Ванда фон Захер-Мазох
Живот с първия мазохист (2)

* * *

Сватбата ни беше много скромна, но весела. Когато на имения ден пристигнах у тях, го заварих с фрак и бяла връзка. Като сватбен подарък получих, пеньоар с кожена подплата, който по негова молба веднага облякох. Разменихме си венчалните халки и, като се гледахме съсредоточено в очите, взаимно се заклехме да си бъдем верни цял живот.

Така протече церемонията на брачното ни тайнство.

* * *

Наскоро след нашата „сватба“ излезе от печат една повест на Леополд. Той беше страшно доволен и каза, че съкровената мечта на всеки френски писател била да види произведението си отпечатано в това списание. Висше удовлетворение на авторското му самолюбие му донесе обстоятелството, че във Франция започнаха да се появяват преводи на негови творби и той става известен там.

Повестта му беше преведена от някоя си Терез Бентсон^[1]. Учудваше ни фактът, че никой от Париж не беше искал разрешение от Леополд. Това обаче не беше толкова важно. Важното бе, че го печатат във Франция, това донасяше световна известност, правеше голямо впечатление в Германия и предвещаваше повишаване на репутацията и хонорарите.

Наближи Рождество Христово. Леополд украси за мен малка елхичка с богати подаръци, между които, разбира се, имаше и кожи. Едва не се разплаках, толкова бях трогната, щастлива и едновременно тъжна. Колко доброта показа Леополд и как се радваше на моето удоволствие!

* * *

Най-сетне забременях. Мисълта за бъдещото дете ми доставяше огромна радост. По-рано мечтите ми за любов и брак се сливаха с желанието да имам дете.

Отношенията ми с Леополд малко се измениха. Дотогава го обичах само с душата си, като с радост му принасях в жертва физическото си отношение към него. Ето защо, независимо от близките ни отношения го чувствах като чужд. Това ме безпокоеше и нарушаваше щастието ми, тъй като ми се струваше несправедливо и неблагодарно от моя страна. Сега всичко си дойде на мястото. Чувствах, че двамата сме едно.

Той тържествуваше при мисълта, че ще стане баща. Караше ме да се пренеса да живея при него, като мотивираше молбата си с потребността да ме има постоянно до себе си, за да ми повтаря непрестанно за безбрежното си щастие и за безкрайната си любов.

Неочаквано обстоятелствата се стекоха така, че бяхме принудени да заживеем заедно по-рано, отколкото мислехме. Той получи предложение да сътрудничи на един виенски вестник при много добри условия, които обаче го задължаваха да се пресели във Виена. Леополд смяташе, че трябва да приеме предложението, като имаше предвид, че ще полага грижи за мен и детето. Важен довод в полза на решението бяха и дълговете. Наистина те не го безпокояха особено, но все пак не бяха за пренебрегване. Сега се откриваше възможност по-лесно да се справи с тях. Окончателното му решение зависеше от мен — ако се съгласях да замина с него, щеше да приеме; не се ли съгласях — щеше да се откаже.

Аз твърде много желаех да напусна Грац, защото това означаваше, че ще мога да издържам майка си. Дадох съгласието си и предложението бе прието.

* * *

Във Виена наехме две мебелирани стаи на Калмесирщрасе за 150 флорина на месец. Собственикът на жилището д-р Фрид заминаваше с жена си на някаква изложба в провинцията, поради което даваше част от жилището си под наем. Той не пропусна възможността да се възползва от наивността на Леополд и като гаранция за наема взе от него полица колкото шестмесечната му заплата. Впрочем своята практичност той изрази още и по следния начин — когато оглеждахме стаите, които ни предлагаше, те бяха чудесно обзаведени, а когато се нанесохме, всичко красиво беше изчезнало и навсякъде бяха поставени отвратителни шаблонни мебели. Леополд силно се възмути, но за да си спести неприятностите, не предприе нищо.

Мъжът ми беше много зает, но въпреки това често излизахме на разходки. По време на тези разходки той ми показваше Виена и ми говореше за интересните забележителности, които познаваше добре.

Веднъж бяхме на представление на неговата пиеса „Човек без предразсъдъци“. Главната роля играеше актрисата Клермон — хубавичка, но напълно бездарна, която в миналото е била любовница на Захер-Мазох и имаше дете от него. Тя, разбира се, не подозираше какво изживявам като я гледам… Как я молех в душата си да не завижда на краткотрайния блясък, осветил внезапно бледия ми живот… И как самата аз вече бях готова да застана в редиците на „изоставените“.

На 1 май се откри изложението. Леополд беше задължен заради вестника да отиде на тази блъсканица, а аз бях доволна, че мога спокойно да си седя у дома и да наблюдавам тълпата през прозореца. Три дни по-късно настъпи масов банкрут. Сред първите разорени беше вестникът, на който сътрудничеше Леополд. Този удар не го развълнува особено, тъй като вече беше установил, че журналистическите задължения му отнемат твърде много време и той не е в състояние да се занимава с по-сериозни неща. Това обаче силно разклати финансовото ни положение. Пътуването и неизбежните разходи по настаняването бяха погълнали всичките ни спестявания и се видяхме принудени да съкратим до минимум разходите, за да изчакаме няколко седмици до получаването на хонорар.

Решихме да не се храним вече в ресторант и аз трябваше да се заема с готвенето. Тежко бреме за бюджета ни се оказа наемът за жилището, който по силата на подписаните полици, бяхме задължени редовно да плащаме. Леополд работеше напрегнато над фейлетони: пишеше ги бързо и ги публикуваше в различни виенски вестници срещу скромни хонорари. Имаше обаче и много тежки моменти, в които бях принудена да опозная виенските заложни къщи. Ние постоянно посрещахме госта, което още повече затрудняваше и без това тежкото ни положение. Повечето бяха хора, дошли на изложението и узнали, че Захер-Мазох е във Виена. Тези посещения бяха неприятни за нас, тъй като ни отнемаха много време, а и поради лошата мебелировка гостите нямаше на какво да седнат.

Настъпи горещо лято, а с него и холерата, която започна с отделни смъртни случаи, но после бързо се разпространи. Всеки, който имаше възможност, напускаше града. Леополд, страшно уплашен, се страхуваше да излиза от къщи и едва ли не всеки ден откриваше в себе си признаците на болестта. По улиците се тътреха каруци, пълни с трупове. Съседните магазини един по един се затваряха. Огромна пететажна къща до нас остана без нито един обитател, поради което беше закована и запечатана. Всичко това можеше да уплаши дори силни и смели хора, а Захер-Мазох не принадлежеше към тях.

