Ванда фон Захер-Мазох
Живот с първия мазохист (1)

Родена съм през 1845 година в Грац. Баща ми, Вилхелм Румелин, беше военен. Малко преди моето раждане майка ми паднала и била принудена да прекара последните месеци от бременността на легло. Хранела се колкото да поддържа съществуването си. За щастие била здрава и силна жена, поради което този инцидент ни най-малко не повлиял нито на нейното, нито на моето здраве. Наистина аз съм се появила на този свят мъничка и крехка, но никога не съм била нито болнава, нито слаба, така че, без да се отличавам с особена сила, през целия си живот винаги съм била изключителна здрава.

Баща ми, издънка от много известна фамилия в Щутгарт, се ползувал с благоразположението на принц Александър Вюртембергски, военен губернатор на Грац по онова време. Принцът почти изцяло освободил баща ми от служебните му задължения и го направил интендант.

Аз бях на две години, когато принцът получи нареждане да се премести на друго място и заедно със семейството си напусна Грац. Това беше истински удар за баща ми, тъй като в продължение на много години той беше свикнал да води напълно самостоятелен живот; не му се искаше отново да става зависим и предпочете да си подаде оставката. Наскоро след това той успя да получи службата началник-гара в Кранихсфелд, на току-що построените тогава железопътни линии между Грац и Пуниет. Тази гара, разположена недалече от едно село, се намираше сред прекрасна огромна гора, пресечена от железопътната линия.

По това време бях само на три години и именно там за първи път ме докосна диханието на смъртта и отчаянието.

Това се случи през лятото. Пред широко отворения прозорец на спалнята на моите родители страховито се издигаха мрачни дървета. Майка ми седеше на леглото, държеше ме в скута си и плачеше, а баща ми стоеше пред нея и като че ли я убеждаваше в нещо. Сълзите по скъпото за мене лице ми причиняваха неизразими страдания. Инстинктивно почувствах, че причината за тях бе репликата на баща ми, но детският ми мозък напразно се опитваше да разбере нейния смисъл. Думите обаче помня: „Не бой се, не е страшно. Ще запалим печката, ще запушим комина, ще залостим плътно, вратата и прозорците, а след това ще заспим и повече няма да се събудим.“.

Никога и на никого не съм разказвала за този случай, дори и като възрастна, когато можех да помоля мама да ми го разясни.

Помня се ясно манастира на гръцките монахини по време на революцията от 1848 година. Срещу манастира в постройка, охранявана от войници и оръдия, се помещаваше Управлението по продоволствието на войските. В манастира цареше страх и безредие. Вратите и прозорците бяха барикадирани и монахините се стараеха да предотвратят атаката на революционерите с молитви и восъчни свещи. После отново настанаха мирни времена. В началото плачех за мама, но с течение на времето нейният образ започна да избледнява и аз привикнах към тишината на манастирския живот. Харесвах големия тих манастир, скромните дрехи на монахините, бледите им лица, тъжните им усмивки и очите, изпълнени със себеотрицание.

Мила ми бе църквата с олтара, украсен с цветя, дивните звуци на органа, прочувственото пеене на сестрите, изображенията на светците и приглушените разговори за небето и ангелите. Моето въображение винаги е било предразположено към всичко чудесно и възвишено и аз се чувствах близко до Бога, далече от всички злини. До този момент сърцето ми бе всецяло изпълнено с любов към майка ми. Сега, когато я нямах до себе си, аз се отдадох на размишления за Бога.

* * *

Около осмата си годинка се завърнах при своите родители. Те отново се бяха преселили в Грац, в същата къща на Лиренщрасе, в която се бях родила. Баща ми вече не беше началник-гара и заемаше някаква длъжност в Държавния контрол.

Сега за първи път разбрах, че съвместният живот на родителите ми не бе щастлив. Честите сцени между тях, съпроводени от остри думи, ми причиняваха силна болка: Сърцето ми се свиваше и, за да не виждам и да не чувам нищо, криех глава под възглавницата. Веднъж чух как мама заплашваше, че ще си отиде завинаги и страхът, че наистина ще го направи, не ме напусна никога. Тази мисъл нахлуваше понякога в главата ми в клас и аз започвах да плача толкова силно, че учителката ме изпращаше вкъщи, като предполагаше, че съм болна. Изтичвах у нас и ако не заварех там майка ми, изпадах в страшно отчаяние. Случваше се цели часове да я чакам пред вратата, а въображението ми рисуваше най-ужасни картини.

* * *

С баща ми ходехме всяка неделя в Щлесберг да слушаме музика. Там винаги срещах млада и изящна жена, госпожа К., чиято оригинална красота ме очароваше. Тя предизвикваше у мен възхищение, но същевременно болезнено възбуждаше моите нерви. Понякога се стараех да бъда колкото се може по-близо до нея, за да докосна с треперещи ръце копринената й рокля и да вдъхна уханието на парфюма й. Колко далече бях тогава от мисълта, че и мен животът ще изведе на същия път, че и аз ще бъда завладяна от същата тайнствена сила, която владееше и нея. Минаха много години, съдбата случайно ме срещна отново с госпожа К. Видях два нейни портрета. И двата принадлежаха на четката на известен художник, но въобще не приличаха на моите детски спомени и впечатления. Единият се намира в „Музея на красотата“ в Принцхофер, а другият принадлежи на бившата жена Захер-Мазох. Самият той ми призна, че изкуството на художника не е успяло да пресъздаде рядката красота на тази жена. Истината е, че това е могъл да стори писателят, но той е представил красотата й в лъжлива светлина.

На дванайсет години преживях тайнствено приключение, което остави у мен трайна следа. Трябва да предупредя читателя, че не бях нито надраснало възрастта си, нито болезнено чувствително дете. Развитието ми протичаше съвсем правилно и нормално. Мама имаше специално легло, което вечер се удължаваше, за да постелят моите завивки. Зад леглото имаше прозорец, който гледаше към градината, а отпред беше вратата за съседната стая. Стената, която разделяше двете стаи, беше много дебела и затворената врата образуваше нещо като ниша.

Една нощ се събудих, но не така, както хората се събуждат след спокоен сън в приятна просъница, изчезваща след няколко минути, а с напълно ясно съзнание, като че ли изобщо не бях заспивала. Нещо загадъчно ме накара да повдигна глава. Когато отворих очи, видях, че в нишата стои дивно красив юноша. Нишата беше тъмна, но видението сияеше, сякаш самото то излъчваше светлина. Юношата беше облечен в дълга бяла дреха, от която се подаваха само шията и ръцете. Неговите сини очи ме гледаха с печален поглед, като че искаха да ми кажат нещо — едновременно и тъжно, и радостно. Погледът му ми се стори странно познат, сякаш сама се наблюдавах.

Отначало бях очарована и не разбрах веднага цялата необичайност на явлението. После се изплаших и затворих очи. Сърцето ми биеше така силно, че ми се стори, че чувам неговите удари. След като почаках няколко минути, страхливо погледнах изпод одеялото. Видението си беше на същото място. Пак затворих очи, но когато ги отворих, то все още не беше изчезнало. Обзе ме страх. Събудих мама и я помолих да ме вземе в нейното легло. Мама ми позволи и със затворени очи, за да не видя пак призрака, аз се мушнах под одеялото й. Стараех се да заспя, но напразно: любопитството не ми даваше покой и отново погледнах. Юноша не си отиваше. Тогава реших в никакъв случай да не поглеждам повече. Притиснах се до майка си трепереща, прегърнах я и накрая заспах.

Щом се събудих, веднага си спомних нощната случка, но нишата бе празна.

Още веднъж през живота си имах същото видение, но втория път то се появи посред бял ден и извън къщи.

