Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Motion Day at the Courthouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Mandor (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2013)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.26-28/1988 г.

История

  1. — Добавяне

— Слушайте, мистър Луиза — каза по телефона Елис Сентъртън, — като адвокат аз мога да откажа да поема всяко дело. Фактът, че вие сте бос на мафията в този район, няма нищо общо с моето колебание да поема вашия случай. Аз съм един от онези адвокати, които са убедени, че всеки човек — колкото и да е виновен — има правото на добра защита в съда. Казах само, че искам да вникна по-подробно в цялата история, преди да реша дали да се заема с делото, или не. Искам да поговоря с оня ваш човек — Бени Лъгър, преди да взема решение. И така, вие можете или да си търсите друг адвокат, или ще се срещна с вас след петнадесет минути в затвора. Решавайте.

Уолтър Луиза беше човек, чиято професия често му налагаше да взима решения набързо. Така постъпи и сега.

— Ще се срещнем след петнадесет минути в затвора.

Сентъртън остави слушалката и помоли секретарката си да включи записа на току-що завършилия разговор, за да го чуят другите му съдружници в адвокатското бюро. После взе такси. Десет минути по-късно прекрачи прага на затвора и когато Луиза дойде, той вече седеше в килията на предварителния арест и гледаше Бени Лъгър.

Луиза беше нисък набит човек и затова изгледа с известно недоверие високия близо метър и деветдесет Сентъртън. Двамата се гледаха известно време като булдози, готови да се нахвърлят един върху друг, после Сентъртън се захили и каза:

— Успокойте се, мистър Луиза. Аз съм само адвокат, който се опитва да разбере дали този случай се нуждае от големите ми и разнообразни дарби.

Луиза изръмжа, поколеба се, но след това реагира на заразителната усмивка. Той протегна ръка и рече:

— Надявам се да бъде така. — Мистър Луиза отново бе взел решението си бързо. И двамата се обърнаха към Бени Лъгър. — Добре, Бени, разправи ни какво е станало.

— Ще ви кажа — поде Бени, явно развълнуван. — Ще ви кажа. Вървя си по „Бродуей“ и хич не се отличавам от тълпата.

Сентъртън мълчаливо се съгласи, че Бени не би се отличил от тълпата по „Бродуей“; той беше облечен в опънати по тялото дрехи, носеше яркоцветни обувки, косата му беше рошава и си придаваше важност. По „Бродуей“ никой не би го забелязал.

— Завих към „Осмо авеню“, спрях пред будката на Джо и оставих на земята чантата, която носех. Купих вестник, обърнах се и забравих чантата, точно както трябваше да направя. Направих около десетина крачки, потупах се по джобовете, извадих няколко опаковки от сладкиши с „камъчетата“ в тях и ги пуснах в кофата за смет. Чиста работа, точно както се предполагаше, че трябва да направя, нали? После продължих към „Седмо авеню“. Когато оня нехранимайко започна да рови из кофата, не стана нищо. Но когато той докопа опаковките, пъхна ги в джоба си и тръгна към „Бродуей“, нещата се развихриха. Двама типове изникнаха отнякъде и преди да успея да си отворя устата, ми праснаха белезниците. Други двама направиха същото с оня катил. Никой не обърна внимание на Джони Ар, когато се отправи към „Седмо авеню“. Разбирате ли картинката?

Сентъртън и Луиза кимнаха.

— Казвам ви — продължи Бени Лъгър, — те знаеха всичко, сякаш сами са подготвили цялата работа. Дори не погледнаха Джони с бижутерското куфарче, пълно със сандвичи, не го докоснаха, поглед не хвърлиха върху него. Мен ме гепиха и оня тип го гепиха. Откъде знаеха, че камъните са в опаковките за сладкиши?

Сентъртън и Луиза се спогледаха. Бени Лъгър се наведе към тях и рече:

— Казвам ви, отнякъде е пропуснало. Дори аз не знаех, че някакъв просяк ще вземе камъните, но на полицаите им беше известно. Отнякъде научават и трябва да се вземат мерки. Полицаите знаеха повече от мен за цялата работа, а това не е на добре, хич не е.

— За този случай ли ме докарахте тук? — Сентъртън попита Луиза. Луиза поклати глава и се обърна към Бени.

— Ще внесем гаранция и ще си поговорим по-късно. Сега искам да обсъдя насаме някои неща с мистър Сентъртън. Довиждане, Бени.

Когато излязоха от килията, той обясни на Сентъртън.

— Историята е такава. Едва само преди три часа лично обясних на Бени точно какво трябва да прави и междувременно турих да го следи човек, който въобще не знаеше какво става. Джони Ар не знаеше нищо, не е направил нищо, освен дето е взел куфарчето и сега си е свободен у дома. Уили е измъкнал от кофата опаковките, без да знае какво има в тях. И така, какво е положението? Бени Лъгър знаеше и не е казал нищо, аз знаех и не съм казал нищо, никой друг не е знаел. Нарочно направих проверката по този начин.

— Знаели сте, че ще заловят Бени? — осведоми се Сентъртън.

— Не бях сигурен. Във всеки случай поставих капана и полицаите се хванаха в него. Сега зная, че полицаите получават отнякъде сведения, точно както предполагах. Така че трябва да реша един проблем, доста голям проблем. Уверен съм, че отникъде не изтича информация по нормалния начин, но вече от няколко месеца полицаите знаят много за нас, сякаш седят в стаята, когато планираме нещата. Как го правят? — и тук се прояви хитростта на Луиза. — По законен начин ли го правят, мистър Сентъртън, или по незаконен? — Той изчака малко и продължи: — Изследвахме изчерпателно всички възможности на електрониката, микрофони, следене от разстояние, подслушвателна апаратура. Наехме най-добрия специалист по електроника, и то за доста голяма сума, но и той не откри нищо. Не може да бъде съвпадение. Готов съм да включа в сметката известен късмет на полицията, но събитията от последния месец надхвърлят всякаква граница. Полицаите просто знаят. — И той повтори: — По законен път ли го правят, мистър Сентъртън, или по незаконен?

— Добре — отвърна Сентъртън. — Съгласен съм, че случаят е много интересен. Елате да отидем в кантората.

В съвещателната зала на фирмата „Сентъртън Уестгейт и Хоган“ Сентъртън представи Луиза на другите двама по-възрастни съдружници.

— Мисля, че трябва да се заемем със случая на мистър Луиза и неговия човек Бени Лъгър, за да разучим действията на полицията и да защищаваме Бени в съда. Проблемът, както ви обясних, изглежда интересен. Имате ли някакви бележки?

— Добре, Елис — обади се пръв Хоган. — Струва ми се, че първото нещо, от което се нуждаем, е най-добрият теоретик в областта на електрониката, когото можем да намерим, за да провери как го прави това полицията. Предполагам, че парите не са пречка? — Той погледна към Луиза, който поклати отрицателно глава. Хоган продължи. — Трябва да научим дали напоследък има някакъв нов напредък в техниката, който да е позволил на полицията да получава информация за хм, хм, операциите на мистър Луиза. Предлагам да се обърнем към доктор Роджър Уайтман от Бруклинската политехника.

— Наемете го — рече Луиза.

 

 

След две седмици доктор Роджър Уайтман заяви пред адвокатите:

— Аз съм направо озадачен. Прегледах цялата литература, в която може да се споменава нещо с възможност за подслушване. Смит от корпорацията „РАНД“ току-що е измислил някакво устройство, което нарича подбиращ монитор. То може да улови разговор между двама души на „Таймс скуеър“ вечерта пред Нова година от разстояние около стотина метра. Нещо подобно би могло да се използва, но Смит не е продал нито едно такова устройство, дори още не е казал на никого за него, все още се мъчи да отстрани някои неизправности. Така че няма научно или техническо средство, с чиято помощ полицията да може да е чула какво е било казано на Бени или на който и да е друг.

— Добре — рече Сентъртън. — Аз вървя по процедурния ред и започвам да получавам известна информация, но засега не зная какво да мисля. Пред съда изложих тезата, че полицията по необходимост трябва да е поставила върху Бени някакво предавателно-приемателно устройство; обясних, че случаят с Бени е специално устроен, за да се провери с какво разполага полицията. Полицаите, които са ги арестували, отричат да са поставяли нещо по него, но съдията даде да се разбере съвсем ясно, че ще приключи цялото разследване, ако случаят се основава върху незаконно получена информация. Така че накрая полицаят трябваше да ми каже откъде е получил сведенията.

Той помълча за по-голям ефект, като всеки добър адвокат.

— Продължавай — поощри го Хоган.

