Сюзън Кайл
Всичко, което блести (13)

Глава дванадесета

Когато Къри дойде да я вземе точно в шест, остана изумен от външния й вид. Поколеба се на вратата и тя, обезпокоена, че нещо не е наред каза:

— Това е един от моделите, които проектирах за новата колекция вечерно облекло. Ако не ти харесва, ще облека нещо друго.

— Остани с него. — Гласът му бе пресипнал от вълнение. — Изглеждаш страхотно.

Лицето на Айвъри засия.

— Благодаря.

— Така няма нужда да обяснявам на майка ми, защо съм те взел на работа. Тя ще може да се убеди с очите си, колко си добра като дизайнер.

Айвъри взе чантата си и новото копринено сако, което бе купила от магазина на „Сакс“ на Пето авеню, и приглади ръбовете на костюма си.

— Радвам се, че го харесваш. Мисля, че стана сполучлив.

— Прекрасен е.

Тя заключи вратата и се обърна към него. Къри взе сакото от ръцете й и много нежно го наметна върху раменете й. Изражението на лицето му бе сериозно, почти тържествено, а погледът му несъзнателно се задържа върху дълбоката извивка на деколтето й, което загадъчно откриваше приятната заобленост на гърдите й.

— Какво мислиш? Или не бива да питам?

Къри я погледна в очите. Чувствата, изписани върху лицето му бяха сложни и объркани.

— Толкова си млада…

Айвъри се усмихна.

— Това ли е всичко?

— Дели ни почти едно цяло поколение.

— Ти си един страхотен старец — подразни го тя, повдигайки се на пръсти, за да го целуне, — висок, секси и много привлекателен.

— Говоря сериозно.

— Тази вечер няма да ти позволя да бъдеш сериозен. Аз те обичам, а любовта не се интересува от посивелите слепоочия, бръчките или пък другите недостатъци. Тя дори не ги забелязва.

— Но това не е реалистично!

— Забелязал ли си, че носът ми е крив, а едното ми ухо е по-ниско от другото?

Къри я погледна учудено.

— Не.

— Ето, виждаш ли?

— И какво, според теб, означава това?

Очите й преливаха от нескрито обожание.

— Че ме обичаш, разбира се!

— Аха, значи това било?

Айвъри се засмя щастливо и се сгуши в прегръдките му.

— Малко съм нервна. Боя се, че майка ти може да не ме хареса. Нали ми каза, че смятала, че съм тръгнала на лов за парите ти.

Без да я изпуска от ръцете си, Къри я поведе към стълбите и я успокои:

— Вече не мисли така. Сигурен съм, че ще остане възхитена, когато те види.

 

 

Тереза Келс лежеше в луксозната си спалня, където бе монтирано болнично легло. Приличаше на Къри, но бе бледа и слаба, а лицето й изглеждаше по-издължено от болестта. Косата й бе напълно бяла и доста пооредяла от дългото лечение с химикали. Апаратът за изкуствено дишане недвусмислено говореше, колко тежко бе състоянието й.

Когато Къри й представи Айвъри, единствено в очите й, черни и проницателни като неговите, гореше искрата на живота. Сърцето на Айвъри замря, когато Тереза Келс се вгледа изпитателно в нея, но скоро, като чрез магия, в очите на старата жена се появи неподозирана топлота и нежност.

— Не — проговори тя, макар че това очевидно й причиняваше непоносима болка, — ти не си такава, за каквато те мислех.

Подаде ръката си и Айвъри я пое, като я задържа за известно време в своята.

— Ти си Айвъри, нали?

— Да, а вие сте мама.

Тереза Келс се разсмя, но кашлицата я задави и разтърси, изкривявайки лицето й от болка. Тя отпрати сестрата и се отпусна обратно върху купчината възглавници, поставяйки отново кислородната маска върху лицето си, без да изпуска ръката на Айвъри.

— Това е част от болестта — каза, когато се поуспокои. — Тези дни не дишам добре, така че няма да можем да си поговорим повече.

Айвъри седна на леглото й.

— Знам. Не се притеснявайте, всичко е наред — рече й нежно.

Може би сестрата нямаше да одобри това, но не й пукаше. Бе слушала много за Мама Тереза от Къри. Тази жена бе дала всичко от себе си за доброто на децата си и това я трогваше, тъй като, откакто се помнеше, собствената й майка не бе за нея нищо друго, освен едно безкрайно мъчение.

— Ти ли си проектирала този костюм? — попита Тереза, докосвайки ефирната материя.

— Да. Харесва ли ви?

— Прекрасен е. Бих искала да имам и аз такъв.

— Няма проблеми — усмихна се Айвъри. — За кога го искате?

Очите на старицата не слизаха от младото й, красиво лице.

— О, скъпа — каза тя ласкаво, — как бих искала да те имаше и по-рано.

Клепачите й се притвориха.

— Толкова неща в живота идват прекалено късно. — Тереза си пое дъх с усилие и отново я погледна. — Обичаш ли сина ми?

Айвъри и Къри се спогледаха. По лицето му личеше, че знае какви са нейните чувства.

— О, да. С цялото си сърце и дори повече.

Тереза кимна.

— Обясни му тогава, моля те, че не е опасно, да се правят бебета — прошепна тя. — Той се бои, защото първата му жена почина при раждане.

— Знам. Къри ми каза. Но вече не страхува от това.

— Казал ти е?

Тереза потърси погледа му и той кимна в знак на съгласие.

— Тогава сигурно наистина те обича. Никога досега не е говорил за това.

— Аз обичам децата — продължи Айвъри, — може би защото бях сама.

— Къри ми каза. — Говоренето все повече затрудняваше старата жена. — Каза ми, че си от богато семейство. Дано не те притеснява това, че ние някога бяхме много бедни.

— Разбира се, че не ме притеснява.

Нескритата гордост в гласа на Тереза Келс накара Айвъри да се срамува от себе си. Искаше й се да разкаже истината пред тази любеща майка, да разкрие сърцето си и да сподели всичките си страхове и тревоги. Тереза бе жена, която би приела подобно самопризнание с открито сърце и нямаше да започне да я обвинява. През целия си живот Айвъри бе копняла за такава всеотдайна обич, но така и не бе я получила от Марлийн. Сълзи изпълниха очите й и тя сведе поглед, за да ги скрие.

— Не бива да ни съжаляваш. — Тереза изтълкува погрешно реакцията й и погали изящната й ръка. — Виж какво постигна синът ми с латиноамериканската си гордост, а и дъщеря ми успя в живота. Бедността невинаги е непреодолим порок. Понякога тя е стимулът, който кара хората да се борят за по-добър живот, трън в петата, който не ти дава покой, докато не се избавиш от него.

Айвъри бе впечатлена.

— Това е много оригинална мисъл.

— Мама е истинска енциклопедия на подобни изрази — обади се Къри. — Тя винаги има последната дума.

— Със син като теб това е задължително. — Тереза размаха заканително пръст към него. — Винаги е толкова поривист и прибързан. Избухва и говори неща, за които после горчиво съжалява. Внимавай — предупреди го тя, — някой ден тази импулсивност може да се превърне в сериозен недостатък.

В отговор Къри се усмихна иронично.

— Странно, от кого ли съм я наследил?

Айвъри слушаше с интерес словесния им двубой, но забеляза, че старата жена е изтощена и отсече:

— Достатъчно. Край на мача.

— Довел си ми умиротворителка — промърмори Тереза Келс и се усмихна. — Сега вече имам всичко, което съм желала на този свят. Наистина е прекрасна. Заведи я някъде и се забавлявайте. — Тя се настани удобно сред възглавниците, струпани зад гърба й. — Аз смятам да поспя.

Влезе сестрата за поредното снемане на клиничната картина на болната. Къри я погледна въпросително и тя кимна.

— От наркотика е. Унася я много бързо, но точно сега не чувства почти никаква болка.

— Докога?

Сестрата сви рамене.

— Безсмислено е да гадаем.

— Одри идва ли днес?

— Не можа да дойде веднага след работа, защото трябваше да отиде със съпруга си на някакъв банкет. Каза, че ще намине след вечеря, и съжалява, че няма да може да се запознае с Айвъри.

— Благодаря ти. Знаеш къде да ме намериш ако има нужда?

— Да. Приятна вечер!

— Всичко хубаво!

Къри хвана Айвъри за ръка и я преведе през луксозния лабиринт на жилището до асансьора, като през цялото време не отрони нито дума. Сякаш съзнанието му витаеше някъде вън от него, далеч в миналото, където всичко бе толкова различно.

Когато най-после слязоха на първия етаж, Айвъри предпазливо се обади:

— Можеш да ме заведеш вкъщи ако предпочиташ да си сам.

Той се обърна към нея и се взря в очите й.

— Тя умира.

— Знам и много съжалявам за нея.

Разстоянието, делящо ги един от друг, не бе повече от стъпка. Вратите на асансьора бяха все още затворени и Къри натисна бутона. Не я бе докосвал, но Айвъри чувстваше изгарящата близост на тялото му, вдъхваше възбуждащия му мъжки аромат, който разпалваше въображението й.

— Остани при мен тази нощ…

С нетърпелив жест Къри я прекъсна.

— Не. Не е заради секса. Просто искам да те държа в прегръдките си цяла нощ.

Тя взе ръката му и се сгуши до него.

— Мисля, че с това мога да се справя.

— Хареса ли ти майка ми?

— Много. Тя е от онзи тип хора, които дават всичко от себе си, без да искат нищо в замяна. — Лицето на Айвъри се промени, придобивайки напрегнато и уплашено изражение. — Нямаш представа, колко рядко се срещат такива.

Споменът за нейното собствено семейство я разстрои и тя не можа да прикрие мъката в гласа си. Почувствал това, Къри я прегърна, като че ли искаше да я предпази от самата нея.

— Знаеш ли, искам да те питам нещо. Мисля, че досега в живота си не си изпитвала истинска любов, въпреки че нищо не ти е липсвало. Вярно ли е?

Айвъри сви рамене.

— Може би. Но, от друга страна, не може да ти липсва нещо, което не познаваш.

Той я притисна още по-силно към себе си.

— Но сега вече я познаваш, нали?

Ароматът, който излъчваше тялото му я опияняваше и Айвъри осъзна, че любовта най-после я събужда от дългогодишния кошмар, в който бе живяла. Кимна с усмивка.

— Да, вече я познавам, ти също.

И двамата бяха уморени. Седмицата бе много тежка, а освен напрежението в работата, Къри се съсипваше и от постоянните грижи за Тереза Келс, чието състояние все повече се влошаваше.

Изпиха заедно по едно питие и после, без да бърза, той я съблече и нежно я сложи да си легне. Загаси лампите и се сгуши до нея като малко дете. Трогната от неподправеното му страдание, Айвъри обви главата му с ръце и прошепна още веднъж:

— Толкова съжалявам.

Къри въздъхна тежко.

— О, querida, защо трябва да ни напускат хората, които най-много обичаме?

— Аз ще бъда винаги до теб. Няма да си сам.

Къри погали нежно русите й къдрици, разпилени по възглавницата.

— Аз също — каза тържествено той. — Ще те обичам до края на живота си.