Сюзън Кайл
Всичко, което блести (7)

Глава шеста

Останалите дни от седмицата отлетяха незабелязано. Коледа наближаваше и Айвъри по цял ден бе заета в компанията с подготовката на аксесоарите за предстоящото представяне на новата колекция през втората седмица на януари.

В четвъртък вечерта, когато се прибра от работа, тя запретна ръкави, почисти основно апартамента и направи торта. На следващия ден нямаше да има никакво време, а й се искаше да поднесе с кафето още нещо, освен сметаната, купена специално за случая. След това можеше да почерпи съседите и да занесе малко на Тим.

Петък дойде и отмина като насън. Айвъри работеше, без да осъзнава каква върши, а в мозъка й бушуваше истинска буря. Едва дочакала края на работното време, тя се втурна към къщи, забърса наново праха и с опънати нерви зачака да се появи гостът.

Удари осем, но Къри Келс все още го нямаше. Айвъри не смееше да твърди, че го познава добре, но беше сигурна, че той винаги идва навреме за срещите си. Изглеждаше толкова принципен и коректен. „Може би нещо се е случило?“ — мина й през ума. Не можеше да допусне, че Келс поема ангажименти и после просто забравя за тях. А може би хората от неговата класа не държаха на обещанията, дадени на дребни служители от компанията. В края на краищата, той също не я познаваше добре — бяха се срещали всичко на всичко три пъти…

Минаха десет минути. После петнайсет. Айвъри притеснено приглади полата на синята трикотажна рокля, която носеше — беше с дължина до средата на прасеца, а деколтето и маншетите — обточени с бяла дантела. Токчетата на обувките й бяха малко пообелени, но това почти не личеше. Знаеше, че не изглежда зле, но не бе убедена, че е типът жена, която би впечатлила Къри Келс. „А може би, той ще се срамува, да се появи с мен на публично място, особено с това парцаливо палто, което нося? Дали не е това причината, да предложи, да ме посети вкъщи, вместо да ме изведе някъде?“ За съжаление, палто можеше да си купи едва в началото на пролетта, когато започваха сезонните намаления и някое от по-елегантните палта можеше да слезе в нейната „ценова категория“. Но пък богат и влиятелен мъж като Къри Келс едва ли би се срещал с жена, която носи конфекция.

Некоректното му отношение накърняваше достойнството й, но Айвъри съзнаваше, че гордостта е лукс, който не може да си позволи, ако иска да достигне до висок пост в компанията. Ставаше дума за генералния директор, който на всичкото отгоре, бе и собственик на фирмата и искаше да види моделите й. И ако за него уговорката им беше маловажна, тя трябваше да преглътне обидата, поне докато откритото изразяване на чувствата не би представлявало заплаха за работното й място. Бе стигнала дотук с цената на много усилия и смяташе да принесе всички необходими жертви, които биха открили пътя й към върха.

Отново погледна малкия будилник на масичката до дивана. Осем и половина. Това бе най-тягостният половин час в живота й. Кафето в каничката вече бе променило цвета си и тя тъкмо стана да приготви ново, когато силно хлопане по входната врата разлюля сърцето й като камбана. Втурна се да отвори, препъвайки се в килима.

— Кой е?

Малко предпазливост не бе никак излишна в тези дни.

— Не се страхувай — отговори познат дълбок глас. — Отвори. Аз съм.

Усмивка заля лицето й, докато несръчно се опитваше да махне възможно най-бързо всички резета и вериги от прогнилата дървена врата. Най-после успя да я открехне. Той беше там — по-привлекателен от всякога, в тъмносин костюм, белоснежна риза и копринена вратовръзка.

Къри Келс се усмихна неловко забелязвайки щастието, изписано на лицето й. От своя страна, той също преценяваше външния й вид. Можеше да бъде хубава, ако имаше достатъчно средства да се облича по-добре. Сега не откри в Айвъри нищо от чертите на младата жена в бял сатен, която бе срещнал на партито.

— Един от съседите ми отвори външната врата, така че успях да те изненадам. Може ли да вляза или смяташ да стоим тук цяла нощ?

— О, извинете!

От притеснение ръцете й трепереха и доста се измъчи, докато свали последната верига, за да отвори вратата напълно.

Къри Келс влезе, следван от непознат мъж с елха в ръце. От изумление Айвъри не можа да продума нищо и просто гледаше как непознатият прекосява стаята и подпира дръвчето в ъгъла до прозореца. После той се обърна вежливо към Къри:

— Ще отида да заредя, сър, и ще ви чакам долу.