Периодът преди първото причастие беше тежък за целия клас. Ако свещеникът, който ни преподаваше Закон Божий, не беше такъв приветлив човек и не се отнасяше към мен, най-лошата му ученичка, така внимателно и топло, аз бих се чувствала много нещастна.

Всички в клас бяхме обхванати от необичаен трепет и изглеждахме уплашени. Съвсем престанахме да учим уроците си и мислехме само за изповедта. Що е това грях? Чуваха се въпроси и тревожни, колебливи отговори. Моите приятелки винаги имаха под ръка листче, мушнато в някаква книга, на което отбелязваха греховете, които им идваха на ум. Мислехме си, че за да получим опрощение, е нужно да се изповядваме за всички грехове, без изключение. Щастливките, чиито листчета бяха гъсто изписани, ги показваха тържествено на приятелките си, които все още нямаха такива дълги списъци. Направи ми впечатление, че ученичките с лоша репутация в класа, които би трябвало най-много да се безпокоят, се чувстваха по-спокойни и по-уверени от останалите. Едни се стараеха да постигнат добри резултати, като непрестанно повтаряха десетте Божи заповеди. Към тези нещастници принадлежах и аз. Като не успях да постигна желаното чрез заповедите, започнах да изучавам седемте смъртни гряха, но също така безрезултатно. Всичко това ме измъчваше и аз завиждах на тези, които се справяха без особени усилия. Приятелката ми, която имаше щастието да състави дълъг списък на греховете, ми предложи да го използувам от съжаление към мен. Не ми оставаше нищо друго, освен да препиша и да науча наизуст изредените грехове.

Този вариант ми се стори доста остроумен и аз бях доволна да сложа най-сетне край на терзанията си. В същия миг обаче ме обзе съмнение. Ами ако всевиждащия Господ забележи моята измама? Освен това подобна постъпка ми се стори некрасива, сякаш приятелката ми беше предложила мръсното си бельо. Но пък нали трябваше да се изповядам — значи трябваше да имам грехове.

Най-сетне настъпи дългоочакваният ден. Аз застанах на колене, казах си молитвата и млъкнах. Свещеникът, дебел францисканец, почака малко и като видя, че продължавам да мълча, попита: „Е? Нима ти нямаш грехове? Аз ще ти помогна, ако искаш… Може би ти…“. И той започна да ми задава въпроси, наистина с мек глас, но с груби изрази и абсолютно професионално безразличие. Гледах неговото простовато селско лице, което непрекъснато триеше със синята си носна кърпа, но не го слушах и роптаех срещу съдбата, която ми изпрати такъв недодялан и грозен представител на църквата. Когато, без да промени тона си, започна рязко да ме разпитва във връзка със седмата заповед^[1], която така и не разбирах напълно, душата ми се възмути и, без да отроня и дума, реших повече никога да не се изповядвам.

Страданията ми не свършиха дотук. Предстоеше причастието. Майка ми имаше навика да ми дава някакъв прах от нафора когато съм неразположена, заради което вкусът на нафора ми беше така противен, че само при мисълта за нея започваше да ми се гади. И когато гладна и изнервена до крайност от изповедта, коленичих пред олтара и свещеникът постави върху езика ми нафората, почувствах, че ще повърна. Събрах всичките си сили, за да се добера до църковната врата, като закривах устата си с кърпичка, в която бях изплюла нафората. Според мен всички разбраха, че не я глътнах, но нямаше доказателства и никой нищо не ми каза. Оттогава религиозните обреди изчезнаха завинаги от моя живот.

* * *

Имаше един период, в който съдбата ни се усмихна и ние разбрахме какво е богатство и величие. Замъкът на Вюртембергските принцове, срещу който живяхме дълго време, пустееше и накрая бе продаден на граф Берберщайн. Принцът беше оставил по-голямата част от обзавеждането в Грац. Той уведоми баща ми, че му подарява всичко, което се намира в двореца, при условие да го вземе в тридневен срок. Това беше прекрасен подарък. Продажбата обаче донесе на баща ми състояние, което ни докара нови беди. Многото пари му объркаха ума и той се захвана със спекулации, които го доведоха до големи финансови загуби.

* * *

Моето нежно отношение към баща ми внезапно се промени, поради едно неприятно обстоятелство, което ме порази. Веднъж, на връщане от училище, намерих нашата квартира заключена. Като предположих, че майка ми е отишла някъде и скоро ще се върне (по това време на деня татко не беше в къщи), аз седнах на стълбите и зачаках. За мое учудване след няколко минути отвътре се дочуха стъпки. Вратата се отвори и от нея излезе долнопробна вулгарна жена. Тогава още не можех да осмисля случилото се, но инстинктивно почувствах, че беше нещо лошо и мръсно. Бях силно потресена. Да съзнаваш, че връзките между близките ти същества се разкъсват, е ужасно, особено, когато причината за разрива не са външни обстоятелства, а значително различие във възгледите. Страдах неописуемо, както страдат само децата, защото не притежават разума на зрелия човек. От този ден много рядко ми се случваше да разговарям с баща си. Аз се срамувах, а той се чувстваше неловко пред мен.

* * *

На петнайсет години започнах да посещавам училище за шев и кройка, в което попадаха само девойки от най-добрите семейства. Сред ученичките се открояваше Анна фон Вайзер, която се ползваше с особено внимание. Тя не блестеше с красота, но от нея се интересуваха, защото семейството й беше в много близки връзки със семейството на аристократа Захер-Мазох, тогавашния началник на гръцката полиция, благодарение на току-що написания роман, около който се вдигна много шум. Леополд фон Захер-Мазох по това време беше героят на деня. Анна фон Вайзер се издигна в очите ни поради личното си познанство с писателя. Всяка сутрин тя ни носеше купища известия за дома на Захер-Мазох, които ние изслушвахме с огромно внимание. Именно тя ни съобщи за годежа на младия Захер-Мазох с неговата братовчедка, удивително красива полякиня, и за прекрасната му чиста любов към нея. Не виждах в това нищо странно, защото Захер-Мазох беше известен не само със забележителния си ум и талант, но и с благородството си, с девичето си целомъдрие и чистота. Можеше ли да има нещо по-интересно от тази тема за младите момичета. Около новините, съобщавани от Анна, се водеха безкрайни оживени разговори. Съученичките ми изказваха смело своите възгледи. Аз говорех малко, но това не ми пречеше да мисля. Разказите на Анна облякоха смътното ми понятие за любов и щастие в брачна форма. Изпитвах завист към бъдещата жена на Захер-Мазох, представях си се на нейно място — в разкошна къща, сред прелестни деца, защитена от искрените му чувства; накратко, аз мечтаех за изключителното, голямото щастие.

Веднъж минавахме с Анна фон Вайзер по Хейнаущрасе покрай дома на началника на полицията. Моята приятелка изведнъж се спря, дръпна ме за ръката и като ми посочи развълнувано двойката, която вървеше пред нас, каза: „Захер-Мазох и неговата годеница“.

Последвахме ги и аз попивах с очи тази интересна двойка.

Целият в черно, с фин профил и бледо голобрадо лице, строен, Захер-Мазох ми заприлича на млад богослов. Единственото впечатление, което ми остана от годеницата му, е, че фигурата й не беше изящна.

Чудно нещо, но тази среща породи у мен някакво съжаление, сякаш действителността, докоснала моите мечти за щастие и любов, ги помрачи.

След няколко месеца трябваше да напусна училището за шев и кройка. Финансовото състояние на родителите ми толкова се разклати, че нямаха средства дори за моето образование. Баща ми започна да посещава кафенетата, където прекарваше дни и нощи в игра на билярд, а в това време майка ми се мъчеше да осигури средства за най-необходимите разходи, като даваше стаите ни под наем. Аз също трябваше да се включа в припечелването на пари. За целта се захванах с бродиране, но това също не беше достатъчно. Чувствах се нещастна, тъй като не бях в състояние да подкрепя бедната си майка. Положението ни все повече се влошаваше.

