Фредерик Пол
Гейтуей (23)

23.

— Наистина какво чувстваш към Дейн, Боб?

— Какво, по дяволите, мислиш, че чувствам? Той съблазни приятелката ми.

— Представяш нещата по странен, старомоден начин. Боб. А е било толкова отдавна.

— Така е.

Зигфрид ме поразява със своята несправедливост. Определя правилата на играта, а после не ги спазва.

— Престани, Зигфрид! Това наистина се случи много отдавна, но за мен не е било много отдавна, защото никога не съм позволявал да излезе; стои си в мозъка ми ново-новеничко. Нека цялата тази стара дивотия излезе от главата ми, да изсъхне, да се разпръсне и повече да не ме гнети.

— Все пак бих желал да зная защо стои в главата ти нова-новеничка, Боб?

———————————————

ОБЯСНИТЕЛНА БЕЛЕЖКА ЗА ЕСТЕСТВЕНАТА СРЕДА НА ХИЧИЯНЦИТЕ

Въпрос. Нима нямаме никаква представа как е изглеждала една хичиянска маса или някакъв друг домакински предмет?

Професор Хеграмет. Нямаме представа дори как е изглеждала хичиянската къща. Досега не сме намерили такава къща. Само тунели. Приличат на разклоняващи се шахти със стаи в тях. Обичали са и големите зали, приличащи на вретена, заострени в двата си края. Една такава стая има тук, две на Венера и, може би, една полуразрушена на света „Пеги“.

Въпрос. Известна ми е наградата за откриване на интелигентен извънземен живот, но каква е наградата за откриване на хичиянци?

Професор Хеграмет. Намерете поне един и ще получите каквато награда пожелаете.

———————————————

— О, за Бога, Зигфрид! — Това е един от случаите, когато Зигфрид оглупява. Предполагам, че не може да обработи някаква сложна за него информация. Стигне ли се до такъв случай, той си остава просто машина, която не може да извърши нещо, за което не е програмирана. Зигфрид реагира главно на ключови думи — е, сигурно и с известно разбиране на значението на думите. Нюансите, доколкото има такива, възприема от тона на гласа ми и от онова, което получава от сензорите, монтирани на леглото и на ремъците.

— Ако не беше машина, а човек, щеше да разбереш — казвам аз.

— Може и да си прав, Боб.

За да го върна отново към темата, подемам:

— Вярно е, че бе много отдавна. Не разбирам защо ме питаш за това.

— Питам те, за да ти помогна да решиш едно противоречие, което откривам в думите ти. Казваш, че си безразличен към сексуалните отношения на приятелката ти Клара с други мъже. Защо тогава отдаваш такова голямо значение на връзката и с Дейн?

— Дейн се е отнесъл нечестно към нея! — И, Боже Господи, наистина е бил нечестен. Да я остави и да замине сам!

— Дали това е истинската причина, Боб? А може би между теб и Дейн има нещо?

— Никога! Между мен и Дейн никога не е имало нищо.

— Ти ми каза, че той е бил бисексуален, Боб. Как се държа по време на полета, които сте извършили заедно?

— За тази цел си имаше двама други мъже! Не и аз, момче, не, кълна ти се! Не и аз! — казах и се опитвах да овладея гласа си, за да отрази слабия ми интерес към тази тъпа тема. — Може би се е опитвал един-два пъти да пусне ръка. Казах му, че това не ми допада.

— Гласът ги, Боб — настоява той, — изразява повече гняв, отколкото думите ти.

— Върви по дяволите, Зигфрид! — Признавам, че вече наистина съм ядосан. Задавям се от гняв. — Писна ми от твоите обвинения. Разбира се, че му позволих да пусне ръка, но само толкова. Нищо сериозно. Просто злоупотребих със себе си, ей-тъй, колкото да мине времето. Харесвах го. Голям, красив мъж. Човек се чувства самотен, когато… е, и какво от това?

Зигфрид издава някакъв звук, нещо като покашляне. По този начин ме прекъсва, без да каже нещо.

— Какво беше онова, което току-що каза, Боб?

— Какво съм казал? Кога съм казал?

— Когато каза, че не е имало нищо сериозно помежду ви.

— Господи, не зная какво съм казал. Нямаше нищо сериозно. Само се забавлявах, колкото да мине времето.

— Думата не беше „забавлявах“, Боб.

— Така ли? Че каква дума съм използвал? Размишлявах и се вслушвах в ехото на собствения си глас.

— Предполагам — казах аз, — че съм казал „развличах“. Какво лошо има в това

— Не беше и „развличах“. Боб. Кажи думата, която употреби.

— Не зная каква дума съм употребил.

— Каза „злоупотребих“ със себе си, Боб.

Защитата ми рухна. Почувствах се така, сякаш неочаквано съм разбрал, че съм се подмокрил или че панталонът ми е разкопчан. Излязох извън тялото си и огледах собствената си глава.

— Какво означава за теб „злоупотребявам със себе си“, Боб?

— Слушай — отговорих аз, истински потиснат и едновременно развеселен — това е истинска фройдистка грешка, нали? Много си умен! Браво на твоите програмисти!

Зигфрид не реагира на изтънчения ми коментар. Оставя ме за минутка да вникна в него.

— Добре — продължавам аз. Чувствам се много открит и уязвим, че позволявам да стане нещо, че изживявам онзи момент така, сякаш ще продължава вечно, сякаш Клара ме е повлякла със себе си в нейното вечно падение.

Зигфрид промълви:

— Боб, когато мастурбираше мислеше ли си за Дейн?

— Мразех това — отговорих аз.

Изчаква ме да продължа.

— Мразех себе си за това. Не, „мразя“ не е точната дума. По-скоро „презирам“ е точната дума. Бедният ексцентричен и ужасен аз; да го правя и в същото време да мечтая за любов с любовника на своето момиче.

Зигфрид изчаква малко, после казва:

— Мисля, че искаш да поплачеш, Боб.

Прав е, но не му отговарям.

— Ще поплачеш ли? — пита той.

— Бих желал — отговарям аз.

— Тогава защо не поплачеш, Боб?

— Де да можех — отвръщам аз. — За нещастие не зная как да заплача.