Айвъри, все още зашеметена, се приближи и погали зелените клонки.

— Това е елха!

— Така изглежда. — По устните на Келс играеше снизходителна усмивка. — Винаги ли реагираш по този начин? Като че ли не очакваш нищо от никого.

— Така е.

Тя погали отново дръвчето.

— Много е красиво, но наистина не биваше да си губите времето заради мен.

Келс се засмя, излезе от стаята и след малко се върна с две торби.

— Не знаех какво ще ти хареса и затова донесох най-различни неща. В тази има поставка.

Айвъри надникна в пликовете — бяха пълни с украшения за елхата. Имаше дори от онези, които се въртяха. Бе съзерцавала с часове в магазините.

Къри седеше на дивана и я наблюдаваше. Не бе изпитвал подобно чувство от години. Доставяше му удоволствие начинът, по който тя разглеждаше и се възхищаваше на всяка дреболия поотделно, като малко дете. Радостното й бърборене галеше като музика слуха му, след като стотици други по-изискани жени бяха посрещали подобни жестове с досада.

Айвъри седеше на пода сред куп хартии, без да я е грижа, че роклята й ще се изцапа. Вземаше с благоговение всяко крехко украшение в ръцете си и дълго му се любуваше. Внезапно тя вдигна очи и го погледна.

— Не знам какво да кажа. Нямам думи…

Сълзи задавиха гласа й, без да може да ги преглътне, и рукнаха по нежните й бузи.

— Никой… никога… не е правил подобно нещо за мен.

Айвъри си мислеше за всички минали Коледи, когато Марлийн бе отказвала да купят дори елха, камо ли украшения за нея.

Къри не бе очаквал, подаръкът му да предизвика такъв порой от емоции, и не бе съвсем сигурен как да реагира. Със своята неподозирана чувствителност тя го караше да се чувства по-силен, по-мъжествен.

— Това е само едно дръвче и няколко дрънкулки. — Опитваше се да говори безгрижно, прикривайки лекото смущение в гласа си. — Няма причина да се вълнуваш толкова.

Почувствала, че се държи детински, Айвъри се овладя. Изтри сълзите от лицето си и внимателно прибра всичко в пликовете.

— Благодаря. Това е много мило от ваша страна.

— Ти си ми купила подарък — напомни й той. — А аз не обичам да дължа нещо някому. Така че, винаги връщам услугите… или подаръците.

Думите му прозвучаха студено, почти враждебно. Айвъри трябваше да го запомни това и да не го поставя в подобна ситуация втори път.

Айвъри се изправи, без да поеме ръката, която той й подаде.

— Направила съм сладкиш и кафе — предложи тя, отбягвайки погледа му.

— Кафето — черно, ако обичаш. Съжалявам много, но мисля, че ще откажа сладкиша.

Айвъри не съжаляваше за труда си, хвърлен на вятъра. Имаше много приятели, с които можеше да подели тортата. Но парите за сметаната…

Къри използва паузата, докато тя наливаше кафето, да се огледа наоколо. Мебелировката беше мизерна и той внезапно осъзна, че Айвъри се е лишила от няколко часа сън, за да приготви сладкиша, тъй като в последните дни всички в компанията бяха затрупани с работа. Освен това, беше готов да се обзаложи, че сметаната е купена специално за него и съжали, че като първи глупак не се бе сетил по-рано за това. Стана и се приближи към нея в миниатюрната кухничка.

— Размислих. Ще си хапна малко торта и бих желал захар и сметана за кафето.

Лицето й засия. Беше прав в предположението си, че всичко това е заради него. Жестът й го трогна и Келс се зарече един ден да й се реваншира. Усмихна се, когато тя извади тортата от хладилника.

— Изглежда страхотно. Тази глазура наистина ме изкушава.

Айвъри поднесе кафето, захарта и сметаната в керамични съдове — единствените, които можеше да си позволи.

— Истинска сметана! — възкликна Къри Келс. — Обикновено пия кафето си черно, но по принцип, никога не се отказвам от малко сметана, ако има.

— Не знаех как го предпочитате.

Той я погледна в очите.

— Следващия път ще знаеш, нали?

Произнесе го доста многозначително. „Дали иска да каже, че ще дойде пак?“ — обнадежди се Айвъри.

Тя му подаде парче торта и двамата се върнаха в дневната да изпият кафето си. Айвъри се чувстваше малко неловко, заради мизерната обстановка и се извини:

— Сигурно сте свикнал на по-добро обслужване, но бюджетът ми все още не позволява сребро и кристал.

Той я погледна любопитно и се усмихна разбиращо.

— Когато бях малък, живеехме с още едно семейство в стая, не по-голяма от тази. — Изненадата, изписана на лицето й, го развесели и Келс продължи: — Имаше плъхове, големи като котаци, а хлебарките можеха да преместят вилица. Аз имах само един чифт дънки, които събувах само, когато мама ги переше в обществената пералня, едни обувки, в които подлагах картон през зимата, и две избелели ризи, останали от чичо ми.

Огледа се наоколо и добави:

— Ти си късметлийка — цялото това пространство е само за теб.

Айвъри избухна в смях, но когато среща въпроса в очите му, се овладя.

— Съжалявам. Като видях къде живеете, си помислих, че сигурно ще се ужасите при вида на апартамента ми.

Къри отпи от кафето си и кимна със задоволство.

— Превъзходно е. Повечето хора смятат, че кафето трябва да има вкус на оцветена топла вода.

— Не исках да е толкова силно, но го варих преди повече от половин час.

— Имах служебна вечеря. — Обясни Къри. — Съществуваше реална опасност, да се провали една голяма сделка. В крайна сметка, успях да убедя другата страна във взаимната изгода, но не можах да се измъкна по-рано. После се отбих да купя елхата и закъснях.

— О, няма нищо.

— Естествено, че има. Аз държа на добрите маниери и не забравям уговорките си.

— Не съм и помисляла подобно нещо. — Айвъри отново погледна към прозореца и добави замислено: — Толкова отдавна не съм имала елха за Коледа…

— Това ме изненадва. Мислех, че всички хора имат.

Тя си спомни скалъпената история за богато семейство и добро социално положение и се опита да замаже нещата.

— Ами, ние пътувахме много. Беше безсмислено да украсяваме елха, след като няма никой вкъщи да й се радва.

— Разбирам.

Но Къри все още не можеше да разбере емоционалния й изблик заради подаръка му. Странно беше, млада жена от заможно семейство да посрещне с такова вълнение един дребен жест от негова страна. Това би било по-естествено, ако семейството й е било бедно и никога не е имала възможността да се радва на истинска елха и украшения. „Но ако са пътували много… Може би новото усещане, да посрещнеш Коледа у дома, е причината за сълзите й?“ — помисли си.

— Откъде си? — погледна я изпитателно. — Говориш без акцент.

— От… от Луизиана, Батон Руж — усмихна се Айвъри и сама повярва на поредната опашата лъжа. — Майка ми е от френски род, а баща ми е англичанин. Някога, след Гражданската война, семейството ни е притежавало едни от най-големите плантации в щата.

— Значи семейството ти е богато?

— О, да! И сега мога да имам почти всичко, но за мен е много важно, да докажа на майка си… — Тя прехапа устни и се поправи: — … на близките си, че мога да се справя и сама. Искам със собствени сили да си създам име и положение.

— И пари за един ролс, и малко диаманти?

Айвъри не усети иронията в гласа му.

— Точно така.

— Освен майка ти, имаш ли други роднини?

Тя пребледня и отпи от кафето си, за да спечели време и да се овладее.

— Майка ми?

— Каза ми, че тя постоянно пътува в Европа. Но не живее там, нали?

— Разбира се, че не. Живее в Батон Руж.

— Не си много словоохотлива, когато говориш за себе си.

— Не съм свикнала. Никой не се е интересувал особено от мен. — Айвъри побърза да смени темата: — По-скоро бих желала да знам нещо повече за вас.

Единственото му око малко се присви, докато изучаваше внимателно пламналото й лице.

— Не е необходимо да знам всички подробности от живота ти и няма да любопитствам. С мен си в безопасност. И това не е нещо, което казвам просто така. Преди много години, когато бях млад, се мислех за донжуан и гледах на жените като на лесна плячка — днес съм тук, утре ме няма. Но сега е различно и не се опитвам да прелъстявам всяка жена, която срещна. Това успокоява ли те?

— По-скоро ме обижда.

Къри Келс се разсмя. От погледа му не бяха убягнали изваяните форми на тялото й, нито деликатните черти на лицето й.

— Е, това не беше съвсем вярно — призна той. — Възможността ме изкушава много, но ти си извън „черния“ ми списък.

— Защото работя в компанията?

Той стана сериозен.

— Заради това и от друга страна, въпреки че произхождаш от богато семейство, ти не си достатъчно изискана. Искам да кажа, че нямаш необходимия опит в светския живот.

Айвъри пребледня. Разбрал, че той е причината за това, Къри продължи нежно, опитвайки се да я успокои:

— Ти наистина си доста незряла за възрастта си, а аз не обичам да се възползвам от подобни ситуации. Освен това, в момента целият ми личен живот е посветен на майка ми и нямам нито силите, нито емоционалната нагласа за любовни афери. Тя има право да бъде на първо място поне веднъж в живота си.

Айвъри слушаше внимателно, без да откъсва очи от лицето му. Беше й странно, че се чувства толкова спокойна и освободена с него.

— Какво мислиш толкова напрегнато? — попита Келс.

— Че сте красив.

Смехът му я смути.

— Не биваше да казвам това. Имах предвид, че сте невероятно привлекателен.

Усмивката му се стопи и на лицето му се изписа цинично изражение. Бе чувал това хиляди пъти от жени, които искаха нещо от него, а с напредването на годините бе станал доста мнителен в това отношение.

— Така ли мислиш?

— Превръзката на окото не ви загрозява. С нея просто изглеждате опасен.

Трудно й беше, да прецени по лицето му какво точно изпитва той в момента. „Дали не се ядоса?“

— Ако я сваля, сигурно ще припаднеш.

Айвъри разбра. Той страдаше и изпитваше болезнен срам от своя недъг. Може би другите жени, които познаваше бяха реагирали с отвращение. Но в живота си, колкото и кратък да бе той, тя бе виждала и по-страшни неща от едно избито око. Затова спокойно постави ръце в скута си и му отговори твърдо:

— Така ли мислите? Бихме могли да проверим.

Това го вбеси окончателно и Келс с рязко движение свали превръзката от окото си.

— Щом искаш. Ето, злорадствай.

Лицето на Айвъри не трепна. За негова изненада, тя се приближи и пръстите й нежно докоснаха затворения клепач, като преди това се задържаха за малко върху бузата му. Келс не помръдна. Не се опита да спре ръката й. Съдейки по дълбочината на отдавна зарасналата рана, Айвъри реши, че под клепача сега сигурно има стъклено око. Къри потрепери и тя тихичко попита:

— Как се случи? Или предпочитате да не говорим за това?

Той стисна зъби. Извън семейството му, Айвъри бе първият човек, който не се бе отдръпнал в погнуса при тази гледка. Буря от чувства забушува в душата му, когато прекрасните й пръсти докоснаха противния белег.

— Бой с ножове. — Гласът му беше напрегнат. — Когато бях юноша.

— Обзалагам се, че другият е изглеждал много по-зле.

— Определено.

Показалецът й погали гъстите черни мигли над пострадалото око. Клепачът му трепна леко.

— Можете ли да го отворите?

— Не е стъклено. Нямам изкуствено око, защото ми е неудобно да го нося.

Айвъри се усмихна.

— Разбирам.

Къри си пое дълбоко въздух и бавно повдигна клепача. Гледката наистина беше ужасна и той с право се притесняваше. Айвъри почувства жестоката болка, която го измъчваше. Не физическата болка от обезобразената плът, а душевната, която никога нямаше да стихне. Все пак усмивката не слизаше от устните й.

— Знаете ли, не е толкова зле. Спокойно бихте могъл да зарежете превръзката.

Келс й отговори троснато:

— Хората ще ме зяпат постоянно.

— Естествено, като приличате на италианска кинозвезда.

Единствената му реакция беше недоверчиво повдигане на веждите.

— Изобщо не е толкова грозно. Един от любимите ми актьори има стъклено око и ако не знаеш, никога не би могъл да го различиш от истинското. Сигурно и вие бихте могъл да свикнете с него, ако се опитате.

— Белезите са грозни.

Той беше наистина раздразнен и Айвъри реши да обърне разговора на шега.

— А вие не бихте си направил пластична операция, защото тогава няма да имате повод да се перчите като пират с тази превръзка.

— Върви по дяволите.

Тя изобщо не разбра какво става. За част от секундата Къри я сграбчи в скута си, а устните му жадно се впиха в нейните, преди да успее да протестира. Така или иначе подобни опити биха били безсмислени, защото неговата страст като че ли се преля в тялото й. Нито за момент Айвъри не се почувства застрашена или оскърбена. Всъщност реакцията й учуди и самата нея. Отпусна се покорно в прегръдките му, а пръстите й се заровиха в буйната му чуплива коса. Целувката му имаше вкус на кафе. Беше страстна и възбуждаща. Айвъри почувства ръката му на тила си, която наклони главата й под удобен за него ъгъл. Другата с ужасяваща увереност се плъзна към гърдите й.

Тя леко потрепери и Къри я погледна. Единственото му око изпепеляваше с погледа си пламналото й лице.

— Онази нощ май не ти казах, че имаш вкус на девица.

Ръката му отново потърси бюста й, но Айвъри се вкопчи с всички сили в нея.

Къри отново я погледна — без похот, без насмешка и промърмори:

— Съвсем зелена, а?

— Моля ти се…

— Ти си ужасно старомодна. Повечето жени нямат търпение да се съблекат пред мен.

Вбесена от намека му, Айвъри изблъска ръката му. Къри не настоя.

— Аз не съм като повечето жени.

— Забелязах.

Той я погали бавно по лицето, но този път целта му не беше да я възбужда.

— Имала си неприятни изживявания. Толкова страшно ли беше, че не желаеш да бъдеш повече жена?

Непринудената нотка в гласа му й действаше успокояващо. Напрежението се стопи и Айвъри отново владееше нервите си.

— Може би не чак толкова. Изплаших се много, макар че тогава бях малка и нищо не разбирах. Но интимността, така или иначе, носи рискове и старомодното ми възпитание няма нищо общо с това.

Изражението на лицето му беше толкова странно, че тя се изчерви.

— Не е смешно!

— Не ти се смея. — Келс приглади разрошените й къдрици. — Аз съм на трийсет и седем години и все съм понаучил някои неща. Винаги, абсолютно винаги, вземам предпазни мерки, когато съм с жена. Но мога да те уверя, че не страдам от никакви венерически болести, които мога да ти предам. Освен, може би, някой грип през зимата.

Макар че последните думи прозвучаха като шега, усмивката бе изчезнала от устните му.

— Ако се любехме, непременно щях да използвам презерватив. Или щях да настоявам ти да използваш нещо. Или най-вероятно, и двете. Не бих искал някоя жена да забременее по моя вина.

Той съзнателно пропусна думата „отново“. Нямаше защо да разкрива душата си пред нея. Поне засега…

Разпаленият му тон бе доста озадачаващ за Айвъри и тя се опита да опипа почвата.

— Искаш да кажеш, без брак? — дори не бе усетила, кога бе преминала на „ти“.

— Искам да кажа „изобщо“ — тросна се той. — Не желая деца.

Айвъри се замисли дали това не беше заради умствено изостаналия му брат. Дали страхът от някоя генетична обремененост не го караше да говори така? Не го познаваше дотолкова, че да може да си позволи да любопитства, но разбираше чувствата му. Детството можеше да бъде и нещо ужасно. Тя самата не бе съвсем сигурна, дали иска дете. Споменът за нейното детство я караше да се отнася с предубеждение към всякакъв вид семеен живот. Това, което бе видяла при родителите си, беше твърде далеч от представата за семейна идилия.

Къри докосна нежно устните й.

— Какво има?

— Мислех си, че не искам да се омъжвам.

— Защо?

Тя се размърда неспокойно.

— Не мога да ти кажа.

— Значи и двамата си имаме тайни.

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. После отново се усмихна.

— А би ли желала да имаш любовник някой ден?

— Да, сигурно. Но…

— Какво „но“?

— Нито един мъж, освен теб, не ме е карал да се чувствам така.

След това недвусмислено признание, Къри трябваше да си поеме дълбоко въздух, за да се овладее. После я целуна толкова нежно, че чак я полазиха тръпки.

— Когато се почувстваш готова за това, можеш да ми кажеш.

Сега беше неин ред да въздъхне.

— И да съм една от многото?

— Никога.

Гледаше я право в очите, без да мигне.

— Ако ти ме допуснеш в живота си, другите жени ще престанат да съществуват за мен. Ще бъдеш ти и само ти.

— Колкото и да продължи това?

Той се замисли.

— Не знам, дали е правилно да се обвързвам с момиче, или по-скоро с дете като теб. Но може да продължи дълго.

Много дълго.

— Ти не би искал да имаш нищо общо с жена като мен — рече Айвъри унило.

— Защо не?

Смелостта отново й изневери. Обърка се и изтърси:

— Аз съм нищо в света на модата.

А искаше да му разкаже за мизерията, сред която бе израснала, за страданията и униженията, които с години бе понасяла заради майка си, алчна за алкохол и пари. Но се страхуваше.

— Тогава първо ще се постараем, да си изградиш име и авторитет. Да бъдеш богата и известна дизайнерка. Не е ли това, което искаш?

— Повече от всичко — призна тя.

— Чудесно.

Къри Келс внимателно я пусна да стане от скута му и отново се облегна назад, оставяйки я напълно зашеметена от това светкавично превъплъщение от потенциален любовник в работодател.

— Дай сега, да видим тези нови модели.