— Полицаят, извършил ареста, заяви, че има сведенията от един помощник-прокурор и че не знае нищо повече. Каза, че е получавал и преди надеждни информации от същия човек, затова е поставил клопката, в която се е хванал Бени. Тогава помолих да се разпита помощник-прокурора, млад човек на име Рон Кейн, завършил преди четири години Юридическия факултет на университета в Аризона. Извиках го като свидетел и той каза, че получил сведенията от — готови ли сте за такова нещо? — една своя чиновничка на име Алексис Карлтън. Призовах я и нея като свидетелка и тогава заседнахме. Тя заяви, че разчита мислите на Бени. Нямах време да я подложа на кръстосан разпит. Обясни, че знае всичко, което знае Бени, и всичко, което мисли Луиза. Стигнахме дотам и съдът отложи заседанието за следващия ден.

— Много интересно — изкоментира Луиза. — Това означава, че тя знае за нас всичко, което е известно на Бени, а това е крайно неприятно. Но чак пък четене на мисли?

— Е, на този етап аз не бих му отдал толкова голямо значение — рече Сентъртън. — Тя крие нещо. Утре ще й го измъкна. Така че трябва само… какво става с вас? — попита той доктор Роджър Уайтман, който се взираше в пода с напрегнато, смръщено лице.

— Изненадан съм, че подобно нещо се разглежда в съда — обясни Уайтман, като се облегна назад в креслото. — Установено е, че извънсетивно възприемане не съществува — противоречи на няколко основни закона. В тази област са полагани доста усилия, по-специално в Англия и в Северна Каролина. За някои от експериментите бе доказано, че са измама. Но не мога да приема, че тази чиновничка е… как се наричаха, струва ми се „исви“[1]. Налага се да потърсим нещо друго.

— Не беше ли казал някой от колегите ви: „Когато всичко невероятно е отстранено, онова, което остава, колкото и невъзможно да е, трябва да е верният отговор“? — попита Сентъртън.

— Нещо подобно. Но по-лесно е да се повярва, че притежават някакво неизвестно устройство за подслушване, отколкото че съществуват „исви“.

Луиза подсвирна тихичко.

— Помислете си само в каква беда съм изпаднал, ако наистина разполагат с „исви“. Дали знаят какво говорим ей сега?

Всички бързо се спогледаха, но Сентъртън каза:

— Хайде, хайде. Позволяваме на въображението си да се развихри. Всъщност все още не разполагаме с достатъчно сведения. Почакайте, докато научим всичко.

 

 

Когато на следващата сутрин Сентъртън излезе от асансьора на третия етаж в съдебната палата, установи, че коридорът е претъпкан от шумни хора.

— Какво става тук? — попита той един от охраната.

— Добро утро, мистър Сентъртън. Научили са за жената, която чете мисли, замесена във вашия процес.

Сентъртън се обърна да огледа тълпата, без да може да повярва. Позна няколко репортери от големите ежедневници и доста безделници, които се стичат на всеки по-интересен процес, защото нямат какво друго да правят. Но видя и няколко души, които бяха по-различни. Те бяха спокойни, пушеха лули, саката и панталоните им не си подхождаха. Само след миг разбра какви са — учители, професори. Поклати глава и влезе в залата.

Мис Алексис Карлтън бе повикана отново да заеме свидетелското си място, напомниха й, че все още е под клетва и бе предоставена на Сентъртън за кръстосан разпит. Той се облегна назад в стола си и отвори уста, за да започне, но тя го изпревари.

— Ще продължавате ли да ни разправяте същите глупости за четенето на мисли?

Сентъртън затвори уста и се взря в нея. Съдията Картър, който се бе навел над някакви документи, вдигна поглед, премести го от единия към другия и попита:

— Това пък какво беше?

— Просто прочетох мислите на адвоката — обясни му Алексис Карлтън — и казах на глас неговия въпрос, преди да го зададе. Така ли е, сър? — обърна се тя към Сентъртън и продължи. — Отговорът е да.

В съдебната зала се разнесе смях, а съдията чукна по масата.

— Моля ви без подобни неща — рече той на Алексис Карлтън. — Свидетелят трябва да отговаря само на въпроси, които му се задават. Продължавайте.

Сентъртън бе поразен, защото въпросът беше формулиран точно, както възнамеряваше да го зададе. Той реши веднага да промени тактиката си, за да разбере какво става.

