторазреден хотел, доста ценен в нашите кръгове поради снизходителната разсеяност на портиера, който умишлено забравяше да кара гостите да попълват предписаната от полицията адресна карта дори когато посред бял ден искаха стая с двойно легло. Имаше още едно добре обмислено обстоятелство, което осигуряваше дискретността на кратките или по-продължителни любовни часове: за да не се влиза в скришните гнезденца през главния вход (малките градчета имат хиляди очи), можеше преспокойно да се използува избата, откъдето се стигаше право до стълбата, а заедно с това и до интимната цел. Затова пък точените в това съмнително заведение и поднасяни долу в избата терлански и мискетни вина бяха безупречни. Всяка вечер край тежките дървени маси без покривки се разполагаха гражданите и на няколко чаши вино обсъждаха повече или по-малко разгорещено общинските и световните проблеми. Четвъртитата и донякъде простовата зала събираше пияниците, които идваха само заради виното и глупавото общуване с него. Едно стъпало по-високо се намираше галерията с така наречените „сепарета“, които бяха разделени едно от друго чрез доста дебели звукоизолиращи дъсчени стени, ненужно украсени с пирографирани картини и глуповати наздравици. Тежки завеси така плътно закриваха осемте сепарета откъм общата зала, че човек почти можеше да ги нарече Chambres séparées^[3], каквото донякъде беше и действителното им предназначение. Когато офицерите или войниците на едногодишна служба в гарнизона пожелаеха необезпокоявано да се позабавляват с млади виенчанки, те си запазваха някое от тези сепарета; носеха се слухове, че дори нашият полковник, който инак много строго държеше на нравствеността, изрично бил одобрил тази мъдра мярка, защото тя не допускаше цивилните свободно да наблюдават веселието на неговите момчета. Дискретността царуваше като висш закон и в обичаите на заведението: според изричното нареждане на съдържателя, някой си господин Ферлайтнер, на облечените в тиролски носии сервитьорки строго бе забранено да вдигат завесите без предварително шумно покашляне или изобщо по какъвто и да било повод да безпокоят господа военните, ако те изрично не са ги повикали със звънеца. Ето как и честта, и удоволствието на армията бяха превъзходно защитени.

В историята на избата едва ли се бе случвало много често някое от нейните сепарета да бъде използувано просто за несмущаван разговор. Но аз щях да се чувствувам зле, ако по време на обещаните разкрития на доктор Кондор ми пречеха поздравите и любопитството на влизащите мои другари или пък се наложеше уставно да ставам на крака при появата на по-старши офицери. Беше ми неловко при самата мисъл, че ще прекося заведението заедно с Кондор — утре ме чакаха страхотни подигравки, задето така интимно се усамотявам с непознатия шишко! — ала още с влизането установих с огромно облекчение, че в заведението цари онази пустота, която неизбежно настъпва в края на месеца във всеки малък гарнизон. Нямаше никой от полка и всички сепарета бяха на наше разположение.

Очевидно за да предотврати всяко по-сетнешно идване на сервитьорката, Кондор незабавно поръча два литра бяло вино, плати го веднага и даде на момичето такъв щедър бакшиш, че то ни пожела „Да ви е сладко!“ и изчезна завинаги. Завесата се спусна и само от време на време откъм централните маси до нас долитаха неясни подвиквания и смях. Бяхме напълно уединени и скрити в нашата клетка.

Кондор напълни високите чаши — първо на мен, сетне на себе си. По някак си забавените му движения забелязах, че премисля всичко, което иска да ми каже (а вероятно и онова, което щеше да премълчи). И когато се обърна към мен, от погледа му бе изчезнала сънливостта и мудността, които по-рано ме дразнеха, той бе безкрайно съсредоточен.

— Най-добре ще е да започнем отначало и да оставим засега благородния господин Лайош фон Кекешфалва. По онова време той все още не е съществувал. Нямало е никакъв земевладелец с черен сюртук и златни очила, никакъв благородник, никакъв магнат. Имало само едно тесногръдо, будно еврейче, което се казвало Леополд Каниц и живеело в затънтено селце на унгаро-словашката граница и което — доколкото знам — всички наричали просто Лемел Каниц.

Сигурно съм подскочил или по някакъв друг начин съм издал свръхголямото си изумление, защото бях подготвен за всичко, ала не и за това. Но усмихнатият Кондор невъзмутимо продължи:

— Да, Каниц, Леополд Каниц, няма как да го нарека другояче; много по-късно чрез ходатайството на един министър името било звучно помаджарено и украсено с благородническата представка. Вие навярно не се досещате, че човек с влияние и силни връзки, поживял тук по-продължително време, може да си смени кожата, да се сдобие с маджарско име и понякога дори да си присвои благородническа титла. Пък и откъде ли, млади момко, бихте могли да знаете тези неща! Освен това твърде много вода е изтекла, откакто онова дребосъче, онова будно, хитро еврейче е пазело конете или каруците на селяните, докато те пиели по кръчмите, или за шепа картофи е мъкнело вкъщи кошниците на продавачките от пазара. С една дума, бащата на Кекешфалва, или по-скоро — на Каниц, в никакъв случай не е бил магнат, а крайно беден евреин с къдрици над слепоочията, наемател на някаква крайпътна кръчма близо до едно градче. Дърварите и коларите спирали там сутрин и вечер, за да се стоплят преди или след карпатския мраз с една или повече седемдесетградусови ракии. Ала огнената вода понякога прекалено замайвала главите им; тогава започвали да чупят столове и чаши и при едно такова сбиване бащата на Каниц бил смъртно ранен. Няколко селяни дошли пияни от пазара и се хванали за гушите; когато кръчмарят се опитал да ги разтърве, за да опази оскъдното си имущество, някакъв каруцар-великан с такава мощ го запратил в ъгъла, че той изстенал и останал да си лежи там. Оттогава започнал да храчи кръв, а след година починал в болницата. Пари не им оставил. Майката била храбра жена и издържала себе си и невръстните деца с пране и бабуване. Между другото се занимавала и с амбулантна търговия, като Леополд й носел бохчите на гръб. Освен това той не изпускал нито една възможност да припечели някой и друг крайцер като разносвач на търговците и вестоносец по селата. Във възраст, в която другите деца играели до самозабрава на топчета, той вече знаел точните цени на всички стоки, къде и как се купуват или продават те, както и начините да предложи услугите си и да стане незаменим, и на всичко отгоре намирал време все нещичко да понаучи. Равинът го учел на четмо и писмо, а той усвоявал знанията толкова бързо, че едва тринадесетгодишен вече помагал като писар на един адвокат, а срещу няколко крайцера съставял прошенията и данъчните свидетелства на дребните търговци. За да пести осветлението — всяка капка газ била истинско разточителство за оскъдното домакинство, — той всяка нощ присядал край светилника на нощния пазач (селото нямало собствена станция) и се вглъбявал в изпокъсаните вестници, захвърлени от други хора. Още тогава старейшините на селото одобрително поклащали бради и предричали, че от този малчуган ще излезе нещо. Не зная как е успял да напусне словашкото село и да се добере до Виена. Но когато на двадесет години се явил по нашия край, вече бил агент на видно застрахователно дружество и понеже не знаел що е умора, съчетавал официалното си занятие със стотици други дребни сделки. Каниц се превърнал в човек, когото в Галиция наричат „фактор“: търгувал с всичко, посредничел навсякъде и винаги бил свръзка между предлагането и търсенето. На първо време просто го търпели. Скоро започнали да го забелязват и дори да го използуват, защото бил осведомен за всичко и навсякъде се справял добре. Някоя вдовица искала да омъжи дъщеря си — той незабавно се представял за брачен посредник; някой друг държал да се изсели в Америка и за тази цел му били необходими сведения и документи — Леополд ги набавял. Освен това купувал стари дрехи, часовници, антикварни вещи, оценявал и разменял ниви, стоки и коне, а когато някой офицер имал нужда от поръчителство, той бил готов да му услужи. Знанията му, а заедно с тях и неговата област на влияние, от година на година се разширявали. Да, с такава неуморност и упорство човек постига много. Ала истинските състояния винаги се придобиват при наличие на особено съотношение между приходи и разходи, между печалба и харчене. Ето това е другата тайна на възхода на нашия приятел Каниц: през всичките тези години разходите му се свеждали просто до нула, като изключим само това, че подкрепял доста от своите роднини и издържал брат си да следва. Единствената по-съществена лична придобивка, която си позволил, бил черният сюртук и добре известните вам позлатени очила от дубле, с чиято помощ минавал сред селяните за „учен“ човек. Дори когато забогатял, от предпазливост продължавал да се представя за дребен агент. Защото „агент“ е магическа дума, широка мантия, под която може да се скрие всичко; и Кекешфалва криел под нея най-вече обстоятелството, че отдавна не е посредник, а лихвар и предприемач. Смятал, че е много по-важно и по-разумно да стане богат, отколкото да минава за богат (той сякаш бил чел мъдрите слова на Шопенхауер за това какво представлява човек и как изглежда в очите на останалите). Трудолюбивият, умният и пестелив човек рано или късно натрупва пари: за този факт обаче по мое мнение няма нужда от особени философски наблюдения, освен това той не е достоен за възхита; тъкмо ние лекарите знаем най-добре, че в живота на човека има решителни мигове, когато банковата сметка не е в състояние да му помогне. Онова, което от самото начало действително ми допадаше в нашия Каниц, бе направо демоничната му воля наред със своето състояние да увеличава и своите знания. Четял и учел по цели нощи във влака, използувал всеки свободен час в колата, в хотела, на път. За да бъде сам на себе си адвокат, изучил всички закони, цялото търговско и промишлено право; следял публичните търгове в Лондон и Париж като професионален антиквар и като банкер бил запознат с всички влогове и трансакции, в резултат на което сделките му съвсем естествено придобивали лека-полека все по-голям размах. От селянин той се превърнал в наемател, от наемател — в едър аристократ-земевладелец; скоро започнал да посредничи при продажбата на цели реколти и гори, снабдявал фабриките със суровини, основавал акционерни дружества, накрая дори се снабдил с права за някои военни доставки. Отсега нататък черният сюртук и златните очила все по-често се появявали в чакалните на разни министерства. Ала все още — по това време той трябва да е притежавал състояние между четвърт и половин милион крони — хората по нашия край го смятали за незначителен агент и продължавали да поздравяват „оня Каниц“ доста небрежно — до мига, в който изиграл големия си коз и с един удар се превърнал от Лемел Каниц в господин фон Кекешфалва.