Ванда фон Захер-Мазох
Живот с първия мазохист (8)

* * *

Арман забеляза, че щом дойдеше в къщи, мъжът ми веднага намираше повод да излезе и да ни остави сами; Това естествено го учудваше и за да не се промъкне между нас сянка на недоверие, аз реших да му разкрия нашите мъчителни семейни отношения. Чистосърдечната ми изповед го накара да се вцепени, защото не беше очаквал подобно нещо от Захер-Мазох. Гледаше ме замислено и внимателно.

В стаята се възцари продължително мълчание. Най-сетне първоначалното стъписване премина. Седна до мене, привлече ме към себе си, повдигна лицето ми, горящо от срам, прегърна ме с големите си ръце и каза:

— Искаш ли да заминеш с мен, Ванда? Зарежи мъжа си… Ще бдя над живота ти и ще се постарая да бъдеш щастлива, както никоя друга жена на света. Ще взема децата и ще се грижа за тях повече от него. Ще им дадем добро възпитание и аз ще осигуря бъдещето им. Поискай развод, а после ще се венчаем. Дори това да се окаже невъзможно, пак ще бъдем щастливи. Безкрайно те моля да го напуснеш и да бъдеш само моя.

Щастливите мигове, които те спохождат понякога, те карат да забравиш годините на страдания. Този миг беше точно такъв.

След завръщането си, доктор Баумгартнер изпрати на Захер-Мазох писмо, с което го известяваше, че не възнамерява повече да продължава изданието на „Auf der Hohe“. Целият пребледнял от ужас Леополд ми подаде току-що полученото писмо и понеже предчувствах какво е съдържанието сърцето ми конвулсивно се сви. Всичко най-прекрасно, за което бленувах, в този миг се разби.

Моят мъж не беше обвързан с писмен договор, така че изход нямаше. Дори следващият брой не можеше да се отпечата при Крайснер и Шрам; това го хвърли в отчаяние. Откъде още днес да намери издател? Объркан и потресен, той се остави на мен, сякаш търсеше подкрепа и спасение. Но вече с нищо не можех да му помогна. Аз също преживявах нещастието, но чувствах, че нещо много важно се е скъсало и всеки сам трябва да понесе своето бреме.

Вечерта, още щом прекрачи прага, Арман разбра, че се е случило нещо важно и необичайно. Захер-Мазох веднага му обясни какво става и му показа писмото. Забелязах, че новината по-скоро зарадва Арман. Той ни посъветва да се успокоим и каза, че още сега ще отиде при Моргенщерн, млад издател, с когото се беше запознал у нас, и ще му предложи да се заемем с изданието съвместно.

Тази идея допадна на мъжа ми, настроението му тутакси се промени. Като крачеше из стаята бързо и нервно, Леополд се обърна към мен с почти високомерен тон:

— Чудя се как по-рано не се сетих за това! За младите хора нашето предложение ще открие великолепни възможности. Моргенщерн ще бъде издателят, а Арман — създателят на такова значително списание. Аз, всъщност, напълно разбирам Арман. Той толкова много те обича, че иска да се сближи с нас още повече. Очевидно не му се иска да се разделяме. Този път обаче няма да бъда така лекомислен и ще поискам да сключим истински договор. Не желая повече да бъда изхвърлян от издатели.

Арман и Моргенщерн прехвърлиха списанието на свое име. При сключването на договора Захер-Мазох си уреди много изгодни условия, дори по-добри, отколкото при Крайснер и Шрам. Неговият план се осъществи и той можеше да се разпорежда със списанието по своя воля. Тъй като беше уверен, че аз вече съм любовница на Арман, Леополд се чувстваше господар на положението и смяташе, че сме в ръцете му.

Жестоко се лъжеше. Аз не бях любовница на Арман. И никога не станах.

* * *

Захер-Мазох намисли да ме изпрати по служебни дела в Берлин и Хамбург в компанията на Арман и Моргенщерн. Съмнявах се в необходимостта от това пътуване и най-вече в смисъла да замина и аз. Отначало не се съгласявах, но настойчивостта на Леополд ме принуди да отстъпя.

Тръгнахме в средата на март.

Безпокоях се за децата и помолих Хулда Майстер да се грижи за тях и да поеме цялото домакинство. Тя се съгласи.

След една седмица по пътя на връщане между мен и спътниците ми се завърза разговор за Майстер. Те не можеха да я понасят и възнамеряваха да я принудят да напусне. „Тя е отровна“ казваше Моргенщерн, „човек не бива да се доближава до нея“.

Знаех, че съпругът ми я ценеше много най-вече като преводач, наричайки я своя „дясна ръка“. Аз винаги се бях застъпвала за нея и сега пак я защитих от нападките. Младите мъже останаха възмутени: нима съм толкова сляпа да не забележа, че Майстер от доста време е любовница на моя мъж.

Ни най-малко не се заблуждавах по отношение на верността на съпруга си, но никога не ми е идвало на ум, че такова безлично създание като Майстер би могло да ме измести и затова се разсмях.

Спътниците ми вече съжаляваха, че се бяха изпуснали да ми съобщят клюката. Тогава обаче си спомних, че Леополд ми беше писал, че е подарил на мадмоазел Майстер прекрасна кожа.

Кожа през март! — си бях помислила тогава. Разбира се, тази случка би могла да послужи като повод за съмнение, но това ми изглеждаше толкова глупаво и малко вероятно, че аз изобщо не се замислих.

Когато се върнах вкъщи, заварих Саша в леглото с превързана глава. Тъй като не знаех какво му се е случило, много се изплаших и поисках да ми обяснят.

— Нищо сериозно — отговори Леополд — падна на улицата, но не е страшно.

Стори ми се странно. В къщи всичко изглеждаше някак студено и чуждо. Видимо нищо не се беше променило, но по неизвестна причина аз не се чувствах уютно. Упрекнах прислужницата. Бях я довела с нас от Цензи. Тя се отличаваше с честност и доброта и знаеше, че не обичам децата да излизат на улицата. Възмутих се, че го е допуснала. Много се разсърдих и понеже тя през цялото време мълчеше, бях доста рязка с нея. Засегната, тя се разплака и през сълзи ми призна всичко.

Молбата ми към Майстер да ме отмени в домакинството, докато отсъствам, била възприета съвсем буквално. Тя не само заповядвала и се разпореждала, но заела и мястото ми в спалнята — делила нощите със съпруга ми. За да останат необезпокоявани и през деня, те изпращали децата да играят на улицата, в резултат на което Саша пострадал.

Настъпи моментът, в който обикновено Майстер се появяваше. Заключих вратата, през която се минаваше от гостната в спалнята, и пуснах ключа в джоба си.