През цялото време аз се стараех да прогоня страха му, като го занимавах със своето бръщолевене и не му давах да мисли за опасността. В това отношение много ми помогна вестник „Фигаро“, в който беше поместена обширна статия за срещата между германския император и Захер-Мазох на изложението. Тогава, в обществото се носеха слухове за страшната ненавист на Леополд към прусаците и авторът се беше спрял тъкмо на тази тема. Срещата беше описана с такива подробности, че малцина се усъмниха в нейната достоверност.

Цялата статия беше лъжлива от първия до последния ред, тъй като изложението не беше по кесията ни, дори да не бяха горещините и холерата. Това обаче не ни попречи да се посмеем и да се учудим на смелостта, находчивостта и недобросъвестността на автора.

Горещините, безпаричието и постоянният страх за здравето на Леополд станаха причина да родя преждевременно. Събитието ме завари напълно неподготвена. Липсата на пари ми попречи да приготвя всичко необходимо за бебето и когато то внезапно се роди, наложи се да го повием в кърпи. Поканихме живеещата наблизо акушерка, госпожа Z, която въпреки напредналата си възраст ме обграждаше с майчински грижи. Леополд не беше на себе си от радост. Детето беше момче и той говореше за него като за някаква важна личност. Аз лежах неподвижно и не спирах да се любувам на бебето до мен, което с появата си внесе светлина, хармония и покой в моя живот.

Когато д-р Фрид пристигна във Виена, за да посети постоянните пациенти и разбра, че съм родила, влезе при нас без покана, прегледа мен и детето и си замина. Каза, че всичко е наред. Същото нещо се повтори и през следващите дни. Ние приемахме това като любезност към нас — неговите наематели. Колко бяхме разочаровани обаче, когато видяхме сметката за тези неканени визити — по пет флорина всяка. На шестия ден след раждането Леополд и приятелят му граф Хендел отидоха на изложението за цял ден. Останах сама, измъчена от страшна жега в полумрачната и скучна стая. В желанието си да подишам чист въздух, взех детето на ръце и седнах до прозореца, който гледаше към крайбрежната улица „Франц Йосиф“. Изведнъж с ужас забелязах, че детето не е добре и отказва да суче. А до идването на Леополд или на акушерката оставаше още много време. Вечерта с пристигането си акушерката ми каза, че трябва да се повика лекар, тъй като детето има конвулсии. В този момент за щастие се върнаха Леополд и Хендел, които щом разбраха каква е работата веднага отидоха да търсят доктор. Усилията им обаче не се увенчаха с успех. Почти всички лекари били на вилите си и през нощта градът беше обречен на холерата без всякаква медицинска помощ. Най-сетне след полунощ Хендел намерил с помощта на полицията лекар, който се отнесе много грубо към умиращия младенец. Нямаше никаква надежда. Той рязко произнесе смъртната присъда над малкото мятащо се телце.

Когато докторът си отиде, Леополд се строполи с ридания на дивана. Като се стараех да превъзмогна собствената си мъка, аз всячески се опитвах да го успокоя. Тук се намеси госпожа Z, която ни посъветва да кръстим детето, за да избегнем неприятностите с полицията. Граф Хендел веднага се отправи за църквата Св. Етиен и доведе един млад свещеник. След като кръсти момченцето, той се приближи до моя креват, коленичи и с кротък, проникновен глас произнесе молитва и ме благослови. Целият обред беше извършен с характерната простота, с която се отличава чистата и истинска вяра. На мен ми стана още по-тъжно, но Леополд като че ли малко се поуспокои. Настоях да си легне и скоро по дишането му разбрах, че е заспал.

Новороденото, което лежеше до мен, започна да похърква. Пламъкът на нощната лампа се усили и по стените заскачаха чудновати сенки, след малко затрептя и отслабна дотолкова, че почти угасна. Аз разчитах през нощта да се наплача и да ми олекне, но в сухите ми горящи очи нямаше нито една сълза. Неясните ми мисли блуждаеха в някаква мрачна безкрайност. Изживявах нервно вълнение — предвестник на треска.

На сутринта до мен лежеше трупчето на детето. Граф Хендел дойде у дома, преди да се е събудил Леополд. Казах му, че най-добре ще направи, ако отведе Леополд отново на изложението, за да го поразвлече; мъртвото дете и подготовката за погребението щяха да го разстроят, затова предпочетох той да не присъства. Хендел без увещания се съгласи и щом Леополд беше готов, излязоха. Сега в мен се появи желание да разкажа на Леополд всичко и да приключа тази игра на криеница. Когато виждах пред себе си смъртта, която вече беше похитила един от нас и чието приближаване самата усещах, на мен ми се стори недостойно да продължа започнатата игра. Ако останех жива, неговата любов трябваше да понесе истината, иначе по-добре беше да се разделим: ако на мен ми беше съдено да умра, не исках да оставя след себе си лъжа. Зачаках с нетърпение връщането на Захер-Мазох. Той си дойде късно вечерта. По гласа му, който се чу още от улицата, разбрах, че е в добро разположение на духа, но изглежда госпожа Z веднага го уведоми за моето състояние, тъй като щом влезе в стаята, той се вгледа в мен с внимание и безпокойство. Скоро останахме сами. Като не желаех да губя време, помолих го да седне до мен, понеже трябва да му съобщя нещо сериозно. Той седна на края на леглото и аз му разкрих цялата истина за моя живот. Още говорех, когато Леополд коленичи, устните му трепереха от силно вълнение и сълзи се стичаха по бледите му страни. Когато свърших той опря главата си о възглавницата и аз разбрах, че е дълбоко потресен. След няколко минути мълчание ми каза:

— Ето значи как си живяла, бедната ми! И си крила това от мен! А колко притеснения и горчивини щеше да ми спестиш, ако не се съмняваше в любовта ми. Защото мен най-много ме тревожеше и ме хвърляше в отчаяние мисълта за това, че ти напускаш богатата си среда, за да тръгнеш с мен, че се лишаваш от всичко, с което си свикнала. Сега, когато зная цялата истина, ти ми помагаш да направя чрез моя труд живота ти красив и щастлив. Би трябвало да съм обиден, че си имала толкова лошо мнение за мен, но аз се чувствам безкрайно щастлив от това, което се случи. Сега ще работя с огромно удоволствие! Винаги съм мечтал да се оженя за бедна девойка; какво мога да дам аз на една богата жена, която е притежавала всичко, докато бедната ще стане богата чрез мен…

Той говори още дълго в същия дух.

Скоро ни предстоеше да получим значителна сума пари. Решихме, че щом здравето ми се възстанови, ще заминем на почивка в Щирия, на планина, където нямаше холера и където се надявахме бързо да оздравея.

— Сега имам една грижа по-малко — повтаряше той непрекъснато. — Постарай се по-бързо да се поправиш, за да ускорим нашата сватба.

Вместо да оздравея обаче, аз се разболях още по-сериозно.

* * *

Лекарят ми позволи да пътувам едва в началото на август. Отначало искахме да заминем за Брюк на Мюр и ако ни хареса, да останем там. Още преди да успеем да преминем през прохода Земеринг между извисяващите се мрачни планини, които гледаха от висотата на вековното си величие, се почувствахме весели и спокойни. А когато най-сетне пристигнахме в чудесното градче Брюк с кристалночист въздух, не беше трудно да се убедим, че изборът ни е бил правилен и решихме да се настаним в него.

Отседнахме в малката пивница на търговеца Барболан. Животът в това тихо градче, разположено сред богата природа, ни подейства така благотворно, че само след седмица се преобразихме, въпреки нерадостното ни състояние. Леополд забрави всичките си страдания и проявяваше такава жажда за живот, каквато не очаквах от него. Моето здраве също напълно се възстанови.

Леополд работеше обикновено сутрин, а след обяд излизахме на разходка, която удължавахме с всеки изминат ден. Като бродехме кротко по горите и поляните на облетите със светлина планини, ни, беше несравнимо по-лесно отколкото във Виена да споделяме помежду си мисли и идеи. Всичко тук ни помагаше да се сближим по-тясно. В скоро време ми предстоеше да стана съпруга на човека, който вървеше до мен, законно да се свържа с него завинаги. Затова беше напълно естествено желанието ми колкото се може по-добре да го опозная, а и да изясня за себе си какво трябва да правя, за да се чувства щастлив. Аз се съмнявах в способността си да го удовлетворявам във всички отношения. Често, пъти, увлечен в разговора, той леко ми открехваше душата си, като ми показваше онази частица „зъл идеал“, за която аз по-скоро се досещах, отколкото познавах, и която ме плашеше. Понякога в рамките на шегата ми казваше, че намира в мен нещо „демонично“ и че много е възможно да съм по-близо до злия му идеал, отколкото до добрия.

Бях напълно убедена, че греши, защото знаех, че в мен няма нищо подобно. Започнах да се терзая да не би предстоящият ни брак да се окаже и за двама ни ужасна грешка.

* * *

Вече всичко беше готово за сватбата и само чакахме някой по-солиден хонорар, за да заминем да се венчаем в Грац и да си купим там необходимата мебелировка. Така изминаха август и септември. Сега ми се струва, че това беше най-хубавото и най-щастливото време в моя живот. Неочаквано в последните дни на септември две събития нарушиха спокойствието ми.

Когато излизахме на разходка, често минавахме край магазинче за семена, където, опъната върху някой чувал, се припичаше на слънце чудесна сива котка. Леополд обичаше котки и винаги се отбиваше да я погали. Продавачът забеляза това и ни я подари. Леополд много се зарадва, веднага я занесе в къщи и оттогава нашият живот се завъртя около тази котка. Въпреки, че не знаехме от какъв пол е, я нарекохме Петер. През нощта котката спеше в леглото на своя стопанин, а денем, свита на кълбо, лежеше в кошницата си върху писалището, така че постоянно беше пред очите на Леополд. Ние дори се отказахме от нашите разходки, тъй като Петер не обичаше да остава дълго време сам. Навярно котката не беше свикнала е такава нежност, започна да тъгува, загуби апетит и престана да играе с Леополд.

Веднъж; се събудих през нощта и видях Леополд да плаче безутешно до леглото ми. Уплаших се и го попитах какво му е. От плач той не можеше да произнесе нито дума и с усилие разбрах, че Петер е умрял.

Леополд си беше спомнил за края на нашия малък син, чието телце се гърчеше по същия начин в конвулсии и си беше въобразил, че душата на детето се е върнала при него в образа на котка, за да му каже още веднъж „Прости“.

Станах от леглото и двамата отидохме в неговата спалня. Там видях мъртвото животно, край което останахме цяла нощ. Леополд не беше на себе си и не спираше да плаче. С големи усилия успях някак си да го успокоя и едва когато настъпи утрото и лъчите на яркото слънце проникнаха в стаята, той изглежда разбра, че това е котката, а не нашето дете. Стори ми се, че го досрамя от мен. Избрахме подходящо място и погребахме Петер между три тополи на една височинка близо до нашата къща.

Второто събитие беше още по-трагично.

Една сутрин преваля силен дъжд и въпреки блесналото слънце пътищата бяха твърде кални за разходка. Решихме да не излизаме. Леополд с усърдие се зае с работата си, тъй като смятахме да посветим следващия ден на разходки. Той обичаше да съм до него по време на работа и затова, както винаги, седнах срещу него до прозореца с книга в ръка. Слънцето вече залязваше зад върховете на гората, когато почувствах, че Леополд е развълнуван. Все по-често той оставяше перото и вперваше поглед в пространството. После като че ли пропъждаше нещо от себе си и отново се захващаше за работа. Преди да успея да го посъветвам да прекъсне писането, тъй като мислех, че не е добре, той изведнъж стана и започна да крачи из стаята. Недоумявах какво става с него и реших да почакам сам да заговори. В следващия миг се строполи като пребит на канапето и ми прошепна: „Ела тук, Ванда, седни до мен; трябва да ти кажа нещо много тъжно и сериозно“. Сивопепелявото му лице напълно се измени, а хлътналите му очи изразяваха страх и тъга. Когато седнах до него, той ме прегърна и ме привлече към себе си, като че ли желаеше да се прикрие с мен от някаква опасност. След това започна да говори бавно, със стиснато гърло, сякаш с болка изтръгваше думите от изтерзаните си гърди.

— Ти трябва да събереш кураж и да се покажеш като жена с действително твърд, непреклонен характер, каквато те познавам. Онова, което ще ти кажа, е толкова страшно, че дълго не се решавах да го споделя. Ала защо да мълча повече, след като вече съм сигурен? По-добре нещастието да не те завари неподготвена… Аз повече не съм в състояние да се справям сам… нужна ми е твоята помощ… Необходимо ми е твоето присъствие при страшния край.

Задъхан, той пое дълбоко въздух. Сърцето ми замря от вълнение. Събрах сили, за да изглеждам спокойна, въпреки хаоса от мисли, който цареше в главата ми. Мълчах, за да не издам вълнението си. Той продължи:

— Отскоро започнах да забелязвам, че когато при разговор желая да кажа една дума, изричам друга, сходна на нея, но с различен смисъл. Същото става и когато пиша. Първоначално не обръщах внимание, но впоследствие се ужасих, защото реших, че моите наблюдения говорят за мозъчна болест, най-вероятно размекване на мозъка. А това означава, че ще полудея в най-близко бъдеще. Ти сигурно също си забелязала подобни прояви в мен; по-добре е да признаеш този факт и да отидем да се посъветваме с лекар. Пълното възстановяване е изключено, но може би е възможно да се отсрочи краят.

Още не беше спрял да говори, когато се освободих от обятията му. Въпреки че вярвах на думите му, бях убедена, че всичко зависи от това, как ще реагирам на неговата изповед. Овладях се, преодолях страха си и с полушеговит, полунегодуващ тон му казах:

— Що за приказки! Ако не беше вълнението ти, можех да приема всичко това за лоша шега. Прегледай всичко, написано от теб през последно време, и ако откриеш дори един неясен израз или неточна мисъл, аз ще повярвам в размекването на мозъка и във всичко, което поискаш. Ако неправилно написаните или изказани думи се смятат за безспорен признак на бъдеща лудост, на първо място и без отлагане трябва мен да изпратят в лудница, тъй като, както изглежда, аз страдам от умствено разстройство още от момента, в който започнах да мисля. А заедно с мен, ако не греша, и две трети от цялото човечество.

Докато го успокоявах, мислите ми малко се проясниха и аз повече не му вярвах за нищо, дори се смеех и се шегувах с него. Той беше много озадачен, тъй като очакваше да реагирам по съвсем друг начин. Допускам, че Леополд дори съжаляваше заради невъзможността неговата история да има трагичен изход, но тъй като приемаше „диагнозата“ си насериозно, забелязах, че вместо напрегнатост и тъга на лицето му се появи радостно учудване.

— Боже мой, Ванда, кажи ми, че си искрена? Ти поне знаеш колко ти вярвам! Щом се смееш в такъв момент, значи се лъжа и страховете ми са неоснователни?

Аз обаче не желаех сериозно да обсъждам думите му. За да изчезнат от стаята вечерните сенки, запалих лампата и поканих Леополд да изиграем партия шах. След няколко минути той толкова се увлече в играта, че в него не се забелязваше и следа от неотдавнашните вълнения. Оставих се да ме победи, а после казах, че играе доста добре за претендент за стая в лудницата. Той се засмя и разговорът за размекването на мозъка повече не се възобнови.

* * *

В началото на октомври се върнахме в Грац и отседнахме у майка ми, която ни отстъпи стаята си, а самата тя се пренесе в кухнята. Следващата неделя бях представена на бащата на Леополд. Градският съветник ме прие вежливо, но хладно. Изглежда не отговарях на плановете му за снаха.

Венчавката ни се състоя на 12 октомври 1873 година в църквата Св. Кръв. Свидетели ни бяха двама наши стари приятели, господин Бильо, управител на спестовната каса, и господин Санше де ла Церда, прокурор. За шафер поканихме чичото на Леополд, барон Кевец, бригаден генерал от Грац. На сватбата присъстваха още майка ми и братът на Леополд, Карл.

След малка почерпка при свекъра ми, ние се отправихме към църквата, където ни чакаха свидетелите и шаферът. Аз бях облечена в черна рокля, а Леополд в редингот. Потърсих с поглед майка си и я открих в сянката на един шкаф. Венчавката беше насрочена за пет часа, но както разбрахме по-късно, цял час преди това църквата била пълна с посетители. За по-икономично и поради желанието ни нашите постъпки да отговарят на възгледите ни, ние се отказахме от всякаква пищност. Като платихме по най-ниската тарифа, бяхме венчани по „обреда за бедните“, т.е. олтарът не беше украсен, пред него горяха само две свещи, чийто пламък подчертаваше още повече църковната тъмнина, а парализираният свещеник едва се движеше и говореше. За щастие той самият се постара да свърши по-бързо. След венчавката отидохме да се разходим, докато майка ми успее да приготви гощавката.

Навън беше вече съвсем тъмно, градът беше обвит от плътна, студена, пронизваща мъгла. Тротоарите бяха хлъзгави и за да не падне, Леополд се държеше за мен. Беше много весел и щастлив, като че точно сега стана мой истински повелител. По всичко личеше, че церемонията го беше впечатлила. Това много ме учуди. Той ми говореше за своята любов и мечтаеше гласно за бъдещето ни щастие.

Преди година, когато доброволно съединих съдбата си с неговата, аз бях щастлива и весела и се ръководех единствено от желанието да направя възможно по-щастлив човека, на когото дължах толкова много. Когато обаче свещеникът съедини ръцете ни и ние отново си разменихме пръстените, когато влажната и хладна ръка на Леополд стисна моята, не чувствах никаква радост, а само съзнавах, че отсега нататък животът ни е свързан, и че онази доброволна обмяна на дарове, която красеше нашия съюз, никога вече няма да се повтори. Моят живот повече не ми принадлежеше и всичко, което бях в състояние да дам, отсега нататък ще бъде само задължение.

На гости при майка ми заварихме Адел Щромайер, млада девойка, с която се беше запознала в мое отсъствие. Сестрите Щромайер се славеха с красотата си, а Адел несъмнено бе най-хубавата от тях. Беше висока и въпреки младостта си имаше напълно развита фигура. Мама още преди ми беше разказвала за нея и сега бях радостна да се любувам на красотата й. Детските й маниери и невинното й весело поведение, с които печелеше всеобщо възхищение, още повече увеличаваха удоволствието да я гледаш. Мама се беше привързала към нея и младата девойка й отвръщаше с взаимност. Когато Леополд влезе в стаята и видя Адел, беше очарован и без да свежда поглед, се загледа в нея. Реакцията от нейна страна бе изблик на радостен смях, който зарази мен и майка ми. Леополд също се засмя и започна да се извинява за глупавата ситуация, в която изпадна, защото беше замаян от нейната красота. Адел, се готвеше да сервира масата. Леополд й предложи помощта си и като получи съгласието й започна да я моли да облече някоя кожена дреха и да почне да го командува: така щял да получи илюзията, че тя е разкошна султанка, а той — неин роб. Избра от моите кожи горна дреха от лилаво кадифе, което много отиваше на русите й коси, тя я облече и играта, започна. Скоро се настанихме около масата и поведохме оживен разговор. Леополд седеше срещу Адел и й се любуваше през цялото време. Тя притежаваше красива грациозност. От време на време оставяше вилицата и ножа и се облягаше на стола като дете, което си почива; уморено, но доволно от играта. Широките й зеници придаваха особено изражение на лицето. Леополд я запита дали и сестрите й са така красиви. Тя съвсем сериозно започна да разказва, че едната от сестрите й, която умряла преди около година, била много по-хубава, а другата, болна от туберкулоза, до неотдавна била най-красивата. Адел добави с тих и изплашен глас, че тя и всичките й сестри били обречени да умрат на 25 години, и че нейният ред ще настъпи тогава, когато умре тази, която сега страда от коварната болест. Когато разказваше всичко това, аз забелязах, че лицето и стана смъртно бледо й кожата й като че настръхна.

Млъкнахме, докоснати от леденото дихание на смъртта. Леополд побледня и впери поглед в пространството. Същата болест бе погубила в ранна възраст двама негови братя и една сестра. Майка ми извади бутилка шампанско и пенливото вино бързо прогони страха ни. Тежките руси коси на Адел бяха събрани на тила в продълговат кок, който се държеше само с един стрелообразен фуркет. Като подаваше несръчно през главата й чаша е вино на. Леополд, мама закачи с ръкава си този фуркет; преди Адел да успее да се обърне, златна вълна от коси заля нея и стола на който седеше, като остави открито само свежото й лице с чисто детски радостни и засмени очи. Тя искаше отново да прибере косите си, но ние я помолихме да остане така, за да може по-дълго да се любуваме на прекрасната картина. С характерната си усмивка и без следа от кокетство тя изпълни молбата ни.

Адел си тръгна към полунощ. Искаше да ми благодари, но аз не й дадох възможност да говори, прегърнах я силно и я целунах като по този начин й засвидетелствах горещата си признателност, че със своята чистота и младост оживи и украси нашата така тъжно започнала вечеря.

* * *

На следващия ден Леополд ми показа „Тагеспост“, където прочетох, че „вчера привечер в градската енорийска църква се състоя венчавката на Захер-Мазох с баронеса Румелин“. Тази измислица ме накара да почервенея. На въпроса ми кой е виновен за нея Леополд се засмя и каза, че вината е негова, тъй като е искал да подразни жителите на Грац. Това бе твърде лекомислена постъпка, защото в Грац ме познаваха много хора.

След години ми попадна писмо на Тургенев до берлинския журналист Питч. В него, като излива злобата си към Захер-Мазох, Тургенев твърди, че за Леополд жената има някакво значение само ако името й започва с титлата „баронеса“. Тургенев не беше прав. Иначе Захер-Мазох не би се оженил за мен — нито аристократка, нито богата. Всъщност Леополд беше весел мистификатор, който се надсмива над глупаците. Но външните му прояви подвеждаха, а Тургенев си беше съставил мнението по тях.

Същият ден в чест на пристигнала отнякъде важна личност в театъра се състоя блестящ спектакъл, на който отидохме и ние. Леополд ме докара в червено, копринено манто, разкошно гарнирано с хермелин. На главата си имах бял дантелен шал. Когато в този странен тоалет влязох в нашата ложа, всички погледи се устремиха към мен. Цялата публика беше чела съобщението за нашата сватба и сега с радост щеше да посплетничи по адрес на „баронесата“.

В ложата ни влезе генерал Кевец. Той сдържано ме поздрави и ме огледа укоряващо. Злорадства, си казах аз.

Леополд тържествуваше.

Когато се върнахме у дома, непрестанно повтаряше:

— Ти направи страхотно впечатление!

На другия ден отпътувахме за Брюк, където след два дни пристигна майка ми.

Следващите дни посветихме изцяло на настаняването си. След като подреди мебелите и книгите и окачи картините, Леополд разопакова фотографиите. Това беше цяла редица от портрети на предишните му любовници. Със същата простота, с която ми беше разказвал за тях, той ги разположи в строго определен ред. Най-отпред постави портретите на по-изтъкнатите жени, засегнали по-дълбоко сърцето му; зад тях отреди място на тези, които го интересуваха по-малко. Имаше толкова жени, че с тях можеше да се запълни животът на няколко мъже. Когато извади портрета на М. П., прототип на героинята от романа „Венера в кожи“, той го протегна към мен, за да й се полюбувам, преди да го постави до останалите.

* * *

В Грац бях наела за помощничка в домакинството — младо момиче, дъщеря на селски фелдшер, която си въобразяваше, че е образована, тъй като умееше да казва „целувам Ви ръка“. Девойката имаше жив ум и мускулесто тяло. Външността й не беше лоша и Леополд намираше в нея сходство с Брунхилда^[2]. Целият ден Мари, така се казваше момичето помагаше на мъжа ми да окачи картините и да подреди книгите. Тъй като не обичаше да се качва на стълба, Леополд я караше да окачва картините и тя сама забиваше гвоздеите. Смехът и шегите им не стихваха.

След като всичко беше поставено на място, Мари по цели часове седеше без работа и Леополд започна да й дава книги за четене. Тя не се ограничаваше само с прочитането, но се заемаше и с критиката им. Моят присмех по този повод обаче, разсърди Леополд, който заяви, че в нея той цени мнението на народа и препоръчва на писателите да се съобразяват с преценките на обикновените хора и да се вслушват в съветите им. Разказа ми, че след като завършел пиесите си, Молиер ги прочитал на своята слугиня и много се интересувал от мнението й. Скоро кухнята стана клуб за литературни беседи, с които често Леополд заменяше нашите разходки. Той намираше, че Мари е чудесна и ми предаваше нейните думи и разсъждения.

Настъпиха дългите есенни вечери. За да се преборим със скуката и да убием времето, Леополд предложи да играем на „разбойници“. Аз и Мари бяхме разбойниците и трябваше да преследваме жертвата, си. Той ни обличаше в кожуси, като ни увещаваше, че иначе не отговаряме на ролите си. По цялата къща се вдигаше шум и тупурдия, докато не го настигнехме. След това го привързвахме с въже към някакво дърво и обикновено го осъждахме на смърт, без да обръщаме внимание на молбите му за милост.

В един прекрасен ден обаче играта прие сериозен обрат, който аз понесох много тежко. Той поиска от нас истинско наказание, но тъй като ние не бяхме в състояние да сторим това, настоя да го набием до болка с предварително приготвени от него въжета. Аз му отказах, но това не помогна. Той сметна отказа ми за детинщина и продължи да настоява на своето, като ми заяви, че ако аз не направя това, ще накара Мари, в чиито очи съзирал желание. За да изляза от неловкото положение, аз му нанесох няколко леки удара, но това нето задоволи, тъй като желаеше да бъде бит „с всичка сила“. Напуснах стаята, като мислех, че така ще сложа край на неприятната сцена, но се излъгах. Мари така го напердаши, че ударите, които му нанасяше, се чуваха в съседната стая. Най-сетне моето изтезание свърши. Леополд дойде при мен и като че ли нищо не бе се случило, възкликна:

— Хубав бой ми стовари! Навярно целият ми гръб е в синини. Трудно можеш да си представиш, колко силна ръка има Мари. Струваше ми се, че тялото ми се разкъсва на части при всеки удар.

Беше ми непоносимо тежко да продължим този разговор, затова мълчах. Моето мълчание го учуди и едва сега той забеляза недоволството ми.

— Защо мълчиш? — попита той. — Да не би да си недоволна от нещо?

— Смятам, че е неприлично да караш слугинята да те бие.

— Какво лошо виждаш в това? Тук се крие нещо друго… Нима можех да предположа, че ще започнеш да ме ревнуваш от Мари?

— Смятам, че не е редно слугинята да бие господаря си. Това поставя всички ни в крайно смешно положение. При нейната недискретност тя, разбира се, ще разтръби на всички за случая. Какво ще си помислят хората за нас?

— Ние можем да й забраним да разказва за станалото.

— Нищо не можеш да забраниш на човек, комуто сам си разрешил да те бие. Пък и това би изглеждало още по-подозрително. Мари трябва незабавно да напусне дома ни и с това ще предотвратим скандала, поне в този град.

— Ти си напълно права. Наистина аз не предвидих всички последствия. Нека по-скоро си замине, най-добре още днес.

Мари напусна още на следващата сутрин, а на нейно място наех четиридесетгодишна жена, лишена от всякакъв чар.

* * *

По същото време се запознах с един познат на мъжа ми, с когото скоро станахме големи приятели.

През август, когато се прибрахме в Брюк, научихме, че барон Фердинанд Щауденхайм живее тук с жена: си и детето си. Това беше приятна изненада, тъй като между Леополд и барона съществуваше нежна дружба още от ранно детство. Баронесата се върна в Брюк с детето си през октомври, а баронът, който беше заминал: на лов при свои приятели, трябваше да се прибере значително по-късно. Като се завърна, първата си визита: той направи у нас. След толкова години раздяла, двамата приятели, вече женени, бяха радостни от неочакваната си среща в това малко, забравено градче.

Щауденхайм пленяваше със своята красота и мъжествена сила. Той се отличаваше с бодрост и здраве, характерни за любителите на спорта. Имаше красиво лице и открит поглед. Беше спокоен и уверен.

Колко жизнерадост лъхаше от него! Смехът му се очароваше и аз чувствах като че ли мека, топла ръка докосва сърцето ми.

Още с първите си думи ни обясни, че поради разногласия между него и жена му, не желае да ни я представи и да си разваля удоволствието от гостуването. С този въпрос беше приключено.

За Коледа Леополд получи неограничен кредит при местните търговци, от което се възползва и направи на всички ни скъпи подаръци, които надхвърляха нашите възможности.

Най-щастлива от всички беше прислужницата на Лиза. Тя получи черна рокля. Някой беше разказвал, че имала девет деца, които умирали едно след друго веднага след раждането, без всякаква видима причина. Това заинтригува Леополд и той стана чест гост на кухнята, където беседваше с Лиза. „Очите й са злобни — казваше той, — не е чудно тя действително да е жестока.“ Заради тези очи към роклята беше добавена и прекрасна кожа.

* * *

Парите не ни стигаха и живеехме на кредит. Затова Леополд с настървение се хвана за работа. Надяваше се на хонорар от Терез Бентсон, която старателно продължаваше да превежда най-добрите разкази на Захер-Мазох в „Revue des Deux Mondes“. Не получаваше обаче нищо. Леополд реши деликатно да й напомни. Пристигна рязък отговор, че Бюлоз не заплаща произведенията на младите писатели, които трябва да се гордеят със сътрудничеството си в такова първокласно списание. Обяснението ни се стори малко вероятно. И когато по-късно Захер-Мазох влезе в преки отношения с Бюлоз^[3], можехме да се убедим в наглостта и непочтеността на мадам Бентсон. Затова пък получихме от нея портрета й, който трябваше да замести хонорара.

През февруари падна голям сняг. Пътищата станаха непроходими и тъй като бяхме принудени да се откажем от нашите разходки, Леополд предложи да ме научи да играя билярд. Приех с желание и всеки ден започнахме да посещаваме единственото кафене в града, недалеч от дома ни, в часовете, в които имаше най-малко посетители.

Там идваше и Щауденхайм в компанията на няколко офицери от 9-и стрелкови батальон. Те се заинтересуваха от моето обучение и всеки се стараеше да ми покаже своята любима техника. Благодарение на големия брой учители скоро аз толкова навлязох в играта, че спокойно можех да партнирам на мъжете.

Леополд ме обучаваше и на фехтовка, която ми допадаше много повече. По време на фехтовката бях принудена да обличам нещо кожено, тъй като без това, за Леополд играта губеше цялата си прелест.

Най-приятни за мен бяха дългите зимни вечери, когато Леополд пишеше в стаята си, а ние с Щауденхайм играехме шах в гостната, която бе отделена от стаята на мъжа ми със завеса. В тези часове тишината на нашия дом се нарушаваше само от шума на обръщаната от Леополд страница и от лекото потракване на шахматните фигури. Майка ми имаше навика да си ляга веднага след вечеря, а Лиза неизменно изчезваше вечер от къщи.

Между мен и Щауденхайм се установиха приятелски отношения. Заслугата беше негова, тъй като с открития си мек характер той ме караше да се чувствам леко и свободно. Впечатлението от новото събитие в моя живот поизбледня и аз се държах по-естествено и непринудено. Често по време на играта при нас идваше и Леополд. Понякога той оставаше до края на нашата партия, която нерядко продължаваше и след полунощ.

Една вечер дойде тъкмо когато се намирах в най-неблагоприятно положение и се обърна към Щауденхайм:

— Не мога да проумея спокойствието, с което играеш с жена ми, като почти винаги печелиш. Аз без съмнение съм по-добър играч от нея, но въпреки това губя.

— Интересно защо е така?