Баща ми продаде цялата покъщнина. Трябваше да спим на пода, а за маса ни служеше сандък, обърнат с дъното нагоре. Когато изхарчи парите от продаденото, баща ми заяви, че отива пеша в Щутгарт при свои богати роднини. Сложи в стария си куфар малко бельо и ни напусна, без дори да се сбогува. Аз го проследих с поглед. Видях го как върви по улицата, надянал куфара си на една тояга. Гледах прегърбената му фигура, неуверената му походка, а сърцето ми се късаше от болка. Извърнах очи към майка ми. Не можех да проумея, как го пусна така спокойно и равнодушно. Повече не го видяхме. Никога.

Пренесохме се да живеем в малка стаичка в един беден квартал, където нищетата беше неизменен спътник на престъпленията и разврата. Продадохме и заложихме всичко, което можеше, дори дрехите и бельото си, но въпреки това често страдахме от глад и студ. Майка ми приемаше нашето положение не като мъка, а като позор. Тя можеше да се обърне за помощ и съвет към познатите си, ала старателно ги избягваше. Вече ни застрашаваше гладна смърт, когато тя реши да се заеме с шиене на войнишко бельо. За щастие не беше трудно да се намери подобна работа и ние, заети от ранна сутрин до късна вечер, бяхме щастливи да получим в края на седмицата 2 флорина и 80 крайцера.

Веднъж през нощта майка ми се събуди от стонове, идващи от съседната стая, където живееше млада жена с дете. Обезпокоена, тя стана и отиде да види какво става. Намери съседката да се превива от болка. След като й направи чай, майка ми я уви с одеяло и скоро болната се поуспокои и заспа… От благодарност за оказаната й помощ съседката предложи да ме научи да шия ръкавици. Това бе нейният занаят, който осигуряваше чувствително по-добри доходи от войнишкото бельо. Тя дори обеща да ме препоръча на фабриканта, при когото самата работеше и където и аз можех да работя през цялата година.

Приех предложението й с възторг и с голямо желание смених грубото шиене с по-финия занаят. Благодарение на припечеленото от мен и от майка ми, която продължаваше старата си работа, нашето положение бързо започна да се подобрява. Скоро напуснахме стаичката в мръсния квартал и се пренесохме в малък апартамент в двора на красива постройка с многобройни наематели. Тъй като шиенето на ръкавици на лампа бе трудно, а аз не желаех да бездействувам вечер, започнах да приемам поръчки за плетене. Моите клиенти бяха много любезни с мен, някои ме снабдяваха с книги и вестници. Аз умеех майсторски да плета, без дори да поглеждам куките. Това ми даде възможност да прекарвам много приятни минути с книгите, докато работех по цяла вечер.

Шиенето на ръкавици имаше и неприятна страна. Налагаше се веднъж седмично да излизам от къщи, за да занасям изработеното и да получавам нова поръчка. Това неволно ме въвличаше в разходи, тъй като бях принудена да си шия по-представителни дрехи, а освен това се притеснявах, защото бях отвикнала от шумния живот и се страхувах да се движа по оживените улици.

Вече около година живеехме в тази къща. За жалост, беше започнала ранна и сурова зима. Много се измъчвах, тъй като нямах нито високи обувки, нито топли дрехи. При тази крайна нужда беше цяло щастие като си открих, забравени от едно време, чифт стари бели сатенени обувки. Боядисах ги черни и ги обувах, когато се налагаше да излизам навън. Но все едно, че бях боса и скоро настинах. Започна да ме мъчи тежка стомашна болест. Нямах възможност да се лекувам, продължавах да работя, а състоянието ми се влошаваше. Не можех да си позволя да мисля за здравето си, тъй като поръчките на войнишко бельо свършиха и мама остана без работа. Отново настанаха тежки дни.

Всяка сутрин ставах и се опитвах да започна работа, но силните болки ме възпираха. Приемах само течна храна и с всеки изминат ден слабеех. Всичко, каквото можеше, беше заложено и продадено. В продължение на няколко седмици купувахме картофи на вересия, отначало за два крайцера дневно, след това за един, докато накрая продавачката съвсем ни отказа. Ако не беше добрата млекарка, която, въпреки че отдавна не й плащахме, продължаваше да ни носи мляко и така поддържах съществуването си, нямаше да съм жива.

* * *

Майка ми, която преди беше много пълна, за няколко седмици стана неузнаваема. Тя се стараеше да заглуши мъките на глада с пеене на псалми и четене на молитви. Нощем я втрисаше и понякога, когато бях по-добре, сядаше на леглото ми и тогава чувствах как треперещото й тяло се облива в пот. Ние плачехме, впили поглед една в друга. Когато гладът ставаше нетърпим, нощем, след като целият дом потъваше в спокоен сън, тя тихо се промъкваше на двора и ровеше в кофите за боклук, като се надяваше да намери парчета корав хляб, изхвърлен от съседите. Почистваше ги и ги накисваше, а после жадно поглъщаше тези отпадъци. Когато из цялата къща се разнасяше примамливото ухание на пресен хляб, заставаше до вратата на стаята и с наслада вдишваше аромата. В пазарни дни бродеше по обяд между сергиите, подбираше сред изхвърлените зеленчуци зелеви листа и моркови и веднага ги изяждаше сурови.

* * *

Настъпи Рождество Христово. Пред Бъдни вечер за първи път чух майка ми да се вайка. Мисълта, че и през празниците ще останем гладни, я караше да пролива горчиви сълзи. Като събрах всичката си сила и енергия, аз се захванах за работа с желанието да изработя поне чифт ръкавици, за да й осигуря хляб. Докато работех, завита с одеяло и подпряна с възглавници, мама излезе да се порадва на празничните витрини. Когато се върнала, намерила ме безчувствена на пода.

Вече няколко месеца живеехме без осветление, но преди не бях усещала така липсата му, както през този ден.

Внезапно позвъняване на вратата наруши мрачната ни самота. Беше госпожа 3, жената на бакалина. Смутена, тя ни поднесе кошница с продукти и помоли майка ми да приеме от нея този скромен подарък. Нашата бедност отдавна не беше тайна за нея, но не се решаваше да се намеси, да не би да ни обиди. Сега се възползваше от празниците, за да ни се притече на помощ. Тя не се ограничи само с провизии. Скоро ние разполагахме с дърва, въглища, масло и дори вино за мен. Благодарение на нея прекарахме коледните празници в обстановка, която напоследък за нас беше необичайна. И тъй като моята болест беше само следствие от системния глад и лишенията, скоро се оправих и можех да започна работа. Майка ми също си намери работа и животът ни отново влезе в нормалните си релси.

* * *

Отлетяха няколко години.

Аз обичах да чета. Четенето ме откъсваше от действителността и ме пренасяше в света на бляновете и мечтите.

На двадесет и шест години съдбата ме срещна с една жена, която стана причина за неочакван обрат в моя живот. Тя се казваше госпожа Фришауер и е дъщеря на известен равин. По нейните думи, била омъжена за собственик на фаянсова фабрика в Брюк. След като бил разорен, той заминал за Виена, където се надявал да стъпи на крака, а богатите му роднини трябвало да се грижат за нея и децата й. От тримата й сина големият — Бертолд и малкият — Ото, живееха с нея, а средният — Емил — учеше в Рим.