Раздаде се звън и изящната дева от Пазевалк се появи пред нас като кокетничеше. Леополд явно подозираше нещо и стоеше като на тръни. Повиках прислужницата и я накарах да повтори всичко, което ми беше казала, от край до край. Нито той, нито тя бяха в състояние да отвърнат каквото и да било. Тогава отпратих прислужницата, заключих вратата на гостната и посегнах към предварително приготвения камшик. Започнах да налагам с все сила младата жена, а тя се мяташе от единия край на стаята до другия. Крещеше силно и молеше мъжа ми за помощ, но виковете й не отекваха в неговата душа — той стоеше като хипнотизиран. Когато ръката ми отмаля и нямах повече сила, я изблъсках навън.

Щом приключих с нея, разчистих сметките си и с него.

В същия миг се пренесох в другата стая и за щастие завинаги се простих с неговите кожи и бичове.

Да бъдеш свободна! Да се избавиш от десетгодишна мъка и отново да принадлежиш само на себе си — това беше огромно блаженство! Никога повече да не обличам кожа и веднъж завинаги да забравя за съществуването на камшика, да не чувам повече нито дума за Гръка! Сякаш тежка броня, която ме е притискала толкова години, падна от мен и изведнъж се почувствах необичайно леко. Беше ми нужно да поседя спокойно за известно време, за да се насладя изцяло и с радост да осъзная своята постъпка.

На другия ден Захер-Мазох получи писмо от Майстер, в което се казваше:

Лайпциг, 22. 3. 1882 г.

„Милостиви Господине. След всичко, което се случи вчера във вашата къща, след цялото оскърбление, което ме беше занесено, Вие разбирате, че не мога да остана и минутка повече в редакцията. Ще предам материалите си за майската книжка и ще замина за Берлин, където благоволете да ми изпратите дължимия хонорар. От Берлин с помощта на съда възнамерявам да предявя иск за възмездяване на нанесеното ми оскърбление.

Приемете и пр.

Хулда Майстер“

И до ден-днешен чакам този съдебен иск.

През април отидохме в Киаутен, където наехме, неголяма вила. Въобще не хранех илюзии, че Захер-Мазох ще се опита да се помирим, но не бях взела предвид неговата злоба и чисто славянско лукавство.

Връзката му с Майстер продължаваше. Той поддържаше отношения и с още една дама на име Жени Мар, твърде известна в Лайпциг. Те и двете полагаха всякакви усилия да го откъснат от мен и да заемат мястото ми. Разбира се, той с най-голямо желание би си отишъл, ако не го спираше мисълта, че нашата раздяла ще бъде свързана и със загубата на Арман, а това значи и с благодатния източник на средства. Именно сега парите му бяха крайно необходими, тъй като му бяха нужни нови кожи, без които неговите любовни похождения биха били невъзможни.

Моето безразличие и спокойствие го дразнеха безкрайно и той ми отмъщаваше по най-мръсни начини. Измъчваше ме и ме оскърбяваше в присъствието на децата, защото бе уверен, че така страдам повече. Опитваше се изцяло да ми отнеме Саша, като го взимаше със себе си по цели дни, когато отиваше при любовниците си в Лайпциг.

Позволяваше си да предявява претенции към Арман и в отговор на някои забележки за големите разходи около списанието, заплашваше да зареже „Auf der Hohe“, да вземе жена си и децата си и да напусне Лайпциг. Не се посвени дори да заяви на Арман, че ако му се бърка, в работите, щял да встъпи в съпружеските си права и да го изхвърли зад вратата.

* * *

През зимата се преместихме в голяма и елегантна квартира, която Арман беше наел за нас.

На 1 януари 1883 г. Захер-Мазох имаше литературен юбилей. Благодарение на старанията на Арман, който дори влезе в дългове, поводът беше отпразнуван блестящо.

Госпожа Адан ми писа, че е издействала за мъжа ми Ордена на почетния легион. Той получи и ред други отличия от различни страни. На този ден къщата ни така се препълни от делегации и гости, дошли да го почетат и да му връчат какво ли не, че ми се зави свят.

В навечерието на рождения му ден у нас имаше голям обяд. Няколко дни след това мъжът ми заяви, че той и Саша ме напускат, но че ако поискам, мога да избирам между него и Арман, тъй като повече не можел да търпи в къщата, си присъствието на моя любовник. Причината беше много проста. Арман, който за известно време се намираше в затруднено финансово положение, повече не можеше да удовлетворява нарастващите изисквания на Захер-Мазох.

Арман се обърна към семейството си с молба за подкрепа. Баща му пристигна в Лайпциг и обеща да даде в най-скоро време за списанието крупната сума от около 100 000 франка, струва ми се. Това беше съобщено на Захер-Мазох, но в един момент той сметна, че парите се бавят твърде дълго, ядоса се и написа писмо до бащата на Арман, в което му съобщаваше, че се е отказал да ръководи списанието. Семейството на Арман, което досега приемаше проблема много сериозно и смяташе Захер-Мазох за човек, на когото може да се има пълно доверие, се усъмни и взе назад думите си за обещаната сума. Захер-Мазох беше наказан за своята хитрост и трябваше да понесе всичките й последствия.

Наложи се да се откажа от двете слугини и ги помолих да напуснат. Когато Лина и Митчи се върнаха от училище, завариха ме сама, а стаите — полупразни. Пустееше мястото, където стоеше леглото на Саша, а дрехите, играчките му бяха изчезнали. Неочакваната промяна не можеше да не породи в чувствителните им главици хиляди въпроси, за които нямаха отговор и които отравяха детството им. Те страхливо се притискаха един о друг, като при опасност. Не ме попитаха нищо, само се стараеха по погледа ми да отгатнат необходимата загадка. Лина беше вече на дванадесет години и започваше да разбира някои неща. Много ми се искаше да узная мислите й, но уви, тя никога не беше откровена с мене, а и аз никога не се реших да се докосна до душевния й мир без нейното съгласие.

Веднъж Лина не се върна от училище.

Ние с Митчи останахме сами. Не изпитвах опасения за него. Колкото повече другите деца се отдалечаваха от мен, толкова по-силно мургавкото ми синче се привързваше към мен. Той като че ли се радваше, че неговата мама най-сетне е само негова.

След няколко дни Саша се разболя и мъжът ми изпрати да ме питат дали не искам да си го взема обратно.

Как да не исках!

Когато го донесоха, миличкият ми малчуган се хвърли на врата ми, целуваше ме с трескавите си устни и повтаряше:

— О, моя мила мамичко!…

* * *

Бъдещето на децата ме накара да се замисля как да се справя с нашия семеен проблем и аз се обърнах към адвоката господин Брода, който с желание се зае с делото. При срещата му със Захер-Мазох мъжът ми се признал виновен, обещал му всичко и впоследствие нищо не изпълни.

Веднага след като Саша оздравя, аз се преместих в малка квартира в Белиц-Еренберг, около която имаше неголяма градина. Да остана в огромната къща, за която не можех повече да плащам, беше невъзможно.

