Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Red Queen’s Race, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Издание:

Айзък Азимов. Събрани разкази (том трети)

„Мириам Паблишинг“, София, 1999

ISBN: 954-951-364-5

 

Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 1, Volume 2


 

Ето ви една загадка, ако желаете. Престъпление ли е да преведеш един учебник по химия на гръцки?

Може да го зададем и по друг начин. Ако една от ядрените електроцентрали на някоя страна е напълно унищожена в следствие на своеволен експеримент, престъпници ли са непреките участници в това дело?

С времето проблемите само се увеличават, разбира се. Ние започнахме с атомната електроцентрала. Една атомна централа, която бе изчезнала. Имам предвид точно изчезнала яко дим. Не знам колко точно е било ядреното гориво, но всичкото е изгоряло за две микросекунди.

Не е имало експлозия, нито опасно гама лъчение, просто абсолютно всичко в сградата е изгоряло за секунда. Разтопило се е. Главният корпус бе нагорещен, а въздухът в радиус от две мили — приятно затоплен. Остана само една мъртва, безполезна сграда, която по-късно погълна стотина милиона долара за ремонт.

Случило се бе около три часа през нощта. Намерили Елмър Тайуд сам в централната захранваща камера. Разкритията от първите двайсет и четири часа могат лесно да бъдат обобщени:

1. Елмър Тайуд, доктор по физика, Доктор на науките, член на това, почетен председател на онова, на младини участник в проекта Манхатън, а сега професор по ядрена физика. Не е бил външен човек. Имал е пропуск от клас А с неограничен достъп. Нямаше обаче отбелязани никакви сведения за целта на посещението му в електроцентралата в този час. На една сгъваема масичка имаше уреди, които не бяха записани в никой от регистрите. Всички тези съоръжения представляваха разтопена маса, не особено топла.

2. Елмър Тайуд беше мъртъв. Лежеше до масата; лицето му беше почти черно от наплива на кръв. Не ставаше въпрос за радиационен ефект, нито за следи от насилие. Докторът каза, че е получил удар.

3. В кабинета на Елмър Тайуд, в сейфа му имаше два озадачаващи предмета: двайсет изписани листа с математически изчисления и един завит във фолио свитък, написан на гръцки. Оказа се превод на учебник по химия.

Секретността около цялата тази неразбория беше така ужасяваща, че превръщаше всеки, който се докоснеше до нея, в мъртвец. Това е единствената дума, с която мога да я опиша. Двайсет и седем души, мъже и жени, включително министрите на отбраната, на науката и още две-три такива важни клечки, че дори не бяха известни на обществото, са влизали в електроцентралата по време на разследването. Всички, които са били там онази нощ — физикът, идентифицирал Тайуд и докторът, който го беше прегледал, бяха поставени под действителен домашен арест.

Нито един вестник не разбра каква е историята. Само няколко членове на конгреса узнаха част от нея.

Това си беше съвсем естествено. Този, който бе успял да извлече всичката енергия от може би петдесет-седемдесет килограма плутоний без да го взриви, държеше здраво индустрията и отбраната на Америка в едната си ръка. Така че можеше да отнеме за минути електричеството или живота на сто и шейсет милиона души, ей така, между две прозявки.

Тайуд ли беше? Или може би бяха Тайуд и някои други? Може би някои чрез Тайуд?

Ами моята работа? Аз бях примамка, човек за пред хората, ако така ви звучи по-добре. Някой трябваше да се навърта около университета и да задава въпроси за Тайуд. Все пак той беше изчезнал. Можеше да е амнезия, нападение, отвличане, убийство, бягство, лудост, нещастен случай — бях в състяние поне пет години да се занимавам с всичките версии и да събера какви ли не неща. Освен всичко друго може би щях и да привлека вниманието на хората към случая. Уверявам ви, че не стана нищо подобно.

Но не си мислете, че бях запознат със случая от самото начало. Аз не съм в групата на онези двайсет и седем човека, за които ви споменах, въпреки че шефът ми е от тях. Аз знаех малко, все пак — достатъчно, за да започна.

Професор Джон Кейсър също бе физик. Аз не отидох при него веднага. Трябваше първо да свърша доста рутинна работа, справих се с нея толкова съвестно, колкото можех. До известна степен тя бе безмислена, но също толкова необходима. Но в края на краищата стигнах до кабинета на Кейсер.

Професорските кабинети на професорите са по-различни от тези на останалите. Никой не се грижи за тях, освен някоя уморена чистачка, която идва в осем сутринта, но професорът и без това въобще не обръща внимание на праха. Пълно е с книги, които видимо са в безпорядък. Тези, които са по-близо до бюрото, се използват по-често — това са лекциите. Книгите, които са извън обсега на професора, са оставени от някой студент, който ги е взимал за известно време. Най-забутани са професионалните списания, които изглеждат евтини, но всъщност са доста скъпи. Те стоят и чакат реда си, някой ден може и да бъдат прочетени. На бюрото има много листа, някои са надраскани.

Кейсър е възрастен мъж — от поколението на Тайуд. Носът му е голям и доста червен. Професорът пуши лула. Има онзи спокоен и кротък поглед, какъвто обикновено най-много подхожда на академиците — или защото такъв вид работа привлича този вид хора, или защото този вид работа ги прави такива.

— С какво се занимаваше професор Тайуд? — запитах го.

— Изследване на физиката.

Такива отговори отскачат от мен като гумена топка от стена. Преди няколко години ме вбесяваха, но сега просто казах:

— Знаем, професоре. Интересуват ме подробностите.

— Със сигурност подробностите не могат много да ви помогнат, ако вие самият не сте физик изследовател — примигна той срещу ми търпеливо и продължи: — Има ли значение при създалите се обстоятелства?

— Може би не, но него го няма. Ако нещо му се е случило, като — и аз показах с жест, при това нарочно се смръщих — предателство, то работата му може да е от значение. Освен ако не е бил богат и тогава мотивът са били парите.

Кейсър сухо се изсмя:

— Щатните професори никога не са били богати. На работата ни се обръща малко внимание, като се знае колко голямо е предлагането.

Това също го пуснах покрай ушите си, защото знам, че външният ми вид създава погрешна представа за мен. Всъщност аз завърших колеж с „много добър“, оценката ми бе преведена на латински, че директорът на колежа да може да я разбере. Аз никога не съм изиграл дори и един футболен мач през живота си. И въпреки това изглеждам като футболист.

— Тогава ни остава само работата му — казах накрая.

— Да нямате предвид шпиони или международни интриги?

