Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (14)

15.

— Скъпа, как се чувстваш?

— Дебела, скапана и малко бременна.

Майка ми се преструва, че не ме е чула, защото отговорът не й допада, а пък аз се питам дали изобщо съм проговорила.

— Познай къде съм. — Преди да отворя уста, тя добавя: — На „Хийтроу“. Отбих се в Лондон на път за Ню Йорк. Трябва да си купя това-онова.

Произнася „Трябва да си купя това-онова“ с тон, с който хората обикновено казват „Трябва да взема последните изпити“ или „Трябва да се преборя с тежката болест.“

— В Кейптаун залезите са прекрасни, но човек не може да се отдаде на терапия чрез обикаляне на магазините. Искаш ли да се срещнем?

Какво ще облека? В деня, в който не успях да закопчея догоре джинсите си, изпаднах в депресия, но днес дори не мога да ги сложа. Всяка частица от мен е претърпяла метаморфоза. Известно ми беше, че като забременееш, коремът ти се издува. Ех, ако само това беше бедата! Заедно с корема се уголемяват стъпалата, задникът и гърдите, лицето ти заприличва на месечина. Накратко, уголемява се всичко освен самочувствието ти.

Изчетох от кора до кора сума книги за бременността, в които неизменно плодът в утробата се сравнява с истински плод. Отначало е бил колкото лимон, после е добил размерите на праскова, сега би трябвало да е колкото грейпфрут. Тогава защо съм наедряла толкова, че приличам на слонче?

Онова, с което съм облечена, в никакъв случай не може да мине за произведение на моден дизайнер. Напоследък ми стават само дрехите на Хю. Обаче откакто повърнах върху марковия му панталон, той не ми разрешава да взимам скъпите вещи, затова съм принудена да нося дрехите от студентските му години, които той никога повече няма да облече. Тази сутрин бях изправена пред избора да сложа риза, избродирана с герба на университета, или тениска с щампования образ на певеца Мийтлоуф. Още по-труден беше изборът на панталон — дали да комбинирам тениската с избелелите джинси, които Хю беше купил по време на обиколката на Индия, или със зеления костюм с двуредно сако, с който вероятно е бил на първото си събеседване за работа и е запазил от сантименталност. Избрах тениската и хипарските джинси, после телефонирах в службата, че съм болна — беше много по-лесно, отколкото да измия косата си, която напоследък не се подчинява на гребена и машата, или да скрия под няколко пласта фондьотен жълтеникавата си кожа. Торбичките под очите ми са по-големи от пликовете, в които в магазините на Бонд Стрийт опаковат покупките.

Невъзможно е да се появя в този вид пред Джесика. Тя има високи стандарти.

— Поканена съм на изложба на картини в галерия на Уолтън Стрийт. Творбите са на някаква неизвестна художничка. Казва се… Хермия… забравих фамилията й. Няма значение, и бездруго това едва ли е истинското й име. Подозирам, че ще умра от скука, но трябва да отида, защото собственичка на галерията е дъщерята на Клариса.

Клариса и майка ми са приятелки от толкова отдавна, че предпочитат да не си спомнят кога са се запознали. С дъщеря й Фрея сме почти връстнички, ето защо, откакто се помним, амбициозните ни майки ни сравняват и изтъкват разликите помежду ни. Джесика с удоволствие се отдаваше на тази игра, защото неизменно печелех. Завърших курсовете по пиано и цигулка преди Фрея, побеждавах я на всякакви състезания, в училище получавах по-високи оценки от нея и макар майка ми да мечтаеше да започна по-престижна работа, се утешава с факта, че печеля купища пари. Всичко вървеше като по вода до 1990 година, когато Фрея се омъжи за граф, херцог или нещо подобно. Джесика така и не ми прости, още повече че Фрея на бърза ръка народи три бебчета. Майка ми съвсем не умираше от желание да стане баба — тъкмо напротив. Ала не можа да преживее, че Фрея ме изпревари в нещо. Отгоре на всичко по време на бременностите си моята съперница не наддаде повече от девет килограма, а пък аз вече съм наддала шест, въпреки че съм бременна само от четиринайсет седмици. Никога не й се повдигаше, лицето й не се покри с грозни петна, тя дори се разхубави. Давам си сметка, че никога няма да си възвърна първото място в идиотското състезание между две амбициозни майки.

— Нали знаеш, че трябва да мислиш само за хубави неща, за да повлияеш на кармата на бебето? — пита Джесика.

— В момента мисля само как да убия някого.

— Миличка, нали каза, че искаш детето?

— Така е. Обаче не си представях, че ще бъде толкова трудно.

— Човек не може да има всичко, нали?

Очевидно не може. Дори да приемем, че съм на седмото небе от радост, все пак си мисля, че има нещо сбъркано в този работа. Например защо не мога да отида в магазина и да си избера бебе. Не проумявам твърдението, че за една жена раждането е най-прекрасното, най-вдъхновяващото и най-естественото нещо на света. Не се чувствам като „майката-земя“; като ме погледне, никой нормален човек не би ме сравнил с богинята на плодородието или с Афродита. Признавам, че е истинско чудо да усетиш туптенето на мъничкото сърчице, от друга страна, си давам ясна сметка, че съществото в утробата ми вече има храносмилателна система и отделя непотребните вещества, превръщайки ме в нещо подобно на обществена тоалетна.

— Слушаш ли песните на китовете? По време на бременностите си Фрея ги слушаше и трите й бебета дойдоха на бялл свят по новата система „раждане във водата“. Според мен това е само евтин трик, и то доста опасен, но дечицата са истински ангелчета. Фрея се хвалеше, че нощем спели непробудно по осем часа.

— Така ли?

— Да. Затова препоръчвам и ти да слушаш китовете. Както и повече движение, скъпа. Нали не си се отказала от фитнеса? Поне три пъти седмично трябва да посещаваш залата…

Да, правя физически упражнения — придвижвам се от канапето до хладилника и до тоалетната. Толкова често минавам по тези два маршрута, че мокетът почти се е изтъркал. Измъквам се, без да отговоря на въпроса й за фитнеса, като склонявам в шест и половина да се срещнем пред галерията. Разполагам с около пет часа и петнайсет минути да се преобразя от размъкнат хипопотам в същество, което тя може би ще познае.

* * *

Банята е първата ми спирка по пътя към предишното ми „аз“. Знам колко важно е преди посещението във фризьорския салон да измиеш косата си и да я оформиш в прическа. Ако изглеждаш зле, стилистът решава, че си непретенциозна, и прави каквото му скимне. В обратния случай има вероятност да останеш много доволна от работата му. Да си призная, изработила съм си страхотна система — случвало се е сутрин да отида при второкласен фризьор, за да изглеждам що-годе добре за следобедния си час при първокласен стилист. Същото правило важи и когато обикаляш магазините за дрехи и обувки. От опит научих, че тръгнеш ли за нови дрехи, винаги трябва да носиш най-хубавия си тоалет, а избираш ли обувки, онези, които носиш, трябва да са излъскани до блясък, чорапогащникът ти не бива да е с бримки, желателно е предварително да си си направила маникюр и педикюр. Проблемът е, че в сегашното ми състояние изглеждам толкова отвратително, че не мога да посетя дори козметичката, затова прибягвам до изпитани „домашни средства“.

Взимам душ, като използвам скъп гел. Опитвам се да се отпусна и да се наслаждавам на аромата му, да не забелязвам, че от силната водна струя гърдите ме болят така, като че ли в тях се забиват хиляди иглички. Запитам ли се: „Чии са тези глезени?“ (моите са стройни, изящни, а тези над стъпалата ми са подути и безформени), на бърза ръка прогонвам предателските мисли. Мъча се да не изпадна в депресия, докато опипвам мястото, на което едно време стърчеше бедрената ми кост; сега тя е защитена от дебел слой плът. Утешавам се, че макар сега да съм само една дебелана, след няколко месеца ще изглеждам по-добре, защото ще бъда в напреднала бременност.

Което доказва колко отчайващо е положението.

* * *

След като използвам най-скъпите козметични препарати за тонизиране, овлажняване и ексфолиране на кожата, след като измивам с шампоан, третирам с балсам, изсушавам със сешоар и отново разресвам всяко косъмче (включително онези между краката ми и миглите — никога не знаеш какво може да се случи), започвам да се чувствам почти човешки. Старателно се гримирам, макар да ми се струва, че от огледалото ме гледа друга жена; дори очите ми вече не са изумруденозелени, а са добили цвета на речна кал. Да му се не види, дали си въобразявам, или е истина?

Предстои ми да избера какво да облека. Преравям чекмеджето с бельото, отделям настрани прозрачните сутиени, в чиито чашки вече няма да се поберат зърната, камо ли гърдите ми, за щастие се натъквам на сутиен, какъвто носят спортистките. Изкушавам се да не слагам гащи, защото ми създават усещането, че седя върху ренде — напомням си, че при първа възможност трябва да се запася с няколко чифта от по-големите номера. Разбира се, най-удобно ще се чувствам, ако съм облечена с палатка, но тъй като не разполагам с подобно съоръжение, набързо инспектирам летните си дрехи, които не са толкова вталени. Изпробвам няколко жилетки, ала не мога да ги закопчая, памучните тениски пък се разтягат върху гърдите ми в стил „Памела Андерсън“, но отпред стърчат и ми придават комичен вид. Спирам се на вталена риза на Хю, с която не и изглеждам толкова ужасно, и на ленен панталон. Неподходящ е за сезона, но е сто пъти по-елегантен от хипарските джинси или зеления костюм с двуредното сако. Взимам ключовете от колата и кредитната си карта и напускам жилището.

Втората спирка по пътя към предишното ми „аз“ е Бонд Стрийт. Заобикалям шикозните бутици за секси роклички, блузки и полички (от каквито доскоро се състоеше гардеробът ми), също и магазините, предлагащи дизайнерски модели, не по-големи от четирийсет и четвърти номер. Творците на висшата мода са същински фашисти. Наистина в снобските магазини не ти се налага да се блъскаш в пробните с разни задъхани дебелани, които са в постоянна депресия заради големите си задници и бедрата си, обезобразени от целулита, но това е бягство от действителността, не мислите ли?

Намислила съм да посетя малък магазин за бременни, за който ми казаха, че предлагал „очарователни, съвършени, божествени“ дрехи за дами в деликатно положение, затова се надявам да си купя нещо хем широко, хем елегантно. Изненадващо е, че не изпитвам обичайното вълнение. От няколко месеца не съм се подлагала на терапията, състояща се в купуване на нови дрехи, в резултат съм занемарила харченето на пари също като тренировките във фитнесзалата.

Влизам в магазина, но само след пет секунди разбирам, че в описанието на дрехите като „очарователни, съвършени, божествени“ е пропусната ключовата фраза „за бременни“. Толкова съм разочарована, че за миг сърцето ми престава да бие. На закачалките висят безброй панталони на ластик, ушити от материи, които не изискват пране на ръка. Разбира се, това е огромно предимство — спомням си как на десетата седмица от забременяването си занесох на химическо чистене трийсет и шест поли, блузи, панталони и сака. Платих сума, която спокойно щеше да ми стигне за едноседмична почивка на Карибските острови, Естествено панталоните трябва да са на ластик, но задължително ли с да са толкова грозни? Очевидно да. Нито една дреха не е вталена, не се предлагат тоалети от висшата мода (нито дори от стандартната конфекция). Накратко, не виждам нещо, което да предизвика страстта ми.

Струва ми се, че магазинът е претъпкан с клиентки. Всъщност в търговската зала има само четири жени, обаче три са бременни, поради което пространството е ограничено; все едно се намирам в „Хародс“ през първия ден от разпродажбата, само дето липсва оптимизмът. Взаимно оглеждаме задните си части, искрената ни омраза предизвиква стегнатият задник на жената, която обяснява на продавачката, че наистина е бременна в седмия месец, обаче всички се възхищавали от фигурата й. Запазила я била, защото практикувала йога. Продавачката също изглежда в добро настроение, ала носи дрехи четирийсет и втори номер и не е прекарала последните месеци надвесена над тоалетната чиния. Дълбоко си поемам дъх и си пробивам път към нея. Обяснявам, че ми трябва нещо, подходящо за официални случаи, костюми и блузи, с които да ходя на работа, дрехи за вкъщи, както и нощници. Защо ли се чувствам така, сякаш губя купата за първо място?

Продавачката ме вкарва в пробна (с малки размери) заедно с куп дрехи (с големи размери). Потрисам се, като забелязвам колко е широк отпред панталонът — коремът ми никога няма да го изпълни. Пробвам го и откривам, че ми е тесен, налага се да поискам по-голям номер. Дрехите са предимно в бежово, навярно защото този цвят се използва за камуфлаж; сигурно трябва да съм благодарна, че не се продават облекла на точици. За официални случаи продавачката предлага черна рокля в стил „Ампир“, която стига малко под коляното. Въпреки пайетите по деколтето дрехата хваща окото. Разбира се, тоалетите нямат нищо общо с творенията на дизайнери като Алберта Ферети, Живанши или Марк Джейкъб, обаче купувам всичко, което ми предлагат да пробвам, най-вече защото ми е по мярка. Облекчено въздишам, докато чакам да ми върнат кредитната карта. Очаква ме неприятна изненада — въпреки че качеството, кройката и изработката на моделите е далеч под нивото на дрехите, които обичайно си купувам, цените са почти същите. Продавачката с усмивка ми подава пликовете; явно не изпитва угризение на съвестта, задето „скубе“ нещастните обезформени жени.

Третата ми спирка е във фризьорския салон. Моят стилист е изпълнен със съчувствие:

— Скъпа, омазняването на косата е съвсем естествено при твоето състояние. Радвай се, че не са ти поникнали мустаци.

Земята упорито отказва да се отвори и да ме погълне, затова не ми остава друго, освен да пия билков чай и търпеливо да слушам ужасяващите истории за бременни жени, които стилистът и помощничката му настояват да ми разкажат.

* * *

Точно в шест и половина таксито спира пред галерията. Майка ми подава на шофьора сумата, покриваща таксата за пътуването, плюс бакшиша, сресва косата си, отваря пудриерата, за да се огледа. Обръщам се към витрината на галерията, за да проверя дали зъбите ми не са изцапани с червило. Като изучавам отражението си, си казвам, че не изглеждам зле за бременна. Вярно, че положих неимоверни усилия, но Джесика ще бъде доволна.

Тя слиза от таксито и едва не ме отминава. Спирам я, като се навеждам да я целуна.

— Джорджина! — Тя повдига тъмните си очила, които едва ли са й необходими, тъй като няма шанс през следващите пет месеца жителите на Великобритания да видят слънцето. — Джорджина, ти ли си? — повтаря, като че ли не вярва на очите си.

Плахо се усмихвам.

— Косата ти е ужасна! Трябва да вземем мерки.