— Навярно си забелязал красивите ръце на моята жена. Когато играя с нея и наблюдавам изящните движения на пръстите й, които се гонят между фигурите, губя самообладание — струва ми се, че в следващия момент ръката й ще се протегне към моето сърце… Това ме плаши… губя присъствие на духа… и победата ми се изплъзва. Да се играе шах с жени въобще е много рисковано, особено за онзи, който е така влюбен в своята Ванда, като мен…

Без да разбере какво иска да каже Леополд с тези думи, Щауденхайм го слушаше с учудване. Първоначално като че ли беше обхванат от известно смущение, но след това се съвзе и ми каза:

— Когато протегнете ръката си към моето сърце, то ще е изминало своята половина от пътя.

След това се обърна към Леополд:

— Не, приятелю, аз не се страхувам от красивите женски ръце, дори от тези — и той посочи към ръцете ми, скрити под масата. — Макар че, безспорно, те са най-красивите, които някога съм виждал.

Няколко дни преди това чух мъжа си да казва на един от офицерите, че много съжалява, загдето жените рядко играят билярд, тъй като никъде другаде грацията на техните движения не дава по-добра възможност човек да се любува на красотата на формите им. Стана ми неприятно като чух това и престанах да играя, като намерих подходящ предлог. Отново се готвех да бъда майка и убедих мъжа си, че билярдът е крайно вреден в моето положение.

Силно ме огорчаваше мисълта, че с някоя необмислена постъпка Леополд може да развали отношенията ми с барона. За щастие това не се случи. Тъй като изпитвахме удоволствие да бъдем заедно, ние като че ли бяхме сключили тайно споразумение да не правим нищо, което би могло да наруши нашето приятелство. Бяхме убедени в чистотата на нашите отношения и това ни вдъхваше спокойствие и сигурност.

* * *

Беше горещ ден. Стоях права в столовата, облечена в лек пеньоар, който откриваше шията ми, и гладех. Срещу мен Леополд и Щауденхайм разговаряха. Над главите ни пърхаха лястовичките, свили гнездо под корниза на прозореца. Ярко слънце заливаше стаята и лъчите му танцуваха върху паркета…

— Погледни жена си — каза Щауденхайм на мъжа ми, — сега можеш да я видиш в целия й блясък, огряна от слънцето. Не са много жените, които биха се решили на това. На слънце тя изглежда като същинско цвете.

— Добре. Разрешавам ти да я ухажваш в мое присъствие?

В гласа на Щауденхайм прозвуча нетърпение.

— Ако тя не беше жена на мой приятел, аз без съмнение щях да я ухажвам, но само когато те няма.

— Неблагодарник, нима се оплакваш?

— Как да ти докажа благодарността си? Ще ми разрешиш ли да я целуна… ето тук, зад ухото? — и той така забавно посочи с пръст, че всички неволно се разсмяхме. — Е, какво, ще ми разрешиш ли?

— Опитай, но те съветвам да внимаваш, иначе не отговарям за нищо — отговори Леополд.

Още не бях успяла да оставя на място горещата ютия и Щауденхайм се доближи до мен откъм гърба, стисна стремително ръката ми и силно, по братски ме целуна.

— Можете да продължите да гладите — промълви той.

Погледнах съпруга си; видя ми се не само доволен, но и възбуден. С блеснали очи той гледаше ту мен, ту Щауденхайм. За барона всичко беше ясно и той възкликна:

— Ако на теб толкова ти харесва, мога да повторя номера.

Леополд не каза нито дума и макар че беше силно смутен, погледна барона право в очите. Аз излязох от стаята. След известно време чух, че Щауденхайм си тръгва. След като го изпрати, Леополд влезе при мен. Изглеждаше възбуден. Още на прага той ми заговори:

— Щауденхайм е влюбен в теб, Ванда. Той току-що ми призна. Впрочем, никак не е чудно. Мъж, който всеки ден се среща с жена като теб, не може да остане равнодушен. Той обаче е толкова порядъчен, че дружбата му с мен не му позволява да разкрие чувствата си пред теб.

— Вие бихте били великолепна двойка — продължи той. — Аз се любувах на очарователната картина, когато той, застанал зад гърба ти, те целуваше. Със стройното си и гъвкаво тяло той приличаше на рицар, докато ти беше пред него малка, крехка и плаха гълъбица… Той прие излизането ти от стаята като израз на възмущение. Ето защо ме помоли да ти предам, че е отчаян и те моли да му простиш тази шега. Аз побързах да го уверя, че това е детинщина и ти въобще не му се сърдиш, нали?

— Не е трябвало да му го казваш.

— Странно, защо никоя жена не може да бъде искрена. Не можеш да ме убедиш, че целувката на такъв красив мъж не ти е по-малко приятна от моята. Да не говорим за това, че забраненият плод е прелестен за всички, най-вече за жените.

— Защо ми говориш всичко това?

— Би ми се искало да бъдеш по-смела, смелостта е така присъща на твоята натура.

— На моята натура?

— Разбира се! Бъди откровена и имай силата да ми признаеш, че целувката на барона не ти беше неприятна.

— Аз приех всичко като на шега и съм сигурна, че това важи и за барона.

— Сериозно ли мислиш така? Какво е това: потайност или наивност? Нима е възможно да мислиш, че един мъж е способен да целува жена без задни мисли?

— Нямаш причини да ми говориш по този начин!

— Недей, моля ти се. Никога няма да повярвам, че не си забелязала как Щауденхайм хлътна по теб още от първите ви срещи. Жената винаги охотно изневерява на мъжа си, но нищо не е в състояние да я накара да си признае.

— Да не си посмял да ми говориш така — почти се разкрещях аз и почувствах как сълзите задавят гърлото ми.

Леополд падна на колене пред мен, гледаше ме нежно, целуваше ръцете ми и промълви:

— Скъпа моя Ванда, не плачи, моля те; не искам да те виждам тъжна и слаба като другите жени. С такъв интелигентен човек като тебе мисля, че може да се говори за всичко. Ако поискаш, сигурен съм, че скоро ще ме разбереш и ще видиш, че няма за какво да плачеш. Искам да осъзнаеш своите права, правата на всяко разумно същество, а също и правото, което доброволно ти дава твоят съпруг — да даряваш своята благосклонност на всеки мъж, който ти харесва. Не бих искал да насилваш сърцето си и, повярвай ми, не бих те уважавал по-малко заради това. Ако ти си честна жена, за каквато те смятам, няма да ме уверяваш, че на тебе — здрава и млада — ти стига един мъж, и откровено ще си го признаеш.

— Да разбирам ли, че и на мъжете представяш това право?

— Невинаги.

— Обясни ми.