Надявах се, че най-голямото ми желание най-сетне да се избавя от мъжа си и да се грижа за децата си, вече се е изпълнило. На моите надежди обаче не им беше съдено да се оправдаят. Една сутрин, когато взимах обичайната си прохладна вана, а децата играеха в градината, чух шум от приближаващ файтон. Предположих, че е изпратен от Арман с някаква заръка и погледнах през пролуката на капака на прозореца.

Гледката беше ужасяваща. Секретарят на Леополд стоеше в градината и подаваше Саша на мъжа ми. След това тримата се мушнаха във файтона й заминаха нанякъде.

Краката ми се подкосиха и усетих, че губя съзнание. Опитах се да не се поддам на слабостта, защото разбирах, че повече отвсякога ще са ми нужни сили.

Стана ми ясно, че жената, при която живеех под наем, е заговорничила с мъжа ми, иначе той не би могъл да знае по кое време влизам в банята. Когато чула моя безумен вик, тя се втурнала към мене и ме намерила да лежа неподвижна. В този момент несъмнено е съжалила за извършената подлост и побързала да ми помогне да дойда в съзнание и да се облека.

Отидох при адвоката, но вместо да започна да обясня какво се е случило, аз само плачех… Много добре разбрах, че в конкретния случай той с нищо не може да ми помогне. Ако човек изобщо може да получи утешение и подкрепа в такъв момент, аз ги получих от адвоката, заедно с искреното му съчувствие към моята болка.

Повече от всичко ме гнетеше мисълта, че Саша завинаги е загубен за мен. Въпреки че многократно Захер-Мазох е отвличал Саша и после ми го е връщал, този път имах предчувствие, че повече никога няма да видя детенцето си. Дори ако го бях видяла в гроба, нямаше да ми се струва така изгубен, както сега.

Неспособна да реагирам адекватно, като си влачех едва-едва краката, тръгнах към дома на Арман. И там не намерих успокоение. Видях сълзите в очите му, слушах окуражаващите му слова, но душата ми, която жадуваше за своето детенце, не беше в състояние да възприема каквото и да било. Пред мен като че ли се беше издигнала стена и покой за себе си аз откривах единствено в смъртта.

Като виждаше моето крайно потиснато състояние, той ми припомни за Митчи, когото по неговите думи също бих могла да изгубя. В своята мъка бях забравила за милото си момченце, което ми беше останало, и ние побързахме да се върнем в Берлиц-Еренберг, изпълнени със страх, че и него няма да заварим.

За най-голямо щастие Митчи си беше в къщи. Натоварихме вещите му на един файтон и Арман, който настояваше да го задържи при себе си, го отведе в Лайпциг.

* * *

Всеки Божи ден несъзнателно тръгвах към града в посока към училището, в което учеше Саша; защо правех така — не мога да обясня. Бяхме решили да напуснем Лайпциг и като че ли несъзнателно в мен проговаряше инстинктивното желание да бъда по възможност по-близо до него през оставащото време.

А може би все още живеех с надеждата, че неочаквано ще успея да си го върна. Криех се зад зида и неведнъж го виждах да излиза от училището, придружен от мъжа ми или от неговия секретар. На външен вид изглеждаше щастлив и доволен. Понякога минаваше толкова близо — струваше ми се, че чува ударите на сърцето ми. Бях поразена от това, че неизразимата ми любов не смущаваше светлата му радост.

Случваше се с часове да обикалям около училището й да гадая кои са прозорците на класната му стая. Често ме обземаше желанието да вляза и да взема своето съкровище, но се спирах от страх при мисълта, че той няма да пожелае да тръгне с мен и ще ми обърне гръб. Винаги съм уважавала свободата на любовта и не бих искала да насилвам децата си. Не съм изисквала обичта им като изпълнение на синовен дълг.

Десетгодишните ми страдания в семейството, огорченията, оскърбленията и униженията, на които подлагана, не представлявах нищо в сравнение с мъката, изживяна заради детето, което толкова силно обичах.

Спомням си, че в средата на юли ние с Митчи напуснахме Лайпциг. Арман трябваше да потегли след нас на следващия ден. Спряхме в първото градче, изпречило се по пътя ни във френска Швейцария — Ньовевил на брега на Виенското езеро.

Пристигнахме през нощта. На сутринта отидохме до езерото. Намираше се в местност, която приличаше на парк — квадратна морава, обградена с красиви дървета, под които имаше няколко пейки. По принцип Митчи не обичаше да играе, а и рядко говореше. Той затаи дъх от щастие и безмълвно се наслаждаваше, че двамата сме заедно.

Мястото беше прохладно и уединено. Мълчах и съзерцавах очарователната гледка. Тихото езеро, зеленият бряг на Ерлах, остров Сен Пиер като разцъфтял букет, израснал неочаквано в средата на водата, а зад него — тъмните планини. По-нататък се виждаха островърхите зъбери, огрени от слънцето — може би върховете на Бернските Алпи.

Неочаквано изникна Арман с просълзени от нежност очи.

— Какво има?

— Пристигнах и те видях да седиш с детето тъжна и самотна. Изведнъж си представих положението ти и ми се стори, че двамата сте изоставени от всички. Сърцето ми неволно се сви от болка и в този миг аз се заклех в себе си да бъда завинаги твой защитник и това да бъде целта на живота ми. Колкото и да е странно, но в твоята беда моят егоизъм открива щастието си. Отсега нататък ще посветя щелия си живот на тебе и на детето ти. Мисълта, че ми принадлежиш ме изпълва с блаженство.

Дните минаваха. Животът ни течеше мирно и тихо и само от време на време спокойствието се нарушаваше от бурите, предизвикани от ревността на Арман. Това беше неговият недъг. Срамуваше се и страдаше, но нищо, не можеше да промени.

Ревността му причиняваше страдание и на двама ни. Ревнуваше ме от слънцето, от стаята, от предметите, които ме обкръжаваха. Когато тези мигове отминеха, със сълзи на очи ме молеше за прошка. Прощавах му, но в минутите на ревност изпитвах студенина. Той разбираше и се измъчваше още повече. Ужасно е, че терзанията, причинявани на най-близкия човек, се отразяват пагубно и на собственото ни щастие.

Още веднъж имах възможност да се убедя, че жената и мъжът, които се обичат не съставляват единно цяло. И при най-голямо желание двама души не могат да се слеят в едно същество. И това е много хубаво. Всеки човек си има свой вътрешен душевен живот, който е свят и не бива да допускаме някой да престъпи този праг, тъй като само в собственото си душевно уединение бихме могли да съхраним и да отгледаме своето чисто и силно „Аз“. Според мен най-важното за всеки човек е да бъде това, което е.

* * *

В Ньовевил бяхме отседнали в хотел „Сокол“, чиято собственичка беше приветлива честна жена и стриктно следеше за реда в заведението си.

