Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (4)

И макар че съм обещал на Илона да ги посетя на другия ден следобед в обичайния час, за всеки случай предварително ги уведомявам по телефона за своето посещение. По-добре е да спазвам всички формалности — формалностите са гаранция. Искам да покажа, че никому не желая да се натрапвам, отсега нататък всеки път ще се осведомявам по телефона дали ме очакват, и то дали ме очакват с радост. Този път не бива да се съмнявам в последното, защото слугата ме пресреща пред разтворения портал и с настойчиво усърдие ми доверява още на прага:

— Милостивата госпожица е на терасата на кулата и моли господин подпоручика веднага да се качи при нея. — И добавя: — Струва ми се, че господин подпоручикът никога не е бил горе. Господин подпоручикът ще се удиви колко красиво е там.

Добрият стар Йозеф е прав. Наистина още не бях стъпвал на онази тераса на кулата, въпреки че странната и загадъчна постройка често бе събуждала моето любопитство. Първоначално — споменах това и по-рано — ъглова кула на порутен или унищожен замък (дори момичетата не знаеха точната му предистория), тази внушителна четириъгълна кула дълги години бе стояла празна и бе служила за хамбар; за ужас на своите родители Едит често се изкатервала по паянтовите стълби чак до таванското помещение, където между какви ли не вехтории сънено пърхали прилепи и при всяко стъпване върху старите прогнили греди се вдигали непрогледни облаци прах и плесен. Ала своенравната девойка бе избрала за свой собствен приказен свят и скривалище това непотребно помещение, през чиито мръсни прозорци погледът се зарейваше из необгледните простори, тъкмо заради неговата тайнствена непотребност; и сетне, когато я бе слетяло злощастието и тя не бе могла дори да се надява, че със своите по онова време напълно обездвижени нозе ще успее някога да се изкатери до високите романтични помещения, пълни с вехтории, тя се бе почувствувала ограбена; баща й често я бе виждал как с горчивина се взира нагоре към любимия и внезапно отнет рай на детството.

И за да я изненада, Кекешфалва използувал трите месеца, през които Едит се намирала в някакъв немски санаториум, като възложил на един виенски архитект да преправи старата кула и да построи отгоре й удобна тераса с красива гледка; когато през есента върнали Едит с едва забележимо подобрение на състоянието й, надстроената кула току-що била съоръжена е асансьор, широк като асансьорите в санаториумите, и ето така болната получила възможността по всяко време да се изкачва със своя подвижен стол до любимата наблюдателница; по този начин светът на нейното детство неочаквано й бил възвърнат.

Естествено, припряният архитект се беше съобразявал не толкова със стиловата чистота на кулата, колкото с техническите й удобства; голият куб със своите правилни геометрични форми, който небрежно беше нахлупил върху отвесната четириъгълна кула, по-скоро би прилягал на някой пристанищен док или на електроцентрала, но не и на меките, вити барокови линии на малкия замък, построен вероятно по времето на Мария Терезия. Ала основното желание на бащата се сбъднало: Едит безкрайно се възхитила от тази тераса, която по най-неочакван начин я спасила от теснотията и еднообразието на болничната й стая. От собствената си тераса тя можела с помощта на бинокли да наблюдава обширната, равна като тепсия местност, да вижда всичко, което става наоколо: сеитби и коситби, труд и веселие. Отново върната на света след безкрайната си самота, тя по цели часове следяла от своята наблюдателница веселите кутийки на железницата, която прекосява местността и оставя след себе си малки облачета дим; нито една кола по шосето не убягвала от бездейното й любопитство и както научих по-късно, сподиряла със своя далекоглед много от нашите излизания на езда, упражнения и паради. Но ръководена от странна ревност, тя криела своето уединено място за разходки от всички гости на дома: то било лично нейно. Забелязах едва по импулсивния възторг на верния Йозеф, че поканата да отида на онази инак недостъпна наблюдателница би трябвало да се тълкува като особено отличие.

Слугата искаше да ме откара догоре с вградения асансьор; видимо се гордееше, че задвижването на скъпото превозно съоръжение е поверено единствено нему. Аз обаче отклоних неговото предложение, щом разбрах от обясненията му, че към терасата води и малка вита стълба, осветявана на всеки етаж от странични процепи; незабавно си представих колко привлекателно ще бъде да наблюдавам как местността от площадка на площадка се разстила все по-обширна пред мен; и действително всяко от тези тесни неостъклени прозорчета ми предлагаше нова очарователна картина. Над лятната равнина трептеше като златна плетеница безветрен, прозирно горещ ден. Димът от комините на пръснатите къщя и чифлици чертаеше почти неподвижни кръгове; сякаш остър нож беше изсякъл върху стоманеносинкавото небе всички контури — виждаха се хижите със сламени покриви и неизбежното щъркелово гнездо върху фронтона, а малките езерца пред хамбарите блестяха като излъскан метал. Из восъчнобледите полета бяха пръснати миниатюрни фигурки: пъстри крави, откарани на паша, жени, които плевят и перат, тежки волски впрягове и бързи като стрели двуколки между грижливо очертаните четириъгълници на нивите. След като изкачих приблизително деветдесетте стъпала до терасата, погледът ми успокоено обхвана цялата унгарска равнина чак до леко замъгления хоризонт, върху чийто безкрай се синееше висок масив — вероятно Карпатите, — а отляво сияеше нашето прелестно, гъсто населено градче със своята кула, която прилича на луковица. С невъоръжено око разпознах казармата, кметството, училището, учебния плац и за пръв път от преместването ми в този гарнизон почувствувах скромното очарование на този затънтен край.

