Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ungeduld des Herzens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

„Трябва да издържиш! Трябва да устоиш! — енергично си внушавах аз, когато, извънмерно развълнуван от тази сцена, се прибирах вкъщи. — Трябва да издържиш на всяка цена! Ти обеща на Кондор, думата ти е поставена на карта. Не бива да се объркваш от нерви и настроения. Не забравяй, че тази неприязън не е нищо друго, освен отчаяние на човек, който те обича и пред когото ти си виновен заради суровостта и студенината на своето сърце. Трябва да издържиш до последния час — остават само три и половина дни, само три дни, тогава изпитанието ще бъде преодоляно, ще се отпуснеш, ще се отърсиш от бремето за седмици, за месеци! Прояви търпение, търпение — само през тези дни, тези последни три и половина дни, тези последни три дни!“

Предсказанието на Кондор се сбъдна. Само неизмеримото, само необхватното ни плаши, затова пък всичко, което има граници и е определено, се превръща в пробен камък и мерило за нашите сили. Три дни — ще успея, усещах аз, и това съзнание ми вдъхваше увереност. На следващото утро превъзходно се справих със задълженията си, а те никак не бяха леки, защото този път ни накараха да излезем на учебния плац цял час по-рано от обикновено и да маневрираме толкова бурно, че направо плувнахме в пот. За моя изненада успях да изтръгна дори от побеснелия полковник неволното „много добре“, затова пък над граф Щайнхюбел се разрази неописуема буря. Страстно запален по конете, той тъкмо преди два дни се беше снабдил с нов буен кон — млад, дългокрак, чистокръвен жребец с червеникав косъм, но неговата увереност в ездаческото му умение за жалост го беше подвела, тъй че не бе изпитал коня предварително. В разгара на учението конят се уплаши от сянката на една птица и се изправи на задните си крака, а втория път, по време на атаката, окончателно побягна и ако Щайнхюбел не бе изключителен ездач, целият строй щеше да стане свидетел на куриозно салтомортале. Едва след една наистина акробатична битка той успя да укроти бясната фурия, но в отговор на внушителното постижение се наложи да изслуша ругатните на полковника, който му изръмжа, че веднъж завинаги забранява циркаджийските номера на учебния плац; щом господин графът нищо не разбирал от жребци, поне трябвало предварително да ги даде за обяздване в ездитната школа, за да не се излага пред войниците.

Язвителната забележка неимоверно разгневи ротмистъра. По обратния път, а сетне и на масата той не преставаше да се възмущава от несправедливостта, която го бе връхлетяла: кръвта на коня била твърде буйна, но всички щели да видят на какво е способен, щом му избие бръмбарите от главата. Ала колкото повече се гневеше графът, толкова повече го дразнеха другарите му. „Измамили са те“, подиграваха го те и наистина го накараха да побеснее. Спорът ставаше все по-разгорещен. И сред бурната дискусия зад мен се приближи един ординарец.

— Моля на телефона, господин подпоручик!

Скочих с лоши предчувствия. През последните седмици телефонът, телеграмите и писмата ми носеха само нервно напрежение и огорчения. Какво ли иска пак от мен? Сигурно съжалява, че ме е освободила за днешния следобед. Е, ако се разкайва, всичко е наред. За всеки случай плътно притварям зад себе си тапицираната врата на телефонната кабина, сякаш държа по този начин напълно да изключа всякакъв контакт между служебния си свят и онзи, другия. Илона е.

— Исках само да ви кажа нещо — започва тя, а на мен ми се струва, че е леко притеснена, — ще бъде по-добре да не идвате днес. Едит не се чувствува много добре…

— Да не би да е нещо сериозно? — прекъсвам я аз.

— Не, не… просто трябва да си почине днес, освен това… — колебае се прекалено дълго — освен това… един ден сега не е от толкова голямо значение. Налага се… налага се да отложим заминаването.

— Да го отложите ли?!

Трябва да съм я попитал много уплашено, защото избързва да добави:

— Да… но се надяваме само за няколко дни… впрочем ще го обсъдим утре или вдругиден… вероятно междувременно пак ще ви се обадя по телефона… сега исках само да ви предупредя… да не идвате днес, ще бъде по-добре… всичко хубаво и довиждане!

— Да, но… — изричам аз в слушалката, ала без да получа отговор. Стоя заслушан още няколко секунди. Не, отговор не идва. Затворила е. Странно — защо така бързо прекъсна разговора? Така внезапно, сякаш се страхуваше от по-нататъшни въпроси. Тук имаше нещо… И защо изобщо ще отлагат? Защо ще отлагат заминаването, нали денят бе точно определен? „Осем дни“ — така ми беше казал Кондор. Осем дни. Напълно се бях настроил за тях, а сега отново… невъзможно… не, това е невъзможно… няма да издържа на тия вечни промени… и аз имам нерви… В края на краищата на мен също ми е необходимо спокойствие…

Наистина ли е толкова топло в телефонната кабина? Полузадушен разтварям тапицираната й врата и отново залитам към мястото си. Явно никой не е забелязал моето ставане и отсъствието ми. Момчетата продължават да спорят и да се присмиват на Щайнхюбел, а до празния ми стол все така търпеливо ме чака ординарецът с печеното. Само за да го отпратя час по-скоро, механично слагам в чинията си два-три къса, ала не вземам нито ножа, нито вилицата, защото нещо удря по слепоочията ми сякаш някакво чукче безмилостно изсича върху скритата кост словата: „Отложили са го! Отложили са заминаването!“ Трябва да има някаква причина. Положително нещо се е случило. Да не би да е заболяла сериозно? Обидих ли я? Защо внезапно отказва да тръгне? Нали Кондор ми обеща? Трябваше да издържа само осем дни и пет вече изтърпях… Ала повече не ще мога… просто не съм в състояние!

— Какво си се умислил, Тони? Нашите котлети май не ти харесват, а? Ясно, ясно, така е, когато човек свикне с по-изтънчени ястия. Нали казвах, нашата компания вече не е достатъчно изискана за него!

Все тоя проклет Ференц с неговия добродушен лепкав смях, все тия мръсни намеци, сякаш ходя във вилата на Кекешфалва за собствена облага и нищо повече!

— По дяволите! Спести ми идиотските си шеги! Остави ме на мира! — нахвърлям се аз върху него. Сигурно в гласа ми е кипнала цялата наслоявана ярост, защото двамата юнкери срещу мен изненадано ме поглеждат. Ференц слага на масата ножа и вилицата си.

— Тони — заплашва ме той, — не ти позволявам да ми говориш с такъв тон. Струва ми се, че шегите все още не са забранени на нашата маса. Прав си, твоя си работа, ако другаде ти е по вкусно. Това не ме засяга. Но на тази маса ми позволи да забележа, че не се и докосваш до нашия обяд.

Седналите редом с нас ни поглеждат любопитно. Тракането по чиниите внезапно затихва. Дори майорът присвива очи и изпитателно ни проучва. Виждам, че е крайно време да загладя своята несдържаност.

— А ти, Ференц — отвръщам с престорена усмивка, — ще бъдеш ли така добър да ми разрешиш понякога да имам главоболие и да не се чувствувам добре?

Ференц тутакси се окопитва:

— О, извинявай, Тони, откъде да се сетя? Вярно, изглеждаш доста зле. От няколко дни усещам, че не си във форма. Е, ще се съвземеш, не се боя за теб.

Инцидентът приключва щастливо. Ала гневът продължава да ме тормози. Какво са решили да правят ония с мен? Ту ела, ту се махай, нагоре-надолу, студено-топло: не, няма да позволя така да ме разиграват! Бях казал: три дни, три и половина дни и нито час повече! А дали ще го отлагат, или не, все ми е едно! Стига съм си късал нервите, стига съм се изтезавал с проклетото състрадание. Направо ще се побъркам!

Трябва да се овладея, за да не издам яростта, която бушува в мен. Иска ми се да грабна чашата и да я строша между пръстите си или да стоваря юмрук върху масата; усещам, че за да се освободя от това напрежение, непременно трябва да извърша някакво насилие. Само да не стоя така беззащитно и нервно да ги чакам дали ще ми пишат, или телефонират, дали ще отлагат, или няма да отлагат заминаването. Повече не мога. Нещо трябва да сторя!

Междувременно другарите ми продължават да спорят възбудено.

— Казвам ти — ехидничи хилавият Йожи, — оня от Нови-Тичин хубавичко те подреди. И аз все нещичко разбирам от коне. Няма да се оправиш с тоя опърничав кон. Никой няма да се оправи с него.

— Така ли? Хайде да проверим — внезапно се намесвам в разговора, — хайде да проверим дали никой не ще се справи с този жребец. Кажи ми, Щайнхюбел, имаш ли нещо против да се заема с рижавото конче, да го поизмъча за час-два, докато клекне?

Не мога да си обясня как ми хрумна тази мисъл. Ала нуждата да излея яростта си на някого или на нещо, да се бия, да удрям, ме изгаряше с такава сила, че жадно се хванах за първия случай, който ми се предложи. Всички ме погледнаха с изненада.

— Желая ти успех — усмихва се граф Щайнхюбел, — ако не ти липсва смелост, дори ще ми направиш услуга. Днес така се борих с това страшилище, че ръцете ме заболяха; добре ще бъде да му се метне някой с пресни сили. Ако нямаш нищо против, можем веднага да започваме! Напред, да вървим!

Всички скачат и предвкусват истинско зрелище. Отиваме в обора, за да изведем нашия Цезар — Щайнхюбел малко прибързано е избрал това победоносно име за своя буен кон. Щом вижда шумната тълпа около своя бокс, Цезар мигом се стряска. Започва да пръхти, да се блъска и танцува в тясното пространство, да дърпа оглавника, гредите изпращяват. Не без мъка подкарваме недоверчивото животно към манежа.

Общо взето, бях ездач от средна класа и в никакъв случай не можех да се меря със страстен кавалерист като Щайнхюбел. Но днес нито той би могъл да намери по-добър ездач от мен, нито необузданият Цезар — по-опасен противник. Защото яростта напрягаше мускулите ми; злобното желание да се разправя с нещо, да го подчиня на волята си бе толкова силно, че изпитвах почти садистично удоволствие да покажа поне на това непокорно добиче (нали не можех да премеря сили с недосегаемото!), че моето търпение има граници. Добрият Цезар не успя да ме хвърли от гърба си — стрелваше се като ракета, удряше с копита по стените, изправяше се на задните си крака и внезапно подскачаше встрани, но нищо не му помогна. Самият аз бях побеснял, безмилостно дърпах юздечката, сякаш исках да му изкъртя зъбите, забивах шпори в ребрата му и при тези обноски набързо му избих бръмбарите от главата. Неговата бурна съпротива ме възбуждаше, привличаше, въодушевяваше, а в същото време ме вдъхновяваха одобрителните подвиквалия на офицерите: „По дяволите! Тоя ще му даде да разбере!“ или: „Гледайте го, гледайте Хофмилер!“, които увеличаваха дръзката ми увереност.

Самочувствието винаги извира от физическите постижения и преминава към душевния свят на човека; след половинчасова изтощителна борба вече победоносно съм изправен на седлото, а под мен скърца със зъби запотеното укротено животно, от което се вдига пара, сякаш току-що излиза изпод горещ душ. Шията и седлото му са побелели от пяна, ушите се свиват послушно и след още половин час непобедимият омеква, послушно започва да изпълнява желанията ми; вече не е нужно да си служа с шенкел, спокойно бих могъл да скоча от гърба му и да приема поздравленията на моите другари. Ала аз все още не съм успял да се отърся от желанието за борба, състоянието на повишено напрежение ми въздействува толкова благотворно, че помолвам Щайнхюбел да ми разреши да го пояздя още час по учебния плац, разбира се, в тръс, за да разхладя малко запотения жребец.

— С удоволствие — кимва ми усмихнатият Щайнхюбел. — Не се и съмнявам, че ще ми го върнеш в добра форма. Изби му целия инат. Браво, Тони, моите уважения!

И така, бурно приветствуван от своите другари, аз напускам манежа и като държа юздите му изкъсо, подкарвам укротения кон през града, а сетне към ливадите. Той се движи леко и свободно, лек и свободен се чувствувам и самият аз. През този напрегнат час бях излял цялата си ярост и огорчение върху опърничавото животно; сега Цезар се движи в тръс, кротък и послушен, и аз трябва да се съглася с Щайлхюбел: той действително има прекрасна походка. Не би могъл да галопира по-красиво, по-плавно и по-гъвкаво; първоначалното ми недоволство постепенно се стапя в приятна, почти унесена наслада. Цял час бродя с жребеца където ми видят очите и най-сетне в четири и половина решавам, че лека-полека трябва да се прибираме. Стига ни за днес и на двамата. Полюшвам се на седлото и с бавен тръс се нося по добре познатото шосе към града, също чувствувайки умора. Ала зад мен прозвучава клаксон, шумен и пронизителен. Нервният червеникав жребец веднага наостря уши и затреперва. Навреме усещам дързостта, която обзема коня, затова улавям поводите изкъсо и го принуждавам да се насочи към самия край на шосето до едно дърво, за да освободим пътя на колата.

Изглежда, шофьорът й е внимателен, защото правилно разбира моята предпазлива маневра. Съвсем бавно — моторът едва-едва пуфка — той ни отминава възможно най-безшумно; всъщност почти е излишно така напрегнато да пазя разтреперания кон и да го притискам с бедрата си, очаквайки всеки момент да подскочи встрани или да се втурне назад, защото сега, когато автомобилът минава край нас, животното застава съвсем кротко. Спокойно мога да погледна. Ала в секундата, в която вдигам очи, забелязвам, че някой ми маха от откритата кола и различавам кръглото плешиво теме на Кондор редом с яйцевидната глава на Кекешфалва, покрита с бели оредели коси.

Не зная дали конят трепери под мен, или треперя самият аз. Какво значи това? Кондор е тук, а да не ме уведоми за своето пристигане?! Сигурно е бил у Кекешфалва, ами да, нали старецът седеше до него в колата! Но защо не спират, за да ме поздравят? Защо ме отминават като непознат човек? И защо Кондор е дошъл така внезапно? От два до четири — та нали има прием във Виена по същото време! Сигурно са го извикали извънредно спешно, и то още рано сутринта. Трябва нещо да се е случило, и то положително има връзка с телефонното обаждане на Илона, с отлагането на тяхното заминаване и с отказа да ги посетя. Сигурно нещо се е случило, нещо, което крият от мен! Да не би накрая да е посегнала на себе си снощи, когато цялото й същество излъчваше такава решителност, такава насмешлива увереност, присъща на хората, които възнамеряват да извършат нещо страшно и опасно. Положително е посегнала на себе си! Дали да не ги последвам в галоп, навярно ще успея да се видя с Кондор на гарата!

Ала може би — бързо съобразявам аз — той изобщо няма да замине. Не, в никакъв случай не би си тръгнал, ако действително се е случило нещо лошо, би ми оставил някаква вест. Навярно в казармата ме очаква бележка от него. Зная, този човек не ще направи нищо зад гърба ми, без мен или против мен. Този човек няма да ме изостави. Хайде да се прибирам, бързо! Вкъщи положително ме очакват няколко думи, писмо или бележка от него, или пък лично той. Бързо назад!

В казармата без бавене откарвам коня и за да избегна излишните приказки и поздрави, се втурвам нагоре по страничното стълбище. И наистина — пред вратата на моята стая вече ме очаква Кузма; по плахото му изражение и приведените рамене забелязвам, че нещо се е случило. Някакъв цивилен господин ме очаквал в стаята, докладва той с известно смущение, не се осмелил да върне господина, защото идел по много важна работа. А всъщност съм наредил на Кузма да не пуска никого в стаята ми. Но вероятно Кондор му е дал бакшиш, и тъкмо оттук произтичаше страхът и неувереността на Кузма. Те мигновено се превърнаха в изненада, защото, вместо да му се скарам, промърморих снизходително „добре, добре“ и се втурнах към вратата. Слава богу! Кондор е дошъл! Ще ми разкаже всичко.

Бурно разтварям вратата. В най-отдалечения ъгъл на притъмнялата стая незабавно се надига фигура, която се отлепва от сянката (Кузма беше спуснал щорите заради жегата). Вече съм готов сърдечно да пристъпя към Кондор, когато забелязвам, че човекът пред мен съвсем не е Кондор. Очаква ме някой друг, очаква ме човекът, когото най-малко съм се надявал да срещна тук: Кекешфалва; да беше още по-тъмно, пак щях да го позная сред хиляди други люде заради смиреното му ставане и покланяне. И докато още се покашля, преди да заговори, вече знам, че гласът му ще прозвучи покорно и развълнувано.

— Извинете, господин подпоручик — покланя се той, — че ви се натрапвам без предизвестие. Ала доктор Кондор ми заръча да ви предам неговите нарочни поздрави и да ви кажа да му простите, задето не нареди да спрат колата… вече закъснявахме, а трябваше непременно да хване бързия влак за Виена, защото вечерта имал… и… и… затова ме помоли веднага да ви предам колко съжалява… Само затова… искам да кажа, че само затова си позволих лично да дойда при вас…

Изправил се е пред мен със сведена глава, сякаш впрегнат в невидим хомот. В здрачевината проблясва костеливият му череп с рядка коса, сресана на път. Напълно излишната раболепност на поведението му започва да ме дразни. Някаква неприязън непогрешимо ми подсказва: зад тези смутени извинения се прикрива точно определено намерение. Сърдечноболният старец не се е изкатерил цели три етажа само за да ми предаде нечии безразлични поздрави. Та те спокойно можеха да се предадат и по телефона или изобщо да се отложат за утре. „Внимание — казвам си аз, — този Кекешфалва иска нещо! Веднъж вече е изскачал от мрака пред мен; отначало е смирен като просяк, но в крайна сметка ми налага волята си така, както онзи джин от приказката се налага на състрадателния младеж. Не се поддавай! Не влизай и неговата клопка! Нищо не питай, за нищо не се интересувай, колкото може по-бързо се сбогувай с него и го отпрати!“

Ала пред мен е застанал само един старец със смирено сведена глава. Виждам неговите оредели, бели коси; като насън виждам своята баба, склонила глава над плетката, да разказва приказки на невръстните си внучета. Не мога да проявя неучтивост и да отпратя болния старец. И така, невразумен от досегашния си опит, аз го поканвам да седне.

— Колко сте любезен, господин фон Кекешфалва! Дошли сте чак дотук! Наистина много сте любезен! Няма ли да седнете?

Кекешфалва не отговаря. Сякаш не ме е разбрал напълно. Ала поне е забелязал моя жест. Неуверено присяда на самия крайчец на предложения стол. Мигновено си спомням: със същата боязливост е седял като младеж на трапезата на чужди люде, които са го хранили даром. Днес милионерът седи пак така на моя бедняшки разкривен стол. Бавно си сваля очилата, измъква кърпата от джоба и започва да бърше двете стъкла. „Ех, драги, не съм вчерашен, познавам това твое лъскане, познавам триковете ти! Зная, лъскаш очилата, за да печелиш време. Много ти се иска аз да подхвана разговора, аз да ти задавам въпроси. Зная дори какво ти се ще да те питам — дали Едит действително е болна и защо се е наложило да отложите заминаването. Ала аз ще бъда нащрек. Започни пръв, щом искаш да ми кажеш нещо! С нищо няма да те подпомогна! Не, няма да ти позволя пак да ме подмамиш, край на проклетото състрадание, край на това вечно «още», «още»! Край на намеците и недомлъвките! Ако искаш нещо от мен, действувай бързо и открито, не се крий зад глупавото лъскане на очилата! Вече няма да ти играя по свирката, дойде ми до гуша от тая моя състрадателност!“

Най-сетне старецът решително слага пред себе си лъснатите очила, сякаш е доловил неизречените думи през стиснатите ми устни. Явно е усетил, че не желая да му помогна и че ще трябва сам да започне; упорито свел глава, той заговорва, без да ме погледне. Говори само на масата, като че ли очаква от твърдото напукано дърво повече състрадание, отколкото от мен.

— Знай, господин подпоручик — притеснено започва той, — че нямам право, о, разбира се, нямам никакво право да отнемам вашето време. Ала какво да правя, какво да правим всички ние? Повече не мога, ние всички не можем повече… Един господ знае какво й хрумна, с нея е невъзможно да се говори, вече никого не слуша… На всичко отгоре съм убеден, че не го прави нарочно, със зъл умисъл… просто е нещастна… безкрайно нещастна… прави го просто от отчаяние… повярвайте, само от отчаяние.

Изчаквам. Какво има предвид? Какво прави? Какво именно? Говори най-сетне! Защо се изразяваш със заобикалки, защо не кажеш направо какво се е случило?

Ала старецът се взира в масата с празен поглед.

— А всичко бяхме обсъдили, всичко беше подготвено… Запазени места в спалния вагон, наети най-хубавите стаи. Вчера следобед все още гореше от нетърпение. Сама подбра книгите, които искаше да вземе, пробва новите дрехи и кожената наметка, която й поръчах във Виена. И внезапно нещо я прихвана! Не знам какво да мисля, вчера, след вечерята… нали си спомняте колко беше възбудена? И Илона нищо не разбира, никой не разбира какво й стана така внезапно. А тя приказва, крещи и се кълне, че за нищо на света няма да замине, че нищо не е в състояние да я мръдне оттук. Ще остане, ще остане, ще остане, така говори, дори да запалят къщата от всички страни. Няма да участвува в тази измама, не позволява да я лъжат, така казва. Само сме искали да се избавим от нея чрез това лечение, просто да се отървем! Но всички сме се били излъгали, всички до един. Просто нямало да замине, щяла да остане, да остане, да остане!

Полазват ме студени тръпки. Значи това се е крило зад вчерашния коварен смях… Дали пък не е забелязала, че вече почти не издържам, и сега не инсценира всичко това, за да й обещая, че все пак ще я навестя в Швейцария?

„Не се подвеждай! — строго си заповядвам аз. — Не показвай, че се вълнуваш! Не се издавай пред стареца, той не бива да разбере, че оставането й ти къса нервите!“ Ето защо се правя на глупак и казвам доста безразлично:

— Ах, и това ще мине… Вие най-добре знаете колко бързо се сменя настроението й. А пък и Илона ми се обади по телефона, все пак става дума за отлагане само от няколко дни.

Старецът въздъхва. Тази въздишка се изтръгва от него глухо, като предсмъртен хрип; сякаш внезапно издишаният въздух отнема от гърдите му и последните сили.

— Боже мой! Де да беше така! Най-страшното е… боя се, всички се боим, че тя изобщо не желае да заминава… Не зная, нищо не разбирам — лечението внезапно й стана безразлично, все й е едно дали ще я излекуват, или не. „Повече не позволявам да ме измъчвате, достатъчно сте ме лекували, всичко това няма никакъв смисъл!“ Така говори. Изрича неща, които карат сърцето ми да спира. „Стига сте ме мамили — крещи и ридае, — за всичко се досещам, всичко виждам… всичко!“

Бързо съобразявам. За бога! Дали не е забелязала нещо?! Да не би да съм се издал? Да не би Кондор да е направил нещо непредпазливо? Да не би от някое невинно подмятане в нея да са се породили подозрения, че има нещо измамно около лечението в Швейцария? Да не би нейната прозорливост, нейната чудовищно недоверчива прозорливост да й е подсказала, че всъщност я отпращаме нарочно? Внимателно опипвам почвата.

— Не ви разбирам… Нали дъщеря ви изпитваше безгранично доверие към доктор Кондор, а след като той настойчиво я подтиква към това лечение… просто не ви разбирам.

— Точно така!… Тъкмо това е бедата: тя не желае да се предприема никакво лечение, вече не желае да бъде излекувана! Знаете ли какво каза?… „За нищо на света няма да замина, дойде ми до гуша от вашите лъжи!… По-добре да си остана саката както сега, няма да замина… вече не желая да ме излекуват, не желая, вече няма никакъв смисъл!“

— Никакъв смисъл ли? — съвсем безпомощно повтарям аз.

Ала старецът още по ниско свежда глава, тъй че не виждам нито разплакалите му очи, нито очилата му. Само по рядката бяла коса забелязвам, че силно трепери. Сетне промърморва почти неразбираемо:

— Вече няма никакъв смисъл да ме излекуват, казва тя и ридае, защото той… той… — старецът с огромно усилие си поема дъх и с мъка го издишва — той… не изпитва нищо друго към мен, освен състрадание.

Щом изрича словото „той“, внезапно се смразявам. Та Кекешфалва за пръв път ми намеква за чувствата на своята дъщеря! Отдавна ми правеше впечатление, че явно ме избягва, нещо повече, едва се осмелява да ме погледне, въпреки че по-рано се отнасяше към мен нежно, дори с настойчива загриженост. Ала аз знаех, че само срамът го прави сдържан; сигурно старецът с ужас е наблюдавал как дъщеря му си е изгубила ума по човек, който я отбягва. Тайните й признания трябва неимоверно да са го измъчвали, нескритият й копнеж безкрайно го е засрамвал. И той като мен е загубил своята непосредственост. Когато човек крие нещо или е принуден да го крие, погледът му престава да бъде прям и открит.

Ала ето че сега изрече тия думи и един и същ удар порази сърцата и на двама ни. След това издайническо слово онемяваме и той, и аз, като избягваме да се погледнем в очите. В тясното пространство над масата в застиналия въздух между нас властвува мълчанието. Но постепенно то се разпростира, разширява се като черен газ чак до тавана и изпълва цялата стая; отгоре, отдолу и от всички страни ни притиска и души някаква празнота, а по неговото тежко, пресекващо дишане разбирам, че мълчанието го задавя. Още миг и мълчанието ще задуши и двама ни, ако някой от нас не проговори, за да разбие с една дума угнетителната, убийствена пустота.

И тогава внезапно се случва нещо; отначало забелязвам, че той прави движение, странно движение — несръчно и неловко. Сетне старецът изведнъж се катурва като някаква мека маса. Зад него шумно се стоварва столът.

„Удар!“ — това е първото, което ми минава през ума. Сърдечен удар, нали е болен от сърце, Кондор ми го беше казал. Скачам ужасен, за да го вдигна и положа на креслото. Ала в същия миг забелязвам, че старецът съвсем не е паднал от креслото, а сам се е свлякъл на пода. Когато се бях хвърлил притеснен към него, от вниманието ми беше убягнало истинското положение: нарочно бе паднал на колене и щом понечих да го вдигна, той се примъкна по-близо до мен, сграбчи ръцете ми и започна да ме моли:

— Трябва да й помогнете… само вие можете да й помогнете, само вие… и Кондор каза същото: само вие и никой друг!… Умолявам ви, смилете се… така не може повече… инак ще посегне на живота си, сама ще се погуби.

Макар че целият треперя, насила изправям коленичилия човек. Ала той стиска ръцете ми и отчаяно забива в плътта ми пръсти като хищни нокти — джинът, джинът от моя сън, който насилва състрадателния младеж!

— Помогнете й! — задъхва се той. — За бога! Помогнете й!… Не можете да изоставите детето в това състояние… става дума, кълна ви се, за живот и за смърт… Дори не знаете какви безумия изрича в отчаянието си… Трябвало да свърши със себе си, да се изличи от лицето на земята, за да ви отърве от себе си, да отърве всички ни от себе си, ридае тя… Не го казва просто така, а страшно сериозно… Вече два пъти се е опитвала — сряза си вените, а втория път нагълта приспивателно. Като реши нещо, никой не е в състояние да я разубеди, никой… сега само вие можете да я спасите… само вие… кълна ви се, единствено вие…

— Но, разбира се, господин фон Кекешфалва… успокойте се, моля… естествено, че ще направя всичко, което е по силите ми. Ако искате, веднага ще тръгнем и аз ще се опитам да я убедя. Веднага потеглям с вас. Сам решавайте какво да й кажа, какво да сторя…

Внезапно пуска ръката ми и се взира в мен.

— Какво да сторите ли?… Наистина ли не разбирате, или не искате да разберете? Та тя ви разкри душата си, сама ви се предложи и сега умира от срам, че го е направила! Писа ви, а вие не й отговорихте — сега ден и нощ се измъчва, че я отпращате, че искате да се отървете от нея, защото я презирате… обезумяла е от страх, че се отвращавате от нея… защото тя… защото тя… Нима не разбирате, че подобно нещо е убийствено за човека, за един толкова горд, толкова страстен човек като моето дете… Та вие я карате да чака… Защо не й дадете слаба надежда? Защо не й кажете поне една дума? Защо сте толкова жесток, толкова безсърдечен към нея? Защо така ужасно измъчвате клетото невинно дете?

— Но аз направих всичко, за да я успокоя… та аз й казах…

— Нищо не сте й казали! Нима не сте забелязали, че съвсем я побъркахте с вашите идвания, с вашето мълчание, защото тя очаква една… една-единствена дума, която всяка жена очаква от мъжа, когото обича… Не би се осмелила да се надява на каквото и да било, ако положението й е все същото… Ала сега, когато със сигурност ще оздравее, напълно ще оздравее само след няколко седмици, защо да не очаква същото, на което се надява всяка друга девойка, защо не… Та тя ви го каза, призна ви с какво нетърпение очаква от вас една дума… Та тя не може да направи повече от това, което вече е направила… не може да проси от вас милостиня… а вие, вие не й казвате нито дума, не й казвате едничкото, което би могло да я направи щастлива!… Наистина ли то ви всява такъв ужас? Бихте имали всичко, което човек може да си пожелае на земята. Аз съм стар и болен човек. Ще ви оставя всичко, което притежавам, замъка, имението и шестте или седемте милиона, които успях да събера за четиридесет години… всичко ще бъде ваше… бихте могли да го имате още утре, в който ден кажете, в който час кажете, самият аз вече не искам нищо… искам само някой да се грижи за детето, когато мен вече няма да ме има. Зная, че сте добър порядъчен човек, че ще я жалите, ще бъдете добър с нея!

Дъхът му пресекна. Отново се свлече на креслото — беззащитен, изнемощял… Ала и моите сили ме бяха напуснали, тъй че се хвърлих изтощен на другия стол. Също като по-рано седяхме един срещу друг, безмълвни, без да се поглеждаме, не помня колко време. Само понякога чувствувах как масата леко се разлюлява, защото той се е вкопчил в нея, а тялото му внезапно потръпва. Сетне долових тъп удар — пак беше минала цяла вечност, — сякаш нещо твърдо бе паднало върху друг твърд предмет. Сведеното му чело се бе стоварило върху масата. Усещах страданията на този човек и желанието ми да го утеша стана неудържимо.

— Господин фон Кекешфалва — приведох се аз над него. — Имайте ми доверие… нека да обмислим всичко, да го обмислим на спокойствие… повтарям ви, аз съм напълно на ваше разположение… ще сторя всичко, което е по силите ми… Само онова… за което преди малко ми намекнахте… то е… то е невъзможно… напълно невъзможно.

Той потръпна като тежко ранено животно под последния, смъртоносен удар. Устните му, влажни от възбудата, се раздвижиха напрегнато, но аз не му позволих да възрази.

— Не е възможно, господин фон Кекешфалва, моля ви да не говорим повече за това… преценете сам… кой съм аз в края на краищата? Нищожен подпоручик, който живее от заплатата си и от дребната месечна добавка от семейството… с толкова ограничени средства не можеш да поддържаш своето съществуване, не може да се живее, а камо ли да живеят двама…

Понечи да ме прекъсне.

— Да, зная какво ще кажете, господин фон Кекешфалва. Парите нямат никакво значение, така си мислите вие, погрижили сте се за тях. Зная, че сте богат и… че бих могъл да получа от вас всичко… Ала тъкмо защото вие сте толкова богат, а аз съм нищо, никой… тъкмо това прави нещата невъзможни… Всеки ще си каже, че съм го сторил само заради парите, лично аз… а и самата Едит, повярвайте ми, през целия си живот няма да се освободи от подозрението, че съм я взел само заради парите й… въпреки особените обстоятелства… Повярвайте ми, господин фон Кекешфалва, не е възможно, макар че искрено и честно ценя вашата дъщеря и… и… и я харесвам… но вие трябва да ме разберете!

Старецът остана неподвижен. Отначало си помислих, че изобщо не е разбрал думите ми. Ала постепенно немощното му тяло се раздвижи. С мъка вдигна глава и се вторачи в нищото пред себе си. Сетне посегна с двете си ръце към ръба на масата — забелязах, че иска да подпомогне непокорното си тяло да се изправи, но това не му се удаде веднага. На два, на три пъти силите го напускаха. Най-сетне успя да се надигне и да стане, разтреперан от напрежение, сам потъмнял сред тъмата, със зеници, застинали като от черно стъкло. Сетне продума невероятно отчуждено, с ужасяващото равнодушие на призрак, сякаш собственият му човешки глас бе умрял:

— Тогава… тогава всичко е свършено.

Тонът му беше ужасен, ужасно бе това пълно отчаяние. С незрящ поглед, отправен към нищото, той заопипва плота на масата, търсейки очилата си, без да погледне надолу. Но не ги намести пред вцепенените си очи — за какво му беше да гледа, да живее? — а несръчно ги натика в джоба. Синкавите пръсти (Кондор бе съзрял в тях смъртта) отново се разходиха по цялата маса, докато най-сетне в самия й крайчец откриха черната смачкана шапка. Едва тогава се извърна, за да си тръгне. Промърмори, без да ме погледне:

— Простете за безпокойството.

Беше наложил накриво шапката си; краката му не го слушаха, влачеха се и се преплитаха безсилно. Политна като лунатик към вратата. Ала сетне, сякаш внезапно си бе спомнил за нещо, сне шапката от главата си, поклони се и повтори:

— Простете за безпокойството.

Старият смазан човек ми се кланяше — тъкмо този жест на учтивост в миг на крайна угнетеност окончателно ме срази. Внезапно усетих топлите струи, които извираха горещи, изригваха нагоре, пареха дори очите ми, и в същото време отново почувствувах познатата премала и слабостта: състрадателността пак ме беше обсебила. Не, не може да го пусна просто така, старецът беше дошъл, за да ми предложи детето си, единственото, което притежаваше на този свят, не можех да го предам на отчаянието, на смъртта. Не можех да изтръгна живота от тялото му. Трябваше да му кажа нещо утешително, успокоително, примирително! Хвърлих се към него.

— Господин фон Кекешфалва, моля ви, не ме разбирайте погрешно… В никакъв случай не можете да си тръгнете така и дори да й кажете… за нея би било ужасно в този миг… а освен това то не е вярно.

Вълнението ми все повече растеше, защото усещах, че старецът изобщо не ме слуша. Замръзнал на мястото си като колона от сол, той беше сякаш сянка в сянката, живо въплъщение на смъртта. Желанието ми да го утеша ставаше все по-пламенно.

— Не е вярно, господин фон Кекешфалва, кълна ви се… за мен няма нищо по-ужасно от мисълта, че ще оскърбя… вашата дъщеря Едит… или ще й внуша чувството, че не я харесвам искрено… Никой не се е държал по-сърдечно с нея, кълна ви се, никой не е в състояние да я чувствува по-близка… Наистина тя просто си е въобразила, че… ми е безразлична… напротив… напротив… само сметнах, че няма да има смисъл, ако сега… ако днес й го кажа… на първо време е важно само едно… да пази силите си… за да оздравее наистина!

— Но после… когато оздравее?…

Внезапно се беше извърнал към мен. Зениците му, доскоро застинали и мъртви, фосфоресцираха в мрака.

Уплаших се. Инстинктивно усетих опасността. Ако сега му обещаех нещо, щях да заложа главата си. Ала в този миг ми хрумна: та нали тя се надява само на една измама? В никакъв случай не може да бъде излекувана веднага. Това може да продължи още доста години; не бива да мислим за много напред, беше казал Кондор; сега просто ще я успокоя, ще я утеша! Защо да не й дам малка надежда, защо да не я направя щастлива поне за кратко? Ето защо казах:

— Да, когато оздравее, тогава, естествено… тогава сам… бих ви потърсил.

Взря се в мен. Тръпка пробяга по тялото му. Подтикваше го сякаш някаква неведома сила.

— Мога ли… мога ли да й го кажа?

Отново долових опасността, но вече нямах сили да противодействувам на умолителния му поглед. Ето защо отвърнах твърдо:

— Да, кажете й го. — И му подадох ръка.

Очите му засияха, напълниха се и преляха насреща ми. Сигурно така е гледал Лазар, когато се е надигнал замаян от своя гроб и е съзрял небето и свещената светлина. Усетих как ръката му трепери в моята, трепери все по-силно. Сетне челото му започна все повече да се свежда. Навреме си спомних как се бе навел тогава и беше целунал ръката ми. Бързо я отдръпнах и повторих:

— Да, кажете й го, моля, кажете й го: нека не се безпокои. И преди всичко: да оздравее, бързо да оздравее, за мен, за всички нас!

— Да, да — възбудено повтаряше той, — да оздравее, бързо да оздравее… Сега веднага ще замине, о, напълно съм убеден! Веднага ще замине и ще оздравее благодарение на вас, заради вас… от първия миг знаех, че господ ви е изпратил… не, не, аз не мога да ви благодаря… господ да ви възнагради… Тръгвам си… не, останете, не си правете труда, вече си тръгвам.

С други, непознати за мен, леки и окрилени стъпки той изтича към вратата — зад него се развяваха полите на черния сюртук. Затръшна я след себе си звънко, почти весело. Останах сам в сумрачната стая; бях леко слисан както винаги след решителна постъпка, която предварително не съм обмислял. И едва след час, когато ординарецът плахо похлопа на вратата и ми връчи писмо на синя хартия, с добре известния формат — едва тогава осъзнах цялата отговорност на своето обещание, дадено от малодушна състрадателност.

„Заминаваме вдругиден. Обещах на татко. Простете ми за последните дни, но умирах от страх, че съм Ви в тежест. Вече знам защо и за кого трябва да оздравея. Вече от нищо не ме е страх. Елате утре колкото можете по-рано. Никога не съм Ви очаквала с такова нетърпение. Винаги Ваша Е“

„Винаги“ — неволно изтръпнах при тази дума, която безвъзвратно и навеки обвързва човека. Ала сега нямаше връщане назад. И този път състраданието победи моята воля. Предадох се. Вече не принадлежах на себе си.