Арман страстно се отдаде на възпитанието на Митчи. Помагаше му да подготви уроците си, преподаваше му френски език, стараеше се да изгради, у Митчи мъжа, като го тренираше да понася физическа болка, да не се страхува от нищо и винаги да казва истината. Най-много се грижеше за чистотата на детската душа и придаваше на отношенията им такава нежност и доброта, че детето се привързваше към него все повече и повече. Скоро двамата станаха големи приятели и тъй като Арман по природа беше жизнерадостен и весел, те редовно си измисляха всевъзможни забавления.

Единствено името на майката ги принуждаваше да се държат сериозно. За Митчи думата „майка“ беше равносилна на думата „Бог“. Всичко се стопяваше пред, тази дума и детското му сърчице винаги я възприемаше с трепет. Откъдето и да се появеше, погледът му първо се отправяше към мен; е тревога наблюдаваше дали не ми причинява някакво страдание или дали някой не ме е отнел от него. Да бъдеш майка! О, какво безгранично щастие е това!

Безпокойството им за мен ги обединяваше. Арман често взимаше Митчи на ръце, галеше го и го целуваше, сякаш беше благодарен и за чувствата му към мен. После го донасяше и му казваше.

— Е хайде, целуни нашата майчица.

И устничките му, горещи и нежни, леко се докосваха до бузата ми.

* * *

Зимата покри градчето с дебела снежна покривка. И без това пустото и тихо местенце съвсем замря. Само звънчетата на шейната от време на време пробуждаха сънливото любопитство на жителите.

Всичко наоколо беше спокойно, освен нас самите.

Обикновено прекарвахме времето си в четене. Веднъж, когато Арман ми четеше, съвсем неусетно потънах в спомени. Животът остана настрана и аз забравих и за книгата, и за Арман.

— Ванда, къде блуждаеш? — възкликна той. Завладян от изблик на безумна ревност, Арман хвана стола и го счупи сякаш бе играчка.

— Погледни ме! За какво мислеше?

— Мислите ми принадлежат единствено на мен и на никой друг.

— Ти просто не смееш да ги изкажеш. Понякога, когато се загледаш с неподвижни очи в празното пространство, изпитвам непреодолимо желание да разцепя главата ти с брадва, за да видя какво се крие в нея, за да взема насила онова, което не искаш да ми дадеш доброволно… страхотно ме измъчва мисълта, че имаш минало, което няма нищо общо е мен… Спомените ти не са свързани е мен… Ти живееш в някакъв съвършено чужд свят. Зная, че не можеш да ме разбереш, иначе би ме пожалила. Не искаш да ме разбереш и изобщо не подозираш колко си ми скъпа… О, колко бе мъчително всичко това! Когато изглеждаш кротка и добра — аз съм спокоен. Но изведнъж по лицето ти пробягват сенки… Вперваш поглед в далечината… и ме напускаш. А аз мисля само за тебе, дори когато разговарям с други хора. В мен непрекъснато живее отчаянието: не, ти не ме обичаш, защото аз съм недостоен за теб!

Като се самоизмъчваше така, той неистово терзаеше и мен.

Както вече споменах, между нас нямаше физическа близост. Ние бяхме осъществили идеята, проповядвана от Толстой в „Крайцеровата соната“. Не мисля обаче, че великият писател би бил горд, ако можеше да види нашият живот, тъй като върху поведението на Арман оказваха влияние само неговите собствени нравствени възгледи. Аз не се и стараех да узная същността на тези възгледи, но бях много доволна от последствията им. Само ми беше жал, че той страдаше.

* * *

В „Сокол“ се хранеха малко хора: няколко туристи и двама-трима пътуващи търговци. През нощта пак валя и утъпканият стар сняг сутринта се покри отгоре с пръхкав бял пух. Оказа се, че е много студено и малкото пешеходци бързаха да се скрият на топло. Този ден на закуска клиентите бяха по-малко отвсякога. Както обикновено, госпожа Келер стоеше зад бара, а дъщеря й обслужваше масите.

Мястото, на което седях, беше обърнато към вратата. Неочаквано в ресторанта влезе един странен господин, който втренчено се вгледа в мен. Макар че беше тихо, никой не беше чул стъпки по скърцащите стълби и затова всички погледнаха учудено непознатия, който се беше появил така безшумно. Пък и той самият въобще не отговаряше на обстановката. Погледът му спря върху мен за не повече от секунда, но и това беше достатъчно, за да се изпълни душата ми със страх.

Новодошлият пристъпи към госпожа Келер и с маниери на човек от обществото тихо й каза нещо. Забелязах, че добрата жена отначало се удиви, а после с неизменно добродушната си усмивка му посочи една маса, недалеч зад мен. Тя му помогна да съблече кожуха си, а после му сервираха обяд.

Близо до вратата имаше камина, а над нея беше поставено голямо огледало. В него виждах отражението на непознатия, а и той моето. Страшно се развълнувах. Въпреки че огледалото не беше съвсем близо, напълно ясно различавах благородното и тъжно изражение на мъжа. Той също ме гледаше упорито, двамата имаха вид на хора, които отдавна се търсят, за да си кажат много неща. В погледа му имаше толкова мъка, че сърцето ми се сви. Стори ми се, че в този взор прочетох своите минали и бъдещи мъки и тревоги.

Привършихме обяда и си тръгнахме.

Влязох в стаята си, седнах до прозореца и се загледах към главната улица, от която се отделяше малка пресечка и стигаше до гарата. Видях го почти веднага. Така и не разбрах откъде се появи, но го съзрях да крачи по улицата. В следващия миг той се изравни с прозореца ми и се поклони, без да се обърне. Този поклон можеше да бъде предназначен единствено за мен, тъй като по пътя, а и въобще наоколо не се виждаше никой. Светкавично отворих прозореца — той вече беше изчезнал!

Знаех, че госпожа Келер имаше обичай да преглежда сметките си в столовата преди вечеря и слязох да я разпитам за непознатия. Още при първите ми думи госпожа Келер остави сметките и развълнувано започна да говори за странника. Била изумена, че не се чули звуци от какъвто и да е превоз, дори шум от шейна, а по обувките му нямало и следа от сняг, което значело, че не е дошъл пеша. Окончателно я довършила обаче неговата молба да го нахрани на вересия, защото нямал с какво да плати. На всичкото отгоре никой, дери портиерът не бил забелязал нито как е пристигнал, нито как е заминал.

Когато посетителят привършил обяда си (между другото той почти нищо не изял и не изпил) и излязъл навън, госпожа Келер изпратила портиера да проследи накъде ще тръгне. Той обаче не го открил нито на улицата, нито на гарата.

— Така и ще си остане загадка, откъде се появи и накъде отиде! Горкичкият! — завърши разказа си добрата жена.

* * *

Бях уверена, че съдбата ми готви нов удар и покорно го чаках.

Веднъж, към средата на февруари ми се присъни, че се катеря по хребета на стръмна планина и че съм застанала на обширно и високо плато. Беше тъмна нощ, без нито една звезда. Наоколо беше пусто и безлюдно. Имах усещането, че вече не съществува нито земята, нито светлината, и че съм останала съвсем сама в мрака. Кръвта ми изстина от ужас и аз започнах да се моля с детински жар и страх. Изведнъж някъде в далечината блесна ярка светлина, която започна да се приближава. И в тази изумителна светлина видях Голгота и разпънатия Христос. Лицето и тъжният му поглед ми напомниха нещо видяно в реалния живот… Внезапно разпознах очите на непознатия, който се беше отбил в хотел „Сокол“. Чувствах се като дете и протягах ръце към Спасителя да ме избави от страданията ми.

Събудих се с тази молитва на уста.

Бяха ми необходими доста усилия да разбера, къде се намирам. Струваше ми се, че лежа в дълбока пропаст… Мина дълго време, докато дойда на себе си. Сякаш бях мъртвец, забравил предишния си живот, който внезапно се събужда в гроба си.

* * *

През деня от Лайпциг пристигна телеграма с вестта, че Саша е болен от тиф. Заминах незабавно.

* * *

Моето скъпо детенце затвори своите сини очички завинаги.

* * *

Отново съм в Ньовевил и все още съм жива. Наистина животът ми съвсем не е същият. Може да се каже, че новата обич ме обвързваше все по-силно, но любящият ме човек така и не успя да победи копнежа ми към самота, въпреки че се стараеше внимателно да ме върне към нов живот.

Настъпи пролетта. През този сезон Швейцария е особено прекрасна. Ние правихме очарователни малки разходки, а трябваше и да прегледам купчината книги на писалището ми.

Малко по малко, под влиянието на любовта душата ми започна да се изпълва с нежност и доброта.

Арман получи наследство от леля си, възлизащо на около 30 000 франка, но всичките пари бяха погълнати от описанието, а отчасти и от разточителството му в Лайпциг. Сега живеехме скромно от рентата, която неговото семейство ни изпращаше. По мое мнение тя ни беше напълно достатъчна, но според него това беше кучешки живот. Мечтаеше да ме обгради с разкош.

Бленуваше да замине за Париж и да се заеме с журналистика. Тази идея ми се стори много добра, защото празният живот му действаше като отрова, а и той определено притежаваше журналистически способности. Но представите ни за труд не съвпадаха. Когато изказвах мнението си, че трудът облагородява, той ми отвръщаше на шега.

— Сама не си вярваш, скъпа. Трудът може да облагородява само при положение, че не е необходимост, иначе унищожава човека. Трудът има смисъл единствено, ако чувстваш потребност да изразиш какво ти е на душата. Но работата да поглъща цялото ти време… Благодаря, предпочитам да ти се любувам, да слушам шумоленето на роклята ти, което ми прилича на музика. Това занимание е в състояние да облагородява много повече, защото в него е щастието!

* * *

За да осигури предварително положението си в Париж, Арман написа книгата „Истинската Германия“. Тя имаше успех, защото по това време Франция ненавиждаше Германия и ръкопляскаше на всеки, който я нападаше. Току-що бяхме пристигнали в Париж и Арман вече беше поканен за редактор във „Фигаро“.

Беше ми мъчно за Ньовевил. Винаги съм се страхувала от промените. Привързвах се силно към обстановката и предметите и влагах в тях частица от себе си, поради което ми бе трудно да ги изоставя безболезнено. При това в Ньовевил за пръв път почувствах закрилата на силна, любяща ръка, свободна от ангажименти и всекидневни грижи. Животът ни течеше тихо и самотно, без присъствието на чужди хора, а на новото място трябваше пак, да се впусна в суетата на светския живот. И действително — в Париж попаднахме в центъра на водовъртежа, към който Арман така силно се стремеше, и от който аз се боях.

* * *

Арман издаде книгата си за Германия под псевдонима Жак Сен-Сер и за кратко време именно с това име се превърна в знаменитост. Беше решил да се занимава само е работа, от която да получава добри пари и постави пред „Фигаро“ някои условия. Те бяха приети. Арман се приспособи към новата си работа невероятно бързо. Не след дълго вече беше една от водещите личности във вестника. Разбира се, най-много му помогна обстоятелството, че се беше харесал на главния редактор — Френсис Мониар. Друго предимство беше невероятната му способност така да излага известните факти, че всички го смятаха за вездесъщ. Беше достатъчно умен, за да разбере, че след като с лекота е постигнал завидно положение във вестника, на всяка цена трябва да положи усилия да го задържи. Ето защо се стараеше да не разочарова никого.

От Берлин познавах една дама с многобройни връзки сред местния журналистически свят. Помолих я да ни свърже с човек, който да предоставя на Арман необходимите му сведения. Тя ни посочи господин Х., който започна да задоволява нуждата от повече информация. Такава осведоменост беше задължителна за един редактор в официоз. Господин Х. ни струваше много скъпо, но тъй като „Фигаро“ не пестеше средства, за да се добере до ценни сведения, през цялото си сътрудничество Арман поддържаше връзки с него.

Цялото време на Арман беше погълнато от работата в редакцията. Срещаше се е всички известни личности в Париж, и тъй като беше чистосърдечен и внимателен човек, към него се отнасяха с подчертана симпатия. Събираше всякакви сведения за изкуство, литература и политика и така ловко успяваше да се възползва от новината, че дори тези, които разпитваше, за да си състави мнение по даден въпрос, го смятаха за по-осведомен от тях.

Понякога Арман се учудваше на колосалния си успех, надминал и най-смелите му очаквания. В такива случаи той възкликваше: „Каква глупост е животът, Ванда!… Защо ни са знанията, напрегнатият труд, когато всичко зависи единствено от късмета.“

* * *

С огромни усилия успях да свикна с напрегнатия парижки живот. Отначало всичко ме интересуваше. Особено ме привличаха хората, за които бях слушала и преди. Към тях спадаше братът на майката на Арман — Бауер — духовен наставник на императрица Йожени^[1], известен още и с това, че беше осветил Суецкия канал.

Надявах се да открия в него огромно духовно богатство, но той ме разочарова. Въобще не отговаряше на представата за стълбовете на католицизма, които съчетават хармонично гордостта и смирението, очароват с величествена осанка и внушават на вярващите представата за истински Божии посланици на земята.

Бауер беше евреин, роден в Будапеща. Като деветнадесетгодишен младеж участвувал в мартенската революция. Л. Кошут го изпратил с гореща целувка при парижките студенти като представител на Виенския академичен легион. Бауер решил да не се връща в Австрия и дълги години семейството му не знаело нищо за него. Появил се отново към 1860 г. в провинцията, където скоро станал известен с проповедите си на кармелитски монах под името Мари Бернарди… Славата му стигнала до Париж. Заинтригувана, императрица Йожени го поканила за Велики пости в столицата и той покорил с проповедите си владетелката, двора и целия град. Станал изповедник и духовен наставник на императрицата и на цялото аристократично общество. За да угоди на Нейно величество, папата го ръкоположил за епископ, което го направило всесилен. Парижанките го обожавали и непрекъснато го обграждали с молбите си да ги изповяда. Ако изпълнявал молбата на всички красиви грешници, целият му ден щял да минава в изповедалнята. Той обаче предпочитал да подбира духовните си дъщери, при това го правел доста сполучливо. И дума не можело да става, че някой друг, освен него би могъл да освети Суецкия канал. Пътувал дотам в свитата на императрицата и след като изпълнил ритуала пред аудиторията от крале, получил огромни почести и подаръци.

