Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (11)

12.

Мрачен февруарски следобед е. Само витрините, на които са изложени червено найлоново бельо и избелели кутии с шоколадови бонбони във формата на сърчица, разнообразяват сивотата на улиците, на времето, на хората. Идеята е, че аранжировката, напомняща за приближаването на Празника на влюбените — Свети Валентин, ще разпали страстите на британците. Което ще бъде равнозначно на олимпийско постижение. Слава Богу, че Хю е толкова изискан. Не е от мъжете, които предпочитат ястията с къри и бирата; бельото, което ми купува, винаги е от коприна и е увито в тънка хартия, която би стигнала за опаковането на Импайър Стейт Билдинг. Подозирам, че ще ме заведе за два дни в Париж, където е запазил стая в хотел „Джордж V“.

Но още не е казал и думичка по въпроса, а празникът е след по-малко от две седмици… Няма значение, обичам изненадите.

Джулия идва първа.

— Божичко, изглеждаш отвратително. Пак ли те мъчи махмурлук?

„Де да беше махмурлук“ — мисля си. Тя веднага забелязва, че панталонът се държи на кръста ми благодарение на сложно устройство от безопасни игли и един колан на Хю. Мъча се да я уверя, че това е последният писък на модата.

Сам ос появява, обкръжена от ореола на щастието. Първото, което казва, е:

— Не мога да остана дълго, Ги ме чака.

Може би не отговаря на истината, но й дава възможност да заговори за Гилбърт. След което с апломб поръчва шампанско. Вярно, че е прекалено рано, но откакто се била сгодила, не била пила нито глътка алкохол. Казвам на сервитьорката да ми донесе минерална вода.

— И така, да чуем защо свика военния съвет. — Сам отпива от шампанското.

Устата ми се налива — представям си колко е сухо, изстудено… и забранено за мен.

— С работата ли е свързано? — пита Джулия.

— Искам да ви съобщя нещо.

— Боже мой, ще се омъжваш! — извиква Сам, скача, при което разлива чашата си. Притиска ме до себе си и затананиква сватбения марш. Аз не помръдвам. — Дори не съм се надявала, че ще чуя такава фантастична новина!

— Бременна си — казва Джулия. Дешифрирала е правилно изражението ми, проумявайки, че объркването и отчаянието ми не са признаци на страх, предшестващ сватбата.

— Да, бременна съм — потвърждавам. Сигурно има по-изискани начини за съобщаване на новината. Но фразите „Благословена съм с дете“ или „Щъркелът ще ми донесе подарък“ вероятно са били смешни и нелепи още през деветнайсети век. Може би е по-точно да кажа, че съм закъсала, но не ми се ще да изглеждам прекалено емоционална на този етап от разговора.

Сам престава да подскача около мен. За миг изгубва ума и дума. После се съвзема дотолкова, че да възкликне:

— И тази новина е почти фантастична. — После, понеже не е съвсем превъртяла, нерешително добавя: — Нали?

Старая се да си придам съответстващото щастливо изражение, опитвам се да кимна, но жестът повече напомня свиване на рамене.

Редно е да бъда на седмото небе. Защото Хю е луд от щастие, нали? Какво по-прекрасно от това, че ще бъдем семейство? Само дето голямата ми мечта не включваше ден след ден да бърша повръщаното върху плочките в банята. Макар да съм сигурна, че екстазът търпеливо чака зад кулисите, реакцията ми в настоящия момент не е особено възторжена.

Сам и Джулия нетърпеливо се взират в мен.

Дали да призная, че съм поизнервена, че нямам настроение?

Разбира се, те ще се засмеят и ще кажат, че много техни ириятелки/братовчедки/сестри/съседки са се чувствали по същия начин. Че и те като мен са били заложнички на емоциите си, изтезавани са били от собственото си тяло. Винаги имаме подръка примери, с които да се утешаваме взаимно.

„Казал ти е, че му е необходимо повече пространство, затова ще се виждате само веднъж седмично, но ти не се отчайвай. Гаджето на една моя приятелка искаше повече пространство, затова се обучаваше за космонавт.“

„Не ти е дал ключ от апартамента си ли? Не се тръшкай. Братовчедка ми от три месеца ходи с един тип, който не й дава номера на телефона си — на това му казвам страх от обвързване.“

— Не се чувствам добре — промърморвам. И това ако не е омаловажаване, здраве му кажи. — Още не мога да повярвам — добавям, но не уточнявам какво — на късмета си или на липсата му. Във всеки случай нито едната, нито другата ми приятелка ми се притичва на помощ. Сам започва да се киска и пита не съм ли чувала популярната поговорка: „Ако не можеш да бъдеш добродетелна, бъди внимателна.“ На върха на езика ми е да отговоря, че съветът й е като след дъжд качулка, но се въздържам. Крайно време е тя да се откаже да цитира жалките поговорки, най-малкото защото са прилепчиви.

Задават ми същите въпроси, които чух от майка ми и от Хю.

— Откога работите по въпроса? — пита Сам, пускайки в обращение поредната изтъркана фраза.

— Напреднала ли е бременността? — интересува се Джулия.

Прехапвам език, преди да отвърна, че е прекалено напреднала.

Сам изтърсва поредния бисер:

— Случват се и такива работи. Кога ще е сватбата?

— Още не сме мислили — отговарям безгрижно, обръщам се уж да повикам сервитьора.

— Нали ще се ожените? — упорства тя.

— Не сме от хората, които робуват на условностите.

— Значи не ти е предложил — отсича Джулия.

— Не е — признавам.

— Но е доволен — подхвърля Сам. Не е ясно дали задава въпрос, или изказва мнение.

— Разбира се — бързам да ги уверя. Тъкмо да им кажа, че той устройва вечеря за ознаменуване на събитието, си спомням, че те не са поканени.

— Сега разбирам какъв е бил поводът за цветята — отбелязва Джулия.

След като съобщих новината на Хю, той ми изпрати в службата грамаден букет от розови рози. След един час получих ириси. Шейсет минути по-късно ми донесоха розови лилиуми, след още шейсет — букет от синчец. До края на работното време на всеки кръгъл час Хю ми изпращаше ту розови, ту сини цветя.

Сам едва не се подмокря, когато й го разказвам; сигурна съм, че ще помоли Гилбърт да стори същото, когато и за нея настъпи щастливият момент. Съвестта започва да ме гризе, чащото реакцията ми на щедростта на Хю не беше толкова възторжена. Жестът граничеше с абсурдното, още повече че поради невъзможност да занеса у дома всички букети подарих повечето на секретарките. Карл се досети, че съм бременна, и само двайсет минути след пристигането на втория букет задейства служебната машина за клюки. Брет предложи да съберат пари, за да ми подарят „кенгуру“. Не е за вярване, че Джулия е пропуснала фурора — може би предишната вечер е прекалила с дрогата и както й е обичай, е реанимирала в залата за съвещания. Получи се доста конфузно положение, тъй като не бях успяла да съобщя новината на шефа ми Дийн. Той ми изпрати съобщение по електронната поща, питайки дали трябва „да ме причисли към множеството смахнати жени, ползващи отпуск по майчинство“. Когато изтъкнах, че не ми е известно това да противоречи на законите в Европа, той отговори: „Да го духат жабарите!“ В рекламния бизнес се смята, че онзи работодател, който е наредил в тоалетните да бъдат поставени автомати за дамски превръзки, проявява разбиране към служителките си.

Втората причина да не изпадна във възторг от жеста на Хю е, че номерът е изтъркан — прилагал го е и при двете забременявания на Бека. Навремето тя не пропусна да се похвали.

— Радваш се, нали? — отново пита Джулия.

Долавям леко напрежение. Естествено, че трябва да се радвам. Искам да се радвам. Възможно ли е обаче комбинацията от думичките „трябва“ и „искам“ да прогони усещането, че не изпитвам въпросното чувство?

— Защото колата ти е двуместна — подсказва Джулия.

— Джоузеф не моделира дрехи за бременни — добавя Сам.

— Край на почивките на екзотични местенца.

— И на секса на стълбището.

— Въобще на секса — уточнява Джулия. — Е, радваш ли се наистина?

Отговарям без капчица колебание:

— Разбира се. Луда съм от щастие.

Широките усмивки на приятелките ми показват, че съм дала правилния отговор. Де да бях искрена…