Ала не беше възможно спокойно да се насладя на кротката гледка, защото току-що бях излязъл на плоската тераса и трябваше да се подготвя да поздравя болната. Отначало изобщо не можах да открия Едит; мекото сламено кресло, в което почиваше, бе обърнало срещу мен своята широка облегалка, която като пъстра заоблена раковина изцяло закриваше слабото й телце. Досещах се за нейното присъствие само по близката маса с книги и разтворения грамофон. Поколебах се дали да се изправя пред нея толкова неочаквано; така може би щях да стресна девойката, която си почиваше или мечтаеше. Ето защо тръгнах покрай четириъгълния парапет на терасата, понеже предпочитах да се срещнем очи в очи. Но когато внимателно започнах да се промъквам напред, забелязах, че спи. Грижливо бяха положили върху креслото нейното слабо телце, мека завивка обгръщаше нозете й, върху бяла възглавница почиваше леко наклоненото овално детско личице, обкръжено от червеникаворуси коси, а залязващото слънце му придаваше кехлибаренозлатистото сияние на здраве.

Неволно се спрях и се възползувах от нерешителността си, за да погледам спящото момиче така, както се гледа картина. Защото по време на честите ни срещи всъщност никога не бях успял да я разгледам истински, тъй като подобно на всички чувствителни и свръхчувствителни хора и тя оказваше подсъзнателна съпротива на онези, които я наблюдаваха. Ако по време на разговор човек съвсем случайно я погледнеше, между веждите й незабавно се очертаваше леката гневна гънка, очите й примигваха, устните й трепкаха, профилът й нито за миг не застиваше. Едва сега, когато лежеше със затворени очи, когато бе спокойна и неподвижна, можех да съзерцавам (въпреки чувството, че върша нещо непристойно, нещо като кражба) нейното донякъде ъгловато и същевременно незряло лице, където по най-очарователен начин се смесваха детински с женствени и болезнени черти. Полуоткрехнатите й устни — сякаш изпитваше жажда — дишаха леко, но дори това незначително усилие вълнуваше нейната по детски недоразвита гръд; а с каква премала и призрачна посърналост се бе отпуснало върху възглавниците бледото лице, обкръжено от червеникави коси! Приближих се внимателно. Сенките под очите, синкавите жилки по слепоочията, розовият прозирен блясък на ноздрите издаваха колко тънка и безцветна е обвивката, с която сияйно бледата кожа се бореше с външния напор. „Колко ли чувствителен трябва да бъде човек — помислих си аз, — щом нервите му тръпнат така близо, така беззащитно до повърхността, колко безкрайни трябва да са неговите страдания, щом притежава толкова ефирно, безплътно телце, сътворено сякаш само да тича, да танцува и да лети из въздуха, а всъщност безмилостно приковано към твърдата тежка земя!“ Клето оковано създание! Отново усетих как горещите струи изригват от душата ми; усетих болезненото изтощение и същевременно дивата възбуда от нарастващото състрадание, което ме обземаше всеки път, щом си помислех за нейното нещастие; ръката ми изтръпна от копнеж, искаше ми се нежно да я погаля, да се надвеся над нея и ако се събуди и ме познае, да откъсна усмивката от устните й. Съкровеният копнеж, който винаги се смесваше с моето състрадание, когато мислех за нея или я наблюдавах, ме тласна по-близо до креслото й. Ала нямах право да преча на съня, който я откъсваше от самата нея и от суровата действителност! Тъкмо това е наистина прекрасно: човек изпитва съкровена близост към болните, когато спят, когато страховете им са потиснати, когато дотолкова са забравили за своя недъг, че върху полуотворените им устни понякога кацва усмивка като пеперуда върху треперлив цвят — чужда усмивка, която изобщо не им принадлежи и която незабавно изчезва още при първите признаци на събуждането. „Какво божествено щастие е — помислих си аз, — че сакатите, обезобразените, ограбените от съдбата хора поне в съня си не знаят нищо за своите недъзи; че благият измамник сънят поне тогава преобразява снагата им, прави я красива и съразмерна; че страдалецът поне в сумрачния свят на дрямката успява да избяга от проклятието, което оковава неговото тяло!“ Но най-покъртителни бяха кръстосаните ръце, които си почиваха върху завивката: смътно прошарени с жилки дълги ръце с нежни стави и остри синкави нокти — крехки, безкръвни, безсилни ръце, способни най-много да милват малки животни, гълъби или зайчета, но твърде слаби да хванат и задържат някой предмет. Разчувствувах се и си помислих: „Нима човек е в състояние да се отбранява срещу истинския живот с тези немощни ръце? Как да извоюва нещо, да го хване, да го задържи?“ Почти се отвратих, когато се сетих за собствените си ръце, за тези здрави, тежки, мускулести, силни ръце, които само с едно дръпване на юздата укротяваха и най-опърничавия кон. Тогава погледът ми неволно се плъзна надолу по завивката, която — мъхеста и тежка, твърде тежка за ефирното създание — притискаше острите му колене. Под непрозрачната обвивка личаха мъртви, немощни нозе — не зная дали бяха счупени, парализирани или просто отслабнали (нито веднъж не събрах смелост да попитам); стягаше ги стоманен или кожен механизъм. Спомних си, че зловещият апарат тегне като непосилна верига върху сакатите й стави, че постоянно е орисана да се влачи с отвратителното дрънчене и скърцане, тя, нежната, крехката, тъкмо тя, за която съзнавах, че по-скоро й приляга да хвърка, да тича, да скача, а не да ходи!

