Ванда фон Захер-Мазох
Живот с първия мазохист (9)

* * *

Ние живеехме на улица „Мадрид“, на първия етаж в мебелирана квартира под наем. За удобство Арман плащаше на един кочияш да чака винаги пред входа, за да ни бъде под ръка и денем, и нощем. Арман никога не ставаше по-рано от дванадесет часа и кочияшът, който обикновено идваше към десет сутринта, стоеше под прозорците ни, ако аз или Захер-Мазох не трябваше да ходим някъде.

Често се случваше да наблюдавам през прозореца как докато чакаше Арман, кочияшът си играе с хубаво малко кафяво кученце. Гледах тази сцена всеки ден и си мислех колко силно е привързан към своя питомец. Веднъж споделих това с Арман и той купи кученцето. На стопанина очевидно не му беше лесно да се раздели със своя приятел, но двете златни монети сториха каквото трябваше. Не бях особено доволна от този сюрприз, защото парижките квартири не са пригодени за отглеждане на животни. Жул беше много възпитано коте, но въпреки това аз съвсем не бях убедена, че ще се отнесе дружелюбно към неканения „съквартирант“.

Проблемът изглеждаше съвсем сериозен. Митчи нямаше нищо против кучето, но се страхуваше, че в това съжителство Жул ще бъде пренебрегван, а той не искаше да го допусне. Никой не се и опита да оспорва предимството на Жул, но така или иначе всички очаквахме с интерес тяхното запознанство.

Опасенията ни обаче се оказаха напразни. Срещата протече съвсем спокойно. Може би Жул бе достатъчно уверен в сигурността на своето положение, може би притежаваше такъв темперамент, или пък просто бе „философ“, но се държа хладнокръвно и нито за минута не изгуби достойнството си. Стори ни се, че дори е доволен от идването на нов приятел.

Кучето не обърна внимание на никого. То изтича от вратата до прозореца и през цялото време гледаше жално своя бивш стопанин, който след като си получи парите, не му обърна повече внимание.

Изминаха няколко дена, през които кучето стана причина за много вълнения. През цялото време се страхувахме, че ще избяга. То нито искаше да яде, нито приемаше ласките ни. Привързаността на кутрето към стопанина му ме трогваше, ставаше ми жално да гледам неговата тъга и накрая реших да го върна.

Рядко се случваше да оставаме с Арман сами. Една вечер Митчи си легна по-рано, а прислужницата се беше прибрала в стаята си. Аз се свих в ъгъла на дивана и слушах как Арман свири на роял. В стаята беше тъмно. Само две свещи горяха върху рояла.

Мелодията ме отнесе надалеч: ту плувах в дълбините на Рейн, ту седях до Зигфрид и слушах чуруликането на птичките и шумоленето на листата, ту се прощавах с неговото мъртво тяло във Валгал.

Леко изшумоляване ме накара да трепна и да се върна към действителността. Кучето, което обикновено лежеше в краката ми, беше намислило да се присламчи, до мен и скочи в скута ми. Всичко стана толкова тихо, че и най-деликатният човек, който не би искал да наруши очарованието на музиката, не би могъл да го стори. Аз неволно поставих ръка върху него и ние седяхме така, плътно притиснати един до друг, като че ли се страхувахме да не пропуснем нито един звук.

Арман се измори да свири. Вече беше полунощ.

От този момент кучето не се разделяше от мен. Каквото и да правех, то беше наоколо. Сутрин, когато пристигаше предишният му собственик, то не му обръщаше внимание и ако трябваше да излизам, настаняваше се до мен във файтона. Опитите на кочияша да привлече вниманието му не се увенчаха с успех; то седеше и кротко ме гледаше, сякаш се усмихваше.

Душата на животните въобще не е толкова примитивна, както си мислим. Случвало ми се е да видя умиращо кученце — неговите очи са пълни със същите сълзи и същата предсмъртна тъга, както и при хората. Инстинкт ли е това? Инстинктът подбужда любовта на детето към майката, половото влечение на мъжа към жената. А защо кучето обича своя стопанин, който често му отвръща с бой? Откъде идва готовността да умре, но да защити господаря си?

Кучешка привързаност!

С какво тя е по-лоша от любовта на човека!

* * *

Получихме, от Доде покана за обяд. Аз вече бях облечена и очаквах Захер-Мазох, но той не идваше. Тъй като закъснявахме, изпратих прислужницата на улица „Единбург“, за да го накара да побърза. Тя се върна и ми предаде, че Захер-Мазох ми предлагал да отида на гости сама, защото не се чувствал разположен. При това добави с характерния за френските прислужници тон в подобни случаи, че там е заварила „жена“.

