Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (24)

25.

Събуждам всички с повръщането си.

Единственото ми утешение е, че не само на мен ми е гадно; онези, които се чувстват поне мъничко човешки, са малцинство. Изненадващо, ала Хю е сред тях. Предполагам, че махмурлукът още не го е хванал, защото, когато станах в седем да излея вътрешностите си в канализацията, той заяви, че отива да бяга. Естествено Пени е във форма, тъй като изпи само чаша вино. Всички останали изпитват необходимост от прахчетата против преливане. Сигурно съм злобарка, щом понасям по-леко повдигането, когато имам компания.

Май трябва да изкореня тази своя черта.

— Прекалено стар съм за нощни забавления — мърмори Хенри.

Само дето не може да ни заблуди, че опечалената му физиономия, главоболието и обилното потене се дължат на липсата на сън.

— Ако искате, ще приготвя закуска — подхвърля Сам.

Предложението й е посрещнато с одобрителни възгласи, изразяващи пълно единодушие.

— Браво!

— Прекрасна идея!

— Сладурана!

Пени, която мие пода на кухнята, вдига глава — носи гумени ръкавици, тъй като току-що е приключила с почистването на тоалетните. Въпреки че е подготвила менюто, напазарувала е и досега приготвяше всяко ястие, не е получила похвалите, с които обсипват Сам, задето предлага да изпече на скарата няколко парчета бекон. Дали й е направило впечатление? Не знам за нея, но Либи веднага реагира.

Щом Сам излиза, за да си намери цигарите, тя се обръща към Пени:

— На твое място нямаше да чистя клозетите, след като никой не забелязва. — Сипва три лъжички нескафе в порцеланова чаша. Движенията й са забавени, явно и на нея й е зле. — Мъжете не виждат мръсотията, не забелязват кога е разхвърляно — защо да ги е грижа, че разтребваш? — Изважда от хладилника кутия с прясно мляко, помирисва го — няма повод за притеснение, Пени не би държала в хладилника вкиснато мляко. — Много повече ги вълнува пиенето. Налей им чаша вино или бира, за да те похвалят. — Предусещам какво ще добави — че мъжете обръщат внимание само на храната, която прогонва махмурлука. Ето защо макар закуската да се приготвя най-лесно, неизменно обира овациите.

Смятам, че е адски мило от страна на Либи да съветва приятелката си, само че Пени не й благодари, не проронва нито дума. Изчаква Сам да се появи отново и простичко казва:

— Наистина ли ще приготвиш закуската, Сам? — Усмихва се, но усмивката й изглежда попресилена. — Тогава ще заведа децата на църква. Вчера проверих — литургията започва в единайсет.

— Всяка седмица ли ходят на църква? — питам.

— Много рядко се случва да пропуснат литургията.

Религия! Какво ще предприемем в тази връзка? Ще уча ли моето дете, че има Бог (различен от съвременните богове като Роби Уилямс например), или ще призная, че според мен съдебните заседатели още не са взели решение по въпроса? Да си родител, означава много повече от това — да купиш на отрочето си най-модерните маратонки „Найк“; за пореден път се питам дали съм способна да нося отговорността. С Хю още не сме обсъждали в каква религия ще възпитаме детето си. Налага се да го сторим, и то скоро. Може би ще повдигна въпроса, докато пътуваме обратно към Лондон. Ще използвам възможността да изтъкна, че възнамерявам да се върна на работа, след като родя. Давам си сметка, че освен да направим бебето, с Хю не сме сторили нищо да се подготвим за раждането му. Дори не сме му измислили име, нямам представа дали Хю иска да присъства в родилната зала.

— И аз ще дойда — обръщам се към Пени. Тя сепнато ме поглежда, мисли, че не ме е разбрала. Вярно е, че не ходя често на църква — на практика посещенията ми са ограничени до сватби и погребения. — Сама няма да се справиш с децата — добавям. Предполагам, че не й се иска да я придружа, от друга страна, няма как да ми откаже. Ще бъде нехристиянско, нетипично за нея.

Някак си прилъгвам Кейт и Том да сложат дрешки, които, ако не официални, са поне чисти, и тъй като Либи се е върнала в леглото, за да се възползва от рядката възможност да полежи до късно, предлагам на Мили да ни придружи.

— Че защо? — пита тя. Уместен въпрос.

— На връщане ще се отбием да купим сладкиши и вестници — отговарям.

Малката е изправена пред труден избор — да не гледа любимите си филмчета за Барби и Степ или да довери другиму отговорната задача да купи любимите й сладкиши.

— Тогава ще дойда. — Въздиша, за да изтъкне, че почти съм я изнудила.

Отказва да се облече официално, както подобава за посещение на утринната литургия. Откровено казано, скоро става ясно, че не притежава дрехи, подходящи за целта. Бог ще трябва да се примири с яркозелената й миниполичка, сребристата блузка с гол гръб и рубиненочервените сандали, които тя носи с дебел чорапогащник на разноцветни райета. За да докаже, че осъзнава тържествеността на случая, тя си слага поне двайсет сребърни гривни; изглежда, сякаш тежестта им всеки момент ще я повали. Пени е потресена — ако знаех, че външността на Мили ще я хвърли в такъв ужас, щях да позволя на малката да сложи фалшивите си татуировки, но вече е късно, ще закъснеем за литургията.

По чудо съумяваме да въведем в църквата цялата детска градина, второ чудо е, че хлапетата май са решили да се държат безупречно по време на службата.

Не ми е ясно точно какво породи внезапното ми желание да отида на църква. Със сигурност знам, че не ми се щеше да остана в кухнята сред миризмата на пържен бекон, на която чувствителният ми стомах реагира прекалено остро. Освен това ми домъчня за Пени, защото, макар да е самодоволна и досадна, не е честно през цялото време само тя да се грижи за децата. Кой би помислил, че гумените ръкавици ще предизвикат подобно съчувствие?

Предполагам, че има и още нещо.

Може би е любопитство. Новост е да прекарам в църквата неделната утрин, вместо да пазарувам в супермаркета или да обикалям магазините на Кингс Роуд. Не че искам да се моля на Всевишния или нещо подобно. Засега помощта Му не ми е необходима. Животът ми е прекрасен. С Хю ще имаме дете, чух го как възхитено говореше за мен пред брат си. Всичко е наред. Дори да не беше, не виждам с какво ще ми помогнат неизречените молитви към нещо, в чието съществуване се съмнявам. Още не съм си го помислила — и започвам да редя наум: „Моля те, направи така, че всичко да е наред.“ Няма да навреди, нали?

Не проблесва мълния, морето не се разделя — накратко, липсват признаци за божествена намеса. Ала докато седя на дървената скамейка сред усмихнати възрастни жени, които пеят химните, познати от детството ми, и наблюдавам как лъчите на плахото пролетно слънце проникват през прозорците със стъклописи и обагрят неравния каменен под, ме обзема спокойствие. Като че ли някой е протегнал ръка да ме подкрепи. Неусетно запявам с другите, на душата ми е ведро.

Чувствам облекчение.

Усещането за спокойствие е по-кратко от църковната служба.

Налага се Пени да изведе навън по-малките си деца — едното пищи толкова силно, че заглушава църковните песнопения, другото се е напишкало. Факт, който ни става ясен по време на безмълвната молитва, когато Том изкрещява колкото му глас държи:

— Лошият Маркъс е направил пиш на пода!

Джош, най-големият син на Пени, се е наслушал на повече пропаганда, отколкото средностатистически руснак по време на Студената война, затова ме вижда като въплъщение на Сатаната. Ако го попитат чия компания предпочита, положително би избрал Злобара Де Мон. Гледа ме враждебно, което подсказва, че да избухне в плач, е въпрос на секунди. Кейт и Том ожесточено спорят, защото монетата, която той ще пусне в кутията за дарения, очевидно е по-лъскава от нейната. Мили умира от скука — за да се разнообрази, рита пейката пред себе си. Всеки път се извинява и на висок глас обяснява на разгневените лелички, че е дете на самотна майка, че досега не е стъпвала в църква и дори не е кръстена. Енориашите групово въздишат за изгубената й душа и ми хвърлят кръвнишки погледи. Онези, които още не са съвсем изкукали, се втренчват в лявата ми ръка, неукрасена с венчален пръстен, и в подутия ми корем. Промърморват под нос за нахалници, които живеят от помощи за безработни, демонстративно цъкат, за да изразят възмущението си, и отново забиват нос в псалтирите.

Вече не се чувствам, сякаш някой е протегнал ръка да ме подкрепи.

Умирам за една цигара. И за джин без тоник.

* * *

Когато службата свършва, бързам да изведа децата, като се старая да заобиколя викария и локвичката „пиш“ на Маркъс. С радост забелязвам, че Сам и Либи чакат отвън с Пени.

— Решихме да се приберем заедно — усмихва се Либи.

— Или да се отбием в кръчмата — предлага Сам. Забелязва убийствения поглед на Пени и бърза да се оправдае: — Сигурно в градината сервират лимонада.

— Не ми се иска — отсича Пени.

Тази жена е в състояние да ти развали настроението, дори да се чувстваш на седмото небе!

— Аз пък искам! — намесвам се. Трябва да пийна нещо, макар и да прилича на коктейл само по сламката в чашата.

Пени настоява да вземе Кейт и Том. Упражнява правата си на леля, от които аз, мащехата, съм лишена. Пет пари не давам, нека ги вземе! Сигурно не съм наред, щом напоследък започнах да настоявам да бъда по-често с двете сладурчета. Радвам се, че Либи решава да дойде с нас в кръчмата. Разбираемо е. Тъй като живеем в Лондон, сме лишени от чист въздух и за нас е лукс да поседнем на скамейка под някакво дърво, въпреки че още е прекалено студено да свалим палтата си.

— Жалко, че Пени отказа да дойде — подхвърля Сам.

Въпреки че не съжалявам за отсъствието й, не одобрявам злобната забележка на Сам. Не бива да се подиграваме на жена, чиято представа за хубаво изкарване е да сложи гумени ръкавици и да чисти клозети.

— Тя е истински справочник на старомодни домакински умения, повечето от които отдавна са забравени. Сигурна съм, че ще науча много от нея. Тя сама шие калъфите за мебелите и сменя тапетите. Показа ми снимки на стаите на децата — нарисувала е прекрасни орнаменти по таваните.

— Нима? — Опитът ми да скрия прозявката си зад учтива усмивка се проваля.

— Умее да приготвя глазура за торти, да аранжира цветя. Знае съществени подробности, например колко важно е дюшекът от време на време да се обръща. — Сам прехласнато въздиша. — Ако малко повече поговориш с нея и я опознаеш, ще разбереш колко е забележителна. Нали знаеш — разни хора, разни идеали. Не бъди толкова безкомпромисна.

За втори път през последните двайсет и четири часа ми дават същия съвет, ала все още не вярвам в практичността му. Да си призная, дори ме е яд на Сам, задето изобщо си го е помислила.

— Защо си въобразяваш, че само защото съм бременна, ще пожелая да общувам с жена, която знае как да отстранява петна? — озъбвам се. Либи и Сам ме гледат със съжаление. Примерът ми беше неуместен; задължително е да се науча да премахвам петната от ризи, халати, килими, палта и седалки на коли; всякакви петна — от повръщано, от мляко, безалкохолни напитки, смачкани банани, дори от други, по-гадни субстанции. Мисълта е потискаща, затова бързам да сменя темата: — Къде са момчетата? Не пожелаха ли да дойдат с нас?

— Джеймс пак си легна — обяснява Либи.

— Браво на него.

— Гилбърт не близва алкохол преди обяд — осведомява ме Сам.

— Пустият му дъртак — заявявам, но бързам да смекча думите си с най-милата си усмивка; оказва се, че излишно си давам зор, защото тя изобщо не ме слуша. — А вие как се чувствате?

— Обещавам, че ще престана да пия толкова много. — Либи обляга глава на дървената маса, страховито стене. — Главата ми ще се пръсне, но не само от снощи. В петък също имах тежък запой.

Все повече започвам да я харесвам. Предпочитам да слушам за пиянски вечери, отколкото за изографисване на тавани и обръщане на дюшеци. Погрешно е да се мисли, че като станеш майка, се отказваш от всякакви забавления. Явно животът на Либи не е песен, обаче с радост забелязвам, че тя не пада духом и няма да тъгува, докато се превърне в сбръчкана бабичка.

— Хубаво ли си изкара тогава?

— Мили, иди да се полюлееш — предлага Либи.

— Не искам. — Очевидно малката от разстояние надушва пикантните подробности и държи да не ги пропусне.

Либи смръщва вежди; след кратка, но упорита съпротива и подкуп под формата на кока-кола и пакетче чипс, Мили с нежелание тръгва към люлката и се отдалечава достатъчно, та да не ни подслушва, макар майка й да твърди, че тя умее да чете по устните. Въпреки че се страхува от малката шпионка, Либи все пак отговаря на въпроса ми:

— Горе-долу. С тайфата от службата отидохме да пийнем по едно… Мили беше на чай при нейна приятелка, бях уредила детегледачката да я вземе оттам… — Изглежда, Либи непрекъснато изпитва необходимост да се оправдава, все едно я измъчва чувство за вина.

— Значи си била „млада, свободна и неомъжена“, както се казваше в една песен — подхвърлям, за да я насърча да продължи.

Тя кимва:

— За съжаление не пихме по едно; след бирата се прехвърлихме на вино, после на текила, отидохме в нощен клуб, накрая правих секс с приятел на един от младшите консултанти. — Последните думи тя изрича шепнешком.

— Не може да бъде!

— Може — уверява ме тя, кисело се усмихва.

Прекъсваме разговора, за да отворим пакет чипс за Мили; откровено казано, твърде се съмнявам, че ще отвлечем вниманието й с толкова прозаична примамка. Бързам да задам задължителния въпрос:

— Е, как беше? — Никой не прави подобно признание, ако не се надява, че ще го разпитат за подробностите.

— Не знам — шепне Либи. — Като се събудих сутринта, възникнаха два въпроса. Първо, кой е човекът в леглото до мен. Второ, как да го отстраня, без да привлека вниманието на… знаете кого. — Говори бързо, въпреки че Мили е поне на петдесет метра от нас; може би си въобразява, че се обучава за тайна агентка в МИ 5.

Усмихвам се в знак на съпричастие.

— Всъщност в съзнанието ми изникнаха още куп въпроси, изискващи незабавен отговор. Колко е часът? Какъв ден сме? Ако е делник, с какво ще приготвя сандвичите на Мили? Униформената й риза изгладена ли е! Как съм се прибрала вкъщи? Как бикините ми са се озовали на таблата на леглото? Кой е изгасил свещите? Петното на мокета от червено вино ли е? И ако е, ще се изчисти ли със специалния препарат? Стигнах до извода, че първоначалното ми решение да се съсредоточа върху първите два въпроса е било най-разумно.

Засмиваме се, Сам пита:

— Успя ли да го чупиш, без да си навлечеш гнева на страшната… — Посочва момиченцето с жест, който е хибрид между намигване и кимване.

Забелязвам, че Мили неодобрително изпухтява. Явно опитите ни да запазим детската й невинност са не само абсурдни, но и неефективни.

— И да, и не. Отърваването от него беше фасулска работа, Господинът умираше от нетърпение да си плюе на петите, особено след като видя на вратата на хладилника стикерите с Покемон и детската паста за зъби в банята. Само че не успяхме да осъществим бягството му незабелязано от вечно бдителната… — Либи посочва с очи дъщеря си.

Намусената Мили нарушава обета си за мълчание — отново се приближава до нас и заявява префърцунено: „Тя върши безобразия“, като че е не дъщеря, а майка на Либи.

— Не издавай страха си — прошепвам.

Либи насила се усмихва, но личи, че е притеснена. Питам се какво да й кажа за утешение. Не мога безучастно да гледам как се тормози, измъчвана от чувство за вина.

— Какво пък толкова? — подхвърлям. — Спала си с красив непознат. Не е престъпление, нали?

— Не и ако бях неомъжена. Обаче аз съм самотна майка — избърборва тя. Изглежда, за нея дъщеричката й е хем воденичен камък на шията, хем спасителен пояс.

— Всички сме го правили. — Сам окуражаващо стиска ръката й. — Без Джордж, разбира се — добавя, от което ми става ужасно неловко.

— Не ти ли се е случвало да преспиш с някой мъж само една нощ, Джордж?

— Не, ако не се брои първата ми нощ с Хю. — Набързо й разказвам нашата история. Налага се да проявя страхотна самодисциплина и да не се впускам в подробности, защото времето ни притиска — след два часа трябва да сме в къщата, ще ни чакат за обяд.

Накрая Либи промърморва:

— Ще разрешиш ли един личен въпрос?

— Казвай. — Предчувствам, че ще ме попита нещо неприятно, щом толкова увърта.

— С колко мъже освен Хю си спала?

Ако се бяхме запознали, когато бяхме на по двайсетина години, този въпрос щеше да фигурира сред първите пет, които щяхме да си зададем една на друга. Име, възраст, професия, с коя линия на метрото пътуват за работа, с колко мъже си преспала. Сега обаче сме на възраст, когато трябва да сме по-резервирани. Все се надявах, че не ще ми се наложи да обмислям думите си, когато разговарям с Либи.

— Освен Хю ли? — повтарям.

— Да.

— С колко ли? — питам, за да печеля време.

— Да.

— Ъъъ… — Поколебавам се — отговорът ми ще й се стори ужасно старомоден. Ако Сам не присъстваше, щях да излъжа, ала тя знае истината. — С нито един — признавам накрая.

— Нито един ли! — Либи едва не изпуска чашата си. — Не си се любила с другиго освен с Хю!

— Не съм.

— Ама… нали работиш в рекламна агенция? — пита тя, като че професията ми задължително върви с безразборния полов живот.

— Няколко пъти едва не го направих — признавам. — Всъщност доста пъти. Но така и не се изкуших.

— Играла си на „скрий наденичката“, така ли?

— Именно.

Либи млъква, пресмята наум. Толкова е поразена, че ми домъчнява за нея.

— Това означава, че не си правила секс десет години, тоест през повечето време от живота си като възрастна — недоверчиво казва тя.

— Да.

— Като те гледа човек, не би го предположил. Изглеждаш толкова… светска жена.

Само свивам рамене. Заслужаваше си да го чакам, това е всичко. Ровя в чантата, изваждам пореден пакет чипс, отварям го. Поне шумоленето на опаковката нарушава тишината.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо само с Хю?

— Не съм обичала друг освен него. — Според мен обяснението е логично, хората биха си казали, че моралният ми кодекс е доста необичаен. Спах с Хю, въпреки че беше женен за Бека, но не съм имала сексуална връзка с друг мъж, защото не съм се влюбвала в другиго.

— Леле, този Хю сигурно е страхотен, щом си му толкова… Тя търси подходяща дума. — …отдадена. — Не откъсва поглед от мен, все едно току-що съм се приземила от друга планета. Понякога ми се иска да бях като Мадона.

— Не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш съм пропиляла живота си.

— Как да те гледам?

Отговорът ми убягва.

С изключителна жертвоготовност Сам се намесва да смени темата. А може би само й се иска отново да говори за себе си.

— И аз ще се откажа от пиенето. Чувствам се като конска фъшкия.

Мили се изкисква; сякаш забравя безразборните полови връзки на майка си и липсата на такива в моя живот, защото този път наистина хуква към люлките — ако някой я наблюдава отстрани, ще си каже, че никога не е вижда толкова очарователно и послушно седемгодишно момиченце. Навярно си мисли, че с „изпълнението“ в църквата е покрила днешната си квота от пакости и неприятности.

— Заспах едва в пет сутринта — продължава Сам.

— Фукла такава! Чукали сте се до зори, а? Започвам да разбирам защо прие да се сгодиш с Гилбърт. — Намигам й, сръгвам я с лакът в ребрата. Странно, откакто забременях, не само жестовете, ами и думите ми са грубовати — не съм в състояние да използвам изящен език дори когато обсъждам подробности от половия живот на приятелките ми… Обаче като се замисля, май не е толкова странно.

— Не бях с Гилбърт. Той си легна малко след теб.

— Тогава с кого си палувала? — засмива се Либи. Ако познаваше по-добре Сам, щеше да знае със сигурност, че тя никога повече няма „да палува“. Сега Сам е сгодена, най-сетне е осъществила дългогодишната си мечта, ето защо дори не би погледнала друг мъж.

— С Джеймс отидохме да се поразходим.

— Само двамата ли? — Аз съм от хората, които обичат да боравят с точни данни.

— Да. — Тя говори на нещо, което вероятно е на дъното на чашата й, изведнъж проявява необичаен интерес към структурата на дървената скамейка.

— С Джеймс, който е брат на Гилбърт ли? — питам.

— В нашата компания няма двама души със същото име. — Сам ме поглежда накриво.

— Разхождали сте се? През нощта? Сами? — настоявам.

— Да. Да. И да. — Раздразнението й вече е очебийно.

— Защо?

— Не знам — признава. Внезапно гневът й изчезва като облаче дим. Опитва се да го замени с пресилен непукизъм. — Той е страхотен. Много си пасваме. Ще ми бъде девер, затова искам да го опозная. Прекарахме една седмица заедно, той е страхотен. — Тя затваря все по-стесняващия се кръг на аргументите си.

Защо я разпитвам, като че ли е вражески агент? Няма нищо лошо да се разходиш с бъдещия си девер, нали?

Напротив, има.

Определено има нещо гнило. Спомням си колко жизнерадостна и красива ми се стори вчера, след като не я бях виждала известно време — смееше се възбудено, цялата сияеше. Тогава си помислих, че причината е в чистия въздух. Хм, и още нещо — след като спечелиха мача, възторжено прегърна Джеймс, не годеника си. Снощи пък не размени нито дума с Гилбърт, през цялата вечер задълбочено разговаряше само с брат му. Помислих си, че го прави от учтивост, от желание да го предразположи, но вече не съм толкова сигурна. Подозренията ми се усилват, когато тя предприема нечувана стъпка.

— Ако не възразяваш, не ми се говори на тази тема — промърморва. — Точка по въпроса.

— Съгласна съм — намесва се Либи.

Безмълвно кимвам. Това е Сам! Сам, която, останеше ли без слушатели, спираше непознати по улиците, за да им досажда с подробности за предстоящата си сватба!

Отново настъпва неловко мълчание. Длъжница съм на Сам, задето ме спаси от неудобните въпроси на Либи, сега е мой ред да пренасоча разговора в друго русло.

— Снощи с Хю жестоко се скарахме — подхвърлям.

— Моля? — Сам дори не се опитва да скрие изненадата си.

— Скарахме се — повтарям с въздишка.

— С Хю ли?

— Да. Вбеси ме.

— Кой?

— Хю. — Вече съжалявам, че не си държах езика зад зъбите.

Сам подсвирва. Толкова е ошашавена, че дори не пита защо сме се скарали.

За щастие Либи е сред нас, за да поправи пропуска й:

— За какво беше скандалът?

— Той закъсня. С пет часа. Остави ме вкъщи сама с децата му.

— Погледни на случилото се като на тренировка за бъдещето. — Либи на един дъх изгълтва питието си.

Странно, но съветът не ме успокоява.

— Започна да нарича гърдите ми „цици“ — изтърсвам. Момичетата ме гледат недоумяващо. — Като го чуя, ми призлява, правя неприятни асоциации. — Двете продължават да ме зяпат, явно не схващат какво ме мъчи. Опитвам се да бъда кристално ясна: — Гърдите са секси, циците — вулгарни и абсурдни.

Те продължават да ме гледат тъпо. Предавам се:

— Искате ли още по една лимонада?