— Как го правите? — попита той.

— Не зная.

За да спечели време да помисли, Сентъртън бавно се изправи на крака и се приближи към свидетелката, а в същото време в главата му се оформяше нова поредица от въпроси. Щеше да я пита за предисторията на нейната способност да чете чужди мисли и да се опита да я накара да докаже какви са възможностите й в тази област.

Когато се приближи към нея, тя му кимна и рече:

— Този подход е добър.

Сентъртън се спря и я зяпна.

— Слушайте, уважаема, вече ви казах… — поде съдията.

— Ваше благородие — прекъсна го тя, — тук става въпрос да се повярва. Мистър Сентъртън просто не вярва, че аз мога да чета чужди мисли, а ако аз успея да му го докажа, това ще опрости нещата. Разбирате ли, Ваше благородие, истинският му клиент, мистър Луиза, изпитва силно желание да разбере как полицията се е добрала до толкова поверителни сведения и ако успея да убедя мистър Сентъртън, че съм исв, ще можем по-скоро да се заемем със същността на проблема.

Съдията погледна Сентъртън, като очакваше той да отправи възражение срещу нейната реплика, но адвокатът каза:

— Ще започна разпита след малко, Ваше благородие. — Той бавно се върна на мястото си, като се чувстваше доста неудобно. Свидетелката два пъти изрече на глас точните му мисли и в залата назова истинския му клиент. Със съвпадение можеше да се обясни, ако беше само налучкала мислите му, а заместник-прокурорът може да й е казал кой е клиентът му; той не се бе постарал да скрие този факт. Седна и я погледна. Видя обикновено стройно момиче с негримирано лице и чип нос. Блестящата й кестенява коса падаше почти до кръста, а краката й бяха приятни. Беше много красиво момиче, а в кафявите й очи се четеше интелигентност. Сентъртън съзнателно оформи в главата си мисълта „Добре, мис Карлтън, продължавайте.“

Тя веднага се обърна към съдията.

— Ваше благородие, мистър Сентъртън току-що мисловно ме подкани да продължавам. Преди в мислите си бе решил да ме попита за моята досегашна дейност по разчитане на чужди мисли. Така че с ваше разрешение сега ще направя точно това.

Съдията се намръщи и попита Сентъртън:

— Така ли е, мистър Сентъртън?

Сред настъпилата внезапна тишина в залата Сентъртън тихо, но ясно каза:

— Да, Ваше благородие.

Двама от репортерите сред публиката тихичко се измъкнаха от залата. Последва ги един журналист от телевизията и негов колега от радиото.

— Можете да продължите, мис Карлтън — обяви съдията.

 

 

— Бях на около дванадесет години, когато за първи път разбрах, че образите в главата ми в действителност са мислите на хората около мен. Едва тогава те започнаха да се изясняват достатъчно, за да разбера какво представляват. Когато пораснах, станаха по-силни и отчетливи. Не разправях на никого за това, защото знаех, че е нещо необикновено. Не ме затрудняваше, защото скоро се научих да обръщам или да не обръщам внимание на тези мисли по желание. В колежа имах един преподавател по психология, който се интересуваше от извънсетивни възприятия. Разчетох мислите му и установих, че неговият интерес е наистина само научен, че не желае да се възползва от подобно нещо за неприемливи цели. Затова му казах, че съм исв и му го доказах много бързо. Двамата заедно се заехме да изследваме дарбата ми. След като завърших колежа, реших, че най-полезното нещо, което мога да направя, е да помогна в борбата срещу престъпността. Тогава дойдох в Ню Иорк, постъпих на работа при помощник-прокурора мистър Кейн, който седи ей там — тя кимна към него, — и му доказах, че мога да чета чужди мисли. Той се реши да повярва на някои от нещата, които научавах. Това е всичко.

Когато Алексис Карлтън се огледа, в залата цареше гробна тишина.

— Не се ли случва да…? — поде Сентъртън.

— … греша понякога? — завърши тя вместо него. — Не правя действителни грешки. Понякога нечии мисли в даден миг не са ясни. Понякога нямам достатъчно сила, за да… за да поема контрол над мислите.

Сентъртън забеляза лекото й колебание, зачуди се какво ли означава, реши да се заеме с него и видя върху лицето й да се появява усмивка. Шокиран разбра, че при разпита не може да разчита и на най-малък елемент на изненада — тя знаеше всичко, което минаваше през главата му. Знаеше, че трябва да излезе от залата и на спокойствие да обмисли какво трябва да прави по-нататък. Но искаше да зададе още един въпрос и отново го изрази само в мислите си. „Каква е точността ви?“

— Около осемдесет и пет процента. Това означава, че през петнадесет процента от времето не мога да разчитам ясно. Но когато мога, точността ми е стопроцентова и вие се уверихте в това днес.

Сентъртън седна на стола и се опита да мисли. След около пет минути мълчание съдията се обади:

— Мистър Сентъртън, уверен ли сте, че свидетелката казва истината и може да разчита чужди мисли?

Сентъртън едва не направи грешката да поиска отлагане, без да съобщи причините. Но се сети, че Алексис Карлтън ще обясни на помощник-прокурора какво си е мислил, така че можеше да го каже и на съда.

— Ваше благородие, моето предложение да се отстрани свидетелката все още може да има смисъл, но аз трябва да разполагам с време, за да преценя всички възможности. Например тази телепатия може да бъде нещо като получено по незаконен начин признание или като незаконно подслушване. Може да представлява нарушение на правата на личността и по този начин всички сведения, придобити чрез нея, ще бъдат резултат от такова нарушение. Нуждая се от известно време, за да премисля всичко това, и затова моля да отложим заседанието до понеделник сутрин, когато ще изложа аргументите си по тези въпроси, ако имам такива.

— Заседанието на съда се отлага за понеделник десет часа сутринта — заключи съдията. Когато той стана, присъстващите се втурнаха към вратите и Сентъртън беше сред тях.

 

 

Сентъртън бързо събра хората си, натика ги в едно такси и проведе съвещанието в един от старите клубове за джентълмени, недалеч от съдебната палата. Надяваше се разстоянието да е достатъчно, за да бъдат извън обхвата на Алексис Карлтън.

— Слушайте — обърна се Сентъртън към доктор Уайтман. — Казвам ви, че тя наистина е ясновидка. Пет-шест пъти я подлагах на изпитание и тя винаги отгатваше правилно.

Доктор Уайтман поклати глава и се усмихна.

— Не, драги мистър Сентъртън. Това е невъзможно. Просто не съществуват ясновидци. Това е напълно доказано. Всъщност при подготовката за съдебното заседание помолих няколко колеги да ми съберат цялата литература, която доказва, че извънсетивни възприятия не съществуват. — Той разтвори дебела кафява папка, пълна с копия на статии. — Колегите ми и аз се обезпокоихме много да не би да ни измамят и да повярваме, че извънсетивните възприятия са факт. А в процес, който бързо придобива голяма гласност, просто не мога.

— Доктор Уайтман — прекъсна го Сентъртън, като се взираше право в очите му. — Изглежда, не мога да ви накарам да ме разберете. Аз бях там. Аз съм доста интелигентен човек. Знаех какво правя. Никой не би могъл случайно да разбере какво мисля, но това момиче използваше думите, образувани в мислите ми, преди да ги изрека. И то не веднъж, а многократно.

— Трябва да има някакво друго обяснение, а не ясновидство.

— Тогава вие предлагате просто да твърдим, че извънсетивни възприятия не съществуват, че показанията на свидетелката са някакво мошеничество и да убедим съдията да не ги приеме?

— Нямаме друг избор.

Сега Сентъртън се усмихна леко.

— Доктор Уайтман, вие просто не сте премислили добре всичко. Ако постъпим, както предлагате, момичето ще може да се върне необезпокоявано в службата си и да прави каквото си иска. Отсега нататък полицията ще я използва, за да се навира в мислите на хората, а ние не ще можем да направим нищо, защото сме заели становището, че това не е истина. Бени Лъгър ще бъде осъден. Полицията просто е знаела предварително какво ще направи. Отсега нататък ще бъде все така. Това ли искате?

Луиза подсвирна тихичко.

— Мислех, че с цялата тази шашарма ще хванем полицията в клопка. А сега изглежда, че ние сме се хванали в капана.

— Какво смятате, че трябва да направим? — Хоган попита Сентъртън.

— Мисля, че трябва да приемем извънсетивните възприятия като факт и да се борим срещу тях като неконституционно средство. Това е единственият юридически начин, по който можем да отървем Бени, и единственият законен път, по който можем да предотвратим възникването на подобни ситуации в бъдеще. Трябва да го приемем и да го оборим.

— Не мога да се съглася — заяви доктор Уайтман. — Това е изопачаване на науката и нито аз, нито който и да е истински учен може да се съгласи с такова предложение.

— Е, обърна се Сентъртън към Луиза, — вие плащате за всичко това. Какво решавате? Как да процедираме?

— Нека най-напред видим дали ви разбирам — отвърна Луиза. — Ако докажем, че извънсетивните възприятия са шашарма, онова момиче отсега нататък просто ще продължи да дава сведения на полицията. Фантетата ще се появяват в критичните мигове и просто ще казват, че се възползват от тия глупави подозрения на момичето и така ще бъде винаги. Така ли е?

Сентъртън кимна.

— Но ако приемем, че извънсетивните възприятия са факт, тогава ще можем да се опитаме да ги поставим извън закона, така че полицията да не може да разчита законно на тях. Така ли е?

Сентъртън отново кимна.

— Тогава няма съмнение какво трябва да правим. Трябва да ги приемем и да ги обявим за незаконни, и то не само за да отървем Бени Лъгър, но и за да опазим бъдещите си операции.

— Най-добре ще е да ви изясня становището си — рече Сентъртън. — Лично аз се надявам, че вашите „бъдещи операции“ ще се провалят вдън земя още утре. Мисля, че вие сте паразит на обществото и че мястото ви е зад решетките. Но вие имате правото да се отнасят към вас съгласно законите на същото това общество, което вие експлоатирате; това е ролята на адвоката. Разбирате ли ме?

— Много добре и въпреки това казвам — да се хванем с тази работа.

— Добре — съгласи се Сентъртън. — Предстои ни да внесем поправки в някои закони.

— Джентълмени — обади се доктор Уайтман, — ако постъпите така, ще трябва да го правите без мен. Нито аз, нито който и да е учен може да се съгласи с такова изопачаване на науката. Съзнавате ли какво правите? Искате съдът да приеме за истина някаква псевдонаука, измама. Вредите за науката ще бъдат огромни. Не, трябва да изберете дали сте за науката, или против нея!

— Вижте какво — каза Луиза, — може да ни потрябвате. Не е ли възможно да работите с нас по въпроса? Като консултант? Заплащането ще е много, ама много добро. Само ни позволете…

— Съжалявам. — Доктор Уайтман се изправи. — Не, не мога да работя с вас, а ако тръгнете по този път, ще бъда принуден да се обърна срещу вас. Така че, избирайте.

— Ей, май нямам много приятели наоколо, но… — рече Луиза, като поклащаше глава. Стана, протегна ръка на доктор Уайтман и продължи. — Довиждане, докторе. Все ще се видим някога.

Доктор Уайтман напусна стаята с твърда стъпка.

— Добре — заключи Сентъртън. — Ще приемем, че извънсетивните възприятия съществуват и ще се борим срещу тях. През съботата и неделята ще трябва да свърша работа за цяла седмица. Двамата с Хоган отиваме в кантората и ще завъртим машината. Ще ви се обадя в понеделник след заседанието на съда, мистър Луиза. Дотогава не ме безпокойте.

 

 

Когато в понеделник сутрин Сентъртън излезе от асансьора, тълпата едва не го натика обратно. Бяха му необходими пет минути, за да си проправи път до вратата на съдебната зала. Вътре той и колегите му заеха местата си и пръснаха по масата различни документи.

Съдията откри заседанието с думите:

— Мистър Сентъртън, взехте ли решение по становището си?

— Да, Ваше благородие. Ние приемаме съществуването на извънсетивни възприятия у свидетелката Алексис Карлтън и сега бих искал да изложа аргументите си по въпроса, защо всяко доказателство, получено чрез извънсетивни възприятия, е недопустимо.

Няколко неща се случиха наведнъж. Съдията отвори уста, за да каже нещо, помощник-прокурорът се изправи на крака, двама мъже излязоха през вратата, водеща към бюфета, и още двама се отправиха към изхода.

Чукчето на съдията възстанови реда.

— Ваше благородие — обади се помощник-прокурорът, — през изтеклите дни бяха представени две изложения и ние не възразяваме срещу тях. Поради това ви представям адвокатите на Националната академия на науките и на Американската академия на изкуствата и науките. — Той махна с ръка към двамата адвокати и седна.