— Защо не, случвало се е и преди. Все пак той е ядрен физик, нали?

— Така е, но и други са ядрени физици. Аз също.

— А, но може би той знае нещо, което вие не знаете.

На човечеца му увисна долната челюст от удивление. Като ги хванеш неподготвени, професорите реагират почти като нормалните хора. Този каза вдървено:

— Доколкото си спомням, Тайуд е публикувал статии относно ефекта от вискозитета върху краищата на Рейлеровата линия, валентното изравняване на електроните, за спираловидната орбита, която съединява два нуклеона, но основната му работа е върху квадрополните моменти. Аз съм доста компетентен в тези области.

— А сега върху квадрополните моменти ли работи? — попитах аз и дори не трепнах, окото ми не мигна.

— Да, в известен смисъл — отвърна той, — може вече да е стигнал до експерименталната фаза. Той изглежда е прекарал целия си живот в математически изчисления върху някаква негова теория.

— Като това тук ли? — подадох му му аз един лист с драсканици.

Това беше един от онези листове от сейфа на Тайуд. Разбира се, съществуваше вероятност този лист да съдържа пълни безсмислици, дори и само поради факта, че е бил в професорски сейф. И това се случва често: понякога набързо прибират книжа в сейфа, защото чекмеджето им е заето с неоценени изпитни работи и разбира се оттам повече нищо не вижда бял свят. В този сейф намерихме малки стъкленици с едва различими надписи, в които имаше жълти кристали; няколко брошури от Втората световна война, които бяха надписани като „забранени“; копие на стара студентска книжка и кореспонденция относно евентуален пост на директор по изследванията за Американ Електрик отпреди десет години. И учебник по химия на гръцки.

Драсканиците също бяха там. Всичките листове, събрани и навити на руло, завързано с гумена лента също като студентска диплома, но на тях нямаше заглавие. Около двайсетина листа бяха нашарени с мастилени знаци, малки, нанесени до педантичност точно…

Аз взех един от тези листове. Не мисля, че който и да е човек по света струва повече от един лист хартия. И съм сигурен, че никой човек на света, освен един-единствен, не е знаел, че загубата на един определен лист, както и на живота му, така ще съвпаднат. Според волята на правителството.

Подхвърлих листа на Кейсър като да го бях намерил запилян някъде в района на университета.

Професорът се загледа съсредоточено, обърна го от другата страна, където нямаше нищо. Погледът му се плъзна надолу и нагоре. Накрая той каза:

— Не знам какво е това.

Аз не казах нищо. Просто си взех листа, сгънах го и го пъхнах във вътрешния джоб на сакото си.

А Кейсър добави сприхаво:

— Вие се заблуждавате, че учените могат да погледнат някакво уравнение и да кажат „А, да“, а после да напишат цяла книга за него. Математиката не съществува сама за себе си. Тя е опростен код, разработен, за да описва физични или философски концепции. Всеки човек може да я пригоди към собствените си нужди. Никой не може да погледне един символ и да бъде сигурен за значението му. Досега учените са използвали всяка буква от азбуката, голяма, малка и ръкописна; и всяка символизира различни неща. Използвани са обикновени, готически, гръцки, главни и малки, дори и еврейски букви. Различните учени използват различни символи за едни и същи неща и еднакви символи за различни. Именно затова, ако покажете една такава страница на някой без да му обясните какъв е бил обектът на изследването или поне не му кажете каква символика е използвана, той няма да разбере нищо.

— Но вие казахте, че той е работил върху квадрополните моменти. Това не прави ли страницата по-смислена? — попитах като потупах мястото на гърдите си, където листчето стоеше от два дена.

— Не мога да кажа. Не видях нито една от стандартните връзки, които очаквах да са налице. Или поне не разпознах нито една, но не мога да съм сигурен.

Кейсър помълча минута и продължи:

— Вижте, защо не проверите при студентите му?

— Имате предвид студентите му? — вдигнах учудено вежди.

— Не, за бога — подразни се той. — Студентите, които му помагат в изследванията! Кандидат-докторантите. Те работеха с него и ще знаят някои детайли от работата му по-добре от мен или от който и да било друг във факултета.

— Това е идея — подхвърлих небрежно.

Наистина беше. Не знам защо сам не се сетих. Сигурно, защото е естествено да се мисли, че професорът знае повече от студента.

Кейсър си оправяше ревера, когато аз излизах.

— И между другото — каза той, — смятам, че сте на погрешна следа. Това не е колегиално и нямаше да го кажа при обикновени обстоятелства, но Тайуд не е особено ценен в професията. О, признавам, той е чудесен лектор, но изследванията му никога не са предизвиквали респект. Винаги клони към чисто теоретизиране, без то да бъде подкрепено от експериментални доказателства. Този ваш лист сигурно е пак нещо такова. Никой не би поискал да го… м-м… отвлече заради това.

— А, така ли? Разбирам. Имате ли някаква представа защо го няма или къде е отишъл?

— Нищо конкретно — присви устни Кейсър. — Всеки знае, че той е болен човек. Преживя удар преди две години, вследствие на който цял семестър не можа да преподава. Не се оправи изцяло. Лявата му страна бе парализирана известно време. Той дори още продължава да накуцва. Втори удар би го убил, а може да го сполети всеки момент.

— Мислите, че е мъртъв ли? — попитах.

— Възможно е.

— Къде е тогава тялото?

— Ами… това е ваша работа, мисля.

Прав беше и аз си тръгнах.

 

 

Разговарях с всеки един от четирите ученика на Тайуд сред невероятния хаос, наречен изследователска лаборатория. В тези изследователски лаборатории обикновено има по двама обещаващи студенти. Да кажем, че са двама в морето от свободно движещо се население, което се подновява изцяло всяка година.

Вследствие на това уредите в лабораториите са прибрани. По работните маси е онова, което се използва постоянно, а в три или в четири от най-удобните чекмеджета има резервни части или разни приспособления. В по-недостъпните чекмеджета, по рафтове, които стигат до тавана, по разни ъгли е пълно с всякакви пособия, останали от предишните поколения… чудати неща, които не влизат в употреба, но и никога не се изхвърлят. Твърди се, че всъщност нито един студент не знае точно какво има в лабораторията му. Четиримата ученици на Тайуд бяха разтревожени. Но трима бяха загрижени предимно за собственото си положение. Вероятно заради евентуалните последствия, които отсъствието на Тайуд можеше да окаже върху „проблемите“ им. Пуснах тримата (надявам се, че те вече са получили дипломите си) и повиках четвъртия отново.

Той беше най-неподатливият измежду тях и най-необщителният, което аз сметнах за добър знак. И ето, че сега седеше вдървено на стола с висока облегалка отдясно на бюрото, докато аз се излегнах в един стар, скърцащ люлеещ се стол и килнах шапка към темето си. Името на момчето е Едуин Хоу, той си получи дипломата.

Сигурен съм, защото сега е голяма клечка в Министерството на Науката.

— Вие вършите същата работа, както и останалите момчета, предполагам?

— Всичко тук е един вид ядрени изследвания.

— Но не всичко е едно и също, нали?

— Ние подхождаме от различни страни — поклати той бавно глава. — Трябва да се занимаваш с нещо точно установено, в противен случай няма да има какво да публикуваш. Трябва да получим дипломите си.

Каза го така, както аз или вие бихме казали: „Трябва да си изкарваме хляба.“ Навярно за тях това е едно и също.

— Добре. И от какъв ъгъл подхождате Вие?

— Аз правех математическите изчисления, имам предвид заедно с Тайуд.

— Какви изчисления?

Той се усмихна тънко-тънко и доби същото изражение, както професор Кейсър сутринта. Нещо от рода на: „Ти наистина ли си мислиш, че мога да обясня всичките си възвишени мисли на такъв дребен глупак като тебе?“ Но на глас каза:

— Доста сложно е за обяснение.

— Ще ви помогна — казах. — На това ли прилича? — подхвърлих му листа.

Той дори не го погледна отблизо. Направо го грабна и нададе тих вопъл:

— Откъде го взехте?

— От сейфа на Тайуд.

— Имате ли останалата част?

— Тя е на сигурно място — на този въпрос не исках да му отговарям.

Едуин се успокои малко… съвсем малко:

— Не сте го показвали на никого, нали?

— Показах го на професор Кейсър.

Хоу цъкна с език, а после изказа и мнението си:

— На онзи глупак! И какво каза той?

Аз от своя страна му отвърнах с жест, като вдигнах неопределено длани към небето. Хоу се засмя:

— Ами ето, такава работа върша аз — обясни той набързо.

— И за какво става въпрос? Кажи го така, че да те разбера.

Момчето се поколеба известно време, след което продължи:

— Вижте сега, това е секретна работа. Дори и останалите студенти на професора не знаят нищо. Дори аз не мисля, че знам всичко за нея. Аз не целя само едната диплома. Това е Нобеловата награда на професор Тайуд, а за мен е асистентско място в „Кол Тек“. Тези неща трябва да се публикуват преди да се говори за тях.

— Не, синко! — поклатих аз глава в знак, че не съм съгласен и казах съвсем тихо: — Не си разбрал правилно. Ще трябва да говориш преди да се стигне до публикация, защото Тайуд го няма и може да е мъртъв, а може и да не е. Ако е мъртъв, обаче, възможно е да е бил убит. А щом правителството има подозрения за убийство, всеки говори. Виж сега, хлапе, лошо ти се пише, ако се опиташ да скриеш някои работи.

Това проработи. Знаех, че ще проработи, защото всеки чете криминални романи и знае всичките клишета.

— Разбира се — скочи той от стола си и се раздрънка, все едно четеше от някакъв текст пред очите си. — Не можете да подозирате мен в… такова нещо. Ами… ами, кариерата ми…

Бутнах го обратно на стола. По челото му избиха капчици пот. Минах към следващата реплика:

— Аз все още никого не подозирам. А и нищо няма да ти се случи, ако говориш, приятелче.

Той беше готов да говори:

— Всичко това е строго секретно!

Горкото момче. То не знаеше значението на думата „строго“. От този момент до решението на правителството да приключи случая с неопределеното „неизяснен“, то винаги бе под наблюдение. (Не се шегувам. До ден не е ясно дали случаят е приключен или не.)

— Предполагам, че знаете какво представлява пътуването във времето? — запита Хоу колебливо.

Знаех, разбира се, какво е пътуване във времето. Голямото ми хлапе е на дванайсет и дотолкова се е нагледало на следобедни видеопрограми, че главата му се е надула като балон от глупостите им.

— Какво искаш да ми кажеш за пътуването във времето?

— Ами всъщност ние можем да го осъществим. Това просто може да се нарече микро-темпорално пренасяне…

Почти загубих търпение. Дори мисля, че не се сдържах. Явно младокът се опитваше да ме будалка. Свикнал съм хората да ме смятат за глупак, но не чак толкова…

— Да не искаш да ми кажеш, че Тайуд е някъде във времето — като Ейс Роджърс, Самотният рейнджър? (Това беше любимото предаване на малкия. Самотният рейнджър успя да спре с една ръка ордите на Чингиз хан тази седмица.)

Хоу обаче ме изгледа почти толкова ужасѐн, колкото и аз него.

— Не — извика той. — Не знам къде е професорът. Ако въобще ме слушате, казах микро-темпорално пренасяне. Така, това не е телевизионно шоу и не е магия. Това е наука! Надявам се поне да знаете за връзката материя-енергия?

Кимнах с горчивина. След Хирошима всеки знаеше за нея.

— Добре тогава — продължи той, — като за начало е чудесно. Ако вземем някакво вещество и го подложим на темпорално пренасяне, иначе казано, ако го пратим назад във времето, ще създадем същото това вещество в онази точка от времето, в която го пращаме. За да го постигнем, трябва да имаме енергия, пропорционална на масата на веществото. С други думи: за да изпратим един грам или да кажем половин килограм вещество назад във времето, трябва да го разположим на съставящите го атоми и да го снабдим с необходимата енергия.

— Хм — реагирах аз, — създаваш един грам материя в миналото, но не унищожаваш ли грам от това нещо в настоящето, след като я преместваш? Така не се ли създава съответното количество енергия?

Той изглеждаше почти толкова изнервен, колкото и човек, седнал върху жива пчела. Явно лаиците не бива да задават въпроси на учените.

— Опитах се да опростя нещата, за да ги разберете. Всъщност те са много по-сложни. Би било изключително постижение, ако можехме да не губим енергията, но това би означавало да се въртим на едно място, повярвайте ми. Законите на ентропията не биха го допуснали. Нека го обясня по-ясно. Енергията е нужна, за да бъде превъзмогната инерцията на времето. И се оказва, че енергията (измервана в единица ерг), необходима за изпращане в миналото на някакво тяло (в грамове), е равна на масата на това тяло, умножена по квадрата на скоростта на светлината, което се измерва в сантиметри за секунда. Това всъщност е уравнението на Айнщайн за връзката между масата и енергията. Мога да ви го покажа математически, да знаете.