По време на войната, докато все още имало надежда за победа, монсеньорът бил в Червения кръст, където играел немалка роля. Облечен в широката си бяла дреха с червен кръст на гърдите, той обхождал улиците на Париж, съпроводен от милосърдни сестри доброволки, все от знатен произход, и почтително благославял склонилите глава минувачи. Но ходът на войната се обърнал, Бауер тутакси изчезнал.

Другият чичо на Арман живеел в Мадрид, където бил банкер, отлично приет в двора. По време на суматохата и безредието в Париж, Бауер побързал да замине при него. По думите на Арман по това време императрицата изпращала чрез отец Бернарди огромни парични суми на брата банкер.

Когато най-накрая в Париж се възродило спокойствие и била обявена републиката, Бауер се върнал и се стараел да бъде непрекъснато на показ. Решил да захвърли монашеското расо и да заживее светски живот. В новата си роля обаче не успял да пожъне успех, тъкмо обратното — едновременно с монашеския си сан, като че ли загубил и човешкото си достойнство и предизвиквал у хората единствено отвращение. С него се съобразявали само защото знаел прекалено много тайни, за които вече не бил длъжен да пази професионално мълчание.

Бауер често идваше у нас. Фактът, че Арман беше редактор във „Фигаро“, го довеждаше до възторг, защото благодарение на това имаше безпрепятствен достъп до парижките театри и до всички зрелища. А бившият монсеньор много обичаше евтини развлечения.

Но той беше и полезен за Арман, който публикуваше статии и в „Парижки живот“. За тях осведомеността на чичото, отлично запознат с всички „стари и нови клюки“, беше крайно необходима. Впрочем, не след дълго двамата се скараха и господин Бауер престана да ни гостува.

* * *

Още докато се приготвяхме да заминем за Париж, на Арман много му се искаше да уговори Захер-Мазох да ни последва. Той, също като Екатерина навремето, смяташе, че Париж е единственото място, където ценят Захер-Мазох според заслугите му, и където материално би се чувствувал по-добре. Тургенев вече беше починал и Захер-Мазох успешно би могъл да заеме неговото място. Той бе много известен, а парижаните винаги са обичали да имат край себе си някой чуждестранен писател за колорит.

Арман искаше да се убеди в правотата на предположението си и тъй като се движеше в кръга на литераторите, непрестанно ги подтикваше да изказват мнение за Захер-Мазох. Оценките напълно потвърдиха неговото становище. Това му даде повод да стане още по-настоятелен. Искаше му се аз лично да пиша на Леополд, да му обясня как стоят нещата и да го посъветвам да пристигне в Париж.

Не може да се каже, че този план ми се стори особено привлекателен, защото бях сигурна, че ако се съберем в един, град, животът ни отново ще се превърне в мъчение. Казах това на Арман, но той не искаше и да чуе. Според него Захер-Мазох бил длъжен да натрупа състояние заради бъдещето на сина ни, така че на неговото идване трябвало да гледаме от практическа, а не от емоционална гледна точка.

— Какво от това, че към странностите на Париж ще се прибави още едно необикновено семейство — казваше той. — Нали и Тургенев открито живееше с Виардо, но това въобще не му навреди.

Тъй като съвсем не ми беше безразлично дали детето ще наследи някакво прилично състояние, аз се преборих със себе си и накрая написах на Захер-Мазох.

* * *

По това време Захер-Мазох се беше преместил от Лайпциг в Линдхайм, понеже Хулда Майстер, с която продължаваше да живее, си беше купила там къща с градина. Очевидно той най-сетне беше намерил спокойния пристан, за който мечтаеше. Нищо не се чуваше за литературните му изяви.

Общата мъка след загубата на Саша като че ли до известна степен ни помири. Понякога получавах от него приятелски писма. Напоследък беше предложил да ми даде развод, ако се съглася за повод да послужи моята невярност, която според него била очевидна щом живеех с Арман. Както сам се изразяваше, едва тогава щял да се почувства в по-нормално положение и щял да бъде в състояние да работи продуктивно и да ни поддържа материално. Аз обаче не се съгласих. Тогава пристигна писмо със съвършено различен тон.

„Аз искам да се разведа — пишеше той, — заради тебе самата и заради нашето дете. Безпокоя се за твоето бъдеще и се страхувам, че ако не се съгласиш, окончателно ще се погубиш. Защо не искаш да разбереш, че действам, подтикнат единствено от любов към сина ни, а и от чувствата, които все още изпитвам към тебе. Всеки път, когато потърся контакт е тебе, ти си въобразяваш, че го правя от страх. Сама разбираш, че е пълно безумие да ме заплашваш със съд. Ти си издала на адвоката ми тайната на нашия брачен съюз и сега враговете ме заплашват със скандал и с процес. Забравяш обаче, че хората обикновено в подобни ситуации са склонни да обвиняват жената. Ако все още възнамеряваш да предприемеш нещо против мен, то знай, че си измивам ръцете и дори в преклонна възраст, когато няма да можеш да си намираш поклонници, ще откажа да се грижа за теб.

От друга страна, може би предложението ми ти се струва неизгодно. Въпреки че фактически ние отдавна сме разделени и то, защото ти сама си отиде. Сигурно така е по-добре.“

После започна да ми изпраща дълги послания, в които доказваше, че само аз съм виновна за всичко станало, заради което с радост трябвало да се уловя за развода като за единствена възможност в нашето положение. Твърдеше, че след като се съглася, щял да дойде в Париж и скандалът около нас щял да заглъхне от само себе си.

В края на краищата написах писмото е поканата да дойде в Париж и скоро след това Захер-Мазох съобщи за своето пристигане. Не ми оставаше нищо друго, освен да подготвя почвата. Уговорих среща с Филип Жил, за да го помоля да вземе участие в посрещането на писателя, а Арман направи всичко възможно да представи Захер-Мазох на Париж чрез вестника.

Всички от „Фигаро“ знаеха, че живея със Сен-Сер, Жил обаче ме посрещна безкрайно учуден, че ме вижда в Париж. Когато му обясних причината за визитата си, той се изказа много ласкаво за таланта на Захер-Мазох и заяви, че на улица „Дрюо“ писателят ще бъде посрещнат като принц. Помоли ме да му предам, че „Фигаро“ ще отпечата романа му е огромно удоволствие, и че му предлага хонорар, който плаща само на най-популярните френски писатели — по франк на ред. Добави още, че в чест на Захер-Мазох редакцията ще устрои блестящ прием, за да го въведе веднага в парижките литературни среди. Както си говорехме за Захер-Мазох, Жил изведнъж попита:

— Съпругът ви изглежда е много богат?

Едва не се разтреперих от изненада. Забавих за секунда отговора си. Някакъв вътрешен инстинкт ми подсказа, че в Париж Захер-Мазох трябва да бъде ограден е ореола на богатството, за да се поддържа уважението, което му оказваха досега.

— Е, не е Ротшилд, разбира се — усмихнах се аз.

— Както е известно, такива в литературата няма! — отбеляза Жил, като се смееше.

Може би ако имах дързостта да заявя, че мъжът ми е богат, колкото Тургенев или Толстой, той би получил и по-висок хонорар.

* * *

Вече не помня кой от нас — аз или Арман — разказахме за тази случка в писмо до Линдхайм, но тя даде резултат и ускори заминаването.

Захер-Мазох пристигна в Париж на 12 декември 1886 година.

Наехме и приготвихме стая за него недалеч от нас, на улица „Единбург“, където живееше и Морис Бернар, синът на известната актриса. Поканихме Леополд да обядваме заедно. Костюмът му изглеждаше толкова износен, че беше невъзможно да се покаже с него, но тъй като нямаше пукнат грош в джоба си, Арман му купи бельо и му поръча дрехи. Не зная защо, но започнах да си мисля, че Арман гори от желание да вземе под свое покровителство Захер-Мазох, въпреки нанесените обиди, и въпреки че от три години се грижеше за жена му и детето му.

Захер-Мазох беше представен на обществото, а „Фигаро“ пусна толкова ласкава и изпълнена със съчувствие статия за него, че той, който не проявяваше особена чувствителност, беше трогнат. Осъществи се старата мечта. Славата и богатството действително дойдоха при Леополд, но с такова закъснение, че щастието вече беше далеч от мен.

Леополд се разхождаше из стаята с едри крачки и говореше така високо, сякаш пред него имаше пълна аудитория. Говореше за заслужената почит, която най-сетне е получил, за Франция, която отсега щяла да бъде негова втора родина, за французите, които умеят да го ценят и разбират, които могат да проумеят всичко оригинално — никой от тях не би скочил, възмутен от срам, за да осъди един изтъкнат необикновен човек.

Последните думи ме удариха като камшик. Мислите ми се върнаха далеч назад в Будапеща и кръвта нахлу в главата ми. Спомних си бледата, изтощена от глад жена, която върви през нощта в снега, обута в леки скъсани обувки. Гъст воал закрива изпитото й лице, измъчено от страдание и болка, а яката на скъпия кожух е повдигната. Снежната вихрушка яростно брули главата и лицето, смесвайки се със сълзите. Пред нея са непознати улици, по които никога не е минавала. Погледът й внезапно проблясва, озарен от надежда: какво ли, ако се е заблудила… ако никога не стигне до крайната цел.

— Насам, насам — чува тя неясен глас и малко отвратително старче я насочва да мине през тъмната врата.

И позорът, който е надвиснал над нея, спокойно и уверено я води по незнайния път сред снежните парцали, които кръжат и бродират фини дантели върху черния фон на скъпата кожа — в блестящо осветения вестибюл, покрай досадните погледи на лакеите… Тя преминава пребледняла, със смъртен трепет в душата…

О, с каква радост отново бих тръгнала към теб, за да стана твоя робиня, само ако можеше да ми върнеш онова щастие, което ми отне малкият гроб!

Уви! Ти също си безсилен срещу съдбата…

Не е по силите ти да изпълниш това, което обещаваш.

* * *

Останалите вестници също поместиха отзиви за Захер-Мазох. Домът се изпълни с посетители, които той дори не успяваше да приеме. Анри Рошфор се отнесе към него с искреност и топлота и се зае да помага. От Екатерина той имаше информация за финансовото му състояние и предложи да го подкрепи материално, като подготви за печат някой по-стар, вече преведен роман. Реши да го продаде на един издател за 10 000 франка.

Захер-Мазох остана трогнат от сърдечното отношение на Рошфор. Да се намери такъв роман не беше трудно, защото Леополд винаги имаше по един-два, които стояха при някой издател и чакаха да видят бял свят. Благодарение на Рошфор за известно време затрудненото положение беше преодоляно.

„Revue“ също започна да печата един от романите му. Неочакваният успех му завъртя главата, но както обикновено той продължаваше да играе познатата ни роля — уверяваше ни, че престоят му в Париж е огромна жертва. Арман отдавна беше свикнал на тиради от подобен род, но този път реши да не му се дава: „Разбира се, ще се наложи да ви помолим да не се отказвате от 100 000 франка годишен доход. Ако обаче животът в Линдхайм, кренвиршите с картофки и надзорът на Майстер за вас са по-интересни, не ви остава нищо друго, освен да си стегнете багажа и да тръгнете за Северната гара, откъдето всеки ден тръгват по два влака за Германия.“

След подобни разговори Захер-Мазох млъкваше и няколко дена ни оставяше на мира. Връщането в Германия въобще не му беше присърце. Освен безпаричието, там го очакваше и пълно забвение. Вече беше вкусил от живота на Париж, където всеки ден му донасяше удоволствия и почести…

А с какъв възторг се отдаде на парижките развлечения! Следобед надълго ни разказваше за своите приключения и успехи в обществото и не успяваше да прикрие блясъка в очите си, „почти ослепели от сълзи“, както нееднократно ни пишеше в писмата си. Най-противни ни бяха обаче руско-полските му навици, които бяхме позабравили, и които правеха присъствието му непоносимо.

— Как можеш да мислиш за съвместен живот с него — казвах на Арман — много добре зная, че нито ти, нито аз можем повече да се примиряваме с това.

Арман отговаряше:

— Не се притеснявай и остави всичко на мен. Парите са в състояние да уредят какво ли не. Сега наистина живеем натясно, но когато наемем по-голям апартамент, нещата ще се променят. Имай търпение и ми вярвай.

* * *

По това време ми се случи един куриоз. Веднъж Рошфор ни беше поканил на закуска — Захер-Мазох, мене и Митчи. Там заварихме херцог Талейран-Перигор, собственик на Intransigeant и трите деца на Оливие Пен, за чието възпитание плащаше Рошфор, и които беше поканил заради Митчи.

Седнахме на масата и скоро в стаята влезе млада жена, която Рошфор ми представи. Не чух добре фамилията й и си помислих, че това е дъщеря му, която беше омъжена за художник и често навестяваше баща си в Париж. Бях убедена, че това е дъщерята на Рошфор, защото той й говореше на „ти“. Беше облечена с червен утринен халат и обута с червени обувки, подробност, която неволно ми направи впечатление.

Няколко дена по-късно Рошфор бил в редакцията на „Фигаро“ и разказал на Арман, че са му гостували Захер-Мазох с любовницата си. Арман възкликнал:

— Захер-Мазох е бил у вас с любовницата си? Та това беше съпругата му.

Рошфор се вцепенил.

— Съпругата! Значи те са тук заедно? Ах, каква каша съм забъркал! Вие трябва да ми помогнете да се измъкна по някакъв начин от тази история, Сен-Сер. Когато изпратих поканата на Захер-Мазох и „госпожата“, аз се надявах, че ще доведе любовницата си. Тогава си казах, че моята любовница с нищо не е по-лоша и че е естествено те да закусят заедно… Боже Господи, в какво неловко положение съм!…

След това ми се случваше често да обядвам у Рошфор, но повече не срещнах дамата с червените обувки.

Рошфор свърза Захер-Мазох с най-различни полезни хора. Тъкмо тогава беше смутното време на буланжизма. Рошфор се увличаше от идеите на красивия генерал и един ден заведе при него и Захер-Мазох. От дома на Буланже^[2] Захер-Мазох си дойде така превъзбуден, че аз си помислих, че е полудял. Дори Наполеон на върха на славата си не би могъл да предизвика такова огромно уважение и възторг. Леополд ПО принцип обичаше военната униформа и изпитваше дълбока почит към всеки, който беше облечен в нея. Генералът го бе очаровал. В очите на Захер-Мазох Буланже беше героят, който само с едно движение на ръката би могъл да върне обратно на Франция изгубените провинции. О, нека сега някоя държава да реши да воюва срещу Франция — Господ да й е на помощ!

Ние мълчахме, тъй като и най-малкото възражение го довеждаше до нервно раздразнение.

Рошфор живееше в малък хотел на улица „Рогинуар“, около който имаше не особено уютна градинка, аз изпращах Митчи да играе там с децата на Оливие.

Рошфор много обичаше котките. Една от любимките му скоро щеше да става майка. Тъй като Митчи винаги много й се радваше, Рошфор му каза:

— Виж какво, скоро тази котка ще има малки котенца. Ако си послушен, ще получиш едно от тях.

От този момент Митчи очакваше с нетърпение обещаното котенце.

Веднъж файтонът на Рошфор спря пред вратата ни.

— Къде е Митчи? — попита той. — Донесъл съм му котенце.

И извади от пазвата си прелестно животинче.

По това време. Жул Фери^[3] беше министър. Рошфор всеки ден го режеше на салата в своите статии. От презрение към министъра той беше нарекъл котето Жул и накара Митчи да му обещае, че няма да променя името. Всяка неделя Митчи отиваше у Рошфор и трябваше да му дава подробен отчет за здравето на Жул.

* * *

В очите на околните аз бях съпругата на Захер-Мазох и това ми създаваше известни ангажименти. По цял ден бях заета да приемам различни хора, да връщам визити. Ако не бяхме на театър или у някого на обяд, у нас задължително имаше гости.

Арман не се отнасяше особено благосклонно към всичко това. Ние със Захер-Мазох получихме покана за бал от сина на министър Кремьо^[4], основателят на „Allianse israelite“. Преди бала Захер-Мазох трябваше да посети за първи път Комеди Франсез. Даваха „Хамлет“. Главната роля се изпълняваше от Муне-Сюли.

Кларети ни предостави ложата си. След първото действие той дойде и предложи на Захер-Мазох да го разведе из театъра и да го запознае с актьорите. Арман беше с нас на театър, но нямаше да ни придружи на бала, понеже не се познаваше с Кремьо й не беше получил покана. По тази причина през целия антракт седеше до мен намусен.

— Много съм нещастен, Ванда! — каза той, когато останахме сами. Беше седнал в дъното на ложата и се беше облегнал на стола ми.

— Та нали ти самият искаше да бъде така… Нима си мислел, че живот, изпълнен с лъжи, потайности и заблуди, може да донесе щастие? Не мога да остана спокойна при мисълта, че така ще продължи и занапред.

Той изглеждаше още по-оклюмал.

— Обещай ми, Ванда, че на бала няма да се забавиш повече от час.

— С удоволствие.

— И още нещо: не танцувай с никого и не позволявай на мъжете да те докосват… През цялото време мисли само за мен.

— Добре, обещавам ти.

Това беше слаб отзвук на предишната му ревност. Измъчваше се от обстоятелството, че друг човек ми отдава почитта и удоволствията, които той сам би искал да ми предложи. Тази вечер нямаше възможност да го стори и мислеше, че го обичам по-малко. Изпрати ни до къщата на Кремьо и на сбогуване стисна силно ръката ми, като че ли искаше да ми напомни за даденото обещание.

Той страдаше и аз бях щастлива. С нетърпение очаквах това страдание да стане нетърпимо, за да потърсим изход от положението, което вече беше непоносимо за мен.

Всички поканени у Кремьо бяха знаменитости. Нямаше нито един простосмъртен. Първият, когото видях, беше красавецът Пиер Декурсел^[5], наследил литературния жанр на Денери^[6], а след това и грамадното му състояние. Той беше съученик на Арман, който малко му завиждаше. Разказвал ми е как Пиер изкарвал луди пари със своите пиеси. Запознах се и със сестрата на известната ездачка Луазети, която загина в Париж поради някакъв нещастен случай, на който присъствала и австрийската кралица. Сестрата на тази ездачка беше омъжена за богат благородник; тя се държеше много любезно и се отнасяше с мен като с чужденка. Тук беше и графиня Мортел, известна под името Жип. Книгите й бяха продължение на нейните приключения. Беше много хубава в лицето, обградено от руси, късо подстригани коси и иронична усмивка върху фините устни. Изглеждаше на около 36 години и се държеше с невероятно достойнство. От ръка на ръка се предаваше току-що завършеният от нея портрет на Рошфор. Към полунощ в залата настъпи известно вълнение и вниманието на всички беше приковано от госпожа Г. и нейния кавалер. Тя беше красива американка, известна вече на цял Париж. Беше облечена със семпла бяла атлазена рокля плътно по тялото, така че нито една подробност от прекрасната й фигура не оставаше скрита. Тъмнорусите коси бяха гладко, сресани над ушите и обрамчваха красиво, но студено и надменно лице. Леко приповдигнатата глава беше украсена с полумесец от едри брилянти. Сякаш самата Диана беше слязла от Олимп, за да даде възможност на простосмъртните да й се полюбуват. След като обиколи грациозно залата, без да се спре пред когото и да било, тя се поклони мимоходом на домакинята и изчезна така внезапно, както се беше появила.

Всички, които даваха балове, се смятаха задължени да канят госпожа Г. в ролята на нещо като „примамка“ и за една нощ тя посещаваше по пет-шест бала. Когато за първи път чух това, помислих си дали не й плащат за тези ангажименти. На бала бяха, поканени също Рошфор и Сара Бернар, но аз не ги дочаках, понеже обещаният час беше изтекъл и трябваше да побързам, за да се прибера на време.

Арман ме очакваше с тревога и нетърпение.