Фредерик Пол
Гейтуей (5)

5.

Зигфрид е много интелигентен робот, но не мога да разбера какво му става понякога. Винаги ме кара да му разказвам сънищата си. Понякога, когато много съм развълнуван от някой сън, пълен със символи на пениси, фетишизъм и вини и смятам, че ще го заинтересувам, той проявява пълно безразличие, с което много ме разочарова. Залавя се с някоя глупава нишка, която няма нищо общо със съня. Аз му разказвам целия си сън, а той седи, цъка с език и нещо си шепне — в действителност не върши нищо такова, но аз си го фантазирам, докато чакам, — а после казва:

— Хайде да говорим за нещо друго. Боб. Интересувам се от някои неща, които каза за онази жена, Клара Моинлин.

Отговарям му:

— Зигфрид, отново тръгваш да гониш дивото.

— Аз не мисля така. Боб.

— Какъв сън само ти разказах! Боже Господи, не разбираш ли колко е важен! Какво ще кажеш за образа на майката в него?

— Защо не ме оставиш да си върша работата, Боб?

— А нима имам друг избор — отговарям намусено.

— Винаги имаш избор. Боб, но много бих желал да ти цитирам нещо, което самият ти неотдавна каза.

Зигфрид млъква и аз чувам собствения си глас, записан на една от неговите касети. „Зигфрид, там са скрити огромна болка, и вина, и мъка, които не мога да понеса“.

Чака ме да кажа нещо

Аз наистина не издържам и след малко отбелязвам:

— Добър запис — признавам аз, — но предпочитам да говорим за начина, по който се явява образът в моите сънища.

— Мисля, че ще бъде по-полезно, ако изследваме онзи, другия въпрос, Боб. Възможно е те да са свързани.

— Наистина ли? — Неочаквано изпитвам силно желание да разискваме въпроса теоретично и философски, но той отклонява това ми желание.

— Моля те, разкажи ми какво чувстваш от последния си разговор с Клара, Боб.

— Вече ти разказах. — този разговор никак не ми харесваше, пък и беше такова губене на време. Бях сигурен, че знае всичко това от тона на гласа ми и от силата, с която опъвах ремъците. Беше по-лошо, отколкото при съня за майка ми.

— Зная, че предпочиташ да говорим за майка ти. Боб, но моля те, не сега. Разкажи ми за случката с Клара. Какво е чувството ти към нея сега, в тази минута?

Опитвам се наистина да си спомня. В края на краищата мога да си позволя това. Не е необходимо обаче да му кажа какво чувствам. Единственото, което измислих като отговор, беше:

— Нищо особено.

След малко Зигфрид пита:

— Това ли е всичко, „нищо особено“?

— Това е. Нищо особено. — Нищо особено, но само на повърхността. Аз наистина си спомних как се чувствах тогава. Влизането в синята мъгла. Неясните очертания на звездата-фантом. Разговорът с Клара по радиотелефона, докато Дейн ми казваше нещо… Закрих отново тази част от паметта си.

— Боли, страшно боли, Зигфрид — тихо промълвих аз. Понякога се опитвам да го измамя, като му говоря за силно емоционални преживявания с тон, сякаш си поръчвам чаша кафе, но мисля, че не успявам. Зигфрид отчита силата на гласа ми, обертоновете в него, дишането и паузите, пък и разбира смисъла на думите. Зигфрид е изключително интелигентен, въпреки че е робот.