Госпожа Фришауер някога е изглеждала добре, но сега беше безформена, небрежна и лишена от грация. Ако се съди по поведението й обаче, тя си въобразяваше, че е красива. Нейните износени, но все още екстравагантни дрехи правеха впечатление на всички и тя беше известна в града. Отличаваше се с пъргав ум и богат речник. Беше скептик и се надсмиваше над всичко, не уважаваше нищо и вярваше само на себе си, на своя ум и на собствената си въображаема красота.

Госпожа Фришауер започна да ни посещава всеки ден. На мен ми се струваше, че е умна, но лишена от здрав разум. С нейното пристигане стаичката ни се изпълваше с шум и клюки за обществото. Тъй като четеше всичко, виждаше и чуваше, научаваше и познаваше всички, тя си позволяваше винаги да говори е лека насмешка.

Още от първите дни на нашето познанство госпожа Фришауер прояви интерес към католическата религия, като често ми задаваше въпроси, свързани с нея. Тогава аз виждах в това само желанието на една еврейка да се запознае с чуждото за нея вероизповедание. По-късно разбрах, че синът й Емил, който учеше в Рим, се готви да приеме католицизма. Тя ме разпитваше за религията ми, интересуваше се от подробностите около първата ми изповед, слушаше внимателно обясненията на обредите и тайнствата и накрая реши сама да се изповяда. Със своята изповед тя искаше да постави в неудобно положение свещеника, както аз моя францисканец. Предупреждавах я, че подобни шеги могат да имат неприятни последици. Всички мои доводи обаче още повече разпалваха нейния хъс. Като обикаляше всички църкви, за да си избере подходящ духовник, тя не преставаше да изучава необходимите молитви. Най-сетне се спря на един много млад и красив францисканец, който току-що беше ръкоположен.

След изповедта дойде у нас в приповдигнато настроение и разказа с подробности всичко. Най-много я радваха отказът на свещеника да й опрости греховете и предложението му да се изповяда наново. Постарах се да я убедя да не се причестява повторно, но усилията ми бяха напразни. Засегната от злоупотребата с моята доверчивост, аз реших да не разговарям повече с нея на религиозни теми.

Веднъж госпожа Фришауер ми донесе книгата на Захер-Мазох „Завещанието на Каин“ и горещо ми я препоръча. От вестниците знаех, че още навремето, когато му се възхищавахме като ученички, писателят беше направил кариера и се беше превърнал в знаменитост. Не бях чела нито едно негово произведение и ми беше приятно да се запозная с една от най-добрите му творби. Разказите на госпожа Фришауер, както и на Анна фон Вайзер за личния живот на Захер-Мазох ми помогнаха да разбера това, което ми беше непонятно и неприятно. Госпожа Фришауер познаваше отблизо живота на Захер-Мазох, защото нейният, най-голям син Бертолд беше в толкова тесни приятелски отношения с известния писател, че хората ги наричаха „Захер-Мазох и неговата сянка“. Аз знаех, че Бертолд е деветнадесетгодишен и се учудвах на близката му дружба с писателя, който надхвърляше тридесетте. Връзката се обясняваше с желанието на младежа да се захване с журналистика. В замяна на преклонението и възхищението Захер-Мазох му помагал, като го представял в различни редакции и го запознавал с тънкостите на предстоящата му кариера.

Благодарение на положението на бащата, бивш началник на полицията, както и на литературните му познанства и на близостта му с влиятелни високопоставени хора, Захер-Мазох беше истинска златна мина за младия журналист. Приятелството с него имаше я предимството, че осигуряваше за сина и майката гратиси за театъра, където бяха постоянни посетители.

Госпожа Фришауер много скоро ме запозна с различни театрални и литературни клюки, а също и с всевъзможните похождения на Захер-Мазох. От нея научих, че той се ползва с голям успех сред жените, но те твърде малко го интересуват и никога не удостоява която и да е от тях с дълбоки чувства. Тя беше изненадана от годежа му с актрисата Жени Фрауентал, която по нейно мнение беше много глупава. Обяснението й беше, че писателят е преситен от „интересни авантюри“. Според неговите думи, тихият семеен живот му допадал и затова си избрал млада и неопитна девойка като Жени Фрауентал.

„Вие само чакайте, — добавяше госпожа Фришауер — дори този брак да се осъществи, което не ми се вярва, няма да мине и година и ще чуем за техния развод. Такъв човек като Захер-Мазох не е създаден за семеен живот. Твърде странен е за това“.

Аз не споделях мнението й. Намирах за естествено, че, уморен от мимолетни връзки, той ще се опита в брака си с невинната девойка да осъществи своя „блян“.

Жени Фрауентал беше едва на седемнадесет години, поради което може да е изглеждала глуповата. Нямаше обаче никакви основания да се мисли, че не може да го направи щастлив.

Това предизвика насмешка у госпожа Фришауер.

— Неговият „блян“ е „Венера в кожи“ — ми възрази тя. — Само който не познава Захер-Мазох, може да мисли като тебе. На него му е нужна жена, която да го държи в подчинение като куче и да го възнаграждава с ритници.

Не се съмнявах, че тя греши. В моите спомени бяха още живи разказите на Анна фон Вайзер за отношенията му към неговата годеница. Уверена бях, че необикновените хора се ръководят от възвишени принципи. Трудно ми беше обаче да споря с госпожа Фришауер. Познавах само себе си и своя живот. Какво можех да отговоря на нейните доводи; основани на богатия й жизнен опит. При това Захер-Мазох не ме интересуваше особено. А тя за нищо друго не мислеше и не говореше, освен за него. Като слушах нейните брътвежи, все едно четях интересна книга и това ме отвличаше от тъжните разсъждения за собственото ми сиво всекидневие.

Скоро след нашия разговор госпожа Фришауер ми донесе „Разведена жена“, като ми разкри, че героинята на този роман е госпожа К. В книгата била вградена историята на нейната връзка със Захер-Мазох.

Живо си представих благородното и прекрасно лице, така добре запечатано в паметта ми още от моето детство и ми струваше голямо усилие да свържа чистия образ, който живееше в мен, с нещастната жена, изобразена от писателя.

Веднъж госпожа Фришауер стремително влетя в моята стая.

— Сватба между Захер-Мазох и Фрауентал няма да има!

И с цял поток от думи, задъхана и развълнувана, тя ми описа цялата ситуация.

В театъра били поставени няколко пиеси на Захер-Мазох. Жени Фрауентал, на която били възложени главните роли, ги разучавала под ръководството на автора. В постановките участвал и младият артист Рол. Между тримата се установили дружески отношения, често ги виждали заедно в театъра или в хотел „Ерцхерцог Йохан“. Всички мислели, че Захер-Мазох намира голямо удоволствие в компанията на артиста.

С характерния за нея цинизъм госпожа Фришауер наричаше това „годеж между трима“. Прогнозираното от нея се беше сбъднало. Според разказа й Захер-Мазох скучаел в компанията на безцветната си годеница и не без основание канил известния красавец, за да може с помощта на неговия чар да се освободи от дадената дума.

Аз се дразнех от маниера на госпожа Фришауер да изопачава истината, с цел да се надсмее над някого.

Възмутено й възразих, че без да знае действителното положение на нещата, приписва на Захер-Мазох недостойни постъпки и осъдително желание да прехвърли цялата отговорност за отношенията с младото момиче върху нея, което е недопустимо за един порядъчен човек.

— Но кажете — възкликна госпожа Фришауер, — за какво му е да се обвързва чрез женитба с девойка, която не му подхожда? Защо да се обрича на нещастие за цял живот?

— Разликата в характерите е достатъчна причина за напълно прилична раздяла, без да е необходимо да се измислят недостойни уловки, които излагат Жени Фрауентал.

— Боже мой, та вие не познавате Захер-Мазох. Може ли да се изисква от такива хора да вървят по отъпкани пътища.