Неволно потръпнах при тази мисъл; тръпката с такава сила ме прониза и разтърси чак до петите, че шпорите ми звъннаха. Този шум, това сребристо прозвънване бе съвсем леко, едва доловимо, ала очевидно смути нейния недълбок сън. Тя задиша учестено, все още без да вдига клепки, но ръцете й започнаха да се пробуждат: пуснаха се една от друга, разгънаха се, изпънаха се, сякаш пръстите й се събуждаха с прозявка. Сетне клепките й примигнаха изкусително, а очите й учудено опипаха предметите наоколо.

Внезапно погледът й ме откри и незабавно изтръпна; все още не се бе осъществил контактът между чисто оптическото виждане и съзнателното мислене и спомняне. Последва рязко движение, тя се пробуди окончателно, позна ме; кръвта, изхвърлена от сърцето й с един тласък, изля своя пурпурен водопад върху страните й, сякаш внезапно бяха налели червено вино в кристална чаша.

— Ах, колко глупаво! — продума тя със строго присвити вежди и сякаш я бях изненадал гола, нервно придърпа към себе си свляклото се одеяло. — Колко глупаво от моя страна! За миг съм се унесла…

И ето че ноздрите й леко започнаха да потръпват — знаех какво предвещава това. Погледна ме предизвикателно.

— Защо не ме събудихте веднага? Спящият не бива да бъде наблюдаван! Не е прилично! Всеки изглежда смешен, когато спи.

Направих опит да се изплъзна с някаква глупава шега, защото ми стана неприятно, че съм я ядосал с вниманието си.

— По-добре смешен насън — рекох, — отколкото смешен наяве.

Ала тя се изтласка с двете си ръце по-нагоре върху облегалката, бръчката между веждите й се вряза още по-дълбоко, ето, около устните й също се появиха трепкащите искрици на приближаващата буря. Погледът й се впи в мен.

— Защо не дойдохте вчера?

Ударът бе нанесен твърде неочаквано, не можех да й отговоря веднага. Но тя продължи с инквизиторски тон:

— Положително сте имали особена причина, за да ни оставите просто да седим и да ви чакаме. В противен случай поне щяхте да се обадите по телефона.

Ама че съм глупак! Трябваше да предвидя тъкмо този въпрос и предварително да си подготвя някакъв отговор! Вместо това смутено запристъпях от крак на крак и замънках изтърканото си оправдание, че внезапно в казармата са направили оглед на младите коне. Още в пет часа съм се надявал да се измъкна, но полковникът пожелал да покаже на всички ни някакъв нов кон и така нататък, и така нататък.

Погледът й — сив, строг и проницателен — бе прикован върху мен и колкото повече се увличах в подробности, толкова по-подозрителен ставаше. Забелязах как пръстите й трепкат върху облегалката на креслото.

— Така… — най-сетне отвърна тя извънредно хладно и сурово. — И как завършва тази трогателна история за огледа на младите коне? Господин полковникът купи ли си в края на краищата нов кон?

В този миг усетих, че твърде зле съм се изложил. Веднъж, втори, трети път плесна с ръкавицата си по масата, сякаш искаше да се отърси от някакво напрежение в своите стави. Сетне ме погледна заплашително.

— Хайде да сложим край на тези глупави лъжи! Дотук не чух нито една вярна дума. Как смеете да ми поднасяте подобни безсмислици!

Ръкавицата плющеше все по-силно по масата. После рязко я захвърли настрана.

— Нито дума от всичките ви брътвежи не е вярна! Нито дума! Не сте били на манежа и не сте имали никакъв оглед на млади коне. Още в четири и половина сте седнали в кафенето, а там, доколкото ми е известно, коне не се обяздват. Не ме залъгвайте! Нашият шофьор съвсем случайно ви е видял в шест часа да играете карти.

Все още не можех да изрека нито дума. Ала тя внезапно замълча.

— Впрочем от къде на къде ще се срамувам от вас? Нима трябва да се преструвам, че не зная нищо, само защото вие ме лъжете? Та аз не се срамувам да изрека истината! И така, трябва да знаете следното: нашият шофьор не ви видя случайно в кафенето. Аз го пратих нарочно, за да се осведоми какво става с вас. Помислих си, че сте се разболели или че ви е сполетяло нещо лошо, защото не ни се обадихте дори по телефона и… е, от мен да мине, мислете си, че съм изнервена… просто не обичам да ме карат да чакам… чисто и просто не обичам… затова пратих шофьора. Но той разбрал в казармата, че господин подпоручикът е цял-целеничък и играе тарок в кафенето; ето защо помолих и Илона да се осведоми защо се държите така безцеремонно с нас… да не би завчера да съм ви обидила с нещо… понякога наистина се държа безотговорно и сприхаво… И така, трябва да знаете, че аз не се срамувам да си призная всичко това пред вас… Изнамирате си толкова глупави оправдания — все пак не чувствувате ли вие самият, че е подло да лъжете приятелите си?

Понечих да й отговоря — мисля, че дори бях набрал смелост да й разкажа глупавата история с Ференц и Йожи. Ала тя невъздържано ми заповяда:

— Само без измишльотини… стига с тия лъжи, не мога повече да ги понасям! Така съм натъпкана с лъжи, че чак ми се повдига! Повтарят ми ги от сутрин до вечер: „Колко добре изглеждаш днес, как прекрасно стъпваш днес… великолепно, правиш го много, много по-добре“ — от сутрин до вечер все същите успокоителни хапчета, а никой не забелязва, че се задушавам от тях! Защо не казахте откровено: „Вчера нямах време, нямах и желание.“ Да не би да сме абонирани за вас? Нищо нямаше да ме зарадва повече, ако ми бяхте предали по телефона: „Днес няма да ви навестя, предпочитам да се повеселя в града.“ За толкова ли ограничена ме смятате? Нима не мога да разбера, че понякога ви втръсва всекидневно да играете тук ролята на милосърден самарянин и че всеки възмъжал младеж ще предпочете да язди или да поразходи здравите си нозе, вместо да клечи до някакво си чуждо кресло? Само едно нещо ми е противно и не мога да го понасям: оправданията, измислиците и лъжите — до гуша са ми дошли! Не съм чак толкова глупава, за каквато ме вземате всички, и бих могла да понеса доста откровеност. Ето, преди няколко дни в дома ни пристигна нова слугиня от Чехия — старата умря — и още първия ден, преди да е разговаряла с когото и да било, забеляза как искат да ме настанят върху креслото с моите патерици. В уплахата си жената изпусна четката и изкрещя: „Господи, какво нещастие, какво нещастие! Толкова богата, толкова знатна госпожица… а саката!“ Илона се нахвърли като обезумяла върху почтената жена; искаха тутакси да уволнят и изгонят клетницата. Аз обаче, аз се зарадвах на думите й, нейната уплаха ми подействува благотворно, защото бе искрена, защото е човешко да се уплашиш, когато без предупреждение съгледаш подобно нещо. Веднага й подарих десет крони, а тя незабавно отиде на черква да се помоли за мен… Целия ден бях радостна, да, точно така, радостна, задето най-сетне разбрах какво усеща в действителност някой непознат човек, когато ме види за пръв път… А вие с вашата фалшива изтънченост, вие постоянно гледате да ме „щадите“ и си въобразявате, че в крайна сметка дори ми помагате с проклетото си внимание!… Нима ме мислите за сляпа? Нима смятате, че зад вашите бръщолевения и мънкане не усещам същия ужас и горчивина, който изпита онази добра женица, единственият откровен човек? Нима си въобразявате, че не виждам как дъхът ви секва, щом посегна към патериците, как с всички сили се впускате в оживен разговор, само и само да не забележа нещо — сякаш не познавам до дъно душите ви, от които блика валериан със захар и захар с валериан… сякаш не познавам вашите отвратителни брътвежи… О, колко точно знам как всеки път въздишате с облекчение, след като затворите вратата подир себе си и ме оставите да лежа като труп… как обелвате очи с въздишка: „Клетото дете!“, и същевременно сте безмерно доволни от себе си, задето така милосърдно сте пожертвували един-два часа за „клетото болно дете“. Аз обаче не желая никакви жертви! Не желая да се смятате задължен да ми сервирате всекидневната порция състрадание! Пет пари не давам и за най-благосклонното съчувствие!… И така, разберете веднъж завинаги: не приемам състраданието! Ако искате да идвате — идвайте, ако не искате — недейте! Но ако дойдете, бъдете искрен и не ми разправяйте врели-некипели за огледи и обяздване на коне! Не мога… не мога вече да понасям лъжите и вашата отвратителна жалостивост!

Последните слова изтръгна от себе си невъздържано, очите й горяха, лицето й пребледня. Сетне треската й внезапно премина. Главата изтощено падна върху облегалката, а кръвта постепенно наля устните й, които все още трепкаха от възбуда.

— Така… — леко, сякаш засрамено си пое дъх тя. — Трябваше да кажа всичко това! А сега стига толкова! Да не говорим повече по този въпрос. Дайте ми… дайте ми една цигара.

И ето че с мен се случи нещо странно. Може да се каже, че обикновено се владея и ръцете ми са здрави и непоколебими. Ала това неочаквано избухване ме разтърси до такава степен, че крайниците ми сякаш се сковаха; досега нищо в моя живот не ме бе смайвало така. С мъка извадих една цигара от табакерата, подадох я и запалих клечка кибрит. Но когато я поднесох, пръстите ми толкова много трепереха, че не успях да задържа изправена горящата клечка и пламъкът й потрепна и угасна. Наложи се да запаля втора; и тя се разлюля неуверено в разтрепераната ми ръка, преди да запаля цигарата й. Но Едит със сигурност бе почувствувала по очебийната ми несръчност колко съм развълнуван, защото тихият глас, с който ми заговори, бе съвсем различен и силно обезпокоен:

— Но какво ви стана? Та вие треперите… Какво… както ви разстрои толкова силно?… Нима ви засяга всичко това?

Малкият пламък на кибритената клечка угасна. Седнах онемял, а тя промълви смаяна:

— Как можахте да се развълнувате толкова от глупавите ми дрънканици?… Татко е прав: вие действително сте… действително сте изключителен човек.

В този миг зад нас се чу леко бръмчене. Беше асансьорът, който се изкачваше към терасата. Йозеф отвори вратичката и Кекешфалва се появи с онзи гузен, плах вид, който всеки път така безсмислено смазваше раменете му, щом се приближеше до болната.

 

 

Веднага скочих, за да поздравя влизащия. Той ми кимна смутено и бързо се надвеси над Едит, за да я целуне по челото. Сетне настъпи странна тишина. Всички усещаха всичко за всички в този дом; възрастният човек несъмнено беше почувствувал, че помежду ни се е създало застрашително напрежение, ето защо със сведен взор застана обезпокоен до нас. Забелязах, че му се иска да се махне. Едит се опита да помогне.

— Представяш ли си, татко, днес господин подпоручикът за пръв път видя терасата!

— Да, тук е приказно красиво — казах аз и веднага с ужас осъзнах, че съм изрекъл нещо безкрайно банално, затова млъкнах отново. Кекешфалва се надвеси над креслото, за да разсее общата неловкост.

— Страхувам се, че скоро тук ще стане твърде хладно за теб. Не е ли по-добре да слизаме?

— Да — отвърна Едит.

Всички бяхме доволни, че това решение ни даде възможност да си намерим някои безобидни занимания, които да ни разсеят; трябваше да съберем книгите й, да я загърнем с шала, да разтърсим звънчето — едно от онези, които стояха по всички маси в този дом. След две минути асансьорът изпърпори догоре, а Йозеф предпазливо подкара подвижния стол със сакатото момиче към шахтата.

— Веднага слизаме — нежно й махна Кекешфалва, — ти навярно ще се приготвиш за вечерята. През това време ние с господин подпоручика ще се поразходим из градината.

Слугата затвори вратата на асансьора; подвижният стол с парализираното момиче се спусна надолу като в гроб. И аз, и възрастният човек неволно се извърнахме. Замълчахме и двамата, но сетне внезапно усетих, че той боязливо се приближава.

— Ако нямате нищо против, господин подпоручик, бих желал да обсъдя нещо с вас… тоест да ви помоля за нещо… Можем да отидем в административната сграда, където е моята канцелария… естествено, ще идем там само ако не ви досаждам… Инак… инак бихме могли, разбира се, да се разходим и в парка.

— Но това е чест за мен, господин Кекешфалва! — възкликнах аз.

В този миг асансьорът изпърпори обратно, за да вземе и нас. Спуснахме се долу, прекосихме двора, насочихме се към административната сграда; забелязах колко внимателно се промъква Кекешфалва край къщата, как направо се притиска към стената и се снишава така, сякаш се страхува да не го забележат. Неволно — все пак не можех другояче — и аз взех да се движа след него със същите леки, внимателни стъпки.

Ето, отваря някаква врата в края на ниската, сравнително небрежно варосана административна сграда; влизаме в неговата канцелария — оказва се, че не е по-добре обзаведена от собствената ми стая в казармата: евтино бюро, прогнило и захабено, стари изпоцапани сламени кресла, по стените над прокъсаните тапети — няколко стари таблици, вероятно неизползувани от години. Самият спарен въздух неприятно ми напомня за нашите канцеларски помещения. Още от пръв поглед проумявам — колко много неща се научих да разбирам през последните дни! — че този възрастен човек отрупва единствено своето дете с всевъзможен лукс и удобства, а за себе си пести като някой стиснат селянин; и понеже върви пред мен, за пръв път забелязвам колко се е изтъркал на лактите черният му костюм; вероятно го носи вече десет, петнадесет години.

Кекешфалва премества по-близо до мен широкото чиновническо кресло, тапицирано с черна кожа — единствената удобна вещ в стаята.

— Седнете, господин подпоручик, моля, заповядайте — казва ми някак си нежно и настойчиво, докато самият той (преди още да успея да се намеся) си донася едно от съмнителните сламени кресла. Сядаме плътно един до друг, той би могъл, би трябвало вече да започне; с разбираемо нетърпение очаквам този миг; питам се за какво този богаташ, този милионер би могъл да моли мен, бедния подпоручик. Ала той упорито продължава да държи главата си надолу, сякаш настойчиво се взира в своите обувки. Чувам само дишането му, което струи от приведената гръд. Диша тежко и на пресекулки.

Най-сетне Кекешфалва вдига чело, оросено от пот, снема замъглените си очила, а без тяхната блещукаща закрила лицето му веднага добива друг израз: като че ли става по-уязвимо, по-окаяно и по-трагично; както често се случва при късогледите, очите му изглеждат много по-мътни и уморени, отколкото иззад увеличителното стъкло. Освен това по леко зачервените клепки сякаш разбирам, че възрастният човек спи малко и зле. Отново усещам топлите бликащи струи в себе си — вече зная: състраданието започва да извира. Внезапно преставам да седя срещу богатия господин фон Кекешфалва, а срещу стар, угрижен човек.

Ала ето че след леко покашляне той започва:

— Господин подпоручик — подрезгавелият глас все още не го слуша, — бих желал да ви помоля за една голяма услуга… Зная, естествено, че нямам право да ви задължавам с нищо, та вие почти не ни познавате… впрочем бихте могли и да ми откажете… разбира се… Възможно е да проявявам дързост и нахалство, но още от първия миг изпитах доверие към вас. Вие сте — това веднага се усеща — добър, услужлив човек. Да, да, да — трябва да съм направил някакъв жест на несъгласие, — вие сте добър човек. У вас има нещо, което ми вдъхва сигурност и понякога… имам чувството, че сте изпратен от… — Внезапно млъква и аз усещам, че иска да каже „от бога“, но няма смелост да го изрече — … че сте изпратен като човек, на когото мога да говоря откровено… Впрочем онова, за което бих ви помолил, не е кой знае какво… но аз си говоря ли, говоря и изобщо не ви питам дали искате да ме изслушате!

— Но, разбира се.

— Благодаря ви… когато човек остарее, му стига само да погледне някого, и вече познава душата му… Зная какво значи да си добър човек, зная го по своята жена, бог да я прости… Нейната смърт бе първото нещастие, което ме слетя. И все пак днес си казвам, че така е било по-добре, защото не видя злочестината на детето… нямаше да го понесе. Знаете ли, когато преди пет години започна всичко… отначало не вярвах, че би могло да продължи толкова дълго… Как да си го представя, та тя бе дете като всички останали: тичаше, играеше и се въртеше като пумпал… и внезапно всичко това свърши, свърши завинаги… И после, нали израстваме със страхопочитание към лекарите… четем във вестниците за чудесата, които правят: говори се, че зашиват сърца, присаждат очи… Ето защо човек като мен трябваше да бъде убеден — нали така? — че могат да сторят нещо далеч по-просто… да помогнат, бързо да помогнат на едно дете, което се е родило здраво и винаги е било здраво. Ето защо отначало не бях кой знае колко уплашен, защото не вярвах, никога и нито за миг не вярвах, че господ би могъл да стори подобно нещо: завинаги да смаже едно дете, едно невинно дете… Е, ако се беше случило с мен — моите крака достатъчно са ме носили по света. За какво са ми толкова?… И освен това аз не бях добър човек, сторил съм много злини, дори… Но за какво, за какво говорех?… А, да… точно така, ако се бе случило с мен, щях да го проумея. Но как може господ да стоварва удара си до теб, върху човек, когото не е редно да удря, да удря невинен човек… как бих могъл да проумея, че краката на жив човек, на дете, внезапно ще умрат, защото някакво Нищо, някакъв си бацил… така казаха лекарите и смятат, че са казали нещо… Това тяхното са си само приказки, извинения, а другото е самата действителност: едно дете лежи, крайниците му внезапно са се парализирали, то не може вече да върви, не може да се помръдне, а самият ти стоиш безпомощен край него… Ето това не мога да разбера.

Припряно избърсва потта от мократа си разчорлена коса с опакото на дланта си.

— Разбира се, че се допитах до всички лекари… където и да се намираше някое светило, отивах при него… всички идваха тук, философствуваха, говореха на латински, спореха и правеха консилиуми, един опитваше едно, друг — друго, сетне казваха, че се надяват и вярват; вземаха парите и си отиваха, а след тях всичко оставаше непроменено! Не, настъпи известно подобрение, всъщност значително подобрение. По-рано тя лежеше по гръб и цялото й тяло бе парализирано… сега поне ръцете, поне горната половина от тялото й са нормални и може сама да се придвижва с патериците си… известно подобрение, не, значително подобрение, не бива да съм несправедлив… Ала никой не можа да й помогне докрай… Всички вдигаха рамене и казваха: „Търпение, търпение, търпение…“ Само един издържа, само един, доктор Кондор… не зная дали сте чували за него. Нали сте от Виена?

Отвръщам отрицателно. Никога не съм чувал това име.

— Естествено, от къде на къде ще го познавате, та вие сте здрав човек, а той не е от онези, които вдигат шум около себе си… не е професор, дори не е доцент… не ми се вярва да има и добра клиентела… тоест той не търси голяма клиентела. С една дума, това е забележителен, извънредно странен човек… не зная дали ще мога да ви го обясня както трябва. Не се интересува от обикновените случаи, с които би могъл да се справи всеки фелдшер… интересуват го само тежките случаи, само онези случаи, които останалите лекари отминават с вдигане на рамене. Разбира се, аз съм необразован човек и не мога да твърдя, че доктор Кондор е по-добър лекар от останалите… зная само, че е по-добър човек от останалите. Запознах се с него навремето, заради жена ми, и видях как се бори за нея… Той бе единственият, който до сетния миг не се предаде… тогава усетих, че този човек живее и умира с всеки свой болен. Той притежава — не знам дали се изразявам правилно, — притежава някакво влечение да бъде по-силен от болестта… а не е като другите, които имат единственото желание да си получат парите и да станат професори или придворни съветници… с една дума, той не мисли от своята позиция, а от позицията на другия, на болния… о, той е забележителен човек!

Старецът така се вълнува, че очите му засияват, макар доскоро да изглеждаха угаснали.

— Казвам ви, прекрасен човек е, никого не изоставя в беда; за него всеки случай се превръща в дълг… зная, че не успявам да се изразя както трябва… ала той сякаш се чувствува виновен пред някого, когато не може да помогне… самият той се чувствува виновен… ето защо — няма да ми повярвате, но се кълна, че това е самата истина — веднъж, когато не успял да постигне онова, което искал… обещал на една жена, започнала да ослепява, че ще я излекува… и когато по-сетне тя наистина ослепяла, той се оженил за нея… можете ли да си представите, бил е съвсем млад, а се е оженил за сляпа жена, седем години по-възрастна от него, нито красива, нито богата, някаква истеричка, която сега му е в тежест и изобщо не му е признателна… Кажете, това не е ли показателно какъв човек е той; сега разбирате колко съм щастлив, че съм го намерил… човек, който се грижи за моето дете като мен самия… Включил съм го и в завещанието си… ако някой й помогне, това ще бъде той, дай боже, да стане така! Дай боже!

Възрастният човек стиска двете си ръце така, сякаш се моли. Сетне приближава още малко към мен.

— И така, изслушайте ме, господин подпоручик… Нали исках да ви помоля за нещо… Вече ви казах колко състрадателен човек е този доктор Кондор… Но съгласете се, разберете… тъкмо добрината му ме безпокои… Постоянно ме е страх, разбирате ли ме… страх ме е, че от съчувствие към мен не ми казва истината, не ми казва цялата истина… Все ми обещава, все ме успокоява, че положението със сигурност щяло да се подобри, че детето щяло напълно да оздравее… ала винаги щом му задам конкретен въпрос кога най-сетне ще стане това и колко още ще чакаме, той просто се изплъзва и казва: „Търпение, търпение!“ Но човек все пак трябва да има някакви гаранции… аз съм стар и болен, и все пак трябва да знам дали ще доживея събитието и дали тя изобщо ще оздравее, ще оздравее напълно… не, повярвайте ми, господин подпоручик, повече не мога да живея така… трябва да зная дали е сигурно, че ще бъде излекувана, и кога ще стане това… трябва да го знам, вече ме мога да понасям това неведение!

Изправя се разтърсван от вълнение и с три бързи, отривисти стъпки отива до прозореца. И друг път съм го виждал да прави така. Винаги когато се просълзява, намира спасение в това рязко извръщане от хората. И той отблъсква състраданието — нали прилича на нея! В същото време дясната му ръка се прокрадва към задния джоб на печалния черен сюртук и измъква оттам смачкана кърпа; напразно се прави, че само е избърсал потта от челото си: съвсем ясно виждам зачервените клепки. Прекосява стаята един-два пъти; нещо стене ли, стене, не зная дали това са проядените дъски под краката му, или е самият той — прояденият, възрастен човек. Сетне си поема дъх като плувец, който се хвърля във водата.

— Прощавайте… не исках да споменавам за това… какво щях да кажа? Да… утре доктор Кондор отново пристига от Виена, уведоми ни по телефона… идва редовно на всеки две или три седмици, за да нагледа… Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да го пусна да си ходи… би могъл да живее тук, в къщата, бих му платил за това колкото поиска. Но той казва, че му било необходимо известно разстояние за наблюдението, за да… известно разстояние, за да… да… какво исках да кажа?… Ах, да… и така, ще дойде утре, а следобед ще прегледа Едит; след това всеки път остава на вечеря, а през нощта взема бързия влак за Виена. В един миг си помислих, че някой би могъл съвсем случайно да го попита… някой съвсем чужд човек, някой страничен човек, някой, когото той изобщо не познава… да го попита ей така… ей така, съвсем случайно, така както човек се интересува за свой познат… да го попита каква всъщност е тази парализа и дали смята, че детето един ден ще оздравее, ще оздравее напълно… чувате ли ме: ще оздравее ли напълно и след колко време… имам чувството, че вас няма да ви излъже… вас няма за какво да ви щади, на вас спокойно може да каже истината… пред мен навярно се притеснява, аз съм бащата, аз съм стар, болен човек и той знае как се къса сърцето ми… Ала, естествено, не трябва да допускате да забележи, че сте разговаряли с мен… ще заговорите по този въпрос съвсем случайно, така както човек се осведомява от лекар за някой пациент… Съгласен ли сте… ще го сторите ли заради мен?

Как да му откажа? Възрастният човек седи пред мен с насълзени очи и очаква моето „да“ като възвестяването на Страшния съд. Естествено, че му обещавам всичко. Бурно протяга към мен и двете си ръце.

— Веднага разбрах това… още тогава, когато се върнахте и бяхте толкова добър към детето, след като… е, вие знаете кога… тогава веднага схванах, че сте човек, който ме разбира… че вие, само вие ще го попитате вместо мен… обещавам ви, кълна ви се, никой няма да разбере за това, нито преди, нито след разговора, нито Едит, нито Кондор, нито Илона… само аз ще знам каква услуга, каква невероятна услуга сте ми направили.

— Недейте така, господин фон Кекешфалва… та това е дреболия…

— Не, не е дреболия… това е много голяма… страшно голяма услуга, която ми правите… страшно голяма услуга, и ако… — той леко се сниши, а и гласът му плахо замря — ако някога аз… ако някога бих могъл да сторя нещо за вас… може би вие…

Трябва да съм направил някое уплашено движение (да не би да иска веднага да ми плаща?), защото побързва да добави със заекване, което всеки път съпътствува силната му възбуда:

— Не, не ме разбирайте погрешно… нямах предвид… нямах предвид нищо материално… имах предвид само… имах предвид… имам добри връзки… познавам куп хора из министерствата, включително и във Военното министерство… все пак в днешно време не е лошо да си имаш някого, на когото да разчиташ… само това имах предвид, разбира се… На всеки може да му дойде времето… само това… само това исках да кажа.

Засрамвам се от плахото смущение, с което ми подава ръцете си. През цялото време не ме е погледнал нито веднъж, взира се надолу, говори сякаш на собствените си ръце. Едва сега неспокойно вдига очи, пипнешком затърсва свалените очила и ги намества с разтреперани пръсти.

— Май ще е по-добре — промърморва сетне той — сега да идем оттатък, инак… инак продължителното ни отсъствие ще направи впечатление на Едит. За жалост с нея човек трябва да бъде безкрайно предпазлив; откакто се разболя, сетивата й… сетивата й някак си се изостриха, не са като на другите хора; от своята стая тя усеща всичко, което става в къщата… още преди да си изрекъл докрай нещо, тя вече го е отгатнала… Ето защо би могла… затова бих предложил да отидем оттатък, преди да се е усъмнила.

Така и правим. Едит вече ни чака в салона, седнала в подвижния си стол. Когато влизаме, тя вдига своя сив, проницателен взор, сякаш по смутено сведените ни чела иска да прочете за какво сме разговаряли. И тъй като ние дори не намекваме за своя разговор, през цялата вечер е очебийно неразговорлива и вглъбена в себе си.