— Знам — опитах се да прикрия малко нетърпението си. — Но има ли експериментални доказателства или всичко е само на хартия?

Целта беше да го накарам да говори.

Очите му блестяха с онзи налудничав пламък, който гори във всеки студент, щом го попитат за темата на изследванията му. Той би го обсъдил с всекиго, дори и с „глупав невежа“, което в момента може би беше най-удачното сравнение.

— Вижте — заговори Хоу като човек, който се опитва да подмами някого в тъмна сделка, — всичко започна покрай неутриното. Опитват се да намерят това неутрино от края на трийсетте и още не са успели. То е частица, която е в ядрото на атома, няма заряд и масата й е много по-малка от тази на електрона. Естествено тя е почти неоткриваема и още не е изолирана. Учените обаче продължават да я търсят. Ако то не съществува, то енергията на някои ядрени реакции не може да бъде изравнена. Така на професор Тайуд му е хрумнало преди двайсетина години, че част от енергията изчезва под формата на материя назад във времето. Ние работехме върху тази теория, по-скоро той работеше върху нея. А аз съм единственият студент, който му помагаше.

Трябва да използваме с малки количества вещество и — ами просто още една от гениалните идеи на Тайуд беше да използваме изкуствените радиоактивни изотопи. Можеш да работиш с няколко микрограма и да следиш активността с датчици. Промените в активността би трябвало да следват един определен и прост закон, който никога не се влияе от лабораторните условия. Ами, взехме, че изпратихме една точица петнайсет минути назад във времето. И петнайсет минути преди да го направим (разбирате, че всичко беше нагласено автоматично) броячът скочи почти двойно, след това спадна до нормалното и рязко слезе на нула, когато точицата беше върната обратно. Материята се пренесе във времето и в продължение на петнайсет минути ние отчитахме двойно количество вещество.

— Искаш да кажеш, че едни и същи атоми са съществували на две места по едно и също време? — прекъснах го аз нетърпеливо.

— Да — удиви се малко, — защо не? Именно затова използвахме толкова много енергия — пропорционална на създаването на тези атоми. Сега ще ви кажа точно каква беше моята работа. Ако върнем материята с петнайсет минути назад във времето, тя ще се появи пак на същото място, независимо че през това време Земята се е преместила с около двайсет хиляди километра около Слънцето, а и то самото се е придвижило с хиляди километри. Има обаче някои промени, които трябва да се отчетат и които се дължат основно на два фактора.

Първо: има известен гравитационен ефект — с придвижване назад към времето тялото се приближава към земната повърхност. И второ: някои от другите отклонения могат да се обяснят само с предположението, че самото пренасяне отнема време.

— Как така?

— Имам предвид, че част от радиоактивното облъчване се разпределя равномерно във времето на пренасянето. Значи точицата се е променяла във времето. Изследванията и изчисленията ми показват следното: ако вие трябваше да се пренасяте назад във времето, щяхте да остарявате с по един ден на всеки сто години. Иначе казано, ако можехте да наблюдавате часовник, който отчита времето извън „машината на времето“, то вашият часовник ще избърза с двайсет и четири часа, докато часовникът извън машината ще се придвижи сто години назад. Мисля, че това е универсална константа, защото и скоростта на светлината е универсална. Както и да е — каза той кротко накрая, — това е моята работа.

— Откъде взехте енергията, необходима за експеримента? — попитах след няколко минути, които ми бяха нужни, за да смеля информацията.

— Пуснаха ни специална линия от електроцентралата. Професорът е голяма клечка там и успя да го уреди.

— Хм. Какво беше най-голямото количество, което сте изпращали в миналото?

— О! — замисли се Хоу, забил поглед в тавана. — Веднъж струва ми се пратихме една стотна от милиграма. Това са десет микрограма.

— Пробвали ли сте да изпратите нещо в бъдещето?

— Няма да се получи — реагира той бързо, — невъзможно е. Не може така да се сменят знаците, защото нужната за случая енергия става безкрайно голяма величина. Това е еднопосочен процес.

— Колко материал можете да изпратите обратно във времето, ако изгорите… да кажем около петдесет килограма плутоний?

Помислих, че нещата вече съвсем се изясняват.

Отговорът дойде много бързо:

— Тъй като при плутония изгаря не повече от два процента от масата, то с петдесет килограма плутоний можем да изпратим около един килограм.

— Само толкова ли? Но как успявате да абсорбирате енергията? Имам предвид, че петдесетина килограма плутоний ще предизвикат доста голяма експлозия.

— Всичко е относително — наду се малко Хоу. — Ако вземем всичката тази енергия и я оставим да изтича малко по малко, можем да я контролираме. Ако пък я пуснем изведнъж, но и също толкова бързо я използваме, пак можем да се справим. При пренасяне на материя във времето енергията се изразходва много по-бързо, отколкото се произвежда, пък било то и чрез ядрена реакция. Така е на теория, естествено.

— Как точно се освобождавате от енергията?

— Тя се разсейва във времето, естествено. Разбира се, минималното време за пренасяне на материя зависи и от нейната маса. В противен случай енергийният интензитет с времето ще стане прекалено голям.

— Добре, хлапе, обаждам се в управлението и оттам ще изпратят човек, за да те закара у вас. Ще поседиш там известно време.

— Но защо?

— Няма да е за дълго.

Така и стана, а след това той получи компенсация.

Прекарах вечерта в главната квартира. Там имаме библиотека — много специална библиотека. Още на сутринта след експлозията трима оператори тихичко се вмъкнаха в библиотеката на университета и се потопиха в нейните документи. Те бяха експерти в своята област. Откриха всеки текст, публикуван някога от Тайуд във всяко едно научно списание и откъснаха всички страници. Никой от университета не бе притеснен.

Други прегледаха файлове на списания и книги. Всичко това изпълни една стая, в която събрахме цялата информация за Тайуд. Нямаше определена причина за такива действия. Те просто представляваха част от процедурата, която се прилага при подобни обстоятелства.

Аз прегледах тези писания. Не научните документи — знаех, че там няма нищо, което би ми свършило работа. Тайуд беше написал поредица от статии за едно списание преди двайсет години. Аз ги прочетох. Прегледах и всяко късче хартия от личната му кореспонденция.

След това седнах, помислих и се уплаших.

Легнах си към четири сутринта и сънувах кошмари.

В девет обаче бях в личния кабинет на шефа и пак се почувствах по същия начин.