— Има обстоятелства, като тези например, при които честният човек върви само по отъпкан път.

— Не, не и не! Вие не сте права! Тази теория важи за обикновените хора. Тя обаче е неприложима при гениите. Пак повтарям, говорите така, защото не познавате Захер-Мазох. Ако желаете, мога да се хвана на бас и да ви докажа, че една лека жена повече ще му допадне.

Бях възмутена от настойчивата увереност на госпожа Фришауер и приех предизвикателството. Къде са обаче доказателствата, че истината е на нейна страна? „Няма нищо по-лесно от това“ — възрази ми тя. Замисълът й беше да, започне кореспонденция със Захер-Мазох под чуждо име. И без да губи време, веднага седна и му написа едно безсрамно писмо. Въобще не допусках, че ще го изпрати, а още по-малко, че ще получи отговор.

На следващия ден обаче тя пристигна с отговора. Възхитен от посланието, Захер-Мазох изразяваше своето удоволствие, но известно чувство на недоверие го разколебаваше. Според него писмото звучеше преувеличено, тъй като той не считал жената еднакво силна както в доброто, така и в злото. Слабата жена не била негов идеал. Страхът от евентуално дълбоко разочарование го карал да бъде резервиран и да не се поддава на чувствата си. В думите му се долавяше явно желание да предизвика непознатата си поклонничка към по-решителна крачка.

Отговорът на госпожа Фришауер беше едно още по-гнусно писмо, в което тя се представяше като най-порочна, жестока и студена жена. Последва ново, още по-възторжено излияние. Паднал в краката на непознатата, Захер-Мазох страстно я молеше да го приеме за свой роб. Опиянен от писмото й, той не можел да мисли за нищо друго. С болка и нетърпение очаквал момента, когато тя ще му разреши да коленичи и да целува праха под обувките й. В края той изразяваше разбирането си, че демоничната жена трябва да притежава великолепни кожи. Мисълта, че ще настъпи ден, когато тя ще му разреши да зарови лицето си в тези пухкави, уханни кожи, предварително опиянявала неговото сладострастие.

Госпожа Фришауер тържествуваше. Тя беше спечелила облога и сега се смееше до забрава.

Нищо не разбирах. За миг ми се стори, че ми се надсмива, но писмата бяха така искрени, така естествени в своето безумие, че автентичността им не пораждаше съмнение. Нима е възможно това да бъде истина? Необикновен човек като Захер-Мазох да оголва душата си пред жена, която изобщо не познава. Аз се стараех да си обясня всичко като някаква странна шега на писателя.

Кореспонденцията между двамата не продължи дълго. Захер-Мазох започна настойчиво да моли непознатата за интимна среща. Налагаше се или да се прекъсне историята с писмата, или да се изпълни молбата му. Първото не й харесваше. Беше се вживяла в ролята и се чувстваше поласкана от увлечението на Захер-Мазох. Настъпил бе разгарът на маскарадите. И госпожа Фришауер реши с тяхна помощ да излезе от трудното положение. Въпреки, че често срещаше Захер-Мазох, тя нито веднъж не беше говорила с него.

Наметната с маскараден костюм, който скрива нейната пълнота, но оставя на показ очите, ръцете и краката й, запазили все още някогашната си красота, тя определено можеше да се хареса на заслепен от страст човек. Всичко бе ловко замислено и тя с увлечение се готвеше да изпълни плана си. Интригата придобиваше още по-голям чар и от това, че Бертолд й беше разказал за някакво интересно писмо, изпратено уж от загадъчна руска княгиня до Захер-Мазох, който бил възхитен от необикновеното остроумие на жената и дори му прочел отделни пасажи. Госпожа Фришауер много се гордееше със синовете си и беше поласкана, че Бертолд оценява така високо ума на майка си. Зарадвана от успеха на съчиненото от нея приключение, тя предварително изживяваше удоволствието от предстоящата среща. Неочакван случай обаче провали кроежите.

Захер-Мазох дал на своя довереник едно от писмата и той разпознал почерка на майка си. Открил играта… Между майката и сина избухнала бурна сцена. Въпреки че тя отричала авторството си, Бертолд не й повярвал — забранил й да му пише повече дори и ред, като я заплашил със семеен скандал.

Разбира се за госпожа Фришауер стана невъзможно да продължава интригата си. Искаше й се поне да си получи обратно писмата. Но как да го стори? Единствено аз можех дай се притека на помощ. Помоли ме да напиша на Захер-Мазох, че нечия неделикатност направила по-нататъшната им кореспонденция невъзможна и затова възлага на мене, нейната приятелка, да му предам молбата й да ми върне нейните писма. Посланието беше написано в подобен дух и беше изпратено лично от госпожа Фришауер. Писмата й до него бяха подписвани с името Ванда фон Дунай — героинята от „Венера в кожи“. Захер-Мазох беше предупреден да отговаря само на това име.

Развръзката не закъсня. Тя се изразяваше в съгласието на писателя да върне писмата, но при условие да ги предаде лично и непосредствено на приятелката. Госпожа Фришауер веднага ме помоли да се заема с размяната на писмата.

От момента, в който се убедих, че мнението на госпожа Фришауер за Захер-Мазох напълно отговаря на истината, той окончателно престана да ме интересува. Дадох й да разбере, че цялата интрига въобще не ме засяга и я помолих да ми спести посредническата мисия. Без да се интересува от нежеланието ми да се забърквам в тази история, тя започна още по-настойчиво да ме увещава да й помогна, тъй като в противен случай над нея щели да надвиснат семейни неприятности. Мене Захер-Мазох не ме познавал и нищо не бих рискувала с една среща.

Не ми звучеше достатъчно убедително. Защо така лекомислено, без да предвиди последствията, тя се впусна в тази кореспонденция, като рискуваше да бъде компрометирана. Същевременно се притеснявах да й кажа, че се страхувам от присъдата на общественото мнение, тъй като ние с него въобще не се познавахме и поради възгледите, които споделях, нямах никакво желание да се замесвам. Бих се чувствувала унижена в собствените си очи. Цялата случка накрая ми омръзна и ми стана безразлична, а и жертвата, която тя искаше от мене, надхвърляше степента на нашето приятелство. Тя обаче прие мълчанието ми за съгласие и молбите й станаха още по-упорити. В стремежа си по-бързо да приключа с досадния инцидент, а и с нейните настойчиви увещания, аз се принудих да се съглася…

Не знам дали недоверието към мен или нетърпението да получи час по-скоро писмата си накараха госпожа Фришауер да ме съпроводи до мястото на срещата.

Условията на нашето рандеву бяха уговорени предварително. Той ме очакваше при ярката светлина на газов фенер. Веднага го познах. Стори ми се остарял и напълнял от времето, когато за последен път го бях видяла. Подаде ми писмата и се извини за причиненото безпокойство. Каза, че една фраза от писмото ми го развълнувала и тъй като нямал право да се надява на писмен отговор, поставил условието да се срещнем.

Фразата от моето писмо, която го беше засегнала така силно, изразяваше сполучливия намек за неблагородството на чувствата, подтикнали го да си кореспондира с една непозната. Без да назовавам имена, аз му разкрих несходството на мненията ни с госпожа Фришауер за неговите възгледи за любовта. Обясних, че тъй като го познавах отпреди по разказите на една приятелка, бях склонна да вярвам, че неговите разбирания за любовта и брака са изложени в „Приказно щастие“, докато настоящата ми позната не се опита да ме убеди, че истинската му позиция е изразена в романа „Венера в кожи“.

Думите ми изглежда силно заинтригуваха Захер-Мазох и той понечи да види лицето ми, скрито под гъстия облак на воала. Замълчах. Той не отговори веднага, а след това произнесе внимателно и бавно, почти плахо:

— Ако не ви познавам, ако не зная дали сте девойка или жена, няма да мога да ви отговоря откровено.

Без да се замислям, аз отвърнах, че съм омъжена. Не си давах сметка защо постъпвам така, но чувствах, че по този начин ще бъда по-свободна с него.

С необичайно скромни изрази, които моментално ме очароваха и с треперещ глас, пълен с дълбоко чувство и убедителна искреност, той ми разказа приблизително следното: въображението му рисувало два женски идеала — единия добър, а другия лош. Под влияние на майка си, която смятал за най-благородната и възвишена жена, той първоначално търсел и се прекланял пред първия идеал, но бързо се убедил, че никога няма да намери подобна жена. Средата, възпитанието и обществените условия правели жените лоши и лъжливи. Най-добрата от тях е само карикатура на онова, което би могла да бъде, ако са й били предоставени условия за нормално развитие. Нравствеността и добротата не са нищо друго, освен проста сметка или липса на темперамент. Той нищо не презирал толкова, колкото преструвката и измамата, и затова предпочитал лошата жена, чиято грубост и егоизъм поне били истински. Неговата мечта, която винаги е търсил, била силната и благородната жена. Тези дирения обаче му донасяли само разочарования, поради което той неволно се обърнал към другия идеал. Сега предпочитал напълно пропадналите жени и намирал, че много по-добре е да загинеш с красив демон, отколкото да затъпееш и да се провалиш с някоя от така наречените добродетелни, жени. Ценността на живота била само в това, което ние му приписваме. Предпочитал един час страстно опиянение пред цяла вечност опустошителна тъпота.

Предавам казаното от Захер-Мазох съвсем лаконично. Всъщност той; се изразяваше красиво и пространно. Това не беше случаен набор от изящни фрази. Мисълта му беше напълно завършена и ми се стори, че изслушах цяла лекция. Без излишни думи, без излишни ефекти, речта му звучеше уверено и убедително й беше ясна, както и мисълта му.

Всичко това беше ново за мен и аз бях очарована. След като спря да говори, той обърна бледото си лице. Беше почти изкривено от страст. Той очакваше моята реакция. Какво можех да му отговоря?

Бях толкова далече от действителния, реалния живот. Цялото ми нравствено чувство беше възмутено и аз отказах да му повярвам, но някъде дълбоко в себе си осъзнах, че всичко, което каза бе искрено. Освен това ми хареса, че речта му звучеше простичко и ненатрапчиво. Нещо повече, той се държеше така деликатно и скромно, като че се извиняваше заради несъответствие на своите възгледи е моите и едва ли не търсеше обяснение за това в моята доброта. Бях трогната, увлечена, развълнувана, изгубила обичайната си находчивост.

— Нима ви наскърбих? — попита той, когато забеляза моето мълчание. Тонът му изразяваше искрено опасение.

— Не, вие не ме обидихте, но всичко това е ново за мен, за да мога веднага да съобразя какво да ви отговоря. Не съм свикнала да мисля толкова бързо…

Той отново се вгледа съсредоточено в мен. Тъмните му, дълбоки, очи горяха, чертите на лицето бяха заострени, устните трепереха.

— Вашето писмо ме развълнува и аз не устоях на желанието да видя тази, която го е написала… Сега мисълта, че няма да се видим повече никога, ме разстройва. Нима така трябва да стане?

— Да, мисля, че така трябва.

— А ако разберете, че с това ми причинявате неизразимо страдание… че аз се чувствам като корабокрушенец, заливан от вълните, които всеки момент ще ме погълнат, а вие ми отнемате единствената ръка, която може да ме спаси… Нима ще ме оставите да загина?

Не можех да разбера, дали това е шега или любовно обяснение? Най-вероятно нито едното, нито другото. Лицето му беше лице на човек, който вижда някаква смъртна опасност и отчаяно търси спасение.

Спомних си страстния тон на писмата му до госпожа Фришауер и разказите за неговата неуравновесеност. Това ме предпази от непоправима глупост. Решително и спокойно му казах, че не може да става и дума за нова среща. Той поиска позволение да ми пише и предложи да ми праща книги, които аз още не съм чела.

Нямах сили да му откажа — кореспонденцията с него щеше да бъде интересна. А книгите! Как мечтаех да ги прочета!

Дадох съгласието си при условие никога да не се опитва да наруши моето инкогнито и той обеща. Решихме да запазим името Ванда фон Дунай и още на следващия ден аз, трябваше да му пиша. Разделихме се. На сбогуване той плахо целуна протегнатата ми ръка.

Когато се върнах заварих госпожа Фришауер напълно разстроена от дългото ми отсъствие, макар че срещата ми със Захер-Мазох продължи не повече от четвърт час. По нейна молба й предадох съвсем точно нашия разговор. Тя много се засегна, че за нея изобщо не е станало дума. Не скри недоумението си за какво сме разговаряли толкова дълго.

Бях приятно изненадана, че Захер-Мазох, който обичаше изяществото и разкоша, с които бе свикнал, не се смути от бедността на моя тоалет. По-късно разбрах, че тогава той е възприел дрехите ми като „маскарадно“ прикритие — да не би да не ме познае при някоя случайна среща. Несъответствието между облеклото и моята личност го накарало да мисли така.

На следващия ден майка ми донесе писмо и цяла купчина книги и списания. Посрещнах я с възторг, тъй като това ми осигуряваше четиво за няколко седмици. Писмото беше кратко. Отново благодареше за срещата, поясняваше някои от изпратените разкази и молеше след прочитането им да споделя мнението си.

Дипломатично изчаках да мине седмица, преди да му отговоря. Между нас се завърза кореспонденция и размяна на книги. Писмата ми бяха по-откровени, отколкото обикновените писма на мои връстнички. Аз обаче не познавах живота и дори по-късно не се научих да разбирам хората.

Пролетта дойде. Госпожа Фришауер вече ни посещаваше по-рядко. Веднъж тя спомена, че Захер-Мазох се е отказал от увеселенията и театрите, и че всеки ден предприема продължителни разходки. По думите на Бертолд, той посвещавал вечерите си на усилена работа. И тъй като това напълно съответствуваше на твърденията на писмата му, в които ме уверяваше, че нашата кореспонденция е най-доброто му развлечение, неволно си въобразих, че имам влияние над него.

* * *

Малко преди Великден получих вест от Захер-Мазох, която ме развълнува. Той изразяваше възхищението си от моите писма, като твърдеше, че притежавам литературен талант и настояваше да изпробвам силите си под негово ръководство. Предлагаше да опиша под формата на фейлетон нещо преживяно и обещаваше да го публикува в някое списание.

Нима това беше възможно? Бях във възторг и се изпълних с плаха радост.

Да не умра от самота и нищета в разцвета на младостта, да не изпитвам чувството за празно съществование, да мога да осигуря старините на майка си… нима е възможно такова щастие?

Радостта ми обаче не продължи дълго.

Съмненията и неувереността погълнаха опиянението и надеждите ми. Трудът на писателя изисква образование, познаване на живота, жизнен опит. Налегнаха ме терзания, че каквото и да напиша, то ще издава моето невежество. Обзе ме страх от живота… Той ме плашеше повече, отколкото мисълта, за смъртта.

Оставаше един-единствен изход: да не се стремя към нищо, а смирено и спокойно да чакам края си.

Целия ден се измъчвах от подобни мисли, без да мога повече да чета, а когато се мръкна, седнах до прозореца и започнах да пиша.

След няколко дни изпратих написаното на Захер-Мазох. Още същия ден той ме уведоми, че работата ми е сполучлива и ме посъветва да се заема с нещо по-сериозно. Преди да завърша започнатото, получих от него писмо с хонорар, разписка от един виенски вестник с молба да я подпиша, и публикувания фейлетон. Посегнах да дам десетте флорина на майка си, но тя, стиснала белите си, избодени от иглата ръце, не ги взе. Лицето й изразяваше смущение и стеснителност, сякаш се срамуваше от нещо.

За следващия, по-дълъг разказ, получих 30 флорина. Естествено отказах се от шиенето на ръкавици и се захванах с литературен труд. След три месеца беше готов моят първи роман, който ми донесе 300 флорина. Бързият успех ми изглеждаше невероятен. Но беше 1872 година, време на всеобща криза, благоприятно за писателите. Вестниците никнеха като гъби, хората трупаха пари. Освен това имах покровителството на Захер-Мазох, който беше на върха на славата си. Всичко това обясняваше станалото, което при други обстоятелства би изглеждало необяснимо.

* * *

От този момент нашият живот се измени напълно. Продължихме да живеем в същата къща, но повече не се занимавахме с шиене. Добрата храна и всекидневните разходки ни възвърнаха силите. Майка ми се подмлади и изглеждаше весела и щастлива. Аз се чувствах като замаяна, щастието беше твърде неочаквано. Опасявах се да му повярвам и дълбоко в душата ми се стаи необясним страх. Досегашният ми живот ме беше наплашил и аз не вярвах, че може да има щастие. Бях изпълнена с благодарност към Захер-Мазох. Огорчаваше ме само невъзможността лично да му изразя своите чувства. Писмата ми се струваха бледи и студени. Можех ли по друг начин да му изкажа всичко онова, което беше направил за мене! За да ме разбере по-добре, трябваше да му разкрия положението си… А не исках да сторя това.

* * *

Първите писма на Захер-Мазох до мен бяха сдържани и кратки, но с течение на времето станаха по-дълги и по-задушевни. Той ми описваше по дни всичко, което става с него. Поради това писмата му наподобяваха дневник. Ръководеше първите ми литературни крачки, като ми разказваше за своите начални опити.

Малко по малко писмата му започнаха да придобиват друг оттенък. Той пишеше: „От момента на моето запознанство с Вас, от онази щастлива минута, когато получих Вашето разрешение да си кореспондираме, чувствата и мислите ми напълно се измениха. Струва ми се, че отново намерих онзи идеал, към който някога се стремях. Вярата и надеждата се върнаха при мен…“

„Всичките ми мечти за бъдещето са неразривно свързани с Вас…“

„Умът и сърцето ми са преизпълнени с Вас. Без да Ви познавам, без да съм Ви виждал, аз чувствам, как някаква тайнствена сила, която Вие излъчвате, ме поробва и нямам сили да й се съпротивлявам“.

„Животът ми е във Вашите ръце и Вие можете да разполагате с него както пожелаете“.

„Онова, което изпитвам към Вас, няма название“.

„Помислете само за всичко, което Ви пиша, и ще разберете цялата неловкост, която изпитвам при получаването на Вашата благодарност за моите нищожни услуги“.

„Не се страхувайте: няма да потъпча обещанието, което Ви дадох при нашата среща, и няма да направя нищо в нарушение на Вашето желание“.

„Нашата съдба е обща и никой от нас не трябва да пожелава да забави или да ускори хода на нещата, тъй като това ще бъде напразно. Всичко ще дойде с времето си, както раждането или смъртта“.

„Пиша Ви, за да знаете всичко, иначе бих спестил истината за отношенията ми към Вас“.

Чувствах се потисната, когато четях тези думи. Какво щеше да излезе от всичко това? Не можех да отговоря в същия дух, а бях толкова дълбоко развълнувана. Не се съмнявах в истинността на думите му — те едновременно ме плашеха и радваха.

Захер-Мазох споделяше, че отдавна не е изпитвал такава лекота в работата си. Приписваше на мен успеха на новите си произведения, като твърдеше, че едва сега, под мое влияние се развива талантът му. Сравняваше въздействието ми с благотворното влияние, което майка му винаги е оказвала върху него.

Можех ли да не бъда щастлива? Значи аз, която получавах толкова много от него, имах шанса да му се отплащам! При това съществуваше ли по-благороден начин за отплата от този! Аз обаче не бях спокойна. Ако се съдеше по писмата му, той ме смяташе за жена, която принадлежи към висшето общество. Страхувах се, че ако истината се разкрие, той ще промени отношението си към мен.

Уверена, че тази илюзия действа благотворно върху таланта му, аз си мислех, че не е нужно да му я отнемам. Може би интересът, който бях възбудила у него, се дължеше на тайнствеността, която ме обграждаше. Тогава защо да му разкривам истината? По-добре да запази по-дълго време приповдигнатото настроение, което така плодотворно му въздействаше. И без друго животът сам се грижи щастието ни да не бъде твърде дълго.

* * *

Студена, дъждовна есен смени лятото. Изведнъж престанаха да пристигат писма от Захер-Мазох. Неизвестността започваше да ме тревожи, когато прочетох във вестниците, че се е разболял от, възпаление на белите дробове. Реших да го навестя и му написах за намерението си, като го питах, дали няма да му създам неудобства. Излязох да изпратя писмото. Когато стигнах до Паулустор, предадох писмото на куриер и го помолих бързо да донесе отговор на същото място, където щях да чакам. Светкавично пристигналият отговор гласеше: „Днес в 5 ч. след пладне аз ще бъда най-щастливият човек на света“.

Времето, което ми оставаше, можех да използвам, за да обмисля постъпката, на която се бях решила. Писмото ми бе предизвикано от опасенията за възможен неблагоприятен изход от болестта, както и от страха, че човекът, на когото бях така много задължена, може да умре, без да получи лично от мен нито дума благодарност. Сега, успокоена, намирах своята постъпка за правилна. Нямаше съмнение, че срещата със Захер-Мазох не можеше безкрайно да се отлага. Той ми обеща да не бъде настойчив и изпълни обещанието си. Следователно аз трябваше да предприема първата крачка. Не бих постъпила така, ако продължавах да гледам на това приключение като на развлечение. Бях задължена на Захер-Мазох за огромното му влияние върху моя живот. Той ме издигна до такава висота, за каквато никога не бих могла да мечтая. Затова сега всичките ми мисли бяха насочени към него. Беше ми известно, че живее с брат си Карл и с баща си, и че моето появяване в дома им не би предизвикало учудване. Роклята ми беше семпла, но много изящна и в този тоалет Захер-Мазох можеше да ме приеме за дама от висшето общество.

Когато се качих на втория етаж, където беше квартирата на писателя, застанах на широката площадка и се поколебах на коя врата да почукам. Изведнъж една от вратите се отвори, показа се Захер-Мазох и ме покани да вляза. Бях: изненадана, тъй като очаквах да го намеря на легло. Той ме преведе през неголямо полутъмно антре, в което се долавяше мирис на котки, и влязохме в голяма стая, пълна с книги. При мъждивата светлина на лампа със зелен абажур, той ми се стори блед, но не и отслабнал.

Беше облечен с дрехи, скроени по полски модел и имаше вид на чужденец. Стори ми се развълнуван и смутен. Няколко секунди между нас цареше мълчание, което аз наруших с въпроса за неговото здраве. Не получих веднага отговор. Той ме покани да седна на дивана, а сам остана прав и най-сетне каза: „Сега вие сама виждате в какво състояние ме хвърли вашата поява. Не намирам в себе си сили да ви благодаря.“

— В такъв случай ще си отида — казах с усмивка.

— О! — извика той. И като коленичи пред мен, събра дланите си като за молитва и вдигна очи.