— Добре. Нека вземем нас двамата. Ти не си влюбена в мене така, както аз съм влюбен в тебе. Ти отговаряш на всички мои изисквания и представляваш идеала, който аз търся в жените. Докато при тебе е друго. Духовното чувство, което те свързва с мене и удовлетворението, което изпитваш като съпруга на известен писател, не могат да потиснат нуждите и поривите на твоето сърце. За да ми останеш вярна, трябва да вършиш насилие над себе си, да се пречупваш, а с това аз никога няма да се съглася.

— Но нали при първата ни среща ти сам каза, че най-голямото ти желание е да намериш вярна и добра жена.

— Така е, но нима от факта, че от време на време ще удовлетворяваш своята чувственост, ти ще станеш по-лоша и по-зла?

— Мисля, че човек с подобни разбирания никога не трябва да се жени.

— Виждам, че не искаш да ме разбереш. Кажи ми защо, след като съм безумно влюбен в тебе и след като откривам в тебе тези качества, които винаги съм търсил в жените, да не е трябвало да се женя за тебе?

Какво по-добро бих могъл да направя, освен да се съединя завинаги с олицетворението на върховното мое щастие, след като редкият шанс ми е предоставил изключителното право да те притежавам. Нима заради любовта си към тебе аз имам право на изискването да се откажеш от всички удоволствия, които могат да те направят щастлива? Опитай се да ме разбереш. Аз те обожавам, аз съм в краката ти. Безкрайно съм щастлив, че ти се отпускаш до мене и ми позволяваш да те обичам… Именно любовта ми към тебе ме принуждава да жадувам да те видя напълно щастлива. До този момент ти не си била щастлива, животът ти е бил изпълнен с лишения и бедност… Възползвай се сега от това, което можеш да вземеш от живота… Щом като съпругът ти няма да се противопостави на твоите желания, щом ти дава абсолютна свобода, опитай се да забравиш глупавото си еснафско разбиране, че да изневеряваш на мъжа си е нечестно, и си намери любовници, колкото си искаш.

— И ти няма да ревнуваш?

— Аз съм ужасно ревнив! Когато Щауденхайм те целуна, почувствах, че сърцето ми спира да бие. Това беше мъчителен миг, невероятно изтезание, но то се превърна в такава наслада, каквато никога досега не съм изпитвал. Трябва да обичаш една жена безкрайно, както аз тебе, за да може нейната изневяра да предизвика сладостната мъка, която изпитах аз, като те видях в обятията на друг мъж.

Преди няколко дена бях чела критическа статия за Захер-Мазох, в която се твърдеше, че неговите произведения са изпълнени с нови, свободни възгледи, че в тяхната основа лежи дълбоко хуманна философия, която открива нови, широки перспективи. Спомних си за това по време на нашия разговор, когато той нарече моите разбирания за любовта и брака дребнави, глупави и еснафски. Аз се топях от мъка като осъзнавах, че всичките ми планове за неговото щастие се рушат в някакъв хаос от истини и заблуди. Колко бъркаше той по отношение на мене!

Копнеех за дете от него, а той искаше да покажа на Щауденхайм, че го желая! Щом представата му за мене беше така погрешна, не се ли лъжеше той и по отношение на себе си? Не беше ли това само увлечение на неговата фантазия, което бързо ще изчезне при съприкосновението с действителността? Подобни мисли не ми даваха покой. На следващия ден научихме за отпътуването на Щауденхайм. След известно време той ни съобщи, че спешно е бил повикан от баща си в Грац, откъдето възнамерявал да тръгне за своето обичайно годишно пътешествие. Отдъхнах си. Прекарах безсънна нощ, станах рано, отворих широко прозореца и седнах, обляна от светлина. Утринното спокойствие и познатата гледка на гората ми върнаха душевното равновесие.

И както си седях така, окъпана в горещите слънчеви лъчи, изведнъж усетих първото слабо движение на бебето. Тогава си спомних за първото, мъртвото, очевидно заради безпокойствата и напреженията, в които се намирах; спомних си за вчерашния разговор с Леополд, за смутното настояще, за тежкото бъдеще. Внезапно ме обзе вледеняващ страх да не загубя и това дете.

Не, това няма да го бъде! В тази минута ми стана съвсем ясно, че за да го съхраня, ще трябва да унищожа всичко, което би могло да попречи на неговото развитие, че мой дълг е да се грижа и да мисля само за него, каквото и да става. Това решение ме направи по-спокойна и по-уверена. Когато по-късно седяхме с Леополд и пиехме утринното си кафе, а върху лицето му се изписа огорчение от писмото на Щауденхайм, вътрешно аз се радвах, защото опасността, която стана причина да не мигна цялата нощ, изчезна толкова бързо.

Горещината беше непоносима. Леополд се чувстваше угнетен и работеше насила. Каза ми, че има нужда да се поразсее и ми предложи да се разходим с файтон до Любек, да обядваме там и да се върнем на лунна светлина.

Слънцето вече залязваше, когато ние се движехме по безлюдния път сред полета от зряла ръж. От време на време повяваше слаб ветрец и разклащаше натежалите класове. Седях мълчаливо в своето ъгълче и се наслаждавах на прелестната тиха вечер, потопена в мечти за предстоящата радост. Имаше нещо необяснимо в моите чувства към мъжа ми. Преди да се роди дървото ни дете, аз усещах някаква привързаност към него; а сега точно обратното — инстинктивно се дърпах от него като от враг.

Изпитвах категоричното желание детето да бъде съвършено различно от баща си. Възхищавах се на обкръжаващата ме природа и много ми се искаше нейната красота, хармония и чистота поне малко да окажат влияние върху душата на моето дете. Следях с очи как слънцето се спускаше зад върхарите и в сиянието на догарящите му лъчи пред мен внезапно се изправи видението от моето детство. Същите очи, одухотворени и дружелюбни, сякаш моите собствени, настойчиво се втренчиха в мене, като че ли искаха нещо да ми кажат. Слънцето се скри зад планината, а с него изчезна и чудесното видение.

Все още не бях успяла да се овладея и усещах силно сърцебиене, когато изневиделица край нас минаха двама млади колежани. Те ни се поклониха; единият от тях, който носеше огромен букет от полски цветя, го хвърли в скута ми. Огледах се, цялата обсипана в цветя, и видях юношите, които се смееха и ни се покланяха.

Леополд тържествуваше.

— Виждаш ли — каза той — в тебе има някаква сила, която привлича всички мъже; само да поискаш и те ще бъдат в краката си!

Уви! Тогава бях толкова далече от подобни желания!