Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
All That Glitters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Всичко, което блести

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

САЩ. Първо издание

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-374-9

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Като се изключи резервираността на Вирджиния Рейнс, целият екип, работещ по лятната колекция, прие с всеобщо одобрение идеята, роклята на Айвъри да бъде включена в ревюто.

— Това е просто мечта! — възкликна едно от момичетата, съзерцавайки я с копнеж. — А с етикета на „Келс-Мередит“ цената й ще бъде баснословна.

— Сигурно.

— Да, но ти можеш да си ушиеш друга, когато пожелаеш.

— Едва ли. Всъщност, продавайки модела на компанията, аз се задължавам да не го копирам.

— Това може и да е така — намеси се Ди, — но винаги можеш да поискаш разрешение от мистър Келс.

Айвъри усети, че се изчервява само при споменаването на името му.

— О, той не би губил времето си с мен. Признателна съм му за това, че ми даде шанс да работя, и не бих посмяла да го моля за никакви специални услуги.

Страхувайки се да не я обиди, Ди не й отговори, но бе сигурна, че Айвъри може да получи всичко, което си пожелае. Къри Келс я бе изпратил до апартамента й, а всички знаеха, че той обикновено не си нарушава спокойствието заради низшия персонал. Айвъри беше привлекателна и добросърдечна млада жена, точно по вкуса на стар циник като него, и това тревожеше Ди. Приятелката й нямаше никакъв опит с мъжете и можеше жестоко да се разочарова, ако отношенията им стигнеха по-надалеч. От друга страна, беше толкова твърдоглава, че би приела и най-добронамерения съвет, като посегателство върху личната й свобода. Така че на Ди не й оставаше нищо друго, освен да се надява, че нещата ще се подредят добре от само себе си.

Айвъри забоде последните карфици и връчи роклята на шивачките. Имаше още една-две идеи, които искаше да нахвърля върху хартия, макар сама да не очакваше, да излезе нещо особено. Мис Рейнс нямаше избор и не можа да откаже, да включи сатенената рокля в колекцията, но нищо не й пречеше да отхвърля всичките й следващи проекти. Можеше да стане така, че кариерата й като моделиер да зависи единствено от приема, който щеше да получи този тоалет, и Бог да й е на помощ, ако нещо се объркаше точна преди ревюто.

 

 

Дъждовен и студен, Денят на Благодарността най-после дойде.

Айвъри приготви малка пуйка с картофено пюре и сос от боровинки. Бе поканила Тим и семейството му на обяд, но те щяха да останат в приюта. Една благотворителна организация бе осигурила за всички богата празнична трапеза. Айвъри не дочака Коледа и вече бе дала на Тим неговия подарък — едно хубаво ново палто. Времето бе много студено и й се искаше той да е облечен добре в сезона на настинките.

— За мене ли е Айвъри? — Тим не можеше да повярва на очите си.

— Това е подаръкът ти за Коледа, но тъй като зимата отдавна дойде, реших да ти го дам по-рано.

Тя не му бе казала, че с вируса на СПИН имунната система отслабва и една безобидна настинка може лесно да премине в пневмония, а Мириам не би могла да си позволи разходите за болници и за лекарства.

— Уау! Благодаря!

Тим бе навлякъл веднага палтото и с блеснали от щастие очи бе отишъл да се поперчи пред всичките си познати наоколо. Мириам също й бе благодарила.

— Но някой ще го открадне — бе казала тя тъжно тя, — а твоята щедрост ще отиде на вятъра.

Айвъри не бе помисляла за това. В малкото градче, където бе израснала, едва ли имаше човек, който би откраднал палтото на малко момче посред зима. Но в Ню Йорк хората не се познаваха, а отчайващата бедност тласкаше много от тях по пътя на престъпността.

— Мисис Пейн може да шие. Нека избродира с големи цветни букви името на Тим по цялото палто. Така поне местните няма да посмеят да му посегнат, защото дори и да се разшият, буквите пак ще личат.

Мириам се бе разсмяла:

— Айвъри, понякога мислиш много извратено.

— Така се налага.

За щастие Тим все още беше напълно здрав, а медицината всеки ден откриваше нови средства за борба с коварния вирус. Айвъри се молеше да бъде изнамерено ефикасно лекарство, преди болестта да е победила малкото му телце.

След скромния си обяд тя прибра остатъка от празничната пуйка в хладилника и седна да отметне разходите си в специалната тетрадка. Към тях включваше и сумата, която изпращаше ежемесечно вкъщи. Когато бе започнала да праща пари в Тексас, тя не бе съобщила адреса си. Не искаше Марлийн да знае къде точно се намира, защото, макар че получаваше половината й заплата, сигурно би намерила начини да я изнудва за още.

Все още с химикалката в ръка, Айвъри се замисли за времето, когато баба й и дядо й бяха още живи. Помнеше ги около петдесетгодишни, съсипани от тежкия труд на полето, който все повече се обезсмисляше от факта, че големи корпорации стопанисваха почти всичката земя наоколо. Айвъри прекарваше с тях всички лета, ваканции и празници, като Деня на Благодарността и Коледа. Преди да тръгне на училище, никога не бе осъзнавала колко бедни са те. Старата порутена къща преливаше от обич и като че ли парите там не съществуваха. Храната беше достатъчно, защото си я произвеждаха сами, а това, че в къщата нямаше водопровод, не можеше да смути малкото момиченце, което ги обожаваше. Единствено при тях Айвъри се чувстваше у дома.

Мислите й се понесоха отново в миналото към розовата леха, за която баба й се грижеше с толкова любов. Една своенравна кокошка имаше навика да снесе под бодливите клонки и Айвъри трябваше да се провира отдолу, за да събере яйцата. Двойка присмехулници гнездяха всяка пролет в клоните на огромния дъб в двора, а отсами стъпалата в задния двор започваше поляна, осеяна с великденчета, цинии и върбинка. Близо до къщата беше и зеленчуковата градина, където старите хора прекарваха дълги часове в садене, окопаване, плевене и прибиране на реколтата.

Баба й винаги имаше домашен ябълков пай в бюфета, който Айвъри, седнала на задните стълби и потънала в мечти за времето, когато ще порасне, понякога разделяше с кучето. В дългите летни вечери тримата сядаха на малката верандичка и с часове слушаха песента на щурците. Дядо й пушеше лулата си, усмихваше се и не спираше да се надява, че тази година непременно ще спечели от реколтата. Това така и не стана и той постоянно дължеше пари някому.

Но беше щастлив. Обработваше с радост земята и живееше свободен и независим от ограниченията на чиновническия труд и времето. Веднъж й бе казал, че бедността има и едно предимство — бедният човек може да възприеме света отблизо, и то такъв, какъвто природата го е създала. Сега, пленена между бетона и стоманените скелети на Ню Йорк, Айвъри си спомни мириса на окъпаното от дъжда поле, уханието на розите под прозореца, но най-ясно от всичко помнеше сигурността и любовта, с която старите хора я даряваха.

Тези спомени бяха нейната опора в най-тежките моменти от живота й. Дори и сега, когато затвореше очи, виждаше къщата и тях двамата — живи и вечни в нейното сърце. Вярваше, че ако баба й и дядо й не бяха загинали в онзи злощастен пожар, животът й сигурно щеше да бъде по-друг.

Часовникът удари единайсет, но тя не смееше да се отпусне и да заспи. Напоследък отново я преследваха кошмари, както винаги, когато беше изложена на повече напрежение. Трябваше да спечели много пари, за да може да се противопостави на претенциите, които алчната й майка със сигурност щеше да има към нея. Амбицията й бе помогнала да надвие отчаянието и с повече вяра в собствените сили може би щеше да успее да се изкачи до върха.

 

 

Парите не стигаха, но Айвъри реши, че може да си позволи да купи подарък поне на Ди, която беше толкова мила с нея. В един от празнично украсените магазини тя най-после откри това, което търсеше — приказно красив копринен шал. Струваше повече, отколкото първоначално смяташе да похарчи, но Ди заслужаваше жеста, така че шалът бе опакован и тя се отправи към касата да плати. Изведнъж погледът й се спря на една витрина с бижута, по-точно — върху една игла за вратовръзки. Айвъри дълго мисли. Мъж като мистър Келс не би очаквал да получи подарък от нея, а иглата, макар и евтина, би му подхождала. Бе й дал шанс, да покаже какво може, и искаше да му се отблагодари по някакъв начин. Водена от този импулс, тя взе иглата, която се продаваше с петдесет процента намаление. Беше изработена от десеткаратово злато, а според надписа на витрината, перлата беше истинска. Айвъри постави иглата при шала и, стиснала здраво портфейла си в ръка, зачака търпеливо на опашката, където изнервена касиерка маркираше стойността на покупките. Общата сметка излезе почти колкото всичките й налични пари, но тя беше доволна. В магазина предлагаха и безплатни опаковки, като малка премия за клиентите. Тези подаръци, макар че самата тя не очакваше да получи нищо, освен може би от Ди, правеха от предстоящия празник първата истинска Коледа в живота на Айвъри.