— Та вие сте така млада й очарователна. Въображението ми ви рисуваше съвсем друга. А и можех ли аз, като четях сериозните ви писма, да очаквам такова нежно лице на млада девойка! Каква приятна изненада!

Той хвана ръцете ми и след като ги освободи от ръкавиците, започна да ги целува. Аз го разпитвах за болестта, при което узнах, че „възпаление на белите дробове“ означава силна простуда: Като гледах сериозното му и тържествено лице, с което говореше за болестта си, аз едва сдържах усмивката си. За мен не беше изненада възторгът му, но бях решила твърдо да не го допусна в нашите отношения, тъй като разбирах колко рискове крие и за двама ни.

Той ме погледна съсредоточено, като че искаше да прочете нещо по моето лице, и каза:

— Да, вие действително сте такава, каквато сте и в писмата си. Виждам в очите ви ясни и важни мисли, които ме завладяват и ме карат да смятам, че принадлежат на достатъчно опитна и зряла жена…

Останах у Леополд около два часа, след което си тръгнах с тежест в душата и хаос от догадки в главата. При разговора си с него се стараех да го опозная и да отсея истината от „литературата“ в думите му, но сега всичко в мен се обърка и аз не можех нищо да преценя. Обяснението му в любов издаваше същата липса на чувство за мярка, която толкова ме безпокоеше в неговите писма. Като предполагаше, че бракът ми не е щастлив, той ме молеше да направя всичко възможно да получа развод, след което да се венчаем. Говореше ми, че не е в състояние да даде богатство и разкош, но ако аз предпочета семейното щастие пред светския живот и приема като възнаграждение необикновената му любов към мен, той ще има единствената грижа да ми осигури нов щастлив и прекрасен живот.

Разказа ми и това, че ме е обикнал още преди да се запознае с мен, и че в основата на любовта му лежи духовно преживяване. Призна ми, че жадува да се остави в ръцете на любима жена, и че в ничии други ръце няма да се чувства така добре, както в моите.

Имал усещането, че духът на майка му витае над него и благославя думите му, че бъдещето и щастието му като писател и човек сега зависят изключително от мен.

Ето това бяха думите му, които се потвърждаваха както от изражението на лицето му, така и от пълния с любов и трепет поглед на устремените в мен очи. Бях дълбоко трогната и ми струваше неимоверни усилия да не му разкрия истината и да не му се отдам, както предварително бях решила. Не допуснах това само защото разбрах, че той ще изтълкува постъпката ми единствено като благодарност; това щеше да бъде вярно, но победата му над мен нямаше да бъде ценна за него, а щастието му — пълно. Налагаше се да се съобразявам със своеобразния му характер: задължително условие за Леополдовото щастие бяха преградите, които трябваше да преодолее, за да ме завладее. Аз вярвах в любовта и величието му, но се съмнявах в непосредствеността на неговата душа.

По странен начин предизвикваха смущение в мен ниското му самочувствие и плахостта, излъчващи се от неговото същество, което като че ли ми казваше: „Аз съм нищо, ти си всичко… Ти виждаш, аз съм в краката ти, тъпчи ме и ще бъда щастлив, щом ме докосва твоят крак“. В това имаше такова благоговение пред жената, че не беше възможно да не трогне всяко създание от нежния пол. Най-вероятно именно това госпожа Фришауер наричаше „обаянието“ на неговата личност.

Колко разумно говореше той за безсмислени на пръв поглед неща, като придаваше простота и достоверност на всичко съмнително и безразсъдно. Аз неволно се подчинявах на ума му, който се изливаше върху измъчената ми душа като прохладен извор в мъртва пустиня. Пред очите ми се разкриваше нов свят, светът на удивителната красота, на изкуството и успеха, на богатството и известността. Той искаше да ме измъкне от мрака, в който бях живяла, за да ме въведе в този свят и да го направи мой!

* * *

Започнах да се срещам със Захер-Мазох два пъти седмично, винаги в дома му, тъй като той все още не излизаше. Беседваше с мен за своя живот, за пътуванията си и за своите произведения. Разказваше ми какво се печата, какво вече е издадено и какво предстои да се появи. Говореше ми за близките си — за майка си, която обожаваше, за покойните си братя и сестри, за Карл и за тяхната взаимна привързаност, за баща си, когото, струва ми се, не обичаше, тъй като, не е питаел нежност и любов към децата си.

Ако се съдеше по неговите разкази, той беше добър и великодушен човек, състрадателен към бедните и снизходителен към човешките пропуски и слабости. На мен обаче особено ми тежеше необяснимата откровеност, с която ми споделяше различни истории от свои минали връзки. Без да разбира колко неуместно ми звучаха, той предполагаше, че като слушам спомените му, аз получавам същото удоволствие, което изпитва той при повторното им преживяване. Тогава си спомних думите на госпожа Фришауер: „Към човек като Захер-Мазох не бива да се подхожда с обикновена мярка“. Впоследствие често се връщах към тази фраза.

Настана студена зима, а аз продължавах да мръзна в късото си жакетче. Това неизменно учудваше онези, които ме смятаха за „изящна и свикнала с разкоша“ жена.

Още в момента на личното ни запознанство Захер-Мазох ми поиска разрешение да ми набави дивечови кожи. Знаех за неговата страст към кожите и понеже се отнасях благосклонно към молбите му, ги носех при посещенията ми у тях. Когато времето беше студено, дори с желание обличах някой от безбройните жакети в колекцията му. Веднъж ми подари разкошно палто от черен плюш, гарнирано със сребърна лисица. Когато се прибрах в нашата скромна квартира, майка ми беше страшно изненадана като ме видя, облечена в такава скъпа дреха. Впрочем, от известно време тя беше престанала да се учудва.

Със Захер-Мазох се виждахме почти всеки ден. Съобщих му, че съм напуснала мъжа си, поискала съм развод и сега живея с майка си. Той се зарадва и ми благодари. Не преставаше да мечтае за бъдещия ни съвместен живот, правеше сметки и сравняваше предстоящите доходи с полученото през последните години. В резултат на всички изчисления реши, че лесно може да си докарва около 6000 флорина годишно и ме питаше ще ни стигнат ли. Вътрешно аз много се смеех на този въпрос. Говореше също, че веднага след развода ми ще заминем някъде в чужбина. Предвиждаше и пътуване до Англия, където нямаше пречки да се сключи втори брак.

Аз никога не му възразявах. Бях убедена в искреността на неговата любов, но не вярвах, че тя ще продължи дълго, поради което се съмнявах в осъществимостта на идеята му. Той беше имал вече много годеници, които без съмнение беше обичал, и въпреки това всички годежи завършваха безрезултатно.

И през ум не ми минаваше да го накарам да се оженим, като се възползвам от мимолетната му страст. Желаех да му се отдам, но така, че това да остане просто красив епизод в живота му. Любовта ми към него се различаваше от неговата… Боях се от осъществяването на мечтите му и навярно този страх ми пречеше да мисля за брак.

Не преставах да играя пред него ролята на омъжена жена: предстоящите трудности при мнимия развод щяха да го изправят пред непосилно изпитание и той щеше да има повод да се откаже от намеренията си, без да накърни честта си.

Въпреки това положението ставаше все по-неудържимо.

В мое отсъствие той много страдаше, затова прекарваше с мен дълги часове; на мен също ми беше тежко без него, поради което реших, че повече няма смисъл да продължаваме така. Предложих му да отпразнуваме нашата „сватба“ на 15 ноември — неговия имен ден — и това да бъде истинската ни сватба, а тази, която трябваше да се извърши при първа възможност, да се смята за проста формалност. Предложението ми предизвика у него голяма радост — той се възхищаваше от доверието, което му гласувах.