Не ми се искаше да отивам сама и веднага пуснах телеграма на госпожа Доде, че Захер-Мазох внезапно се е разболял и че молим да ни извини.

След тази случка никога повече не видях Захер-Мазох.

Доста по-късно научих причината за неочаквания разрив помежду ни. По това време известният художник Шлезингер^[1] рисуваше портрет на мъжа ми. Захер-Мазох се запознал с дъщеря му, увлякъл се по нея и те обявили годежа си. Този факт бе умело прикриван, докато мине нашия развод.

Точно по време на тайния годеж госпожица Майстер пристигна в Париж и на 8 януари 1887 година роди дете.

Еривие, който посетил Захер-Мазох на улица „Единбург“, написа после в „Le Journal“ от 26 ноември 1895 г.:

„… Това посещение остави у мен ясното впечатление за някакво видение, което ми се яви като в мъгла и ме хвърли в недоумение. На вратата на малката квартира в европейския квартал, към която водеше тъмна стълба, стоеше едно очарователно същество. То бе петнадесетгодишно момче, или по-скоро момиче. Беше с черни панталони, високи ботуши, кадифена блуза и червен копринен колан. Косите бяха разделени на път, подобно на две крила. Това странно прекрасно същество с все още детска красота изчезна, без да отговори на въпроса ми и без да каже нито дума, като остави вратата на семплото малко преддверие отворена и запечата у мен впечатлението за нещо източно и тайнствено.“

Това „странно същество“ сега е щастлива жена и майка. И дай Боже да бъде щастлива до края на живота си.

Разводът, който беше отложен, докато Захер-Мазох живееше за сметка на Арман и поддържаше връзки с нас, отново излезе на дневен ред. Бях обвинена в прелюбодейство с Арман и Лайпцигският съд ме призна за виновна.

* * *

Ако на времето вместо църковен брак със Захер-Мазох се бяхме обърнали към нотариуса и му бяхме обяснили при какви условия желаем да станем съпрузи, а също при какви условия и как да се разведем, ако се наложи, бихме спестили много злини на себе си и на децата си. Нямаше да съм обвързана с църковен брак, а жестоката и унизителна процедура по развода би била избегната.

Подсигурена с договор, оформен при нотариуса, аз щях да съм юридически защитена и сега не бих била захвърлена като стара, ненужна, износена вещ, след като отдадох на този човек десетте от най-хубавите години от живота си, след като му родих три деца и след като бях принудена да търпя всичките оскърбления, лишения и унижения. Сега, въпреки тайнството на църковния брак, бях изоставена без каквато и да е грижа за съществуването ми или за бъдещето на собственото му дете.

Така и не мога да разбера защо феминисткото движение, което се бори за благото и справедливостта на жените, досега не се е заело с този въпрос и не е помело старата и полуизгнила брачна институция, която твърде слабо приляга на съвременното общество. И ако то няма сила да го стори, защо не я игнорира напълно? Докато жената не бъде избавена от неканеното вмешателство на държавата и църквата в отношенията й с мъжкия пол, тя не би могла да се чувства истински свободна. Феминисткото движение, чиято главна цел е да й отнеме нейните вродени природни особености, едва ли ще има дълъг живот, защото всичко, което върви срещу природата, не може да бъде трайно, нито да донесе човешко щастие.

Мечтая и се надявам, че ще настъпи момент, когато жената ще осъзнае своето право, дарено й от самата природа — да бъде майка и да възпитава своите деца. И ако тя не намери в семейството щастието, което е бленувала, вината й ще е в това, че не е осъзнала правата си и не е успяла да се възползва от тях. Жената трябва да си дава сметка, че като възпитава своя син, тя възпитава бъдещия човек и мъж.

Всичко ще се промени, когато жената промени своите възгледи за самата себе си. Ако е свързана с мъжа единствено чрез закона — закона на дружбата и доброволното привличане — тя няма да гледа на себе си като на вещ, която е неотменна, негова собственост. Като принадлежат свободно един на друг, мъжът и жената няма да имат необходимост да намесват в своите недоразумения разни съдии и адвокати, които само деформират и изопачават в бумагите си взаимоотношенията и чувствата. Така мъжът и жената сами ще влязат в ролята на съдии в своите интимни отношения и едва ли някой ще се справи по-добре. Жената никога не би разкрила напълно пред мъжа цялата тайна на своята мъка, макар и да съзнава неумолимата сила на закона, който разбива живота й като е чук.

Жената трябва да има правото безпрепятствено да напуска мъжа, стигнал до нравствено падение, за да защити себе си и децата си от неговото преследване, а и от санкциите на съда, който я прави завинаги зависима от една личност.

Иска ми се в отношенията с мъжа жената да търси не само личното щастие и да не се задоволява единствено с него, а ясно да съзнава значението на съвместния живот и на общото щастие. Само по този начин жените ще усетят хармонията и ще се почувстват удовлетворени.

Главният двигател в човешкия живот е любовта; и колко прекрасен би бил животът, ако хората знаеха да се обичат. За да бъде любовта прекрасна, а нейните плодове — благородни същества, тя трябва да бъде освободена от всякакви окови, от принудата и лицемерието, които пречат на естествената й проява.

* * *

Отначало Арман водеше във „Фигаро“ само рубриката за Германия, а след това му поръчаха да се заеме с целия раздел външна политика.

— На Арман няма да му е безинтересно да види как господин Сен-Сер ще започне да се извърта в тази ситуация! — шеговито сподели той, като ми съобщи за новото си назначение. — Външната политика е нещо забавно. Аз нищо не разбирам от нея и единственото ми утешение е, че това важи и за останалите хора.

Всичко обаче тръгна по мед и масло и скоро започнаха да смятат Сен-Сер за авторитет в тази област. Впрочем за Арман не представляваше трудност да се заеме с външния отдел, тъй като французите доста лесно приемат на доверие всичко, което се отнася до другите страни. Той владееше добре немски, английски и отчасти испански, благодарение на което четеше свободно чуждите издания. По тази причина имаше предимство пред останалите журналисти, тъй: като само за малка част от тях чуждата преса беше: достъпна. Арман, обичаше да чете всякакви вестници, а това беше много полезно за новата му работа. Когато се случваше нещо да не знае, замлъкваше, но мълчанието му беше по-красноречиво и от думите. Ако министрите имаха нужда от някаква справка, засягаща другите държави, викаха при себе си Сен-Сер и той им даваше пълна информация.

Отначало той се надсмиваше над себе си, но после се почувства уверен във възможностите си и започна да изисква и останалите да му вярват.

В Париж няма нищо по-убедително от успеха. И Арман се увенча с успех.

Същевременно в Париж не беше забравено миналото на Арман, а то можеше да се превърне в препятствие за кариерата му. Повечето хора, които са го познавали отпреди, с учудване гледаха как той все повече; се изкачва нагоре, но си мълчаха, без да му пречат, изненадани от неговия порив. Други, които имаха по-набито око, схващаха много добре, че под маската на орела, издигнал се до облаците, се крие хартиен змей, който рано или късно ще падне на земята.

Самият той прекарваше дните си в редакцията и само от време на време хвърляше бегъл поглед към прозореца, сякаш за да се убеди, че нишката, която го свързва със земята, все още го удържа.

* * *

Арман, който преди настояваше Захер-Мазох да бъде около нас, сега беше доволен от възможността да се освободи от него главно заради Митчи. Когато бащата беше вкъщи, Арман винаги стоеше като на тръни при неговите опити да даде вид, че проявява внимание към момчето. И обратно, преизпълваше се с гордост, когато Митчи го прегръщаше, погалваше го и го наричаше „моето старче“, или когато играеха нежно, тайно поглеждаше към Захер-Мазох като към чужд човек. Арман се успокои и се почувства щастлив едва когато отново останахме само тримата.

Вече стана дума с какво старание, любов и вещина той възпитаваше детето, като се стремеше да постигне равновесие между строгостта и нежността, като стимулираше у него преди всичко честността. А между другото самият Арман беше голям лъжец и на мен ми беше доста трудно да скрия това от малкия. Лъжите му хрумваха точно така, както римите се раждат несъзнателно в главата на поета. Беше му необходимо да даде воля на фантазията си и лъжата му приличаше на някакъв дар или признание. С усилие се оправях в мрежата от лъжи, която обвиваше всичко. Винаги вярвах само на фактите, но понякога се забавлявах да проследявам нишката на фантазията му.

Лъжата винаги взимаше връх при него. Чаровната му личност, неподправената му естественост и сърдечност в отношенията с хората правеха голямо впечатление на всички и само така мога да си обясня способността му да внушава това, което си поискаше. Може би помагаше и неговата безкрайна щедрост — с готовност раздаваше както подаръците, така и лъжите си.

Единствено присъствието на Митчи му действаше изтрезняващо и никога не говореше пред него нещо, което впоследствие би накарало детето да се усъмни в справедливостта и честността на своя приятел.

Ако някой е любопитен да разбере как съм могла да обикна и да се доверя на човек, който лъже непрестанно, аз ще отговоря, че го обикнах такъв, какъвто е. Лъжите на Арман бяха само на думи, а сърцето му беше така чисто и предано, че нищо не Беше в състояние да помрачи неговата искреност. Това беше първият човек в живота ми, от когото получавах само добро и всяка лъжа се стопяваше пред святата и чистата любов, с която ме даряваше.

* * *

Сезонът беше в разгара си. Арман нае голяма квартира на улица „Палярд“ и я обзаведе с изтънчен вкус. Тя се намираше срещу театър „Водевил“. Моята стая беше най-хубавата. Той винаги ме наричаше „моята малка принцеса“ и действително ми предлагаше живот на принцеса. Същевременно не искаше всичко в дома ни да бъде завършено, защото се придържаше към арабската поговорка: „Когато къщата е напълно готова, в нея влиза смъртта.“

Когато обзавеждането беше привършено, Арман ме хвана за ръката и ме въведе в стаята ми:

— Ето го твоето гнезденце, Ванда. Кълна се в паметта на майка ми, че не ще те докоснат нито мъка, нито грижа и че моята любов безкрайно ще бди над тебе.

Наистина, никой друг не можеше да обича така, както той. Живеех във водовъртежа на парижкия живот, но мечтаех за тишина и спокойствие. Жадувах житейската вълна да ме отнесе завинаги на желания бряг.

А вълната вече прииждаше.

Когато беше възможно аз се стараех вечер да си оставам вкъщи и тогава Арман излизаше сам. Повечето време той беше в редакцията. Често вечеряше с Франсис Мониар или с приятели. Дали е било наистина така, не се и стараех да науча, тъй като не исках детайлно да навлизам в обратната страна на мъжкото поведение.

Стените на стаята ми бяха обвити в атлаз, дантели и коприна покриваха леглото ми, но това не ми помагаше да спя по-добре. Измъчена от продължително безсъние, често се намятах с халата и сядах до прозореца да погледам шумния живот навън. Моят неосветен прозорец беше тъмно островче сред бушуващия океан на светската суета.

Затварях очи и се потапях в спомените. Мислите ме отнасяха в далечното минало с неговото погубено щастие и все още живо страдание. Потъвах в пределите на самовглъбяването, където мои спътници бяха същите жалки жертви на съдбата, вечно търсещи нещо, но винаги оставащи чужди на земното — техният кръст е бил предопределен. В паметта ми изникваха най-различни неща, отдавна пропаднали в бездната на миналото, които илюстрираха безсмисления театър на живота.

През свъсените вежди малко по малко проникваше лъч светлина, слаб и нежен, и ми даваше възможност да осъзная промяната, която се извършваше в мен. Само така, седнала сама в тъмната стая в безсънните нощи, можех да изплача сълзите си, които не смеех да покажа през деня. Усещах, че нещо помръдва в краката ми, моето куче се изправяше тихо и ме поглеждаше предано в очите. Погалваше ме с лапичка по ръката и нежно поставяше главица в скута ми.

Впоследствие, когато ми се наложи да живея в чужда страна, лишена от близки, приятели и закрила, когато нито една душа не се грижеше и не мислеше за мен, често си спомнях с умиление за моето малко животинче, което ми беше ласкав и верен приятел.

* * *

Никога не бях изпитвала така силно ужаса от самотата сред огромния град, както по време на тези безсъници, когато седях до прозореца; никога преди не бях усещала, че с Арман сме разделени от нравствена пропаст, както в миговете, в които се опитвах да му разкрия чувствата, които ме вълнуват.

— Щуротии! — отговаряше той и с това изчерпваше проблема.

Когато забелязваше, че ме наранява и че ми е нужно повече внимание, ставаше замислен и ми казваше:

— Ванда, не можеш да искаш от мен да ти давам повече от това, което имам. Не изпитвам така наречената любов към ближния и не ми е възможно да изляза от кожата си. Обичам единствено тебе и сто години да ме убеждаваш, че трябва да обичам другите, аз пак ще обичам само тебе и ще се стремя да направя щастлива само тебе. Мога да обичам само човек, когото чувствам близък… Помисли, ако всеки постъпваше така, колко по-малко би била мъката по света. Твоето страдание раздира сърцето ми… За мен ти олицетворяваш цялото човечество и когато те виждам да страдаш, просто побеснявам, че не съм в състояние да ти дам всичко, което искам от цялото си сърце.