Натъжаваше я само това, че не можеше да си позволи да купи жива елхичка за празничната вечер. Дълго се любува на голямото разнообразие от дръвчета, които се предлагаха в магазина и навсякъде по улиците. Би могла да направи гирлянди и украшения от хартия и станиол и спартанското й жилище щеше да стане по-приветливо и уютно. За съжаление, удоволствието струваше половин седмична заплата, а това беше твърде много за нещо, което щеше да продължи само десетина дни и Айвъри стигна до компромисно решение, да си вземе изкуствено дръвче.

Вече бе стигнала до фабриката и се запъти към голямата въртяща се врата на входа, когато на пътя й застана Къри Келс. Изненадана, Айвъри отстъпи встрани, защото той изглеждаше бесен.

— Айвъри Кийн, ако не се лъжа?

Погледът му изпитателно пробяга по малките пакети в ръцете й, после по износеното палто и накрая се спря върху огромните сиви очи и русите къдрици, непокорно надничащи изпод бялата баретка.

— Сигурно се връщаш от пазар?

Тя кимна с плаха усмивка.

— Ню Йорк е толкова красив по време на празниците. Приятно ми е да се разхождам по улиците и да се наслаждавам на светлините.

— Украси ли вече елхата?

Говореше й снизходително, като че ли беше малко момиченце.

— О, не. Не мога да си го позволя… Искам да кажа, че всъщност нямам нужда от елха… Такава бъркотия става, когато започнат да капят игличките…

Гласът й заглъхна и Айвъри се усмихна широко, опитвайки се да покаже, че всичко е наред.

— Отбих се да видя как вървят работите с лятната колекция. — Къри Келс пъхна ръце в джобовете се и се отмести от пътя на някакъв минувач. — И не мога да кажа, че преливам от възторг.

Уплашена и смутена, Айвъри прехапа устните си, а той продължи гневно:

— Твоята рокля е единствената прилична дреха, която видях. Струва ми се, че всички моделиери, с изключение на теб, копират моделите си от Вирджиния Рейнс.

Айвъри не посмя да отговори, съзнавайки, че може да загуби работата си ако му каже, че мис Рейнс настоява за това. Но той го прочете по изражението на лицето й и се намръщи още повече.

— Лоялна си. Не би казала и дума против нея, макар да знаеш, че ми е пределно ясно какво става там.

— Дядо казваше, че никога не бива да говорим зад гърба на хората, освен ако не е нещо хубаво. — Усмивката й внезапно се превърна в ядна гримаса. — Има хора, за които не говоря от години.

Лицето на Къри Келс се разведри. С нея се чувстваше млад и безгрижен, както някога. Погледът му се спря за миг върху съблазнителната извивка на устните й и сякаш отново усети прекрасния им вкус.

 

 

Айвъри се зае за работа още същия следобед. Ръката й умело нанасяше щрихите по белия картон, материализирайки идеите, вдъхновени от същите онези портрети на Тюдорите. За нещастие, точно тогава влезе мис Рейнс и се загледа през рамото й.

— Твърде претрупано — отбеляза тя високомерно. — Линията трябва да е изчистена, мис Кийн. Всички тези труфила излизат бързо от мода и няма да се търсят повече от един сезон.

Този път Айвъри срещна очите й спокойно.

— Ако създаваме само модели, които ще се носят няколко сезона, не обричаме ли предварително създаването на нови? Ако хората купуват неща, които бързо се демодират, ние ще продаваме повече.

Вирджиния Рейнс занемя. Жегна я неприятното чувство, че слуша Къри Келс.

— Вие… нямате и понятие от дизайн, а на всичкото отгоре, сте и нахална!

— Това би трябвало да ви радва. Ако наистина съм толкова некадърна, аз не представлявам никаква заплаха за вас.

Сухото лице на Вирджиния стана моравочервено.

— Определено. Самата мисъл… Защо работите върху лятната колекция? Вече всичко е готово. Би трябвало да насочите усилията си към есенно-зимната.

Айвъри не посмя да й каже, че мистър Келс е наредил така. И без друго си имаше достатъчно неприятности.

— Това са просто някои идеи за… за следващата година.

— Насочете се към есенно-зимната колекция — натърти мис Рейнс. — И зарежете този натруфен стил. Простотата е ключът към добрия дизайн.

С тези думи тя си тръгна, а Айвъри се помоли на бога, никога да не бъде толкова закостеняла и праволинейна. Важното беше да се приспособяваш към изискванията на пазара, а творческата индивидуалност бе разковничето на истинския успех. Мис Рейнс отдавна бе избрала да следва утъпканите пътеки, но Айвъри знаеше, че успяват само новаторите и тези, които имат дързостта да рискуват.

 

 

Постоянно нащрек, да не би Вирджиния Рейнс да се върне, Айвъри довърши още две скици. Някъде дълбоко в душата й я глождеше смътно чувство на вина. Не беше честно да я заблуждава, но от друга страна, с цинизъм, неприсъщ на годините й, тя осъзнаваше, че всъщност заблуждава всички около себе си от момента, в който бе напуснала дома си.

Ди се отби да види последните рисунки. Ентусиазмът и възхищението й бяха толкова искрени и неподправени, че Айвъри за момент забрави неприятностите си.

— Тя видя ли ги? — изстреля Ди въпроса.

— Да. Не ги хареса.

Айвъри не бе казала дори на нея за разговора си с Къри Келс. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре.

— Забавно е, а и аз съм доста продуктивна. Май наистина ще е по-добре да поработя върху нещо за есента.

— Оптимистка! — промърмори Ди. — Дори шивачките не одобряват колекцията на мис Рейнс и това направо ме плаши. Ако те не харесват дрехите, какво остава за клиентите? Най-добре подготви някакви зашеметяващи аксесоари, защото в противен случай, през февруари всички ще сме на опашката за социални помощи.

„Точно така каза и Къри“ — помисли си Айвъри тъжно. Може би тъкмо придържането към старите изтъркани идеи в продължение на много години бе довело компанията до ръба на фалита. Вкусовете, а явно и самочувствието на жените доста се бяха променили, защото сега всички търсеха по-смели решения в облеклото, придаващи екстравагантен младежки вид дори и на жените над трийсетте. В „Келс-Мередит“ трябваше най-после да се почувства пулсът на времето и да се създават дрехи за еманципирани и разкрепостени бизнес дами, вместо за няколко десетки стари консерваторки.

— Всичките ти модели са за вечерно облекло — констатира Ди, след като известно време внимателно разглежда скиците. — Не си ли мислила и за нещо ежедневно? Моля те само, без прави поли и копринени блузи, изрязани по врата!

— Всъщност имам и нещо такова. — Айвъри се усмихна, развеселена от недоверието, с което Ди се отнасяше към всичко, напомнящо за стила на мис Рейнс. — Драсках си по листа и се появи просто така… Не прилича на нито един от останалите ми модели. Те са строго официални, а това е костюм от лен с примес на коприна и една пеперуда, избродирана с изкуствени камъни върху единия ревер на сакото.

Нарисува го набързо и Ди остана възхитена.

— Елегантен е. С него всяка жена би могла да отиде от работа направо на банкет.

— Нали не харесваше костюми?

— Е, този ми харесва.

— Мислех си, че пеперудата може да се избродира в сребърно или златно и да се изпълни с австрийски кристал.

Уловила ентусиазма в гласа й, Ди добави:

— За вечерта може да се изработи от черен креп или коприна, а пеперудата да е от черен оникс, очертана със сапфири и рубини.

— Това е великолепна идея.

Айвъри нахвърля още една скица с пеперудата на Ди и показаха модела на шивачките. Едно от момичетата възкликна:

— Колко е красиво! Дали някога ще работя нещо такова?

Айвъри се изчерви.

— Благодаря.

— Ще бъде истинско удоволствие да се работи. Малко разнообразие…

Момичето сбърчи нослето си в многозначителна гримаса и продължи по пътя си. Ди разгледа още веднъж всички скици и се замисли.

— Айвъри, трябва да покажеш това на някого. На човек, който има достатъчно власт, да ги купи и да ги пусне в производство. Мистър Келс, например…

Айвъри по навик се огледа предпазливо, за да се увери, че Вирджиния Рейнс не слухти наоколо.

— Знаеш ли, сигурно ще го направя.