Шефът е едър мъж със сива коса. Той не пуши, но си държи една кутия цигари в бюрото и когато не иска да говори, взима една цигара, мотае я известно време между пръстите си и след това я запалва много внимателно. Дотогава или е решил какво да каже, или съвсем няма нищо за казване. После оставя цигарата в пепелника и тя догаря. Сменя по една кутия на около три седмици и всяка Коледа половината му подаръци са кутии с цигари.

Сега обаче не посегна към цигарите. Просто сложи големите си юмруци на бюрото и погледна изпод вежди:

— Какво толкова спешно има?[1]

Сега обаче не посегна към цигарите. Само сви юмруци и ме погледна изпод навъсените си вежди:

— Какви са резултатите?

Разказах му. Бавно, защото не е лесно да приемеш на сериозно микротемпоралния пренос, особено ако го наречеш пътуване във времето, както направих аз. Шефът само веднъж се усъмни на глас в моята нормалност и това само подчерта сериозността на положението.

Приключих разказа си и двамата се втренчихме един в друг.

— Значи смяташ, че се е опитал да изпрати нещо в миналото — попита Шефът, — нещо с тегло около един-два фута и е унищожил цялата електроцентрала?

— Връзва се — отговорих аз.

Помълчахме. Шефът мислеше, а аз се стараех да не му преча, за да може и той, дай Боже, да стигне до същия извод, който и аз, за да не ми се налага да му казвам…

Защото изобщо не ми се искаше да му казвам…

Защото идеята ми беше напълно безумна. И много страшна.

Така че аз мълчах, Шефът мислеше и от време на време мислите му изплуваха на повърхността.

— Да предположим, че този аспирант, Хоу, е казал истината — обади се Шефът след няколко минути, — и си е струвало да провериш лабораторните му дневници — надявам се, че не си забравил за това…

— Запечатахме цялото крило на този етаж, сър. Дневниците са у Едуард.

— Добре. Да предположим, че е казал истината — защо Тайуд е прескочил от части от милиграма към фунтове? — Шефът ме погледна твърдо. — Ти си се съсредоточил върху пътуването във времето. Този въпрос ти изглежда критичен, а всъщност случаят засяга електроцентралата.

— Да, сър — мрачно потвърдих аз. — Точно така е.

— Да ти е идвало на ум, че може да си сбъркал? Че всичко е съвсем различно?

— Не разбрах?

— Тогава слушай. Казваш, че си чел статиите на Тайуд? Добре. Той е бил от онези учени, които след края на Втората световна война са се борили срещу атомното оръжие, за световна държава — чувал си за това, нали?

Кимнах.

— Той е имал комплекс за вина — бодро продължаваше Шефът. — Той е помагал да строят бомби и после не е могъл да спи заради гузна съвест. Този страх го е разяждал с години. Нищо, че дори в Третата световна война не са използвани атомни бомби — представи си какво е означавал за него всеки ден на неопределеност. Представи си какъв ужас го е мъчил, докато другите са вземали решения, чак до Компромиса през 65-а година? По време на предишната война направихме пълен психиатричен анализ на Тайуд и още няколко като него. Знаеше ли за това?

— Не, сър.

— Анализът беше приключен, но след 65-а го зарязахме — беше установен международен контрол над ядрената енергетика, бяха унищожени запасите от ядрено оръжие и бяха осигурени контакти между учените от различни страни; голяма част от етичните конфликти на учените се разрешиха от самосебе си.

Но резултатите от анализа будеха тревога. През 1964 година Тайуд изпитваше дълбока подсъзнателна ненавист към ядрената енергия. Той започна да допуска грешки, и то сериозни. В края на краищата бяхме принудени да го отстраним от разработките, заедно с няколко негови колеги, независимо от отчаяното положение. Тогава току-що бяхме загубили Индия, помниш ли?

Помнех. През онази година се намирах именно в Индия. Но не разбирах накъде клони Шефът.

— Та така — продължи той, — ами ако остатъците от тази ненавист са оцелели в съзнанието на Тайуд и до наши дни? Защо да хвърля в миналото цял фунт? За да докаже откритието си? Той вече го е доказал с части от милиграма. Дори това стига за Нобелова награда. С част от милиграма не може да постигне само едно — той не може да унищожи електроцентралата. Значи именно това се е опитвал да постигне. Той е намерил начин да се погълне невъобразимо количество енергия. Като изпрати в миналото осемдесет фунта отпадъци, той може да унищожи целият плутоний в света. И за дълго да се избави от ядрената енергия.

Тирадата му изобщо не ме впечатли, но се опитвах да скрия това.

— Смятате, че е успял да направи подобен номер за втори път? — попитах аз.

— Моята теория се основава на предположението, че Тайуд не е бил съвсем нормален. Какво ли не може да хрумне на един безумец? Освен това, зад него могат да стоят други — по-малко образовани и по-умни, — онези, които са готови да продължат делото на Тайуд.

— Открили ли сте такива хора? Или поне следите им?

След кратка пауза Шефът посегна към цигарите. Извади една, повъртя я между пръстите си. Чаках търпеливо. Шефът решително остави цигарата без да я запали.

— Не — каза той и погледна първо към мен, а после — през мен. — Не те ли убедих?

Свих рамене:

— Нещо тук не е наред.

— Имаш ли своя идея?

— Да. Но не искам да говоря за нея. Ако не съм прав, това е най-голямата грешка в историята. Ако съм прав — най-страшната истина.

— Слушам те — каза Шефът и пъхна ръка под бюрото.

Ето, че дойде и моят час. Бронираните стени на стаята не пропускаха нито звук, нито излъчване от какъвто и да е вид; те можеха да бъдат разрушени само от ядрен взрив. А след натискането на бутона, на бюрото на секретаря му светваше надпис „Не ме свързвайте дори с президента на САЩ“. Както сега.

Аз се облегнах назад и попитах:

— Шефе, помните ли как се срещнахте със съпругата си? За първи път?

Шефът очевидно си помисли, че този въпрос е non sequitur[2]. А какво друго можеше да си помисли? Но, по някакви свои причини, реши да не ме прекъсва.

— Аз кихнах — отвърна той с усмивка — и тя се обърна. Това се случи на един ъгъл.

— А защо бяхте на този ъгъл? А тя? Помните ли защо сте кихнали? Къде сте настинали? Откъде е долетяла тази прашинка? Помислите само колко много фактори да довели до това, да се окажете в нужното време и в нужното място и да се срещнете с бъдещата си жена!

— Но ние сигурно щяхме да се срещнем и някъде другаде?

— Убеден ли сте? Не можете да знаете колко момичета не сте срещнали, само защото в критичния момент сте се обърнали или сте закъсняли? Вашият живот се разклонява във всеки миг и на всеки разклон вие правите избор, и така е с всички хора. Започнете отпреди двайсет години и разклоненията ще ви отведат много далеч.

Кихнали сте — и сте се запознали с едно момиче, а не с друго. Защото сте взели определени решения, също както момичето, с което не сте се срещнали, и мъжът, с който се е запознало това момиче, и всички, с които сте се срещали в последствие, вашето семейство, нейното семейство, техните семейства — и вашите деца.

Заради това, че преди двайсет години сте кихнали, днес са живи пет, или петдесет, или петстотин човека, които са могли да умрат, и са умряли онези, които са могли да живеят. А сега се отдалечете на двеста или две хиляди години в миналото — и едно кихане може да заличи всички хора на Земята!

Шефът потри врата си:

— Теорията за разходящите кръгове. Четох един разказ…

— И аз. Това не е нова идея. Просто искам да си я припомните, преди да ви дам да прочетете разказ, написан от професор Елмър Тайуд преди двайсет години. Преди последната война.

Копията от филмчето бяха в джоба ми, а от бялата стена се получаваше превъзходен екран — именно затова я бяха построили. Шефът искаше да се откаже, но аз настоявах на своето.

— Не, сър — казах аз. — Искам да ви прочета това. А вие слушайте.

Той се облегна назад.

— Статията — продължих аз, — е озаглавена „Първата велика грешка на човечеството!“. Ако си спомняте, преди войната разочарованието от неспособността на Обединените Нации достигна връхната си точка. Ще ви прочета само откъси от първата част на статията…

И започнах да чета:

— … Това, че човекът, независимо от всичките му технически достижения, не е успял да реши великите социални проблеми на днешния ден, е втората велика грешка в историята. А първата, още по-голяма трагедия, се състои в това, че някога тези проблеми били решени, но решението им се е оказало краткотрайно, тъй като е предшествало сегашния технически прогрес.

Хляб без масло или масло без хляб — и никога и двете…

Спомнете си Елада, в която са развити философията, математиката, етиката, изкуството, литературата — цялата наша култура… По времето на Перикъл Гърция е приличала на сегашния свят в миниатюра, на кипящ котел от културни и идеологически противоречия. Но после дошъл Рим, възприемайки гръцката култура, но подарил и укрепил мира. Разбира се, Pax Romana[3] е устоял само двеста години, но оттогава не е имало подобна епоха…

Войните са спрели. Национализмът е престанал да съществува. Всеки жител на империята е бил римски гражданин — включително Павел от Тарса и Йосиф Флавий. Властта на империята била призната от Испания, Магриба и Илирия. Още е съществувало робство, но това е било неспецифично робство — като наказания, като компенсация за парични дългове, като следствие от военни поражения. Но никой от жителите на империята не е ставал роб заради цвета на кожата или мястото на раждане.

Религиозната търпимост е била абсолютна. Ако по този въпрос е правено изключение за ранните християни, това е било така само заради факта, че те самите се отказвали от принципа за търпимостта, настоявайки, че само на тях е открита истината — мисъл, противна на всеки цивилизован римлянин.

Но защо човекът не е успял да запази своите постижения — когато цялата култура на Запада се подчинявала на единен център, при липса на религиозни и национални конфликти?

Само защото технологията в епохата на елинизма е останала недоразвита. А при липса на развита технология развлеченията — а оттам и културата, и цивилизацията — за избранниците се превръщали в робство за мнозина. Защото тази цивилизация не е могла да осигури комфорт и свобода за всички.

А после угнетените се обърнали към задгробния свят и религиите, отхвърляйки светските съблазни — и науката в буквалния смисъл на думата се оказала погребана за хиляда години. Нещо повече, даденият от елинизма начален тласък отслабнал, и империята не разполагала с технологии за да отбива атаките на варварите. Едва в началото на шестнайсти век военната мощ станала производна на промишлеността дотолкова, че развитите страни можели без проблем да отблъскват набезите на номадите…

Само си представете какво би станало, ако древните гърци бяха овладели дори основите на съвременната физика и химия. Представете си възходът на империята, съпровождан с развитието на науките, технологиите, промишлеността; империя, в която робите са заменени от машини, в която всеки човек има право на достоен живот, в която легионът се превръща в бронирана дивизия, срещу която не могат да устоят пълчищата варвари. Представете си империя, разпростряла се из цялото земно кълбо, лишена от религиозни и национални предразсъдъци.

Империя, в която всички хора са свободни, и всички хора са братя.

Само ако можеше да се промени историята и да се предотврати най-голямата грешка на човечеството…

На това място спрях.

— Е? — попита Шефът.

— Е — отвърнах аз, — не е трудно да свържем тази статия с два от фактите: Тайуд е разрушил атомна електроцентрала, за да изпрати нещо в миналото, а в личния му сейф открихме учебник по химия на древногръцки.

Лицето на Шефа се вкамени. Той размишляваше.

— Но нищо не се е случило — промълви той тежко.

— Знам. Но аспирантът на Тайуд казва, че пътешествието сто години в миналото отнема едно денонощие. Ако предположим, че целта е Древна Гърция, получаваме двайсет века — двайсет дни очакване.

— Можем ли да го спрем?

— Не знам. Тайуд сигурно знае, но той е мъртъв.

Целият ужас на ставащото се стовари върху мен с пълна сила, далеч по-тежко от предишната нощ… На цялото човечество е издадена смъртна присъда. Това е само тягостна абстракция, но за мен е непоносимо реална. Защото присъдата е издадена и на мен. И на моята жена. И на моят син.

Невъобразима смърт. Прекратяване на съществуването, нищо повече. Прекъсната въздишка. Изпарена мечта. Падане в мъглявото непространство и невреме. Аз няма да умра — просто никога няма да съм съществувал.

Или все пак ще остане нещо — моята личност, его, душа? Друг живот? Друга съдба?

Тогава не казах нищо такова. Но ако можех да опиша ледената бучка в корема си, щях да използвам именно тези думи.

На Шефа също му хрумна нещо подобно.

— Тогава имаме още две седмици и половина. Не бива да губим време. Да действаме.

Мрачно се усмихнах:

— Да хукнем да гоним книжката?

— Не — студено отвърна Шефът. — Имаме две насоки за работа. Първо, ти може и да грешиш. Твоите разсъждения може да са лъжлива следа, подхвърлена ни за да скрие истинското положение на нещата. Това трябва да се провери.

Второ, ти може да си прав, и тогава трябва някак да спрем тази книга, без да я преследваме с машина на времето. Ако има начин, длъжни сме да го намерим.

— Не искам да ви прекъсвам, но ако това е лъжлива следа, по нея може да тръгне само ненормален. Ами ако съм прав и е невъзможно да бъде спряна книгата?

— Тогава, младежо, през следващите две и половина седмици ще съм много зает. И теб съветвам същото. Така времето минава неусетно.

Шефът, както винаги, беше прав.

— Откъде ще започнем? — попитах аз.

— Преди всичко трябва да направим списък на онези, на които Тайуд е плащал от правителствения фонд.

— Защо?

— Помисли. Това е твоя работа. Тайуд не е знаел древногръцки — това е само предположение, до напълно обосновано. Значи преводът е правен от някой друг. Едва ли безплатно. И Тайуд най-вероятно не е платил от личните си средства — с неговата професорска заплата.

— Може би е мислил повече за секретността, отколкото за икономиите — предположих аз.

— Защо? Какъв смисъл има да се крие? Нима това е престъпление — да преведеш учебник по химия на гръцки? На кой ще му хрумне да търси заговор в това?

 

 

Трябваше ни половин час за да открием в графата „консултанти“ Майкрофт Джеймс Боулдър и да изясним, че в университета заема длъжността професор в катедрата по философия и че сред многобройните му постижения е и свободното владеене на древногръцки.

Забавно съвпадение — Шефът още не беше успял да си сложи шапката, когато вътрешния телетайп ни съобщи, че професор Боулдър вече два часа седи в приемната и настоява да го пуснат.

Шефът остави шапката си и отвори вратата пред професора.

Професор Майкрофт Джеймс Боулдър беше сив. Сиви очи, сиви коси, костюм в миши цвят, и най-главното — сиво от напрежение лице, изпъстрено с тънки бръчици.

— Вече три дена се опитвам да накарам някой да ме изслуша, сър — тихо каза той. — Не можах да стигна до някой по-нависоко от вас.

— И няма нужда — отвърна Шефът. — Какво желаете?

— Крайно необходимо е да поговоря с професор Тайуд.

— Знаете ли къде е той?

— Абсолютно съм убеден, че е задържан от правителството.

— Защо?

— Известно ми е, че той планираше експеримент, нарушаващ изискванията за секретност. Доколкото мога да съдя, събитията от последните дни свидетелстват, че секретността е била нарушена, откъдето естествено следва, че опитът е бил проведен. Интересува ме дали е бил проведен до край.

— Професор Боулдър — започна Шефът, — вие, доколкото зная, владеете древногръцки.

— Да — спокойно отвърна професора.

— И за сметка на правителството сте превели за професор Тайуд учебник по химия?

— Точно така, като законно привлечен консултант.

— Но това действие, имайки предвид обстоятелствата, е престъпление — съучастничество в престъплението на Тайуд.

— Извинете, а каква е връзката?

— Нима Тайуд не ви е разказал за пътешествието във времето… или както той го нарича — микротемпорално пренасяне?

— А! — Болдер се усмихна леко. — Значи ви е разказал?

— Не, не ни е разказал — отряза Шефът. — Тайуд е мъртъв.

— Какво!? Не ви вярвам.

— Почина от инсулт. Гледайте.

Шефът подаде на Боулдър една от снимките, направени тази нощ. Лицето на лежащия на пода Тайуд беше изкривено от гримаса, но това не пречеше на разпознаването.

Боулдър въздъхна така, сякаш изскърцаха спирачки. Той се взира в снимката цели три минути — засякох го по часовник.

— Къде е направена снимката? — попита той.

— В атомната електроцентрала.

— Значи е завършил експеримента си?

Шефът сви рамена:

— Не можем да разберем. Намерихме го вече мъртъв.

Свитите устни на Боулдър се обезцветиха.

— Това непременно трябва да се изясни. Ще се наложи да се събере комисия и, ако е нужно, да се направи повторен опит.

Шефът го погледна мълчаливо и посегна за цигара.

Никога досега ритуалът по запалването на цигара не му бе отнемал толкова време.

— Преди двайсет години — произнесе той, оставяйки безполезно димящата цигара, — Тайуд е написал статия в списание…

— А, това ли — устните на професора трепнаха — ви е дало ключа? Забравете го. Тайуд беше физик и нищо не разбираше от история или социология. Просто така, ученическа мечта и нищо повече.

— Значи вие смятате, че изпратеният учебник няма да доведе до Златен век на цивилизацията?

— Разбира се че не. Нима може да се предполага, че продуктът на две хилядолетия мъчителен труд може да се внедри в общество, което още не е готово за това? Или ви се струва, че великото откритие или изобретение се ражда готово в мозъка на гения и не е свързано с културната среда, в която живее този гений? Нютон е обявил своят закон за притеглянето двайсет години по-късно, отколкото е могъл, защото тогавашната оценка на радиуса на Земята се е отличавала от истинската с десет процента. Архимед едва не открил диференциалното смятане, но не успял, защото не е познавал арабските цифри, изобретени от някакъв неизвестен индус!

Ако говорим за това, самото съществуване на робството в древните Гърция и Рим означава, че машините не могат да привлекат внимание — трудът на робите е бил по-евтин и по-качествен. А от мъдреците очаквали, че няма да си губят времето с безсмислени практически приспособления. Дори Архимед, най-великият инженер в древността, е отказал да демонстрира своите технически постижения — само математическите абстракции. Когато един младеж попитал Платон каква е ползата от геометрията, го изгонили позорно от академията като подъл и низък тип.

Науката не лети напред — тя се придвижва пълзешком в направленията, в които я тласкат онези велики сили, които движат обществото и, от своя страна, се движат от нея. Великите хора стоят на раменете на културата, която ги е издигнала…

В този момент Шефът го прекъсна:

— По-добре ни разкажете каква е вашата роля в тази история. Ще повярваме на уверенията ви, че историята не може да се промени.

— Защо да не може? Може, но не е задължително. Разбирате ли, когато Тайуд за пръв път ме помоли за помощ — искаше да преведе на гръцки няколко изречения, — аз се съгласих само заради парите. Но професор Тайуд искаше преводът да бъде написан на ръка, върху пергамент; той настояваше да се използва само древногръцка терминология — езикът на Платон, както се изразяваше — дори и да ми се наложи малко да изкривя първоначалният смисъл на текста.

Това ме озадачи. Аз също намерих онази статия. Очевидният за вас извод направих доста късно — постиженията на съвременната наука се оказаха твърде невероятни за скромния философ. Но в края на краищата научих истината и разбрах колко инфантилни са представите на Тайуд за историята. Във всеки миг има двайсет милиона променливи и още не е създадена математическа теория — да я наречем психоистория, — която е способна да ги обхване всичките.

По-просто казано, всяка намеса в историята преди две хиляди години ще промени настоящето по непредсказуем начин.

— Като камъче, предизвикващо срутване — с измамно тих тон се поинтересува Шефът.

— Именно. Сега разбирате в какво положение се оказах. Размишлявах седмици наред и разбрах, че трябва да действам — и видях как.

Чу се басово ръмжене. Шефът скочи, блъсна стола си, заобиколи бюрото и стисна Боулдър за шията. Аз посегнах да ги разделя, но Шефът само махна с ръка. Той просто държеше професора за вратовръзката и Боулдер можеше да диша. Само побеляваше и през цялото време, докато Шефът говореше, дишаше много тихо.

— Да, виждам какво сте решили — говореше Шефът. — Знам, че на вас, побърканите философи ви се струва, че целият свят е лош, че си струва да хвърлим заровете и да видим какво ще се получи. Сигурно не ви интересува дали ще оживеете и дали някой ще узнае за вашата велика роля. Вие все пак се втурвате да творите. Искате да дадете втори шанс на Господа Бог.

Може би аз просто искам да живея — но този свят можеше да бъде и по-лош. Двайсет милиона пъти по-лош. Имало е един писател, Уайлдър, написал е пиеса „Зъбите на нашата кожа“. Може би сте я гледали. Същността й е в това, че човечеството непрекъснато се намира на косъм от гибелта си. Няма да ви обяснявам как едва не ни убил ледниковия период — за него не зная почти нищо. Няма да ви обяснявам как гърците са победили при Маратон, а арабите са загубили при Тур, за това, как монголите се върнали назад без бой — не съм историк.

Но си спомнете двайсти век. В първата световна война немците два пъти спират при Марн. Във втората световна война е имало Дюнкерк и немците някак са спрени в Москва и Сталинград. В последната война можехме да хвърляме атомни бомби, но не го направихме, защото в критичния момент беше постигнат Големият Компромис — и то само заради това, че генерал Брюс се е забавил в цейлонското летище и е получи заповедта лично. В течение на векове ние непрекъснато изтегляме щастливите билетчета — един след друг. За всяко несбъднато „ако“, способно да ни направи супермени, има по двайсет други, които могат да навлекат гибел на целия свят.

А вие залагате на този шанс, един от двайсет, и този залог е животът на Земята. И успяхте да заложите, защото Тайуд изпрати учебника си в миналото.

Шефът произнесе последната фраза през зъби, след което разтвори юмрук. Боулдър падна в креслото.

И се разсмя.

— Глупаци — горчиво промърмори той. — Да се доближат толкова близо до разгадката и така да сгрешат. Значи Тайуд все пак е изпратил книгата? Сигурни ли сте?

— Не е намиран учебник по химия на древногръцки — мрачно потвърди Шефът, — а милиони калории енергия са изчезнали. И това не изключва факта, че имаме само още две седмици и половина, за да… съжалите за решението си.

— Глупости. Моля ви, нека продължим без театрални сцени. Най-добре ме изслушайте и се опитайте да разберете. Двама древногръцки философи, Левкип и Демокрит, разработили атомната теория. Те смятали, че всичко се състои от атоми, неизменни и различни, чийто комбинации образуват различни вещества. Тази теория възникнала не в резултат на опити или наблюдения — тя се появила готова, разработена.

Римският поет Лукреций в своята „De Rerum Natura“ — „За природата на нещата“ — развил тази теория и изказал няколко удивително съвременни мисли.

Още в елинската епоха Херон построил парен двигател и едва не механизирал въоръжението. Този период понякога го наричат разкъсана техническа ера, която не е получила развитие, защото не е произхождала от социалната и културна среда, не се съчетавала с нея. Александрийската наука остава удивителен и необясним феномен.

Може да споменем и древноримската легенда за книгата на Сивила, съдържаща тайни знания, получени от самите богове…

Накратко, господа, макар че не мога да не се съглася с вас, че дори най-малките изменения в нималото могат да доведат до непредсказуеми последствия и предизвиканите от тях промени в настоящето едва ли ще ни зарадват, вие сте допуснали сериозна грешка в изводите си.

Защото ние вече живеем в света, в който учебник по химия на гръцки език е бил изпратен в миналото!

Ние преследвахме Черната Царица. Ако си спомните „Алиса в огледалния свят“, то в градината Черната Царица трябваше да бяга с всички сили, за да остане на едно място. Това се е случило и с нас. Тайуд е предполагал, че ще създаде нов свят, но преводът го правих аз, и се погрижих в него да влязат само онези откъси, които могат да обяснят получените неизвестно откъде откъси от знания в древността.

Единственото, което исках да постигна, е да останем там, откъдето започнахме.

 

 

Изминаха три седмици; после три месеца; после три години. Нищо не се случи. А когато нищо не се случва, няма и доказателства. Двамата с Шефа загубихме надежда да обясним случилото се и в края на краищата започнахме да се съмняваме във всичко.

Делото така и не беше закрито. Не можеше да обявим Боулдър за престъпник, без да го наречем спасител на човечеството, и обратното. Всички просто забравиха за него. А делото, така и останало неразрешено, го прибраха в папка, отбелязаха го с „?“ и го напъхаха в най-дълбокия подземен сейф във Вашингтон.

Шефът сега е голяма клечка във Вашингтон; аз ръководя местния отдел на Бюрото вместо него.

А Боулдър си остана професор в катедрата по философия. В университета е невъзможно да направиш кариера.

Бележки

[0] Всъщност заглавието е „Надбягването на Червената кралица“. Причината за грешката и друга преводаческа глупост — в следващата ми бележка под линия. Бел.Mandor.

[1] Това е вторият разказ в тези сборници, който свършва неочаквано на около една трета преди края. Тази липса обяснява и глупавата грешка с превода на заглавието. Непростима издателска небрежност! Текстът по-нататък е мой приблизителен превод, с дублиране на предишните два параграфа. Бел.Mandor

[2] Не следва от гореказаното (лат.).

[3] Римски свят (лат).

Край
Читателите на „Расата на червената кралица“ са прочели и: