Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (10)

11.

В мига, в който отварям очи, Хю разваля съботната ми утрин с въпроса: „Ще дойдеш ли с мен на фитнес?“ Иска ми се, и то не за пръв път, да ме събуди с предложението да пазаруваме заедно на Кингс Роуд или още по-добре — да обядваме навън. От деня, в който се запознах с него, по-точно от мига, в който ми показа снимката на елегантната и стройна Бека, залата за фитнес е моята камера за изтезания. Тя символизира всички злини на света, една от които е, че в мен генетично е заложено да бъда закръглена. Стройната фигура „по природа“ е мит, поддържан от хора, които се подлагат на жестоки диети. Изобщо не ме утешава, че почти четиринайсет години съм сред разпространителите му. Не стига че мразя физическите упражнения, ами през нощта някой явно ме е натъпкал с цимент, в резултат краката ми тежат по един тон. Гърбът ме мъчи, гърдите ми са напрегнати — ако раздаваха медали за силна болка, щях да получа златния.

Хю повтаря въпроса, но преди да отговоря, се налага да изтичам в банята, за да повърна. Ритуал, който е станал част от утрините ми също като гримирането и ровенето в кутията с мюсли с надеждата да намеря пластмасово динозавърче-подарък.

Почти невъзможно е да си представя, че същата тази баня доскоро беше терен за еротични удоволствия. С Хю правехме фантастичен секс под душа и във ваната. Сега обаче не ми с до масажни лосиони и романтични вечери под светлината на запалените свещи. Призлява ми дори при мисълта, че той е наблизо, когато повръщам.

Съвсем сериозно обмислям възможността да подам съдебен иск срещу издателите и авторите на книги за бъдещите майки за публикуване на невярна информация. Информация, която ме обнадежди и ме накара да повярвам, че с поносимо, ако не и прекрасно да си бременна. Във въпросните книги прочетох, че да ти се повдига сутрин, е съвсем нормално. Повдигане ли? Ха-ха! Думата е прекалено изискана, пък и въобще не подхожда на състоянието ми. „Прилошаване“ също е евфемизъм, тъй като предполага бързо подобряване. Не бих казала и че ми се гади — думата е обидно невинна предвид грамадната топка от жлъч в стомаха ми. Жлъч, която коварно прониква в капилярите и в нервната ми система и се разпространява в цялото ми тяло. Не помагат нито обикновените бисквити, нито смукане на лимон. Питам се дали да го обясня на Хю, но решавам, че няма смисъл — той е толкова гнуслив, че потръпва дори когато слагам кутия с кола-маска в количката с хранителните продукти. Вместо това се придържам към голите факти:

— Няма да ходя на фитнес. Треньорът ми има зъб, откакто миналата седмица повърнах върху велоергометъра.

— Повърнала си върху велоергометъра ли? Какъв ужас!

Наистина се почувствах ужасно. Повторих същото изпълнение и върху поставката с чадъри в „Харви Ник“. Точният мерник ми струваше сто и осемдесет паунда.

— Горкичката.

Точно така, горкичката. Пъхвам се обратно под завивката с надеждата, че той ще се откаже от фитнеса и ще остане при мен през дъждовния съботен ден. Заедно ще намерим нещо, което хем да засити глада ми, хем да премахне стомашните киселини. Единственото, което засега ми помага, е туршията от лукчета и компотът от праскови, и то когато ги консумирам едновременно.

— Ела с мен, ще поседищ в сауната, ще се попечеш в солариума — предлага Хю — явно не е получил телепатичното ми съобщение с молба да остане да се излежава заедно с мен.

— Не мога да използвам нито сауната, нито солариума — отговарям, без да направя кой знае какво усилие да прикрия самосъжалението си. Вече знам, че бременността налага и други ограничения освен консумирането на сурово месо.

— Голяма работа. И без това е модно да се използват бронзатори — жизнерадостно се усмихва той.

Глупости! Модно е да казваш, че използваш бронзатор, но да посещаваш солариум — така се получава много по-равномерен тен.

Не възразявам на Хю, нито му съобщавам, че в книгите предупреждават бременните да не използват вещества за пигментиране на кожата. Авторите са американци, затова не ги вземам насериозно.

Хю не предлага да остане с мен, отгоре на всичко подхвърля:

— Може би е за добро, че повръщаш толкова често, след като нямаш възможност да правиш физически упражнения.

Не си давам труд да го открехна, че дори да се подложа на диетата на супермоделите, до края на деветия месец ще заприличам на лоена топка.

— Щом няма да идваш на фитнес, защо не вземеш костюма ми от ателието за химическо чистене? — пита той и започва да пълни спортната си чанта. Изпразва полиците в банята, като си взима дезодоранта, шампоана, душгела, крема за бръснене.

— Добре — промърморвам, въпреки че възнамерявах цял ден да остана в леглото. Хрумва ми да му купя още един комплект тоалетни принадлежности, които ще държи в чантата — така много ще го улесня.