— Какъв точно е интересът на тези две величествени организации към процеса на Бени Лъгър? — попита съдията. — И двамата ще трябва да докажете законния си интерес в настоящия процес, преди да ви разреша да участвате в него.

— Това е лесно, Ваше благородие — отзова се адвокатът на Националната академия на науките. — Вие се каните да решите като истински факт дали извънсетивните възприятия съществуват, или не в нашата действителност. Въпросът е абсурден, но това означава установяване на научен факт, който се изследва в продължение вече на много години. Националната академия на науките може да помогне действително на съда при решаването на такъв научен факт.

— Същото се отнася и за моя клиент — продължи другият адвокат. — Ваше благородие, Американската академия на изкуствата и науките може да предложи неопровержими доказателства, че извънсетивни възприятия не съществуват. Те са в същата категория с вечно движещите се машини. Ние молим да ни разрешите да участваме в процеса като помощници на съдебната власт, за да не допуснем такова изопачаване на науката да се използва в този или в последвали процеси.

— Ваше благородие — този път заговори третият адвокат, — мой клиент е Националната научна фондация и ние искаме да участваме в процеса по същата причина.

Четвъртият адвокат повтори същото от името на Националната асоциация за научен напредък, като подхвърли, че асоциацията вече е обсъждала въпроса по страниците на своето списание.

Съдията изгледа групата адвокати и насмешливо каза:

— Доколкото разбирам, джентълмени, вие смятате, че решението на този проблем е от твърде голямо значение, за да бъде оставено на преценката на някакъв си обикновен съд.

— О, не.

— Съвсем не, Ваше благородие.

— Искаме само да помогнем.

— Не, за бога, Ваше благородие.

— Имате ли възражения срещу всички тези помощници? — попита съдията Сентъртън.

Сентъртън трябваше набързо да премисли доста неща. Докато се изправи бавно на крака, вече беше готов с отговора.

— Ваше благородие, нямаме възражения. Но мисля, че е време нашите почтени научни сдружения да бъдат запознати с процесите за установяване на факти в нашата съдебна система. Моля разрешение още сега всички адвокати да се съберем на кратко съвещание с вас.

— Разрешавам — реши съдията.

Другите адвокати се спогледаха и започнаха да се придвижват към съдийската маса. Около нея се събра цяла тълпа.

 

 

— Предлагам, Ваше благородие — поде Сентъртън, да повикате свидетелката Алексис Карлтън и мислено да й дадете различни нареждания, за да се уверим дали ще разчете мислите ви и ще изпълни нарежданията. Секретарката предварително ще запише всички нареждания, така че ние ще ги знаем. Това няма ли да бъде достатъчно, за да се установи дали извънсетивните възприятия са факт?

— На мен ми харесва — съгласи се без колебание съдията. — Имате ли възражения, мистър Кейн?

— И на мен ми харесва, Ваше благородие — отвърна помощник-прокурорът.

Четиримата адвокати на научните асоциации започнаха да протестират, но съдията ги прекъсна.

— Искам мис Карлтън да влезе в съдебната зала и ето какво ще й наредя мисловно. Вървете към масата на мистър Сентъртън, спрете на половината път, отидете до чиновника и вземете библията, подайте библията на мистър Сентъртън, седнете за малко на стола за свидетели, вземете библията от мистър Сентъртън и я подайте на мистър Кейн, приближете се до масата на съдията, после върнете библията на чиновника и седнете на стола за свидетели. Ако тя изпълни всичко това, когато само си го мисля, ще бъда напълно убеден, че може да чете чужди мисли. Няма ли и вие да сте убедени?

— Хм, искам най-напред да се посъветвам с клиента си — каза адвокатът на Националната научна фондация.

— Ще се съветвате после — подхвърли съдията. — А сега ще ви кажа какво да направите. Вие четиримата съставете списък на нещата, които предложих, по какъвто ред искате. Аз ще мисля по този списък. Почвайте.

Адвокатите се поколебаха, но Сентъртън се зае да изготвя списък и останалите се струпаха около него и започнаха да правят предложения. След няколко минути списъкът беше готов. Съдията удари по масата с чукчето за тишина и рече:

— Искам в залата да се пази пълна тишина. Нареждам на секретарката да отбелязва всички действия на следващия свидетел от мига, в който влезе в залата, докато я напусне. Ясно ли е? — Секретарката кимна и съдията продължи. — Добре. Моля да се извика Алексис Карлтън.

Алексис Карлтън влезе през една странична врата и последвалите събития бяха лишени от какъвто и да е драматизъм. След като влезе, тя погледна най-напред към мистър Кейн и после бързо се обърна към съдията. Съдията само се взря в нея, като от време на време хвърляше поглед към списъка пред него. Тя започна да се разхожда из съдебната зала, вършеше безсмислени неща, без никаква логична последователност, сякаш често променяше решението си, докато се разхождаше насам-натам, взимаше различни предмети и ги оставяше. Всичко свърши за две минути и тя излезе през същата врата, като остави залата потънала в гробна тишина. Адвокатите се споглеждаха изумени. Действията й бяха точно като описаните в списъка и всеки от адвокатите бе разбрал, че тя е прочела ясно и точно мислите на съдията.

— Е, установявам като факт — поде съдията, — че свидетелката Алексис Карлтън притежава способността да чете чужди мисли. Както ще се види от протокола, тя явно има извънсетивни възприятия. Поради това показанията й в процеса срещу Бени Лъгър ще бъдат приети. А сега, мистър Сентъртън, струва ми се, имахте някакви аргументи по повод на законността на извънсетивните възприятия, след като те бъдат установени за факт. Готови ли сте да ги изложите?

— Готов съм.

— Момент, Ваше благородие — намеси се адвокатът на Националната академия на науките. — Моят клиент твърди, че изпитанието, на което току-що станахме свидетели, е ненаучно, недостоверно, нелогично и емоционално и няма никаква стойност. Искаме да се впише възражение. При обжалването ще…

— Разрешавам да впишете каквито си искате възражения. Взимам си бележка от вашето възражение. Продължавайте, мистър Сентъртън.

В продължение на час и половина Сентъртън говори красноречиво. Направи успешно аналогия между четенето на чужди мисли и незаконното подслушване с електронни устройства, като цитира известни предишни процеси. После премина към нарушаването на правата на човека, като отново цитира предишни процеси и съответните текстове от закона. Направи аналогия между четенето на чужди мисли и незаконните обиски. Цитира престъпления дори от сексуален характер. Изобщо се справи великолепно със задачата да докаже, че всяко доказателство, получено чрез четене на чужди мисли, е незаконно и в разрез с конституцията. Седна сред изпълнената с възхищение съдебна зала.

— Поздравявам ви за добре подбраните аргументи — каза съдията и въздъхна. — Но… — Веднага щом чу това „но“, Сентъртън разбра, че е загубил. Съдията продължи. — … според мен дарбата, способността, или както и да го наречем на извънсетивните възприятия, представлява просто още едно човешко сетиво като зрението, слуха, обонянието или осезанието. Личност, която го притежава, има правото да го използва по най-нормален начин. Нима нареждаме на човек със зрение да не вижда? Или с уши да не слуша? Когато някой види, чуе или по друг начин разбере нещо, което засяга нашето общество, нима не трябва да му обръща внимание? Мисля, че не. В този процес е важно да се отбележи, че използваната способност за разкриване на престъплението е била човешка способност, която не се нуждае от радиомикрофони, усилватели, телескопи или от каквито и да е оптически, електрически или електронни устройства. Техниката няма нищо общо с нея.

Съдията сведе поглед за миг, после вдигна глава и заговори по-тихо.

— Още нещо. Аз не вярвам в чудеса и размислих над нещата, които ни бяха казани за детството на нашата ясновидка. Подозирам, че този вид ясновидство е по-разпространено, отколкото се признава от притежаващите дарбата, затова искам да се възползвам от случая и да призова всички подобни ясновидци да не се крият. Обществото се нуждае от тях сега повече от всякога. Нужни са ни, за да ни помогнат да поставим под контрол вълците сред нас. Нужни са ни, за да проникнем през фасадата от почтеност и добродетелност, която престъпниците издигат пред себе си. Новите граници изискват нови съюзници и мисля, че ние сме изправени пред точно такава категория.

И така, мистър Сентъртън, вашето предложение да не се допуснат показанията се отхвърля. Доказателствата, получени чрез извънсетивни възприятия, са конституционни. Бени Лъгър ще бъде съден.

Бележки

[1] Исви — транскрибира се като „извънсетивни възприятия“.

Край
Читателите на „Смут в съдебната зала“ са прочели и: