Серия
Познатият космос
Оригинално заглавие
Wait It Out, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.20/1972 г.


На Плутон е нощ. Линията на хоризонта, рязка и отчетлива, пресича полето на моето зрение. По-долу от тази начупена линия е сиво-бялата пелена на снега, осветен от бледата светлина на звездите. Над нея е космическият мрак и космическият пламък на звездите. Зад неравната верига от назъбени планини звездите изплуват и единично, и на гроздове, и като цели сипеи от студени бели точки. Бавно, но забележимо те се движат — толкова забележимо, че неподвижният ми поглед може да долови това движение.

Тук нещо не е в ред. Периодът на завъртането на Плутон е голям — 6,39 дни. Времето очевидно е забавило за мене своя ход.

То би трябвало да спре съвсем.

Нима съм сбъркал?

Планетата е малка и поради това хоризонтът е близо. Той изглежда още по-близо, тъй като разстоянието тук не се закрива от воала на атмосферата. Два остри върха се впиват в звездния килим като зъбите на хищен звяр. В пространството между тях свети изненадващо ярка точка.

Откривам в нея Слънцето — макар то да не е диск, а като всяка друга бледа звезда. Слънцето свети като ледена искра между замръзналите върхове; то изпълзява иззад скалите и ме заслепява…

… Слънцето е изчезнало, звездната рисунка се е променила. Очевидно за известно време съм изгубил съзнание.

Не, нещо тук не е както трябва.

Нима съм се излъгал? Грешката няма да ме убие. Но може да ме накара да полудея…

Не чувствувам, че съм полудял. Всъщност не чувствувам нищо — нито болка, нито загуба, нито разкаяние, нито страх. Дори и съжаление. Само една мисъл: ето, това е история!

Сиво-бяло върху сиво-бяло: кацащата степен, тумбеста широка и конична, стои наполовина потънала в ледената равнина под нивото на очите ми. Аз стоя, гледам на изток и чакам.

Нека това ви послужи за урок: ето до какво води нежеланието да умреш.

Плутон не беше най-далечната планета — той престана да бъде такава през 1979 г., преди десет години. Сега Плутон е в перихелий и е толкова близо до Слънцето (и до Земята), колкото това въобще е възможно. Да не се използува подобна възможност би било глупаво.

И ето че ние полетяхме — Джеръм, Сам и аз — в надувен пластмасов балон с двигател на йонна тяга. В този балон ние прекарахме година и половина. След такова дълго съвместно съжителство без всякаква възможност да останем сами със себе си ние би трябвало да се мразим един друг. Но това не се случи. Психометриците добре подбират хората.

Да бихме могли да се уединим, макар и за няколко минути. Да бихме имали само някаква непредвидена от програмата работа. Новият свят би могъл да крие неизброимо число изненади. И нашата кацаща степен, тази метална вехтория, също би могла да крие такива. Вероятно никой от нас не разчиташе докрай на нашата „Нерва“.

Помислете си само. За далечни пътешествия в Космоса използуваме йонна тяга. Йонният двигател развива малки ускорения, но затова пък работи дълго — нашият например беше работил вече десетки години. Там, където гравитацията е много по-малка от земната, ние кацаме с помощта на сигурното химическо гориво; за да кацнем на Земята или на Венера, използуваме топлинната бариера и спиращото влияние на атмосферата, за да кацнем на газовите гиганти… но кой ли има желание да каца там?

На Плутон няма атмосфера. Химическите ракети бяха твърде тежки, за да ги мъкнем със себе си. За да се кацне на Плутон, е необходим високоманеврен атомен реактивен двигател. От типа на „Нерва“ с водородно гориво.

И ние го имахме. Само че не му вярвахме.

Джеръм Глас и аз се отправихме надолу, като оставихме Сами Грос в орбита. Как ругаеше той по този повод! Сами започна да ругае още при стартирането и продължи в същия дух цяла година и половина. Но някой трябваше да остане. Някой винаги трябва да остава на борда на завръщащия се на Земята апарат, за да отбелязва всички нередности, да поддържа връзка със Земята, да хвърли сеизмични бомби, които ще ни помогнат да решим последната тайна на Плутон.

Тази тайна ние по никакъв начин не можехме да разгадаем. Откъде Плутон е взел своята огромна маса? Планетата беше десет пъти по-тежка, отколкото й се полагаше. Готвехме се да решим въпроса с помощта на бомби — точно така, както през миналия век са изяснявали строежа на Земята. Тогава те изградили схема на разпространението на сеизмичните вълни през пластовете на нашата планета. Само че тези вълни имали естествен произход, например от избухването на Кракатау. На Плутон по-голяма полза щеше да има от сеизмичните бомби.

Между зъбите-върхове внезапно светна ярка звезда. Интересно е дали ще разкрият тази тайна, докато завърши моята вахта?…

… Небосводът трепна и замря, и…

Гледам на изток и моят поглед се плъзга по равнината, върху която спуснахме кацащата степен. Равнината и планините зад нея потъват като Атлантида — това е от звездите, които, като се издигат, създават илюзията, че ние непрекъснато се плъзгаме надолу, падайки в черното небе — Джеръм и аз, и зазиданият в ледовете кораб…

„Нерва“ се държеше великолепно. Няколко минути висяхме над равнината, за да си пробием път през пластовете от замръзнали газове и намерим опора за кацането. Летливите съединения се изпаряваха около нас и кипяха под нас, така че ние се спускахме в бледен белеещ се ореол от мъгла, породена от водородните пламъци.

В отвора на опорния пръстен се появи влажна черна повърхност. Спусках кораба бавно, бавно и ето че кацнахме.

Първия час използувахме, за да проверим системите и се приготвим за излизането. Кой да излезе пръв? Това не беше празен въпрос. Още дълги столетия Плутон ще бъде най-далечният форпост на Слънчевата система и славата на първия човек, стъпил върху Плутон, няма да помръкне навеки.

Жребият показа Джеръм. Монетата разреши спора ни: неговото име ще стои първо в учебниците по история. Помня усмивката, която можах да изстискам на лицето си; как бих искал да се усмихна сега. Измъквайки се през люка, той се смееше и шегуваше за сметка на мраморните паметници. В това може да се види иронията на съдбата.

Аз завинтвах шлема си, когато Джеръм започна да изригва в шлемофона ругатни. Забързано изпълних всички задължителни процедури и излязох навън.

Всичко стана ясно от пръв поглед.

Жвакащата под нашата кацаща степен черна кал представляваше мръсен лед, заледена вода, смесена с леки газове и скални пластове. Огънят, изригващ от двигателя, беше разтопил този лед. Скалните късове, замръзнали в него, бяха започнали да потъват и нашата кацаща степен също беше започнала да потъва, така че когато водата отново замръзна, тя обхвана корпуса над средната му линия. Нашата кацаща степен беше скована неподвижно в леда.

Разбира се, ние можехме да направим някои изследвания, преди да се заемем с освобождаването на кораба. Когато повикахме Сами, той ни предложи именно такъв план. Но Сами беше горе в апарата, който можеше да се върне на Земята, а ние бяхме долу и нашата кацаща степен беше замразена в леда на една чужда планета.

Обхвана ни страх. Ние не можехме да предприемем нищо, докато не се освободим — и двамата знаехме това.

Странно, защо не си спомням този страх.

Ние имахме възможности. Кацащата степен е приспособена за придвижване по Плутон и поради това вместо с опори тя е снабдена с пръстен. Половината мощност на двигателя превръщаше тази степен в кораб върху въздушна възглавница. Това е по-безопасно и икономично, отколкото да се правят скокове с помощта на реактивна тяга. Под пръстена като под камбана би трябвало да се запазят останките от изпарените газове, а това означаваше, че двигателят се намира в газовата ивица.

Ние можехме да разтопим леда около нашата „Нерва“ и да си отворим път.

Спомням си, че бяхме толкова внимателни, колкото могат да бъдат двама изплашени до смърт хора. Ние покачвахме температурата на двигателя мъчително бавно. По време на полет водородното гориво обтича реактора и го изстудява само; тук не беше така и затова в газовата ивица около двигателя настана ужасяващ студ. Той можеше да компенсира изкуственото изстудяване или… изведнъж стрелките сякаш побесняха. Под влияние на чудовищната разлика в температурата нещо излезе от строя. Джеръм вкара забавящите прътове, но това не даде никакъв резултат. Може би се бяха разтопили. Може би проводниците бяха излезли от строя, или пък в този леден свят резисторите се бяха превърнали в свръхпроводници. Може би самият реактор… — но сега това вече няма значение.

Странно, защо не си спомням този страх.

… Слънцето отново блесна…

Усещам тежка сънливост. Отново се разбуждам. Същите звезди се издигат като рояк над същите мрачни върхове.

Нещо тежко ме притиска. Усещам неговата тежест върху гърба и краката си. Какво е това? Защо то не ме плаши?

То пълзи около мене, прелива се и сякаш търси нещо. Прилича на огромна амеба, безформена и прозрачна, и в него се виждат някакви черни зърна. Външно изглежда приблизително колкото мене на тегло.

Живот на Плутон? Свръхтечлива течност? Хелий-11 с примеси от сложни молекули? Тогава за това чудовище ще бъде по-добре да се прибере някъде по-далеч, защото когато изгрее Слънцето, ще му е необходима сянка. На слънчевата страна на Плутон температурата е с цели 50° над нулата! Над абсолютната нула.

Не, върни се! Но то се отдалечава, преливайки като капка, и се скрива в ледения кратер. Нима моята мисъл го накара да си отиде? Не, разбира се, глупости. Вероятно не му е харесала миризмата ми. Колко ужасяващо бавно пълзи, ако аз действително забелязвам неговото движение! Виждам го със страничното си зрение, като безфокусно петно, което се спуска надолу към кацащата степен и мъничката застинала фигурка на първия човек, загинал на Плутон.

След аварията на двигателя един от нас трябваше да се спусне долу и да види колко големи са разрушенията. Някой трябваше със струята на раничния двигател да прогори тунел в леда и да пропълзи през него в кухината под опорния пръстен. Ние се мъчехме да не мислим за възможните усложнения. Все едно, че бяхме вече загинали. Този, който ще изпълзи под пръстена, ще загине абсолютно сигурно; какво от това? Смъртта си е смърт.

Не се чувствувам виновен: ако жребият би посочил мене вместо Джеръм, бих отишъл аз.

Двигателят изхвърли разтопените обломки на реактора направо върху ледените стенички на ивицата. Ние здравата бяхме затънали, по-точно бях затънал аз. Тъй като Джеръм, все едно че вече беше мъртъв. В газовата кухина владееше истински радиоактивен ад.

Влизайки в тунела, Джеръм тихо шепнеше проклятия, а като излезе, мълчеше — вероятно всички подходящи думи беше изразходвал предварително за по-дребните неприятности.

Спомням си, че плачех отчасти от мъка, отчасти от страх.

Помня, че се мъчех да говоря спокойно, независимо от сълзите. Джеръм не видя сълзите ми. Ако се досещаше, това си е негова работа. Описа ми положението и каза „Сбогом“, а след това прекрачи върху леда и махна шлема си. Мъгливо бяло облаче обкръжи главата му, но след това то избухна и падна върху леда като микроскопични снежинки.

Но всичко това ми се струва безкрайно далечно. Джеръм така си и стои там, като стиска в ръцете си шлема: паметник на самия себе си, на първия човек върху Плутон. Скреж е покрил лицето му.

Слънцето се издига. Надявам се, че тази амеба е успяла.

… Това е диво и невероятно. Слънцето за миг спря — ослепително бяла точка в правотата между двата върха-близнаци. След това се метна нагоре, а въртящият се небосвод трепна и замря. Ето защо не съм забелязал това по-рано! Това става толкова бързо!

Една чудовищна догадка… Ако щастието ми се е усмихнало, то би могло да се усмихне и на Джеръм. Нима…

Там горе беше Сами, но той не можеше да се спусне при нас. Аз не можех да се изкача при него. Системите за осигуряване на живота бяха в ред, но рано или късно бих замръзнал и останал без кислород.

Размайвах се около 30 часа, като събирах ледени образци и минерали и ги анализирах. Съобщавах данните на Сами по лазерния лъч, като му отправях възвишени прощални послания, изпитвайки жалост към самия себе си. Всеки път, когато се измъквах нагоре, преминавах край статуята на Джеръм. За труп, който още не е разкрасен от балсаматорите, той изглеждаше дяволски добре. Неговата замръзнала кожа изглеждаше съвсем като мраморна, а очите му бяха устремени към звездите с мъчителна скръб. Всеки път, минавайки край него, гадаех как ще изглеждам аз, когато дойде моят ред.

— Ти трябва да намериш кислородна жила — ми внушаваше Сами.

— Защо?

— За да оживееш! Рано или късно те ще изпратят спасителна експедиция и ти не трябва да се предаваш.

Вече се бях предал. Бях намерил кислород, но не такава жила, на която се надяваше Сами. Всичко на всичко само микроскопични жилчици кислород, смесен с други газове — като залеж златоносна руда в скални пластове. Жилките бяха слаби и пронизваха леда с твърде тънката си паяжина.

— Тогава използувай водата! Можеш да получиш кислород чрез електролиза!

Спасителният кораб ще долети обаче след години. Ще им се наложи да го строят отново, а освен това трябва и да преработят конструкцията на кацащата степен. За електролизата е необходима енергия, а за отопление също. Аз имах само акумулатори.

Рано или късно моите енергетични запаси ще свършат. Сами не разбираше това. Той беше в още по-голямо отчаяние от мене. Не бях изчерпал списъка на своите прощални послания — просто престанах да ги изпращам, тъй като те побъркваха Сами.

Очевидно твърде много съм минавал край статуята на Джеръм и ето че изведнъж надеждата дойде.

На Земята, на три милиарда мили оттук, в саркофази, потопени в течен азот, лежат половин милион трупа. Половин милион замразени хора чакат своето възкресение, чакат деня, когато лекарите ще се научат да ги размразяват без риск за живота, ще се научат да премахват онези нарушения, които предизвикват ледените кристалчета, пробиващи стеничките на клетките в техните мозъци и тела, ще се научат да лекуват болестите, които иначе биха ги убили.

Половин милион кретени? А какво им е оставало да направят? Те са умирали.

И аз умирам.

В пълен вакуум човек може да преживее някакви десетки части от секундата. Ако бърза, за това време той може да свали скафандъра си. Без неговата защита черната плутонова нощ за броени мигове ще изсмуче цялата топлина от моето тяло. И при 50 градуса над абсолютната нула аз ще стоя замразен и ще чакам второто пришествие — лекарите или господа бога.

… Слънцето блесна…

… И отново звезди. Гигантската амеба, на която вчера не се харесах, не се вижда никъде. А може би гледам не в тази посока, която трябва.

Би ми се искало тя да е успяла да се скрие.

Гледам на изток и моят поглед се плъзга по нагърчената равнина. Със страничното си зрение виждам кацащата степен — целичка и неподвижна.

Скафандърът е редом с мен върху леда. Стоя в сребристо одеяние върху върха на черната скала, неотлъчно и вечно гледайки към хоризонта. Успях да заема тази героична поза, преди студът да се докосне до мозъка ми. Лицето към изток, млади човече! Вярно е, че малко обърках посоките. Но парата от моето дишане закриваше тогава за мене света и правех всичко с безумна скорост.

Сега Сами Грос вероятно вече пътува обратно. Той ще им разкаже къде съм.

Звездите изплуват зад планинските върхове. Планинските върхове, вълнистата равнина, и Джеръм, и аз потъваме безкрайно в черното небе.

Моят труп ще бъде най-студеният за цялата човешка история. Дори преизпълнените с надежди мъртъвци на Земята се съхраняват всичко на всичко едва при температурата на течния азот. Това изглежда страшна горещина в сравнение с нощите на Плутон, през които 50-те градуса абсолютна дневна топлина се разпръскват в пространството.

Един свръхпроводник — ето какво съм аз. Всяка сутрин лъчите на Слънцето повишават температурата и ме изключват като най-обикновена машина. Но нощем мрежата на моите нерви се превръща в свръхпроводник. По нея протичат токове, протичат мисли, протичат усещания. Бавно, безумно бавно. 153-часовите денонощия на Плутон се свиват в някакви си 15 минути. При такова темпо аз вероятно ще дочакам.

Аз съм и статуя, и наблюдателен пункт. Няма нищо чудно, че нямам емоции. Но някои неща все пак усещам: тежестта, която ме натиска, болката в ушите, разпъващата сила на вакуума, която действува върху всеки квадратен милиметър на моето тяло. Моята кръв не кипи във вакуума, но вътре в леденото ми тяло е замразено напрежение и моите нерви непрекъснато ми говорят за това. Усещам как вятърът се плъзга по устните ми подобно на лек цигарен дим.

Ето до какво води нежеланието да умреш. Все пак ще бъде интересно, ако въпреки всичко дочакам!

Нима няма да ме намерят? Плутон не е голяма планета. Наистина, за да се загубиш, дори една малка планета е достатъчно голяма. Но нали тук е и кацащата степен.

Впрочем тя изглежда се е скрила под скрежа. Изпарените газове отново са се кондензирали върху тялото й. Сиво-бяло върху сиво-бяло: захарен купол върху неравен леден поднос. Мога да престоя тук цяла вечност, докато открият моя кораб сред безкрайната равнина.

Престани!

Отново Слънцето…

… Отново върху небето изгряват звездите. Същите тези съзвездия отново и отново изгряват на същите тези места. Грее ли в тялото на Джеръм такъв полуживот както в моето? Той би трябвало да се съблече. Господи, как бих искал да махна скрежа от очите му!

Поне да беше се върнало това свръхтечливо кълбо.

Проклятие! Колко е студено тук.

Край
Читателите на „Ще дочакам“ са прочели и: