Фредерик Пол
Гейтуей (17)

17.

Имах чувството, че климатичната инсталация на Зигфрид отново не работи, но не му казах нищо. Ако бях му казал, щеше само да ми съобщи, че както винаги температурата е точно 22,5° по Целзий и ще ме попита, защо при психическа болка ми става топло. Омръзнаха ми тези негови глупости.

— Всъщност — изтъквам на глас, — съвсем си ми омръзнал, Зигфрид.

— Съжалявам, Роб. Ще ти бъда благодарен, ако ми разкажеш нещо повече от съня си.

— Проклетник! — Освобождавам малко ограничителните ремъци, защото са много неудобни. По този начин изключвам някои от контролните прибори на Зигфрид, но той никога не ми прави бележка. — Доста скучен сън. Намираме се я планета, която ме гледа с човешко лице. Не мога да видя добре очите. Пречат ми веждите. По някакъв начин разбирам, че лицето плаче, вината за което е моя.

— Разпозна ли лицето, Боб?

— Нямам никаква представа, кой може да бъде. Просто лице. Струва ми се на жена.

— Знаеш ли защо плаче?

— Не, но вината е моя, независимо каква е тя. В това съм сигурен.

За момент Зигфрид замълчава, а след това се обръща с думите:

— Би ли попритегнал ремъците, Боб?

Моят инквизитор е станал.

— Какво има? — питам язвително аз. — Да не би да те е страх, че ще стана от постелката и ще скоча върху теб?

— Не Роби, разбира се, че не мисля така. Но ще ти бъда благодарен, ако попритегнеш ремъците.

Бавно и без особено желание се залавям с ремъците.

— Чудя се, каква ли е ползата от благодарността на една компютърна програма?

Не ми отговаря. Просто ме изчаква. Не издържам и продължавам:

— Добре де, ето ме отново в усмирителната риза. Какво се каниш да ми кажеш, та трябваше да се навирам в нея?

— Няма нищо такова, Роби — отговаря той. — Просто се питам защо се чувстваш отговорен за това, че момичето на планетата плаче.

— Откъде да знам — отговарям аз и това е истината — такава, каквато я виждах.

— Зная някои неща, за които се самообвиняваш, Роби — продължава Зигфрид. — Едно от тях е смъртта на майка ти.

Съгласявам се с него:

— Предполагам, че е така.

— Мисля, че се чувстваш виновен пред твоята любима, Клара Моинлин.

Поразмърдвам се малко и изпъшквам:

— Адски горещо е тук.

— Имаш ли чувството, че някоя от тях много те обвинява? — продължава Зигфрид.

— Да те вземат мътните, откъде бих могъл да зная?

— Може би ще си спомниш нещо, което те са казали?

— Не, нищо не си спомням! — започва да навлиза в личните ми тайни, а на мен ми се иска да продължим на по-принципна основа, затова му отговарям:

— Признавам, че имам определена склонност да поемам лична отговорност. В края на краищата това е съвсем класически случай, нали? Затова може да се прочете във всеки учебник на страница двеста седемдесет и седма.

За момент като че ли приема моя довод, но след малко отбелязва:

— Но на същата страница, Роб, се казва, че тази отговорност е самоналожена. Ти сам си я налагаш, Роби.

— Безспорно.

— Ти не си длъжен да поемаш никаква отговорност, ако нямаш желание за това.

— Разбира се. Но аз желая това.

Запитва почти безцеремонно:

— Можеш ли да кажеш защо е така? Защо чувстваш лична отговорност за всичко, което не е както трябва?

— Престани, Зигфрид — отвърнах възмутено аз. — Електронните ти схеми отново функционират превъзходно. Съвсем не е така, както казваш. По-скоро… е, като че ли има нещо такова. Когато седна пред голямата баница, така усилено мисля как да грабна най-голямото парче и какво ще кажат другите, като ме видят какъв съм лакомник, че просто забравям да ям.

Зигфрид учтиво ми напомня:

— Не обичам да поощрявам литературните ти разходки, Боб.

— Извинявай. — Всъщност ни най-малко не съжалявам. Той просто ме подлудява.

— Ще използвам избрания от теб литературен откъс. Боб. Защо не се вслушваш в онова, което казват другите? Може да ти кажат нещо хубаво, или нещо важно за теб.

Успявам да преодолея желанието си да скоча, да ударя с юмрук ухиленото му тъпо лице и завинаги да се махна от тази бърлога. Изчаква ме да се успокоя. След малко изревавам:

— Слушам ги, Зигфрид, старо плямпало такова! Само това правя. Слушам. Искам да ми кажат, че ме обичат. Дори искам да ми кажат, че не ме мразят. Да ми го кажат от сърце. Толкова съсредоточено слушам, че дори не чувам, когато някой ме помоли да му подам солницата.

Зигфрид замълчава. Чувствам се така, сякаш всеки миг ще се пръсна. После той отбелязва възхитено:

— Така хубаво изрази всичко, Роби. Но действително бих желал…

— Млъкни, Зигфрид! — изкрещявам вбесен аз и свалям ремъците. — И престани да ме наричаш Роби! Наричаш ме така, когато смяташ, че се държа детински, но аз не съм дете!

— Това не е съвсем…

— Казах ти да млъкнеш! — Скочих от постелката, грабнах си сака и извадих бележката, която ми бе дала С.Я. след онова пиене и след цялото онова време прекарано в леглото. — Зигфрид — озъбвам се аз, — доста те търпях. Сега е мой ред!