Точно срещу нас се намираше Виенската пекарна. Виждах как гладни хора по цял ден настървено гледат със завистлив поглед витрината. Спомнях си за майка ми, която навремето със същата настървеност гледаше хляба, когато нямаше възможност да си купи.

— Всичко това са глупости!

Нощем, след като затваряха театрите и улиците опустяваха, до стените на къщите плахо се притискаха хора, които не смееха да се покажат през деня. Приклякаха до мазетата и вдишваха пресния аромат на хляб. Колко пъти гладът беше вдигал и майка ми през нощта, за да подиша миризмата на прясно изпечен хляб.

— Всичко това са глупости!

Улиците на Париж не ме привличаха и аз рядко излизах от къщи. Не е възможно да се живее с такава потисната душа и същевременно да си обкръжен от разкош, дори от излишно разточителство.

Понякога голямата любов на Арман ми изглеждаше престъпление към човечеството.

* * *

Към два часа през нощта обикновено се чуваше да приближава каретата на Арман. Стълбата проскърцваше под тежестта на стъпките му. Той отключваше тихо вратата, сваляше си кожуха и влизаше в трапезарията, където го очакваше студена вечеря.

Щом чуеше стъпките на стопанина, кученцето вдигаше муцунка и ме поглеждаше право в очите, като че ли искаше да попита: „А ние няма ли да отидем?“. Не!

Одобрението му се изразяваше с няколко подмятания на опашката по мекия килим. После поставяше глава върху краката ми и дишаше тежко, сякаш се стараеше да не ме смущава.

По-рано Арман влизаше първо в стаята на Митчи, която се намираше до неговата. Събуждаше го с целувка, а след това го увиваше с одеялото и го отнасяше в кухнята. Жул, който спеше в краката му, също ставаше и тримата се залавяха весело за вечерята, като се стараеха да пазят тишина, за да не събудят „мама“, която според тях вече отдавна беше потънала в дълбок сън.

* * *

Зимата свърши. Парижкият живот с всичките му удоволствия ставаше за мен все по-непоносим. Срещах се с едни и същи хора, за които вече знаех всичко, дори най-пикантните подробности. Както впрочем и те за мен. Всеки се стремеше да демонстрира своята лъжлива радост и призрачното си щастие. Посрещахме се с фалшива усмивка и с фалшиви думи. Цялата тази комедия ме изморяваше и отегчаваше. Искаше ми се да открия поне едно човешко същество сред парижките марионетки.

През май Арман беше изпратен от вестника в Берлин. Той нямаше желание да се срещне там с кореспондента си Х., за да не възбужда подозрения и аз го посъветвах да потърси Паул Линдау^[2], който можеше да му бъде много полезен като журналист от обкръжението на Бисмарк.

Арман изпълни съвета ми и ми писа от Берлин:

„Тук ме приеха с разтворени обятия. Вече ти писах за Бергман^[3]. Днес в 6 часа ще бъда приет от Херберт Бисмарк^[4]. Князът страда от лумбаго, но не губя надежда, че ще го видя.

Вчера вечерях с Швенингер^[5] у Линдау. Невероятен мозък… вулгарен и груб, но гениален; това е Ленбах^[6] в науката. Линдау е много любезен с мен. Жена му е болна и се намира в Емс. Преди вечерята гледах «Росмерсхолм». Впечатлението беше едно от най-силните в живота ми. Налага се да поясня: играха като свини.

Днес закусих у Х. (дамата, която ми препоръча кореспондента). За вечеря имам покана, от Жербе (френския посланик), а след обяд със сина му ще посетим премиерата на «Червеят на съвестта» в Немския театър.

Изпращам интервюто си с Херберт Бисмарк. На практика аз не съм кой да е и ти можеш да бъдеш напълно спокойна: успях да се добера до много неща, които никой не знае. Ще го прочетеш. Видях кайзера — той ще погребе всичките.“

Арман отиде в Берлин отново за погребението на престарелия кайзер.

На тръгване си взе сбогом с мен така натъжен, сякаш го очакваше далечен и опасен път. Прегърна ме силно в обятията си, целуна ме и непрекъснато повтаряше:

— Прощавай моя скъпа, моя мила женичке! Осем дена далеч от тебе!… Толкова ми е тежко, че едва ли ще го понеса.

На 14 март в деня на именния ми ден позвъних на слугинята, както си лежах в леглото. Тя влезе в стаята с огромна кошница, пълна с бял люляк и диви рози.

Сред цветята намерих писмо от Арман, изпратено от хотел „Kaiserhof“ на 12 март. В него пишеше:

„Далеч от очите, далеч от сърцето, гласи поговорката, но това не е вярно. Аз съм твърде далеч, но сърцето ми и мислите ми са винаги при теб. Тези цветя са първият ми поздрав. Нека ти донесат цялата ми любов и пожелания за безгранично щастие. Ти знаеш, че на света за мен не съществува никой друг, освен теб и че живея единствено заради теб. Позволи ми да те направя щастлива и да ти пожелая да бъдеш здрава.

Заедно с цветята и писмото ти изпращам хиляди целувки и те моля да вярваш на своя Арман.“

Два дена, след като получих писмото, Арман се върна.

Беше неузнаваем.

Поздрави ме хладно. Едва забелязваше присъствието ми. Никога преди не го бях виждала такъв. Опитах се да запазя спокойствие и се надявах, че на другия ден всичко ще се изясни. През нощта спах още по-малко. Утрото не ми разкри нищо. Заживяхме като съвършено чужди хора и прекарвахме времето си всеки за себе си. Когато ни беше нужно да си предадем някакво съобщение, прибягвахме до прислугата. Митчи се оказа помежду ни — с почуда и недоумение тревожно наблюдаваше тази загадка.

Какво ли се беше случило?

Прелестта и топлотата на пролетното слънце не ме сгряваха и аз бях потопена в мрака на душата си. С напрегнато внимание чаках мига, в който замъкът, построен от неговата любов, ще рухне. Наистина все още стоеше цял, но непременно щеше да се сгромоляса и да ни погребе под руините си.

Накрая Арман влезе при мен.

Боже! Що за лице беше това!

Без да ме погледне, с очи, изпълнени с тайнствена мъка той колебливо се приближи до камината и се облегна на нея.

От жал не, смеех да повдигна очи.

В мен напираше желанието да се приближа към него, да притисна устата му с ръка и да го помоля да не казва нищо. Искаше ми се да го помоля да не извършва престъплението, което би убило всичко най-хубаво, което го извисяваше над останалите хора… Но не можах да се помръдна от страх и седях неподвижна, изтръпнала от тревога, сякаш очаквах удара на палача. Той започна да говори.

Това не беше неговият чаровен, изпълнен с нежност глас, който така обичах, и който винаги отекваше в сърцето ми като мелодията на камбанен звън. Това не беше гласът, който за него представляваше богатство, а за мен — щастие.

Беше ми все едно какво точно казва.

Спомена за някакви стари дългове, които ненадейно му се струпали, за промяна в кариерата си, за предложение от министерството да получи дипломатическа мисия, за някаква служба в колониите… Всичко беше лъжа!

Постарах се да запазя равновесие. Докато траеше речта му, непрекъснато се напрягах да открия нишката, която би ме извела от лабиринта на лъжите и би ме довела до истината. Не я намерих.

Той замълча в очакване на отговора ми. Аз му посочих огледалото:

— Погледни се, Арман. Нима приличаш на човек, който казва истината? Аз обаче съм готова да ти повярвам. Какво ще стане с нас по-нататък?

Плановете, които започна да ми развива, звучаха нелепо.

— Това е лъжа, но аз ще приема всичко, което си решил. Помни само едно — от живота си можеш да ни зачеркнеш, но от сърцето си никога.

Арман плака и сълзите му бяха искрени.

* * *

В човешкия живот идват моменти, когато минутите ти се струват векове. От друга страна душата узрява единствено в мъката.

Арман вече имаше нови планове. Той възнамеряваше да промени живота си. Ние му пречехме и той поиска да се освободи от нас.

Когато човек обича истински, той се стреми не към своето щастие, а към щастието за любимото същество. Арман ме обичаше именно с такава любов и на мен ми се искаше да му отвърна със същото.

Мъчителният ден беше последван от още по-мъчителна нощ. Но и тя отмина, както всъщност си минава целият живот.

На другия ден се погледнах в огледалото — косите ми бяха побелели.

* * *

В къщата беше толкова тихо, като че ли имаше покойник; слугите пристъпваха и говореха едва-едва, а Митчи се страхуваше да излезе от стаята си. Навсякъде се чувстваше полъхът на смъртта.

Уморена от мисли, седях до прозореца и разсеяно гледах помръкващите светлини на залеза. Изведнъж ми се стори, че през стаята премина слаба въздишка, подобна на последното издихание на умиращ човек. Сякаш бях обкръжена от духове. Скочих, протегнах ръце и едва сега разбрах причината за тайнствения полъх. На именния ден сложих зад портрета си цветята, подарени от Арман. Вече бяха изсъхнали и увехналите листенца падаха на пода с тих трепет, подобен на въздишка. Тези цветя олицетворяваха някогашните красиви мисли и високи чувства. Това бяха последните цветя, подарени ми от Арман. Повдигнах няколко листенца и ги скрих в плика с писмото, което получих.

Всичко това беше вече потънало в миналото!

* * *

В края на април заминах с Митчи за Швейцария.

Докато си събирах багажа, мълчаливо се прощавах с всичко, което оставаше тук. Ето, изнесоха багажа и ние поехме след него. С обичайната си деликатност Арман ми спести мълчаливото прощаване, за което му бях неизказано благодарна.

Тъкмо се настанихме в омнибуса, които се готвеше да потегли, и се случи нещо странно — сякаш невидима сила се намесваше в живота ми. Впрочем, за мен подобни явления не бяха рядкост.

Кочияшът видя, че сме се настанили, хвана поводите и подкара конете. Те обаче стояха като вкаменени. Колкото и да ги удряше с камшика, не се помръдваха от мястото си. Събраха се хора. Двама файтонджии хванаха юздите, а кочияшът отново започна да ги удря, но конете стояха като приковани за земята.

Арман наблюдаваше сцената зад ъгъла. Беше смъртно бледен.

— Не е по силата на конете да отнесат твоето щастие! — възкликнах.

Накрая някой ни посъветва да слезем. Едва успяхме да го сторим и конете се понесоха лудешки. Тръгнахме след тях. Кочияшът ни изчака при „Кредит Лионе“. Качихме се и заминахме.

* * *

Установих се в Лозана, в хотел Белвю. Природата наоколо малко ме поуспокои. Не разполагахме с никакви средства, налагаше се да си потърся работа.

Всеки ден от Париж пристигаха писма, които ме информираха, че зрее война с Германия. Арман ме съветваше да се преместя в По, тъй като смяташе, че по време на войната Лозана няма да е безопасно място. Прекарал няколко дена в Страсбург, след едночасов разговор с министъра на външните работи Габле, Арман научил някои сериозни факти, които министърът помолил да не бъдат публикувани веднага.

Съдбата на Франция и Германия сега била в ръцете на Арман.

В този момент бях готова да се изсмея над манията му за величие, но впоследствие разбрах, че не съм била права. Когато благодарение на магарешките си лъжи той се сгромоляса, научих, че най-влиятелните политически фактори са се отнасяли към него твърде сериозно и едва тогава проумях от какви дреболии понякога зависи съдбата на народите.

В онзи момент обаче в тази мания виждах причината за нашата раздяла. Струваше ми се, че той иска да играе важна роля в Париж, че не ме смята за жена, подходяща за него, че му преча.

Раздялата с Арман ме направи самостоятелен човек, който не зависи от прищевките и вкуса на мъжа и няма задължения, наложени от неговото обществено положение. Най-после можех да възпитавам детето според собствените си разбирания: фалшивият блясък на Париж вече не беше в състояние да му влияе. По тази причина аз високо ценях свободата си.

* * *

Една сутрин четях вестник на терасата. Вниманието ми бе привлечено от статия, озаглавена „Последният берлински скандал“. Съобщаваше се, че госпожа Х. е напуснала мъжа си и е заминала в Париж при Жак Сен-Сер.

Същата вечер тръгнах за Париж, без да мога да обясня защо. Просто се подчиних на бурята, която забушува в душата ми, след като прочетох берлинската бележка.

Пътуването и самотата ми помогнаха да се успокоя.

По върховете на дърветата все още не бяха угаснали последните меки розови тонове на залеза, когато в долината започна да пада чудна лунна нощ. Гледах звездите и си мислех за величието на вселената и за това колко е нищожна нашата планета сред останалите светове; мислех си колко сме незначителни с нашите страдания в това необятно пространство и неволно скланях глава пред неизмеримото.

Колко е нищожен животът ни с вечната борба и надпревара за щастие; колко са нищожни нашите познания, нашата наука!

Не сме нищо повече от песъчинки, които мечтаят за вечност!

Тези мисли успокоиха разбуненото ми сърце. Всичко в него стана ясно и… мъртво.

Трябва да се стремим единствено, към най-доброто, а за да го постигнем, необходимо е да пожертваме себе си и… да простим.

Всичките ми намерения, с които бях потеглила от Лозана, се изпариха на сутринта щом пристигнах в Париж. В крайна сметка поне външно бях успяла да се преборя със себе си.

* * *

Започнах да живея в самота и посвещавах цялото си време на работата и на възпитанието на детето. Сведения за Арман получавах само от вестниците. От тях научих, че госпожа Х. се оказала най-подходящата за него жена, че повече от всякога той пише против Германия и че всичките му статии за немците звучат малко лакейски.

Беше станал един от най-влиятелните хора в Париж, живееше нашироко и имаше собствени карети. Когато министрите искаха да се срещнат с него, вече не го викаха при себе си, а сами отиваха при него. При това се чувстваха щастливи, ако той имаше време да ги приеме и му бяха признателни за намеците, с които ги ориентираше и направляваше.

Влиянието на Арман върху умовете на околните ми се изясни съвсем след един случаен разговор с доктор Паул Холдман, който по това време беше кореспондент на „Френски вестник“ в Париж. Той подхвърли, че ако главният редактор на „Фигаро“, Френсис Мониар, който беше много болен, умре, никой друг, освен Сен-Сер не би могъл да го замести. Доловил недоверчивия ми поглед, винаги любезният Холдман дори се разсърди и заяви, че гледам на всичко от много тесен ъгъл.

Той също беше омагьосан от този маг и вълшебник.

* * *

На света няма нищо по-прекрасно от това да наблюдаваш пробуждането на младата душа, да се стремиш да я насочваш към свободата и правдата, без да й се налагаш. Да се стараеш да я предпазиш от цялата мръсотия на предразсъдъците, да я научиш да гледа към светлината, да подбуждаш в сърцето любов, да внушаваш религията на вярата и надеждата. Да посочиш веригите, които оковават човечеството, и да извикаш: „Помогни на твоите братя да се освободят от тези вериги…“

Това е интересна ситуация за всеки, който възпитава дете, а за майката е истинско щастие. Благодарение на сина ми се разшири моят собствен хоризонт и в открилото се небе засияха нови звезди.

* * *

Узрелият плод пада на земята. Делото „Лабоди“ нанесе съдбоносен удар на Арман и той рухна.

Вестта за арестуването на Жак Сен-Сер порази парижаните като гръм. По това време стоях на страна от всичко и не знаех подробностите. Едва по-късно, когато той беше изобразен като литературен герой в драмата на Абел Ерман^[7] и в „Спомени от списанията“ на Морис Талмайер^[8], проумях тревожния живот на Арман с неговото непрекъснато преследване на власт, почести, наслади и пари, които го доведоха до позорна гибел.

Морис Талмайер много точно е представил тайнствената фигура на Сен-Сер, за когото се носеха всякакви слухове. Източникът им трудно можеше да се установи, но те хвърляха парижаните в нервно напрежение и ги караха да следят всяко негово движение със затаен дъх.

Той винаги се представяше пред гражданите като човек, който танцува по въже. Цялото общество, в което се движеше, и което стискаше ръката му, знаеше, че въжето е прокъсано и очакваше сгромолясването.

И го дочака.

Тогава тълпата се разотиде, доволна от зрелището.

Сен-Сер умря, но още дълго време името му беше източник за булевардни клюки.

* * *

Арман не живя дълго след провала. Прочетох за смъртта му в кратка вестникарска бележка.

Когато тръгнах за отдалечената улица, на която живееше, за да се простя с него, ръмеше ситен дъжд и въздухът беше напоен с влага.

Не знаех номера на къщата, но погребалната кола ме ориентира. Отпред стоеше малка група хора. Застанах настрана.

Изнесоха ковчега, след него се появиха две жени в траур. Тогава се случи нещо неочаквано. Нещо бяха забравили в къщата, защото носачите поставиха ковчега на земята и двете дами бързо се върнаха обратно. Хората се спогледаха.

Аз се възползвах от случая и се приближих, за да се простя с човека, който ми даде толкова много любов. Благодарих му за всичко, което беше направил за мен.

След малко шествието потегли бавно и лека-полека потъна в мъглата.

Това е краят на моята история.