Включено в книгата
Оригинално заглавие
All That Glitters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 54 гласа)
Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Всичко, което блести

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

САЩ. Първо издание

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-374-9


Пролог

Яркото слънце сипеше горещите си лъчи над малкия град Хармъни, Тексас. Айвъри Кийн току-що бе подстригала косата си и русите й къдрици отразяваха светлината в златисто, подчертавайки приятното излъчване на лицето й.

Марлийн стоеше на разкривената веранда и я гледаше. Безупречната кожа на дъщеря й и красивите тъжни сиви очи й напомняха колко е остаряла, като засилваха омразата към собственото й дете. Пое жадно дим от цигарата си. Евтината козметика не можеше да прикрие многобройните бръчици около силно начервените й устни, причинени от дълги години пушене.

„Ако Айвъри бе приела работата като манекенка, парите щяха да стигат и за маркови коректори, но глупачката за първи път в живота си се заинати и реши да кандидатства в школата по моден дизайн в Хюстън… И на всичкото отгоре, я приеха“ — мислеше си мрачно.

— Завърши училище преди две години. Всички там ще са по-млади от теб. — Надеждата, че Айвъри ще размисли в последния момент все още не бе я напуснала. — Не можеш една маса да подредиш, да не говорим, че нямаш никакви обноски.

— Ще се науча. Не съм толкова тъпа. — Типично по южняшки Айвъри леко провлачваше думите.

„Ще трябва да науча всичко, на което ти не си ме научила.“ Мислите се рояха в главата й, докато стоеше пред къщата и чакаше съседа, който щеше да я откара до автобусната спирка. Майка й никога не бе изтрезнявала достатъчно, за да я научи на нещо друго, освен да носи бутилки и чаши, и да слугува на любовниците й. Въпреки жегата, студени тръпки полазиха по гърба на Айвъри и тя отправи безгласна молба към съседа: „Моля ти се, идвай по-бързо, докато не е намерила начин да ме спре“.

— Нямаш никакви прилични дрехи. — Майка й продължаваше да нарежда от верандата, издокарана в някакъв моден парцал — подарък от последния й обожател.

Айвъри сама бе ушила своята памучна рокля и, макар че беше евтина, моделът бе оригинален, а изработката съвсем прилична.

„Малката наистина може да шие, но дявол знае, защо си е наумила, че притежава талант и достатъчно индивидуалност, за да стане моделиер.“ Тази мисъл изведнъж развесели Марлийн. Знаеше, че на младини и тя би постъпила така, стига да можеше да шие и да не се страхуваше толкова, че всеки божи ден ще се пребива от работа.

Слабичките ръце на Айвъри се вкопчиха още по-здраво в ожуления куфар.

— Ще се справя! Мога да работя.

Всъщност, откакто бе станала достатъчно голяма, за да може да се труди, майка й бе положила всички усилия, тя да не скучае. Иронията в гласа й, обаче, изобщо не стигна до съзнанието на Марлийн. Беше рано сутринта, вече бе поела първата си доза джин и, общо взето, в момента се чувстваше прекрасно.

— И да ми пращаш пари! Предполагам, няма да ти е приятно, съседите да научат, как ме оставяш да умра от глад.

Айвъри искаше да я попита как изобщо би могла да я злепостави повече пред хората в града, но избавлението беше толкова близо, че едва ли си струваше, да започва спор точно в този момент.

— Ще се върнеш — добави Марлийн самодоволно, изпускайки облак цигарен дим, — без мен си заникъде.

Айвъри стисна зъби. „Този път няма да се хвана!“ Вече бе на двадесет години и бе успяла да завърши гимназия, въпреки че ходеше на работа, и въпреки пристрастеността на майка й към алкохола. Опитваше се да я разбере, да й помогне, да се справи с проблема, но не успя. Освен това, се случиха неща, които трудно би могла да й прости, камо ли да ги забрави. Накрая реши да послуша съвета на домашния лекар и да напусне Хармъни, преди Марлийн да е съсипала и нейния живот. Не се гордееше, че си тръгва от единствения близък човек, който имаше, но от друга страна, влиянието на майка й бе твърде силно, за да наложи собствената си воля. Трябваше да се махне, докато бе възможно, и ако завършеше успешно курса за моделиери, с упорит труд сигурно щеше да намери начин, да се измъкне от мизерията, белязала целия й живот.

Погледът й се зарея в далечината и в мислите й оживяха ученическите дни. Спомни си съучениците, които й се присмиваха и я подиграваха за дрехите, за порутената им къща, за баща й, който бе неграмотен изполичар. Всички знаеха, че Марлийн се е омъжила за него, защото е забременяла на четиринадесет години, и това се отразяваше и на отношението им към Айвъри. Малко след смъртта на баща й, майка й бе станала любовница на един от най-богатите мъже в града и още тогава бе набедила Айвъри за безсрамна малка крадла. Парите на любовника позатвориха устата на клюкарите, но момичето си остана аутсайдер в малката общност — никъде не я желаеха и се отнасяха с презрение към нея. Сега имаше шанс да започне всичко отново, на място, където не я познаваха, и тя беше твърдо решена да се възползва от него.

— Ще се върнеш — повтори злорадо Марлийн, когато колата най-сетне се появи.

Сърцето на Айвъри биеше лудо. Без да изпуска куфара от потните си длани, тя хвърли последен поглед към мизерната олющена къща с разкривена веранда и към майка си, облечена в крещяща рокля, силно гримирана и с боядисана в гарвановочерно оредяла коса. Някога Марлийн бе красива, но сега от нея бе останала само жалка карикатура на предишната жена. Алкохолът отдавна бе размътил блясъка на сините й очи, а след смъртта на богатия й любовник в началото на годината, бе започнала да пие още повече. Парите, които й бе оставил, свършваха, скоро трябваше да се намери някой да я издържа и тя много разчиташе на дъщеря си в това отношение.

Айвъри възнамеряваше да замине, колкото се може по-далеч от разрушителното влияние на майка си и от презрителните погледи на съседите. Смяташе някой ден наистина да се върне, но облечена в кожи и накичена с диаманти. Тогава никой не би посмял да я унижава.

Новият форд спря пред къщата сред облак прах. Съседът, мъж на средна възраст, се пресегна и отвори вратата:

— Скачай вътре, момиче, закъсняваме!

— Здравей, Бартли — изчурулика Марлийн сладко, облягайки се на прозореца, — изглеждаш страхотно.

Бартли се усмихна:

— Здравей, хубавице.

— Отбий се да пийнем нещо, когато си свободен. Ще бъда много самотна, след като единствената ми дъщеря ме изоставя.

— Майко!

Опитът на Айвъри да възрази не успя и Марлийн продължи:

— Навила си е на пръста, че иска да стане дизайнер, и изобщо не я е грижа, че старата й болна майка остава съвсем сама.

— Семействата Блейк и Харис живеят на две крачки, а и ти си абсолютно здрава.

— Така ти изнася! Не забравяй да ми пишеш, Айвъри, и… внимавай да не се забъркаш в някоя каша. За разлика от мен, хората едва ли ще проявят разбиране когато… Е, когато изчезват пари.

Айвъри се изчерви. Никога в нищо не се бе забърквала, но майка й бе успяла да убеди повечето местни жители, че дъщеря й я краде. Поне в Хюстън щеше да започне всичко на чисто.

— Майко, аз не крада!

Марлийн се усмихна мило на Бартли и кокетно извъртя очите си нагоре.

— Разбира се, скъпа.

Борейки се с желанието си, да провери, дали портфейлът му е все още на мястото си, Бартли смотолеви, че е време да тръгват.

— Доскоро, Марлийн.

— Чао, скъпи. — Марлийн погали ръката на дъщеря си. — Бъди добро момиче.

Айвъри не й отговори. Радостта и болката се сляха в душата й, когато колата най-после потегли и тя си спомни страданието и униженията, които бе преживяла. Колко различно би било всичко, ако майка й поне малко я обичаше. Знаеше, че Хюстън не е рай, но той й даваше възможност, да си изгради по-добро бъдеще. Закле се никога повече да не поглежда назад.