Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (35)

36.

Прибирам се вкъщи в десет. Заварвам във фоайето Хю да преглежда пощата; очевидно се е върнал скоро.

— Пак ли се наложи да останеш до късно? — подхвърлям и едва се въздържам да добавя със заплашителен тон: „В службата.“

— Да, обаче си струваше. Мисля, че постигнахме известен прогрес.

Не го питам в коя област. Той забелязва спортния сак и влажната ми коса, широко се усмихва — не одобряващо като едно време, а по-скоро от облекчение. Но все пак се усмихва, което е приятно разнообразие след многобройните скандали помежду ни.

— Била си в спортната зала, а?

— Посещавам курс за самоувереност във водата, а Либи ми прави компания — напомням му, въпреки че говорихме по темата преди по-малко от три часа. — В случай че избера този начин на раждане.

Хю оставя на масичката пликовете с кореспонденцията.

— Вечеряла ли си?

— Не. — Ако не се броят марсчетата и грамадният сандвич с авокадо, които си купих на път за вкъщи.

— Да вечеряме навън, тъкмо ще ми разкажеш какво сте правили с Лизи.

— Либи — поправям го, но той не ме чува, защото вече е излязъл от апартамента.

Гладна съм. Както обикновено. Обаче най ми се иска да се излегна на канапето и да гледам телевизия. Само че ако го кажа на Хю, ще бъде равнозначно на обявяване на война. Седмици наред му опявам, че изобщо не излизаме сред обществото. За нищо на света не бива да пренебрегвам поканата за вечеря. Ама и аз съм една неблагодарница! Мъжете си намират любовници, когато партньорките ги пренебрегват, не им обръщат достатъчно внимание.

Или пък защото са неспособни да упражняват контрол върху половия си орган.

Хю ми предоставя да избера заведението, спирам се на шумен моден ресторант, който често посещавахме, преди да забременея. В мига, в който влизаме, разбирам, че съм сгрешила. Много по-разумно беше да избера заведение с по-интимна атмосфера — в момента бурният нощен живот на Лондон не ме привлича като някога. Отгоре на всичко Хю не ми даде възможност да се гримирам или поне да хвърля анцуга и да си сложа роклята за бременни, която не е творение на прочут дизайнер, но ми е по мярка. Отварям вратата и се натъквам на стена от цигарен дим. Тревожно се питам каква е вероятността да повърна върху някой сервитьор.

Отвеждат ни до масата, която се намира в дъното на ресторанта, сервитьорът издърпва стола, за да седна… с лице към стената. Това е в пълен разрез с етикета — на дамата следва да се предлага най-хубавото място. Дали съм прекалено чувствителна, или ме „крият“? Оглеждам се, потвърждава се второто ми предположение. Залата е претъпкана с жени, чиито бюстове са по-големи от коремите им. Мразя ги. Мразя гладките им рамене, тесните им бедра. Вече е месец май, лятото прави първите си плахи стъпки в Лондон. Не само дните са по-дълги и дърветата са се разлистили, ами и полите са по-къси и по-прилепнали, тук-там се виждат дрехи в друг цвят освен черния. Знам, че през лятото ще приличам на лоена топка; преди половин час изобщо не ми пукаше, ала изведнъж започва да ми се струва ужасяващо. Щастието, което ме беше обзело в плувния басейн, започва да се изпарява. Либи (дори до известна степен Мили) ми действа успояващо; поглеждам Хю, който седи срещу мен, и ненадейно се усещам така, сякаш съм се насадила върху съвкупляващи се таралежи.

Не съм щастлива, когато съм с него. Откъдето и да го погледнеш, заключението ми е потресаващо.

Не, не е вярно.

Не може да бъде!

Няма да позволя да се случи.

Нещастна съм, защото съм заобиколена от стройни жени. С Либи ми беше хубаво, тъй като бяхме в компанията на бременни с безформени фигури. Той не е виновен, нали така?

Прелиствам менюто, изпод око поглеждам Хю. Почти очаквам да видя, че на челото му е татуирано числото на Сатаната или че очите му са кръвясали — непременно трябва да има някаква външна проява на подлото му предателство.

Очите му са все така зелени и закачливо проблесват. Изглежда самоуверен, щастлив, спокоен. Не прилича на човек, измъчван от угризения на съвестта. Може би прибързано го обвиних в изневяра. Така или иначе някаква си сметка от ресторант не е признание за вина, подписано със сперма. Спомнете си колко се вбеси Отело от някаква си носна кърпичка и колко трагични бяха последствията. Хю е олицетворение на невинността.

Само дето знам, че до съвършенство владее умението да се преструва.

Умение, за което навремето бях благодарна. Каква глупачка съм била!

Мозъкът ми сякаш ще се самозапали. Не знам какво да мисля. Стомашното неразположение се е прехвърлило в главата ми. Съсредоточавам се върху копчетата за ръкавели на Хю, които са от бяло злато и са гравирани с инициалите му. Подарих му ги по случай повишението в длъжност. Блестящите копчета за ръкавели, добре подрязаните нокти, идеалните ръбове на панталона му са се съюзили да ме убедят, че това е същият човек, на когото сутринта казах „довиждане“. Едва забележимо наболата брада върху изваяната му брадичка също внушава доверие. А и е невъзможно тези дълги ресници да принадлежат на измамник и прелюбодеец!

Прогонвам от съзнанието си страшните мисли, опитвам да се разсея, като отново оглеждам залата.

Освен супермацките се забелязва наличие на много колеги от рекламния бизнес и на хора, които са на прага да станат милионери — средната възраст на присъстващите е двайсет и две години. Чувствам се престаряла. Въпреки очевидната си умора Хю изглежда спокоен, самоуверен. Не знам какво ме плаши повече — дали че се чувствам като риба на сухо, или че той явно плува в свои води.

Усмихва ми се и подхвърля:

— Разкажи ми за курса по плуване, на който сте били с Лизи.

Подчинявам се, макар да знам, че изобщо не ме слуша. Непрекъснато се озърта, преценява с кого трябва да се ръкува, на кого да махне, кой е длъжен да му махне. Дълбоко си поемам дъх, устоявам на изкушението да се оплача, че нито едно от ястията, включени в менюто, не е подходящо за моето състояние — изобилстват ордьоври със сурова риба, блюда с мазни сосове, приготвени с кремсирене или с алкохол, бифтеци и пържоли алангле. Избирам салата от риба тон. Хю пресушава мартинито си, поръчва богата вечеря и бутилка вино. Разказвам му как бебето рита като обезумяло, когато по високоговорителя край басейна звучи рокмузика, и как се успокоява под звуците на произведение на Моцарт. Той повдига вежда в знак, че проявява интерес, което е адски чаровно. Жестът изглежда спонтанен, само дето съм виждала как Хю го упражнява пред огледалото в банята. Известно ми е, че го прилага, когато представя проектите си пред клиентите. Все пак упорито продължавам да дърдоря. Разказвам му шегата за разтворените крака, той се засмива.

Прекрасно е да го накараш да се засмее! Въпреки че човекът, който седи срещу мен, още е женен за Бека и може би има връзка с още една жена, още го обожавам. Обичам го дори когато се караме като куче и котка, камо ли когато ми доставя физическа наслада. Смехът му стопля сърцето ми.

— Ако искаш, ела следващия път — подхвърлям. — Повечето жени водят партньорите си. — Спестявам си факта, че въпросните партньори явно не са в басейна по собствено желание.

— Няма начин, защото ще обидиш Лизи, кифличке — заявява Хю с толкова умело изиграно съжаление, че чак ми идва да му повярвам.

— Либи — поправям го машинално. Казвам си, че трябва да забравя презервативите в джоба на сакото му. И сметката от ресторанта. Както и вечните му закъснения след работа. Той ми принадлежи. Чаках го толкова дълго, че няма да позволя на някаква незначителна любовна авантюра, която може би е само плод на въображението ми, да ми попречи да виждам най-важното. А най-важното е, че Хю вече живее с мен. Избра мен. А сега нося детето му. Редно е да се оженим.

Както навремето той се ожени за Бека. Мамка му, никога не съм мечтала за бяла булчинска рокля и триетажна торта, ала ненадейно това се оказва единственото, което искам с цялото си сърце и душа. Искам да бъда съпруга. Изпитвам необходимост да бъда съпруга. Искам венчална халка. Искам гаранции. Разбира се, знам, че халката не е гаранция за солиден брак, ала желая онова, което е имала Бека. Въпреки че й го отнех насила. Въпреки че друга жена вече ми го е отнела на мен. Докато след курса по плуване пътувах към къщи с таксито, се опитах да видя положението през погледа на Хю. Напоследък му се събра прекалено много — и емоции, и работа в агенцията. А пък аз толкова бях заета със себе си, че изобщо не му обръщах внимание. Доскоро живо се интересувах от кариерата му, а сега гледам на професията му само като на средство за осигуряване на пари за бебето ни. Иска ми се да преуспее, но не защото ме е грижа за самочувствието му — важното е да продължи да получава голяма заплата. Откровена съм с риск да ме помислите за гадна материалистка и да ме обвините в непочтеност към него. От друга страна, знам, че откакто размерите ми се увеличиха два пъти, в неговите очи не съм и наполовина предишната Джорджина. Вече не намирам теми, които да го заинтересуват. Не го гледам как играе ръгби или крикет. Не съм му компания в пиенето и пушенето. Не правя секс с него.

За сметка на което ежедневно му вдигам скандали.

Може би не аз, а той е ощетеният.

— В басейна се чувствах страхотно. И знаеш ли защо? Защото е достатъчно голям да ме побере. — Правя смешна физиономия с надеждата да му внуша, че не се самосъжалявам, а се надсмивам над себе си.

— Научи ли нещо?

— Да. В курса са се записали дванайсет жени, девет от които не са искали да забременеят; научих да не се осланям на ритмиката като метод за контрацепция.

Хю отново се засмива. Ненадейно хваща ръката ми. Отдавна не е бил с мен — страстта, която смятах за изчезнала, се възпламенява, струва ми се, че възбудата стига чак до връхчетата на косата ми.

— Нямам търпение бебето да се роди — мълви той.

Просълзявам се от щастие. Божичко, колко несправедлива съм била към него! Колко прибързано го осъдих. Хю е най-милият, най-прекрасният човек, когото познавам. Най-добросърдечният, най-състрадателният, най-отзивчивчивия мъж в целия свят.

— Наистина ли? — Усмихвам се още по-широко.

— Да. Нямам търпение да станеш каквато беше преди.

— Каквато бях преди ли? — повтарям като олигофрен.

— Ей такава… — Той пуска ръката ми, за да очертае във въздуха нещо като пясъчен часовник. — Обаче като гледам как трупаш килограми, май доста ще се озориш. Престани да се тъпчеш с тъпите шоколадчета „Марс“. Вредни са за здравето.

Трупам килограми! Тъпча се!

Мръсник!

Докато пътувах към къщи, реших, че най-важното в момента е да предотвратя разпространението на заразата. Възнамерявах да забавлявам Хю с остроумни анекдоти за курса за бременни и със случки от ежедневието ми в службата. Дори репетирах историите си, грижливо подбирайки думите, за да не излезе, че отново се оплаквам. Смятах да се престоря на изпълнена с възбуда и желание за работа след съвещанията, на които присъствах през деня (както неизменно се случваше в миналото), ала изведнъж изгубвам всякакво желание. Отщява ми се да представя в розова светлина случилото се през деня, както и да кажа истината. Мисля, че едва ли ще проявя достатъчно воля да възвърна предишната си фигура. Бягане, гимнастика, вдигане на тежести, гладуване — мъчих се толкова време, че ще ми държи влага за цял живот. Освен това след раждането на бебето, няма да имам време за себе си. Божичко, колко ми се иска да съм си у дома под завивката!

Сама.

Сервитьорът донася ордьовъра на Хю. Май и аз трябваше да си поръчам — тъкмо щях да намеря занимание за езика си. Очевидно съм загубила способността да го държа зад зъбите си, защото изведнъж се чувам да казвам:

— Джесика ме обича, въпреки че съм станала дебелана. Също и Либи.

— И аз те обичам, въпреки че си дебелана.

— А, значи ме смяташ за дебелана!

Хю въздиша — въздишката му е по-красноречива от всякакъв коментар.

Двамата мълчим. Той дъвче и се оглежда. Аз се взирам, в ръцете си и се напъвам да измисля нещо духовито. Какъв беше планът ми? Да го забавлявам с остроумни анекдоти или да го пробода в сърцето с ножа за риба? Не помня.

И Хю явно среща затруднение при поддържането на забавен и оживен разговор. Най-накрая нарушава мълчанието:

— Сам се обади преди час. Търсеше теб.

— Така ли? Каза ли да ми предадеш нещо?

— Не.

— Сигурно иска да се оплаче от поредната спънка в плановете й за сватбата.

— Сигурно.

Зарекла се бях да я потърся още тази вечер. Сто пъти беше за предпочитане, отколкото да приема поканата на Хю за тази жалка „среща“. Отново замълчаваме. Грабвам ножа, започвам да го прокарвам по ръба на масата. Искрено се надявам, че изнервям Хю.

Тъкмо напротив. Той ме скастря с поглед, чувствам се така, сякаш съм Том или Кейт. Оставям ножа, скръствам ръце на скута си. Не това имах предвид, когато приех да вечеряме в ресторант. Защо не се смеем, не бърборим, не се възбуждаме взаимно? Блъскам си главата да кажа каквото и да е. Нещо духовито, което ще направи впечатление на Хю, ще предизвика усмивката му, дори онзи бурен, очарователен смях, в който още съм влюбена. Ама че съм патка загубена!

— Може би Сам се е обадила да ме посъветва как да стерилизирам шишетата на бебето — подхвърлям. — Откакто забременях, приятелките ми все гледат да насочат разговора към тази тема. — Давам си сметка, че репликата ми не е нито интересна, нито духовита, но друго не ми идва наум.

— Може би причината е у теб — отбелязва Хю и хапва голямо парче месо, което едва ли не още мучи в устата му.

— У мен?

— Може би.

— Твърдиш, че досаждам на събеседниците си, така ли?

— Не.

— Тогава какво намекваш? — Чувам истеричните нотки в гласа си, вече не ми пука дали съм елегантна, духовита или забавна. Ако Хю реши да пусне в действие тъпия си самонадеян смях, ще му го навра там, дето слънце не го огрява.

— Прекалено често говориш за бременността и за… ъъъ…

— Бебето — подсказвам.

— Да. Именно.

— Че какво му е лошото да говоря на тази тема?

— Нищо. Няма лошо. Казвам само, че ти подхващаш темата, не приятелките ти.

— Твърдиш, че съм досадница.

— Не.

Отрича, но аз знам, че го мисли.

Сервитьорът, който идва да вземе чинията му, го спасява от по-нататъшни обяснения. Преди да възразя, че почти не е докоснал карпачото, Хю прави знак, че е приключил с ордовъра.

Въпросът е, че може би има право. Откакто получих просветление и „приех друга вяра“, вероятно съм станала от онези жени, които говорят само за бременността си и ужасите, свързани с нея. Но Сам говори само за предстоящата си сватба, нали? Божичко, представям си как в бъдеще приятелите ми ще идват на вечеря у дома и ще умират от скука, докато им разправям забавни историйки, започващи с: „Джейми/Мирабел/Джайлс/Хети (още не съм измислила име на детето) днес каза нещо много смешно…“

Ако не внимавам, ще стана копие на онези противни жени, които те отрупват със снимки на бебето си и настояват да изгледаш любителския видеофилм за първата му Коледа, въпреки че ако се интересуваш от въпросното бебе, то присъства и можеш да го видиш „в оригинал“, така да се каже. Ужас! Заричам се, че ще избирам други теми. От този миг нататък ще престана да се оплаквам от болките в гърба, от подутите глезени. Думата „бременност“ ще бъде заличена от речника ми. Едва ли ще ми бъде толкова трудно — та нали не говоря за това непрекъснато? Наистина имам я други теми.

— Как мина денят ти? — питам Хю, усмихвам се възможно най-широко.

— Случиха се доста интересни събития…

Така и не разбирам какво е било интересното, защото слушам с половин ухо — обмислям плюсовете и минусите на кърменето. Машинално ровичкам салатата, изведнъж забелязвам студения му поглед — разбрал е, че не го слушам. За да опровергая предположението му (което отговаря на истината), че пак мисля за бременността, изтърсвам първото, което ми идва наум:

— Адвокатите свързаха ли се с теб по повод решението за развода? — В следващия миг разбирам, че е било по-мъдро да призная, че съм си мислила дали да сложа къси чорапи в чантата, която приготвям за постъпването си в болницата; чувала съм, че по време на раждането стъпалата се вледенявали.

— Не.

— Май действат доста бавно, а? За толкова време можеше да се прокара закон в парламента.

— Намекваш, че е по моя вина ли?

— Не. Обаче би трябвало да знаеш каква е причината за протакането. Бека ли прави номера?

— Защо изведнъж проявяваш толкова голям интерес? — Тонът на Хю е като на човек, който се опитва (отчаяно) да не избухне, ала (явно) няма да се въздържи.

Нес мога да изтърся: „Защото с Либи говорихме по въпроса и си дадох сметка, че обясненията ти са толкова немощни, че отпадат след първото препятствие“, нито да кажа: „Защото имам повод да мисля, че си си хванал любовница. Друга, освен мен.“ Затова уж безгрижно подхвърлям:

— О, няма значение.

— Не те интересува дали съм разведен, така ли?

Явно вместо да демонстрирам безгрижие, в очите му изглеждам брутално безразлична. Разговорът взе същата насока като одеве, когато подхвърлих, че Джесика ме обича, въпреки че съм станала дебелана. Изпаднах в положение, при което винаги ще съм губещата. Хю избърсва устните си със салфетка, хвърля я в чинията си.

— Не съм го казала! — изръмжавам.

— Каза го! — просъсква той.

— Защо се заяждаш? — Хвърлям ножа и вилицата върху салатата, която едва съм опитала.

— Не се заяждам.

Отново замълчаваме. Хю запалва цигара. Май цели да ме предизвика. Няма да му доставя удоволствието да се развикам, само го стрелвам с убийствен поглед. Сервитьорът взима чиниите ни, с посребрена лопатка събира трохите от покривката, ала присъствието му не разведрява атмосферата.

Това е поредната вечер, изпълнена с „радост и добро настроение“.