— Купи и поздравителна картичка за рождения ден на майка ми.

— Вече купих, само трябва да я надпишеш.

— Браво на теб. — Той започва да рови в чекмеджетата. Постепенно се изнервя, тениски и къси чорапи се посипват па пода като конфети.

— Какво търсиш?

— Спортни чорапи.

— Второто чекмедже вляво.

— Благодаря. Къде ми е синята блуза „Найк“?

— В сушилнята.

— Добре. — Той се втурва надолу по стълбата, хвърляйки дрехи след себе си, също както Хензел и Гретел с трохички хляб са отбелязвали пътя си. След малко се връща с ракетата за скуош, но без синята дреха.

— Какво стана с блузата? — подсещам го.

— Да. Точно така! — Хю широко се усмихва, преди да хукне обратно надолу по стълбището, подхвърля: — Какво щях да правя без теб?

— Така и няма да разбереш! — изкрещявам след него. Първо, това е самата истина, а и е много по-мило, отколкото да кажа: „Остави ме на мира! Бягай да играеш скуош!“, което е на върха на езика ми.

Той излиза, трясва външната врата.

Много ти здраве!

Въпреки че съм под завивката, знам, че върху нощницата ми се мъдри гадно петно. Без да променям хоризонталното си положение, събличам дрехата и я запращам към коша с прането.

После заспивам.

* * *

Събужда ме звъненето на телефона. Опипом търся слушалката.

— Ало? — Старая се да говоря бодро, та човекът от другата страна на линията да не разбере, че съм била заспала.

— Спеше ли? — пита Хю.

— Ъъъ… — Истината ли да кажа, или да измисля невинна лъжа?

— Дванайсет на обяд е — отвратено добавя той.

Ясно — ще го излъжа.

— Не, случайно бях до телефона, защото бърша прах.

— Затова ли плащаме на чистачка?

Да му се не види, май трябваше да кажа, че лакирам ноктите на краката си. Бърсането на прах е дейност, запазена за съпругите. Освен това рискувам той да ме упрекне, че не държа изкъсо чистачката.

За щастие мисълта на Хю е заета с много по-важни теми.

— Хрумна ми гениална идея — заявява той.

— Каква?

— Да поканим на вечеря всички наши приятели и да им съобщим за бебето.

— Страхотно предложение. — Милият Хю. Толкова е щастлив, че отново ще става баща.

— Знаех си, че ще се съгласиш. Какво ще кажеш за утре?

— Защо ми го казваш в последния момент? — Често каним приятели на обяд и на вечеря, от опит знам, че подготовката изисква доста време. Особено ако приготвиш поне три различни ордьовъра, които вървят с четири различни коктейла, основно ястие плюс пудинг, а накрая сервираш кафе и коняк.

— Обичаш предизвикателствата — подкупващо се усмихва той.

Не ми се ще да ме помисли за некадърница, затова увъртам.

— Не става въпрос за приготвянето на ястията. — Успявам да го изрека небрежно, все едно готвенето изобщо не ме притеснява. — Притеснявам се, че може би гостите, които възнамеряваш да поканиш, имат други ангажименти.

— Не бери грижа. Вчера разговарях с неколцина колеги. В седем и половина ще бъдат у нас.

Точно така.

— Покани ли Сам или Джулия?

— Захарче, предположих, че ще предпочетеш да съобщиш голямата новина на приятелките си в по-интимна обстановка, не по време на вечеря. Редно е да им телефонираш, нали?

Има право. Не знам защо отлагам. Само няколко часа след като подписах договор с „Кю енд Ей“, Сам вече знаеше новината. Минути след като за пръв път целунах женения Хю, й позвъних да й разкажа подробностите. В миналото и на двете нямаше да ни се стори странно, ако й се обадех да попитам дали да облека червената, или синята рокли, въпреки че изобщо не ги беше виждала. Бременна съм от единайсет седмици и половина; според страшните книги съществото в утробата ми тежи около пет грама и е с размерите на малка слива… Да му се не види, каквото и да правя, сравненията ми винаги са свързани с някаква храна! Има си клепачи, пръстчетата му вече са оформени, обаче Сам дори не подозира за него. Сам, която знае колко червила притежавам и в какви цветове са трийсет и седемте чанти в дрешника ми.

Вероятно именно затова чантите още ми се струват по-реални, отколкото съществото в мен.

Телефонирам на Сам и на Джулия, уговаряме се да се срещнем в „Блубърд Кафе“ на Кингс Роуд. Според мен обслужването в „Блубърд“ не е на ниво, а цените са прекалено завишени, но кафенето е ужасно модерно, а пък аз си падам по външния блясък. Освен това в близкия супермаркет се предлагат страхотни деликатеси — тъкмо ще напазарувам за посрещането на гостите.