— Така и предполагах. Затова мисля, че ще е добре да поговориш с хората, които се занимават с връзките с обществеността, преди да застанеш пред камерата. Това шоу се излъчва директно. Ще бъдеш съвсем сама в студиото и никой от нас няма да може да ти помогне.

— Не мога да обсъждам с тях какво да кажа, ако ме питат, дали спя с теб!

— Тогава питай мен — рече невъзмутимо.

Айвъри прехапа устната си почти до кръв.

— Е, добре, какво да кажа?

Той се засмя.

— Кажи им, че ме обичаш.

— Не мога да им кажа това.

— Това е истината, нали? — настоя Къри. — Въпреки всичко, ти ме обичаш?

Неприкритият цинизъм в думите му я възмути, но тя не отрече. Беше прав.

— Кажи им го. И освен това, кажи, че и аз те обичам.

Тонът на гласа му беше равен и Айвъри не знаеше, дали говори сериозно. Тя се изчерви.

— Това няма да ги спре.

— Напротив. Ще започнат да разпитват за бъдещата венчавка, а ти можеш да споменеш за новата ни колекция от булчински рокли.

Айвъри бе толкова изумена, че не можа изобщо да реагира. Къри продължи с известна ирония:

— Това се нарича манипулация. Те ни използват и ние ги използваме. Трябва просто да играеш тяхната игра.

Нежните й ръце се свиха в юмруци.

— Не е честно!

— Няма нищо честно в този живот. — Той погледна часовника си. — Трябва да вървя. В „Риджънси“ има специално представяне на вечерните облекла за пресата. Трябва да взема Бел.

Айвъри мислеше, че добре прикрива безпокойството си, но Къри го забеляза.

— Водя Бел на доста места. Тя носи нашите дрехи. Не правя нищо друго с нея, нито пък с друга жена. Не бих могъл след онази нощ.

За първи път самообладанието й изневери.

— Вече не идваш при мен — промълви с болка Айвъри.

— Имам ли време, Айвъри? А ти? И двамата сме впримчени в мрежа от проблеми, които не можем да решим с един замах. Мама умира. Аз трябва да поделя отговорността по грижите за нея с Одри. Не мога да я оставя сама да се справя. Искаме да направим всичко, което е по силите ни, докато е още с нас. — Той въздъхна тежко. — А това няма да продължи още дълго. Състоянието й постоянно се влошава.

Гласът му издаваше колко страда, но когато Айвъри го погледна, лицето му беше спокойно и безстрастно, както винаги.

— Знам. Съжалявам. — Тя се изправи. — Понякога ми се струва, че всичко е било само сън. Сега говорим единствено за бизнес и пари.

— Трябва да се приспособяваме понякога. Между другото, ти трябва да работиш за кариерата си. Няма да успееш, ако не се възползваш от момента, когато моделите ти са хит на пазара. Предполагам, че съзнаваш това?

— Разбира се. — Айвъри приглади полата си. — Би трябвало да съм ти благодарна, че ме оставяш да посветя цялото си внимание на дизайна. Майка ти знае ли за мен?

Той кимна и се разсмя.

— В началото си беше втълпила, че трябва да ме пази от теб. Мислеше, че преследваш парите ми.

Очите й се стрелнаха към лицето му.

— А ти така ли мислиш?

— Разбира се, че не.

Лоши предчувствия обладаха душата й. Изглежда, Къри сам не вярваше на думите си. Дали не бе сбъркала, казвайки, че най-много на света желае да бъде богата и известна? Дали това изявление не бе подкопало доверието му в нея? Той обичаше майка си и само няколко думи от нейна страна можеха да причинят големи неприятности. Очевидно точно това бе станало.

— Време е да вървя — каза Къри. — Ще ти се обадя скоро. Обещай ми, че ще слушаш внимателно какво ще ти кажат специалистите от отдел „Връзки с обществеността“.

Айвъри обеща и той я отпрати с усмивка. Не преставаше да се чуди, дали професионалните й амбиции не я бяха подтикнали, да го измами. Тя със сигурност изпитваше нещо към него, но винаги някъде по-дълбоко в съзнанието й се таеше неукротимият стремеж към слава и богатство. Не бе имала нищо против, когато бе престанал да я посещава в апартамента й, не бе протестирала, когато срещите им се разредиха. Дали когато постигнеше целта си, а тя вече бе почти на върха, Айвъри щеше все още да желае мъж, толкова по-възрастен от нея.

Тя се върна в офиса си, разкъсвана от хиляди противоречия. Къри може и да не беше съвсем безразличен към нея, но вече се държеше така, като че ли бяха непознати. Думите му, че не вярвал тя да го използва, не бяха прозвучали твърде убедително. Вярно, искаше да направи кариера, но не без него. Дори и да държаха Марлийн вън от живота й, парите и славата не значеха нищо пред празнотата, която изпитваше, когато не бе с Къри…

През следващите два дни специалистите на фирмата обучаваха Айвъри как да се държи пред средствата за масова информация, без да се обърква и да издава неща, които не би желала те да знаят. Научиха я как да отклонява неудобните въпроси чрез контравъпроси или чрез артистични паузи и лавиране. В началото се чувстваше малко нервна и неуверена, но всички вярваха, че с времето ще се научи.

Тим беше безкрайно щастлив, когато узна, че ще показват Айвъри по телевизията. На пръв поглед той си беше същото малко момченце, но вече не беше толкова добродушен. Сега, когато хората знаеха, че е серопозитивен, неприятностите му в училище нямаха край. Някои се държаха мило с него, други бяха дружелюбни, поне докато стояха на почтено разстояние от него, а трети бяха груби и безсърдечни.

Седнаха на любимото си стъпало пред приюта и се загледаха в лятното небе през димната завеса от изгорели газове. Айвъри го прегърна.

— Някой ден ще открият лекарство и ти ще бъдеш отново здрав.

Той сви недоверчиво рамене и се втренчи във върховете на обувките си.

— Така ли мислиш?

— Да. И ти също трябва да вярваш в това.

— Мразя училището. Радвам се, че няма да ходя цяло лято, но скоро всичко ще започне отново. Не искам да се връщам там.

Айвъри го погледна нежно.

— Тим, така трябва. Необходимо ти е добро образование.

— Защо? Нали ще умра!

— Няма. — Тя го притисна до себе си. — Слушай, млади момко, рано ти е да мислиш за умиране. Не можеш да умреш просто така. Аз нямам чак толкова много приятели, че да си позволя да загубя някого от тях, особено любимия.

Тим се взря изпитателно в нея.

— Наистина ли съм любимият ти приятел?

Айвъри кимна.

— Това е много хубаво — ухили се момчето.

Тя разроши косата му.

— Значи повече няма да говорим за умиране, разбрахме ли се? Освен това, ще ме показват по телевизията.

— Ние нямаме телевизор.

— Аз имам. Имам и видео. Ще го запиша и ти ще дойдеш някоя събота, да го гледаме заедно.

— Ей, супер! Не познавам никого, когото са показвали по телевизията, освен онзи човек, когото щяха замалко да убият тук.

Сърцето й се сви.

— Тук?

— Ами да. Не помниш ли? Казах ти за него — хаитянинът, които имаше СПИН. Онези хора дойдоха и казаха, че ще зарази някого и го застреляха. — Тим я погледна разтревожено. — Мама се уплаши много и каза, че ще трябва да се махнем от приюта. Айвъри, тези момчета не живеят тук, но винаги се навъртат наоколо. Не искам мама или сестричките ми да пострадат.

Айвъри си пое дълбоко дъх. Разбираше тревогата му и се притесняваше не по-малко от него, но нито тя, нито някой друг можеше да го предпази.

— О, Тим, аз не искам никой от вас да пострада. По дяволите, глупавият вирус!

— И аз това си казвам постоянно.

Тя подпря брадичка на коленете си и се замисли.

— Ако забогатея, ще дам пари за изследвания. Ние ще намерим лекарство, Тим!

— Би било чудесно. Айвъри?

— Да.

Тим се усмихна подкупващо.

— Носиш ли ми сладкиш с джинджифил?

Айвъри се засмя доволно.

— В интерес на истината, помолих мисис Хорст, да ме научи как се прави, и съм донесла малко. В чантата е. Хайде, ела да влезем вътре и да си хапнем.

Той я последва послушно по стълбите навътре. Слава богу, никой от съседите й не подозираше за състоянието му. Това, всъщност, нямаше никакво значение, защото нищо не можеше да я накара да престане да го води от време на време у дома си, въпреки теоретичния риск. Ако някой имаше нещо против, тя просто щеше да се премести. Вече можеше да си го позволи. Само дано Марлийн да не узнаеше, колко пари печели. Претенциите й нямаше да имат край и едва ли щеше да остане нещо, за да помогне на Тим и на други деца като него.

По ирония на съдбата, обаче, Марлийн знаеше. Един брой от модно списание, в което бяха писали за Айвъри, бе попаднал във фризьорския салон в Хармъни, където майка й боядисваше косата си. Една от клиентките бе забелязала статията и разказваше ентусиазирано за колекцията й и за самата нея.

— Но твоята фамилия не е Кийн, Марлийн! — подметна тя лукаво и достатъчно високо, за да чуят всички. — Фамилията ти е Костело.

Марлийн се изсмя малко пресилено.

— Вече е Кийн. Това беше моминското име на майка ми.

— Не е ли малко странно, че Айвъри не носи фамилията на баща си?

— Е, както изглежда, просто не иска да има нищо общо с мен. — Марлийн отново прие любимия си страдалчески вид. — Тя дори не ми е писала за успехите си, а трябваше да го науча от пресата. Колко е неблагодарна! След всички жертви, които съм правила за нея. Но нищо чудно, днес децата мислят единствено за себе си.

Една жена на средна възраст я подкрепи:

— Така е. Синът ми живее в Канада и не се е сетил един ред да ми пише.

— Мислех, че Айвъри ти изпраща чек всеки месец — обади се първата жена.

Марлийн отметна косата си.

— Изпраща ми, колкото за пред хората. За да си мислят всички, че не ме е забравила. Това е.

— Айвъри никога не е била добра дъщеря — съгласи се жената на средна възраст. — Всички знаем колко неприятности създаваше на Марлийн като дете. После избяга в Хюстън и нито веднъж не е идвала да види майка си.

— Но и Марлийн нито веднъж не е ходила да я види.

— Естествено. Тя не ме е канила — отговори Марлийн намусено и я изгледа злобно. — Тя просто се отърва от мен.

Дамата, чийто син живееше в Канада, се разгорещи:

— Ако бях на твое място, нямаше да я оставя да се измъкне просто така. Щях да се кача на самолета и да отида там. Бог е свидетел, че заслужаваш повече от един мизерен чек месечно. След всичко, което си преживяла с това момиче, Марлийн, имаш право на половината от парите й.

Марлийн мислеше усилено. Жената беше права — заслужаваше много повече от това, което получаваше. Ако дъщеря й бе толкова известна, че да пишат за нея в големите модни списания, то сигурно бе фрашкана с пари. Айвъри й подаваше милостиня, а тя самата сигурно се кичеше с диаманти и се въргаляше в кожи. „Е, това повече няма да продължава!“ — реши Марлийн. С малко упорство можеше да получи всичко, което й се полагаше, и дори повече. Да! Много повече!

Без да подозира за пъклените замисли на майка си, Айвъри работеше трескаво върху моделите от есенно-зимната си колекция. Бе малко трудно да почувства вдъхновение от работата с вълнените материи, когато навън бе адска жега. Климатичната инсталация не действаше и тя беше изнервена и раздразнителна.

— Суши и чай за обяд? — предложи Ди, надничайки през вратата.

Айвъри вдигна поглед от скиците и се усмихна.

— По-скоро вода с лед и сладолед.

— Дадено. Можем да пробваме новото кафене…

Ди спря по средата на думата, защото в този момент влезе Къри. Изглеждаше непристъпен, а лицето му бе абсолютно безизразно.

— Би ли ни извинила за минута, Ди? Трябва да говоря с Айвъри.

— Разбира се. — Ди побърза да изчезне.

Къри стоеше до вратата с ръце в джобовете и внимателно изучаваше Айвъри. Златистата й коса сега бе дълга до рамото, а кожата на лицето й би впечатлила всяка фирма за козметика. Ясните й сиви очи го стрелнаха въпросително.

— Какво има?

Той сви рамене и почти незабележима усмивка изплува на устните му.

— Времето напредва. Искам да видя новите модели.

Айвъри си отдъхна.

— Този път надминах себе си.

Тя извади скиците и ги пръсна пред него, наблюдавайки с интерес реакцията му към всеки модел.

Когато взе скицата на вечерен костюм от черен креп с отличителната пеперуда от оникс, усмивката му стана по-широка.

— Хубаво е.

— Благодаря. Това е друга вариация по идеята на Ди, нали помниш?

— Да. Смятам да я повиша. Нека сега да видим останалите.

Настани се върху плота на бюрото и внимателно разгледа един по един всички модели. Някои му харесаха, а други — не. Отхвърлените отиваха на пода и протестите на Айвъри бяха напълно безпредметни. Трябваше да се съобразяват с производствените разходи, защото все още компанията не се бе измъкнала напълно от блатото.

Докато Къри разглеждаше моделите, влезе момчето от пощенската служба и връчи един плик на Айвъри.

— Препоръчано. Трябва да се подпишете.

Тя надраска името си върху разписката, без да погледне обратния адрес, и момчето си тръгна. Едва тогава Айвъри видя името на подателя и от гърдите й се изтръгна болезнен стон. Къри я погледна въпросително и тя обърна плика така, че да не се вижда надписът: „М. Костело, Хармъни, Тексас“.

— От кого е? — попита той разсеяно.

— От… една братовчедка.

От погледа му не можа да убегне безпокойството, изписано на пламналото й лице.

— Сега е мой ред да попитам какво става. Защо се разстройваш толкова от едно писмо, което дори не си отворила?

— От братовчедка ми Джейн е. — Въображението й работеше трескаво. — Съпругът й е тежко болен.

— Тя ли е бедната родственица, на която изпращаш пари?

Страните на Айвъри горяха от срам заради лъжите, които ръсеше една след друга.

— Да. Заради братовчеда Клод. Социалните им осигуровки не стигат доникъде.

Къри не се усъмни и се усмихна топло.

— Много си красива така. Ди каза, че всички те обичат в приюта, а ето, че изпращаш пари и на близки, които се нуждаят от помощта ти.

— Ти правиш същото. Полагаш толкова грижи за майка си.

— Имам само една майка. — Погледът му се насочи към плика, който тя все още стискаше в ръцете си. — Няма ли да го отвориш?

Айвъри пъхна писмото в джоба си, а в главата й се въртяха най-кошмарни мисли.

— Още не. Предпочитам, да се прибера вкъщи и тогава ще го отворя. Сега нямам сили да чета лоши новини.

— Странна си. — Къри докосна нежно къдриците й и лицето му стана сериозно. — Превърнахме се в двама души със собствени проблеми, а би трябвало да търсим решенията заедно. Защо се отчуждихме, Айвъри?

Тя хвана ръката му и очите й потърсиха неговите.

— Както сам каза, и двамата имаме определени задължения и отговорности, които трябва да поемем.

Къри кимна и внезапно каза:

— Искам да се запознаеш с майка ми.

Сърцето й спря за момент.

— Какво?

— Тя ме помоли да те заведа, когато отивам довечера да я видя. — Къри се вкопчи в ръката й. — Направи го заради мен. Искам да види очите ти, това ще я успокои.

— Очите ми?

— Прозорецът към душата. Виждам сенки там, но също така виждам и доброта, и любов.

Айвъри отново се изчерви.

— Не говори така…

Къри се наведе, целуна я нежно и прошепна:

— Хайде, кажи го.

Тя отново си спомни прекрасната нощ, която бяха преживяли двамата, и писмото, и заплахите на Марлийн бяха моментално забравени.

— Обичам те — промълви задавено.

— И аз те обичам. Много. — Къри я целуна отново, но веднага след това я пусна. — Мястото не е подходящо, querida. — Той посочи към стъклените стени наоколо.

— Ти си собственикът тук — напомни му Айвъри. — Ако ти не можеш да целуваш служителките, кой тогава може?

Къри се разсмя от сърце.

— Трябва да давам добър пример. Не бива хората да си мислят, че малтретирам сексуално хубавите жени в компанията.

— Ако те го желаят, пак ли се нарича „сексуален тормоз“?

Той я погледна многозначително изпод вежди.

— Ще обсъждаме тези проблеми по-късно. Купил съм един топ червен сатен. Какво ще кажеш, след като видим мама, да отидем в моя апартамент и да се опитаме да сътворим една рокля заедно?

При тези думи цялото й тяло пламна.

— Довечера?

Погледът му я поглъщаше жадно.

— Мина се доста време.

— А ти всяка вечер излизаше с други жени?

Обвинението й не го впечатли.

— Няма да споря, но ти казах още в началото, че ако имам теб, никога няма да пожелая друга жена.

Лицето на Айвъри засия. Очите й излъчваха истинска синева.

Къри се приближи. Изглеждаше толкова висок, когато бяха рамо до рамо.

— Още не си ми отговорила. Притеснява ли те нещо?

С връхчето на показалеца си нежно погали розовите й, пухкави устни.

— Аз бях първият мъж в живота ти. Да не би да гледаш на секса като на грях?

Тя се подпря на гърдите му и скри пламналото си лице в ризата му.

— Майка ми… Била е принудена да се омъжи… Знаеш, в известните фамилии не обичат скандалите…

— Значи се страхуваш, семейството ти да не постъпи по същия начин, ако стане грешка?

Ноктите й се забиха дълбоко в рамото му. Без да вдига глава Айвъри промълви:

— За мен нямаше да е грешка.

Изведнъж мускулите му се изопнаха. Айвъри усети напрежението и потърси очите му. В погледа му се четеше нерешителност, нетипична за него, и това я озадачи.

— А и ти си предпазлив…

— Може би прекалено предпазлив! — С тежка въздишка Къри взе ръцете й в своите. — Ожених се, когато бях на двадесет и четири години. Съпругата ми почина при раждането. Детето също не оцеля. Беше много отдавна, но останаха дълбоки белези в душата ми. Тя агонизира много дълго и през цялото време ме обвиняваше. Понякога все още чувам гласа й.

Изведнъж Айвъри разбра всичко и се сгуши като дете в обятията му.

— Съжалявам, Къри, животът ти не е бил никак лесен.

Топлината на крехкото й тяло го опияняваше като силно вино и той произнесе унесено:

— Е, във всеки случай, не е бил като твоя. Аз не бях единствената рожба в богато семейство. Възпитаваха ме строго, дори сурово и това със сигурност се е отразило на характера ми. А баща ми постоянно ни обещаваше най-различни неща, които така и не изпълни. Той ни лъжеше и не престана да го прави до последния момент. Дори и любовта не може да прости толкова лъжи. Струва ме се, че все още не мога да се доверя на никого, освен на теб. Ти ми върна вярата в живота.

Къри я целуна толкова нежно, че тя усети докосването на устните му като лек полъх върху челото си. Паниката отново я завладя и се изсмя нервно:

— Аз не съм идеална…

— За мен си съвършена. — Къри се отдръпна малко назад и я погледна в очите. — Какво ще кажеш за едно бебе?

Сърцето й спря да бие.

— К-какво?

— Не точно сега — успокои я той. — Но по-нататък би ли желала да имаш дете от мен? Сега, когато медицината е толкова развита, мисля, че бих могъл да поема подобен риск, а и ти изглеждаш напълно здрава, нали?

— Да, разбира се. Аз… — продължението малко я затрудни — аз… никога не съм гледала на теб като на мъж, който би желал семейство и деца… За бога, да не би да ми предлагаш женитба?

— Аз съм католик. Може би не много добър католик, но не съм почитател на разводите. — Той говореше съвсем сериозно. — Ние се обичаме и това не е просто физическо привличане. Ти обичаш деца, нали?

В главата на Айвъри се въртяха рой противоречиви мисли, но радостта надделя и тя се усмихна.

— Да, много.

— Аз също. Мисля, че няма да е зле, да помислим скоро и за бъдещето си.

Като че ли времето спря и Айвъри едва намери сили да прошепне:

— Бих била много щастлива.

— Очите ти са прекрасни, когато си щастлива. — Къри погледна часовника си. — Време е да вървя. Ще дойда да те взема в шест. Ще наминем да видим мама и после ще идем у дома.

„У дома!“ — За Айвъри изразът имаше значение единствено, когато бе с него. Притесняваше я писмото от Тексас. „Може би не е нищо особено. Дано“ — рече си мислено.

Прочете писмото едва, когато се прибра след работа. Бе се надявала и се бе молила горещо това никога да не се случва, но Марлийн знаеше всичко — бе чела статията за нея в списанието. Както Айвъри предполагаше, сега искаше повече пари. Много повече! И освен това искаше да й гостува за няколко дни. Това желание, напълно естествено при други обстоятелства, звучеше като заплаха в писмото.

„Бих искала да си напазарувам от истински магазини и със сигурност единственото ми дете не би имало нищо против, да се види с мама след толкова време. Все пак не би желала, аз да проговоря пред журналистите, нали?“

Студена пот се стичаше на вадички по гърба на Айвъри. Това беше шантаж, но как би могла изобщо да й откаже? Тъкмо бе започнала да си изгражда имиджа на преуспяващ дизайнер, славата и богатството бяха толкова близо. Ако не направеше това, което искаше Марлийн, тя щеше да се яви пред пресата и да съсипе бъдещето й. Не бяха нужни открити заплахи, за да бъде сигурна, че майка й може така да „украси“ миналото, че да предизвика огромен скандал около името й в национален мащаб. Айвъри с ужас си спомняше една случка, в основата, на която лежеше Марлийн, но която би създала впечатление, че самата тя е най-безнравствената жена на света.

От това би излязло наистина пикантна историйка, а фабрикуването на правдоподобни измислици бе майчиният й специалитет. Марлийн имаше дарба за това. Айвъри нямаше избор, трябваше да й праща повече пари. А ако пристигнеше, да я разведе по магазините, преди да се е срещнала с Къри, и да я отпрати… О, това звучеше прекалено добре, за да се случи! Но ако подходеше с достатъчно внимание към проблема, сигурно би успяла да се справи и този път.

За нищо на света, Айвъри не би позволила на майка си, да провали всичко точно сега, когато двамата с Къри мечтаеха за общо бъдеще. Трябваше да се успокои. В крайна сметка, вече бе голяма и можеше да се справи с Марлийн, ако не се оставеше на страха да я завладее напълно. „Всичко по реда си — мислеше си тя. — Няма смисъл да се тормозя отсега, ще имам достатъчно време, да подредя нещата. Само без паника!“

Поуспокоена, отиде да се приготви за срещата с Къри. Облече един от собствените си костюми — черен креп, с пеперудата от оникс, обградена с дребен австрийски кристал в рубинени, сапфиреносини и изумрудени оттенъци. Косата си остави да пада свободно около лицето на меки къдрици. Усмихна се доволно на отражението си в огледалото с надеждата, че майка му нямаше да я намрази от пръв поглед. Къри, разбира се, не би се повлиял от това, но отношенията им биха се обтегнали, а при сегашните обстоятелства Айвъри не можеше да го допусне. Достатъчно беше страданието, което му причиняваше мисълта за неизбежната смърт на майка му.

Към следващата част или към съдържанието

Сюзън Кайл Всичко, което блести (12)

Метаданни

Данни

Всичко, което блести

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава единадесета

Сюзън Кайл
Всичко, което блести (12)