Майкъл Кюб-Макдоуъл
Слак //

В разрез с правилата Терънс Колдър прекара два часа от последния си период за сън на „Саймара“ в езиковата лаборатория, като се измъчваше с трудните глаголи на езика сему. Знаеше, че езиковите му способности са на границата на необходимото за специалист по контактите; глаголите на сему, произнасяни със звуци, по-подходящи за обой, отколкото за гласни струни (лингвистът Куон ги наричаше свирещи звуци^[1]), бяха за него непроизносими. А каквото не можеше да произнесе, той и не запомняше за дълго.

Мариса, неговата партньорка, спеше дълбоко в кабината си през три помещения назад. С прекрасните си езикови способности тя научаваше сему с бързината, с която дешифраторите успяваха да го разгадават. Тя дори зачеркна три думи от списъка на „съмнителните“ недешифрирани термини. Колдър погледна нагоре към списъка, окачен върху стената на езиковата лаборатория. Една от задачите на тях двамата с Мариса беше да зачеркнат останалите петдесет и един термина, като през утрешния ден започнат със спускане на планетата.

На следващата сутрин „катерът“ на кораба ги спусна на 10 000 метра, сигурна височина над любопитните очи на сему. Оттам трябваше да се оправят сами; малките гравитационни генератори в торбичките на краката им щяха да позволят да се спуснат в управляван свободен полет до ненаселения район под тях. Мариса скочи първа, облечена също като Колдър в оранжево-червения цвят на слънцето над Сему. Докато Колдър се измъкна от прегръдката на пилота на „катера“, Мариса се беше превърнала в малка точка, далеч под него.

После и той се намери във въздуха. Поради възбудата на първите мигове от падането той откъсна поглед от Мариса и след това не успя да я открие. Нямаше значение; управляващото устройство на гравитационната система щеше да ги приземи един до друг.

Дори и след трите месеца, прекарани над Сему, синкавата повърхност, която летеше към него, му се струваше недействителна; Колдър идваше от планета, върху която преобладаваше хлорофилът. Никакви наблюдения не успяха да премахнат това странно чувство. Колдър се отърси от него и се съсредоточи върху самото падане — лекото, спокойно спускане надолу.

Когато повърхността се приближи, ръцете и краката на Колдър необяснимо се отпуснаха и отказаха да му се подчиняват. Той започна бавно да се превърта и не можеше да спре въртенето. Спускането се превърна в падане, а спокойствието му в бедствие. Ушите му чуха вик, който разумът не разбра. Но нямаше време да се чуди; повърхността беше прекалено близо. Когато пейзажът на Сему се втурна да го прегърне, Колдър се опита и не успя да си спомни глагола на езика сему за „умирам“.

Техникът изглеждаше неспокоен, също като куче, което очаква да го ударят.

— Капитане?

— Да, Никсън.

— Не получавам никакви биотелеметрични сигнали от Тери и Мариса.

— Изгубен сигнал или равна черта? — капитан Лантън се попривдигна от креслото си.

— Изгубен сигнал, сър.

Лантън се отпусна обратно.

— Уплаших се да не би да ми съобщаваш, че са мъртви.

— Струва ми се, че е така, сър. Не отговарят на повикванията.

Лантън се намръщи.

— Да погледнем записите. И да се забави спускането на обратната страна.

— Позволих си да дам нареждане.

Докато завърши записът, повечето от членовете на малкия екипаж на „Саймара“ бяха образували тържествен полукръг в залата на техниците.

— Силна треска и след това нищо — каза Лантън, без да се обръща към някого. — Електроенцефалограмата е нормална, дори спокойна.

— Да, сър — рече Никсън, като пристъпи напред. — Ако просто сигналите бяха прекъснали, щях да мисля, че става въпрос за дефект на оборудването или за интерференция.

— Проследихте ли ги?

— Те се спуснаха на планетата точно по лъча.

— Време на прекратяване на сигналите?

— Пет минути след приземяването, може би малко повече.

— И не са подали никакъв сигнал към нас?

— Не, сър. Нито звук.

Лантън забарабани с пръсти по пулта.

— Нефей и Куон ще ги последват на планетата, ако решите — предложи колебливо Никсън. Двойката лирийци кимнаха.

— Не. Няма да изпращаме втора група.

— Да, сър. Тогава какво да правим?

— При следващото прелитане извадете кораба в синхронна орбита над мястото. Спуснете „катера“ да търси от височина 5000 метра. — Той се изправи. — Съобщете ми веднага, ако откриете нещо. И подгответе един мобиком.

— Да, сър.

По лицата на няколко души, включително и на Никсън, се изписа изненада. Мобикомът, мощно комуникационно устройство, обикновено се използуваше само след като някоя група е установила връзки с жителите на планетата.

— Още нещо — поде Лантън, като спря на вратата и насочи пръст към тях. — Когато вписвате в дневника, пишете, че те са изчезнали. Не са мъртви, а изчезнали.

През петдесетте минути, които трябваше да изчакат, докато преминат отново над мястото на приземяване, Лантън се уедини в каютата си.

— Трябваше вече да сме в синхронна орбита — почна да се сърди той сам на себе си, когато остана сам. — Да ги следя с телевизионен и звуков съгледвач или да ги накарам да вземат един с тях…

Престана да се кори, когато съзна, че само предрича какви ще бъдат заключенията от търсенето на разузнавателния катер. Работата беше там, че никой кораб досега не бе загубвал разузнавателната група при кацане на планетата — по-късно да, но не и през първите пет минути. Ако някога са се взимали специални мерки, те отдавна вече не се използуваха. Спускането на планетата винаги се оказваше най-леката задача.

Подробностите по установяване на връзка с недоразвити планети — досега не бяха открити друг вид — бяха разработени теоретично от екзопсихолозите, а на практика от Службата. Решителната стъпка беше да се подслушва от орбита общуването между жителите и след това двойка като Нефей и Куон да използува лингвакомп, за да дешифрира езика им. Това отнемаше повече време, защото разговорният език неизменно се дешифрираше по-трудно, отколкото официалният език на радиопредаванията.

После, след като разполагаха с езика, трябваше просто да се срещнат с обитателите. Когато към теб се приближи някое ново животно, което говори на твоя език, неизменно изпитваш известно колебание — достатъчно за Службата, за да установи досега връзки с двадесет и три разумни вида. Между тях имаше някои странни прилики — всеки беше най-силният хищник на собствената си планета, навлизащ или изправен пред кризата, която настъпва, когато еволюционното програмиране застарее. Съзнанието, че не са сами, помогна на два или три вида да се отдръпнат от ръба на пропастта и само един вид накрая започна да обожествява човека — нелош резултат.

Останалата процедура се състоеше от обикновени подробности. Да се носят цветовете на главното слънце на планетата; това беше най-сигурният цвят, тъй като повечето обитатели на повърхността почитаха слънцето като божество. Да се показва колкото е възможно по-малко техника — единствените устройства, които носеха, бяха гравитационните генератори, а и те представляваха едно цяло със скафандрите им. Биотелеметрите и микрорадиостанциите бяха имплантирани — първите на гърдите, а вторите в меката част на лявото ухо. Спускането на планетата ставаше в необитаем район, за да се избегне масовата реакция и да могат специалистите по установяване на връзки да подберат условията за първия контакт. Накрая групата от двама души даваше точна представа за човешката биология, позволяваше двамата да се допълват и беше достатъчно малка, за да не представлява нахлуване. Неизменна, надеждна формула.

С изключение на този път. И той, Олдис Лантън, трябваше да отговори на въпроса, на който никой досега не е трябвало да отговаря — какво да се прави по-нататък?

Въпросът не остана дълго без отговор. Капитаните на кораби за установяване на връзка бяха специална „порода“. Обикновено те имаха най-нисък коефициент за интелигентност от всички членове на екипажа, отчасти защото не беше желателно да са достатъчно блестящи, за да бъдат непостоянни. Беше желателно да са с устойчива психика и да могат да взимат решения при твърде малко и твърде много подробности. При мисия, за която поради характера й не можеше да се предскаже как ще протече, и при екипаж от талантливи, а понякога и темпераментни специалисти капитанът на кораба трябваше да бъде център на спокойствие.

Лантън беше един от най-добрите, защото разбираше ролята си. Преди дванадесет години се изправи пред проблема на съкращаване в армията и се прехвърли в Службата по предварителни изследвания. Макар да се бе заел да стане добър във всички специалности по установяването на връзки и пръв предложи обичайната сега практика всички членове от екипажа да учат новите езици, той щеше да има успех и щяха да го уважават и без тази му дейност. И когато Никсън почука на вратата и влезе в каютата му, Лантън си беше изяснил нещата.

— Никакви следи от 5000 метра, капитане. Да ги изпратя ли на по-ниско?

— Няма смисъл… ако двамата бяха все още на мястото на приземяването, датчиците щяха да уловят сигналите от телеметричните им устройства. Така ли е?

— Да. Изглежда, следващата стъпка е да изпратим нова група на повърхността.

— Да. Но този път по друг начин. Мобикомът проверен ли е?

— Да. Не зная…

— Тази планета е тяхна — каза Лантън, като се изправи. — Ние бяхме готови да установим връзка с тях. Явно има някакъв критичен фактор на планетата, който не ни е известен. Нека да потърсим тяхната помощ.

Планетата Сему. Нищо особено в геологично отношение. По-малка от Земята и с по-голяма плътност. Денонощие от 29,2 стандартни часа. Два континента, по-малкият северен материк постоянно покрит с лед. По-големият, кръстен от Куон „Палката“ заради формата му, опасваше две трети от южното полукълбо. Почти шестдесет процента от него бяха скалисти планини, включващи една верига вътрешни планини, които бяха по-ниски, но зловещо сурови. Полукръгла хълмиста местност в по-големия западен край на Палката, почти обградена от две планини, съдържаше близо цялата плодородна почва. От биологична гледна точка Сему се отличаваше с къси хранителни вериги. Също като всички планети, Сему имаше големи растения, които не бяха дървета, но ги наричаха така, и малки растения, които не бяха треви, но се поддаваха на неточното наименование. За щастие на нея изглежда нямаше насекоми.

Хората сему. Изградени на основата на клетки и хуманоиди, но явно не бяха хора. Като изключим обичайните разлики в сетивните органи, мускулатурата и така нататък, две основни черти ги определяха като специален вид. Главата на сему беше свързана с тялото също като на земната кукумявка и те можеха да я въртят на 400°. Освен това сему бяха многопосочни — тоест ръцете им действуваха еднакво добре зад и пред телата им. Също така те бяха винаги по двойки; за близо пет месеца наблюдение само два пъти бяха видели някой сему на повече от двадесет метра от своя отати или другар. Население — вероятно 100 000 в над 2000 села, пръснати из крайбрежната равнина и плодородните хълмове. Бяха по-скоро събирачи на храна, отколкото земеделци, а селата им се разделяха от невидими, взаимно зачитани граници, бележещи техните хранителни райони.

Лантън наблюдаваше реакцията на селяните сему спрямо мобикома с размери на куфар, който се спускаше към тях. Никсън го приземи в единия край на селото, така че само десетина сему се спряха, за да гледат как се приближава. Наблюдаваха го спокойно, нито се приближиха, нито избягаха, а после повечето се разотидоха. Лантън бе очаквал нещо друго. Само две двойки проявиха достатъчно дълго интерес, за да видят как се появи лицето на Лантън и да чуят поздрава му — „Бантрой“.

— Бантрой — откликна най-близкият сему, като извъртя глава към своята отати. Вторият сему повтори приветствието.

— Аз съм Олдис Лантън — каза капитанът. — Това, което виждате, не е моето тяло, а кисему, което ви изпратих, за да можем да разговаряме. — Той използува думата на езика сему за статуя или портрет — буквално „не аз“.

— Да — отвърна вторият сему, като пристъпи напред и побутна първия настрана. За ухото на Лантън и двата гласа бяха мъжки.

— Аз съм посетител — киранчи. Двама от моите приятели изчезнаха недалеч от вашето село. Ние ще дойдем да се срещнем с вас и ще ги търсим. Да бъде ли така? — Молбата на сему беше изявление за бъдещето, а след това молба за потвърждение.

— Да бъде.

Лантън зачака, като очакваше някакъв въпрос, но не му бе зададен.

— Преди да мръкне — рече Лантън накрая. — Бантрой.

Лантън изключи устройството и потръпна. Изглеждаше, че зад жълтите очи на сему няма нищо — празен поглед, сякаш притежателят му беше излязъл да се храни. Присмя се на себе си за своя антропоцентризъм и се обърна към останалите в помещението.

— Манди, ние с теб ще съставим групата.

Манди Уелс вдигна учудено поглед. Екзобиоложката беше най-новият и най-младият специалист на „Саймара“ и толкова се държеше настрана, че сякаш беше по-скоро пътник, отколкото член на екипажа. Беше дошла при тях по обичайния път — основно обучение в едно от най-добрите училища на Земята, усъвършенствуване на спътниците на Юпитер, изследователска работа върху една „сигурна“ планета (в нейния случай на Крюгър 60-Е) и две леки мисии до рамото на опитен екзобиолог. Сему беше първата й самостоятелна мисия и Лантън сметна, че това е причина за нейната сдържаност. Каквато и да беше причината, Уелс не разправяше почти нищо за себе си. Леката й усмивка, след като я избраха, беше показателна.

— Благодаря ви, капитане… — поде тя колебливо.

— Да?

— Разбирам, че е трудно да се определи при извънземни същества, но тези не изглеждаха много изненадани.

— Зная — отвърна Лантън със сериозен израз на лицето.

Пилотът на „катера“ приземи леко корабчето близо до стените на селото, после, след като двамата му колеги се отправиха един до друг към вратата в ниската стена, той отново го издигна. Там ги чакаха двойка сему; изглеждаха развълнувани, непрекъснато въртяха главите си в пълен кръг. Когато хората се приближиха, в двора близо до стената се появиха и други двойки.

— Бантрой — викна Лантън, веднага щом реши, че ще чуят нормалния му глас.

— Бантрой — отвърна един от новодошлите сему. — Аз съм Джизиън Ах, протектор на селото Белия хълм. Поздравяваме благополучното ви пристигане.

— Ние поздравяваме вашето здраве — отвърна Уелс.

— Намериха ли се онези, които бяха загубени? — попита прозаично Джизиън Ах.

— Не. Все още ги няма.

При тези думи застаналите наоколо сему замърмориха.

— Слак // — подхвърли един от тях.

— Къде са били за последен път?

Лантън посочи на изток.

— Три хълма, пеша два каи.

— Като вас ли са изгубените?

— Да.

Джизиън Ах махна надолу с ръка, като събра върховете на пръстите си — жест, равностоен на безнадеждното повдигане на рамене.

— Чули ли сте нещо за чужденци в този район?

— Ние не знаем нищо за света там.

— Вашите пътници, ловците…

— Нищо.

Уелс пристъпи напред.

— Ние сме киранчи. Молим за вашата помощ.

Отати на Джизиън Ах заговори в грубо неразбираемо избухване. Джизиън Ах се обърна назад и отвърна също така напрегнато, после каза на Лантън:

— Ще ни почакате. Да бъде ли така?

— Да бъде — каза Лантън. Веднага двама едри сему поведоха хората навътре в селището. Те бяха изненадани и се оставиха да ги въведат в една малка здрава постройка. Вътре беше тъмно, защото прозорците представляваха само малки процепи в дървените стени.

— Дали не е затвор? — изрази гласно учудването си Лантън.

Уелс отиде до вратата и погледна навън.

— Три двойки сему, включително и нашите придружители, стоят наблизо. А вратата може да се залоства — има отвърстия и скоби за вертикални резета.

— Ела да седнеш. — Когато тя се настани до него, той продължи. — Някои от тези двойки, изглежда, са хомосексуални, така ли е?

— Да. За тях, изглежда, това е естествено. Също толкова често се срещат двойки мъж-мъж и жена-жена, колкото и смесени. Това е включено в доклада ми за организацията на тяхното общество.

— Тогава? — Лантън беше леко разочарован; тонът й беше прекалено професионален и с нотка на уважение, а не личен.

— Съчетаването на двойки, изглежда, представлява вариации, а не пригаждане. Освен ако за чувствителността на сему планетата е пренаселена.

— Или се хранят с по-специална храна, отколкото предполагаме. — Лантън хвана малкия пръст на лявата си ръка и го дръпна силно, сякаш оправяше ставата му. — Никсън? — попита той, като опита радиовръзката.

— Тук съм.

— Засега сме малко нещо изолирани. Опитай се да разбереш какво става с групата, която ни посрещна.

— Ще се обадя, когато науча нещо — обеща техникът. — Никсън изключва.

Джизиън Ах издаде трите свирещи звука и всички в помещението млъкнаха.

— Непион Ту помоли за споделяне на мнение във връзка с киранчите.

— Искам да зная какво предвижда протекторът Ах — обясни Непион.

— Протекторът Ах не вижда ясно и ще приеме споделянето с други по този въпрос.

— Да се изясни.

— Какво е направено? Те не са слак //; не са нищи. Сему ли са? Двама са, а не са отати.

— Луди са — обади се един от онези, които бяха наблюдавали човешките същества при портата. — Вървят като спънати с очи надолу и напред. — Той направи безнадеждния жест. — Луди са.

— Чужденци са — предположи друг.

— Говорят езика…

— Като лошо научени деца.

— Но все пак го говорят.

Джизиън Ну се изправи.

— Нашите обичаи позволяват само един отговор. Те ни поискаха киранчи. Трябва да им дадем киранчи.

— Те не са сему — протестира Непион Ту. — Ще дадеш ли киранчи на някой слак //, ако поиска?

— Изглежда, че провеждат събрание по въпроса за вашето положение, сър. Не смея да придвижа мобикома, за да не ги подплаша, затова насочих към тях дистанционния микрофон, но усилването не е голямо. Куон иска да говори с вас.

— Струва ми се, че не сме определили правилно киранчи — рече лингвистът. — Думата не означава гост, а по-скоро временно членство в общността — взаимовръзки между селата, както изглежда.

— Как се развиват нещата?

— Трудно е да се каже. Няколко от термините „под въпрос“ вече се намесиха — въвеждат елемент на несигурност в анализите.

— Продължавайте да ги слушате. Не обичам несигурните неща. Включете и Манди, за да може да помага.

— Да, сър.

— Къде е тяхното село, в което ние можем да поискаме киранчи?

— Щом са от него, трябва да съществува.

Споровете продължиха, а групирането на делегатите се променяше при всеки нов въпрос, който биваше повдигнат.

— По-лесно бих се справил с комитет от змии — измърмори Никсън, който подслушваше от „Саймара“. Но Джизиън Ах изглеждаше доволен, като се беше отпуснал на един стол и не се намесваше в обсъждането.

Три часа по-късно ожесточеността на споровете не бе намаляла. Вратата на сградата се отвори и през нея подаде глава един млад сему.

— Джину — викна той и без нито дума повече делегатите се втурнаха навън в неизбежната си формация по двойки. Почти по това време престанаха сигналите от мобикома.

— Какво искате да направя? — попита жаловито Никсън. — Ако го прибера за поправка или спусна долу друг, може да не им хареса. За досегашното ниво на връзката вече им показахме прекалено много техника.

Лантън бързо взе решение.

— Не прави нищо. Информацията не беше чак толкова ценна. Трябва да предприемем нещо оттук, а ние само си седим.

— Желая ви успех, сър.

— Вярвам, че човек сам изковава успеха си.

— Да, сър. Хм… капитане? Мислите ли, че сему са направили нещо на мобикома?

Лантън въздъхна тежко.

— Не зная.

— Да проверя ли след три часа?

— Да. Лантън прекъсва. — Той погледна с очакване към Уелс в другия край на помещението.

— Готова ли си да тръгваме?

— Напълно — отвърна тя нетърпеливо.

Но този път вратата не се отвори.

Без да имат часовници или нощни пазачи, когато слънчевата светлина достигна селото Белия хълм, делегатите изпълниха отново помещението за събрания.

Този път обаче Джизиън Ах обузда разпилените им мисли.

— Знаем само едно нещо, което може да се направи. Беше поискано киранчи и ще им се даде. Но има и още нещо. Те търсят изчезналите си другари из полята. Ако им разрешим да търсят свободно…

Няколко от седналите в предния кръг направиха безнадеждния жест.

— Да. От нас се иска повече.

— Трябва да има тиранон — заяви Непион Ту.

— Трябва да има тиранон — съгласи се Джизиън Ах. — Но тъй като са чужденци, не се изисква от никого. Върнете се по домовете си и потърсете кой да служи. Ще продължим, когато се организира тиранон.

Олдис Лантън дълго време не можа да заспи. С цената на изранените си ръце и рамена двамата с Манди бяха установили, че вратата е достатъчно здрава, за да им устои, а с цената на прегракналите си гласове — че нито един сему не може да бъде убеден да ги пусне. Предложението на Никсън да се намеси го съблазни за миг, но накрая реши да изчака, докато се изясни положението. Въпреки това той не можа да заспи, а надеждата да намери живи хора от първата група спадна още по-ниско.

На сутринта коловете бяха махнати шумно и един млад сему разтвори вратата.

— Джину свърши — каза той и изчезна от прага.

Когато Лантън се опита да го последва и да поиска обяснение, той веднага бе заобиколен от сему — държаха се не заплашително, а с настойчива увереност.

— Аз ще разговарям с Джизиън Ах. Да бъде ли така?

— Няма да бъде — беше отговорът. — Той е зает.

Лантън се смръщи.

— Трябва да започнем търсенето на нашите изчезнали другари. Мина много време.

— Няма да бъде — каза един сему, който му препречваше пътя. — Киранчи е дадено, сега се образува тиранон. Чакай.

Лантън се смръщи още по-силно и Уелс го докосна по ръката.

— Не сме в опасност — обясни тя на английски. — Изглежда, че са ни определили статут на сигурност. Може би трябва да им дадем повече време.

— Проблемът е времето — отвърна Лантън.

— Смятам, че ще е грешка, ако сега се опитаме да наложим решение. Няма никакви данни, че не възнамеряват да ни помогнат.

Настоятелността в гласа на Уелс беше приятна изненада. Лантън помисли, че може би тя е започнала да овладява професията си. Но той не беше толкова убеден като нея, че не са изложени на опасност.

— Ние ще чакаме два каи — каза той на сему. — Ела — подхвърли на Уелс и влезе обратно в колибата. Седна и повика кораба, съзнавайки, че начинът, по който сему вършеха всичко, започва да поставя на изпитание търпението му.

— Да се обади Куон.

Мина малко време, преди да чуят гласа на лиреанеца.

— Да, капитане?

— Преведи ми думата тиранон, ако обичаш.

— Повторете я.

— Тиранон.

— Сигурно е нова дума. Някакви указания от контекста?

— Мисля, че може да означава „група за търсене“, капитане — предположи Уелс.

— Хм. Как се превежда джину?

— Все още е в списъка на термините „под въпрос“ — отвърна Куон. — Най-доброто предположение е „залез слънце“, само че вече имаме дума за това, а те са твърде икономични с речника си…

— Не ми трябват предположения, искам да зная — заяви разгорещено Лантън. — Заеми се с работата си. — Той вдигна поглед и видя, че Уелс го гледа с любопитство. — Какво искаш?

— Нищо — отвърна тя и изразът й се изличи.

Към пладне протекторът дойде да ги вземе.

— Готови сме — рече той простичко и те го последваха навън на слънчева светлина. Наоколо бяха застанали десетина сему и всеки носеше твърд клуп, каквито хората бяха ги видели да използуват за игра — това беше един от трите инструмента на сему, които познаваха. Но късите стрели с пет остриета, които също носеха, бяха новост. Явно стрелата пасваше в жлеба на горния край на клупа.

Групата тръгна към най-близката порта на селото, където се спря. Джизиън Ах мина покрай всички, като натриваше остриетата на стрелите с някакво жълтеникаво вещество. Докато чакаха, сему бъбреха оживено, а когато Джизиън свърши — млъкнаха. Без да обясни нищо на хората, водачът им застана пред групата и определи бързината на хода им с дългите си плавни крачки. Неговата отати го следваше отблизо, стъпваше в следите му с точност, която сякаш беше заучена, главата й беше обърната назад и се въртеше бавно на всички страни.

Другите двойки се подредиха по същия начин, като оставяха еднакви интервали помежду си. След като се спогледаха, Лантън и Уелс тръгнаха накрая.

— Досега не сме виждали такъв клуп да се използува като оръжие — каза Лантън.

— Не. Но съм ги виждала да вървят така — младите играят една подобна игра — отвърна Уелс, като ги наблюдаваше внимателно.

— Това вещество вероятно е някаква отрова.

— А може да има и ритуално значение — сему уважават ритуалите. Струва ми се, че точно това ни беше нужно — група за търсене. Виж как всеки от тях оглежда само малка част от околността, но всичките заедно не пропускат нищо. Забележителен пример за обществена съгласуваност, не мислиш ли?

— Мисля, че Джизиън върви прекалено бързо.

Местността беше с лек наклон, но дългокраките сему вървяха без почивка с неудобна походка, нещо средно между човешки вървеж и бяг. През първия час киранчи се равняваха по тях, макар и задъхани. Но когато доближиха мястото на спускането, краката им се умориха и те отпаднаха духом.

Случи се точно тогава, в един страхотен миг. Една сянка проплува незабелязана по земята. При шума, едва лек полъх на въздух, Лантън вдигна поглед нагоре. Нямаше достатъчно време, за да подреди впечатленията си — долови остра миризма, видя закривени нокти, почувствува, че нещо е близо и вдигна ръка, за да се запази. Нещо твърдо и остро го удари по ръката с изненадваща сила, плъзна се и одра главата му.

Уелс се обърна и видя Лантън бавно да се свива в купчина от крайници.

— Слак // — извика пискливо един сему, когато съществото се плъзна над тях с подобните си на ветрила крила.

Въздухът се изпълни със стрели и три от тях се забиха в плътта на нападателя. Слак //стискаше с долните си крайници тежка тояга. Изпусна я и тя падна на земята; след миг съществото сви криле и я последва, като тупна на около петнадесет метра от мястото, където се беше свила Уелс. Тя с мъка издиша въздуха от дробовете си и се втурна към Лантън.

Лантън беше затворил очи, а по челото му имаше кръв; лявата му ръка се беше извила под ъгъл от четиридесет градуса там, където създателят му не беше предвидил такава възможност. Но той дишаше нормално и Уелс се зае да съобщи на кораба.

— Лантън е ранен, изпратете веднага катера.

— Почакайте. — След известно мълчание, се чу отново гласът на Куон. — Нефей тръгва. Около шест минути… ще издържи ли?

— Да. — Тя погледна с нескрит копнеж към слак //. — Можете да зачеркнете слак // от списъка на думите „под въпрос“ — така сему наричат летящите животни, едно от които нападна Лантън. Дълго е около метър, разперените му крила са също толкова, цветът е оранжев.

— Със свирещите звуци би трябвало да е глагол.

— Може би означава нападение. — Тя погледна надолу и видя доста кръв по лицето на Лантън. Идва ли Нефей?

— Спуска се — успокои я Куон.

— Уелс изключва. — Тя приклекна, изтри кръвта и за свое облекчение установи, че нямаше дълбоки рани — кръвта течеше от капиляри, разкъсани, когато пръчката се бе плъзнала по лицето му. Успокоена, тя отново провери пулса и дишането му, после прекоси поляната до кръга от сему. Проби си път, застана до Джизиън Ах и се загледа в съществото.

Крилата на слак // бяха просто гънки кожа, съединяващи горните му крайници с тялото, но по време на полет приемаха формата на делтаплан. Краката му имаха големи разтегателни мускули и завършваха с огромни нокти, които въобще не приличаха на птичи. Подобни, но по-малки нокти имаше в края на всяко крило.

— Тоягата, която носеше — рече тя на Джизиън.

Джизиън Ах се удари с ръка по гърлото.

— Слак // чупи врат.

Уелс внезапно се почувствува беззащитна.

— Сега никой не наблюдава — обърна му тя внимание. — Може да има още някое наблизо. Не се ли движат на групи?

— Слак // не обичат да са заедно.

— Един киранчи от Ниското дърво разправяше, че веднъж един тиранон убил два слак // в един ден — подхвърли Джизиън Ну.

— Известно е, че хората от Ниското дърво се хвалят и са лъжци — отвърна Джизиън Ах. — Бейта — викна той внезапно и сему се пръснаха на всички страни. Двама се отправиха към Лантън и Уелс застана до него да го пази. Но двамата сему продължиха по-нататък, като само погледнаха към Лантън, и изчезнаха в гората като всички други. Преди Уелс да успее да се учуди, катерът се спусна и кацна с приглушен рев на около стотина метра.

Нефей прегледа набързо Лантън и изсумтя.

— Няма нищо сериозно. — Тя извади въздушна шина и обездвижи ръката на Лантън. — Помогни ми да го кача в катера.

Лирийката беше силна и Уелс се почувствува излишна в пренасянето. Това й чувство се потвърди, когато Нефей го подхвана по-здраво и сама го пренесе по стълбичката в катера. Настани го върху една седалка, обърна се и подаде глава през отвора.

— Ще дойдеш ли?

— Предпочитам да остана.

— Стандартната практика е да не се остава сам на повърхността.

— Не съм сама. С тях съм — обясни Уелс, като посочи с глава.

Нефей вдигна поглед.

— Зависи с кого… по дяволите, какво правят те?

— Моя екземпляр! — викна Манди и се втурна към насъбралите се сему. Но закъсня; пламъците бяха вече обхванали купчината клони, които те бяха събрали. Върху кладата бе поставен слак //.

— Джизиън Ах — викна тя през кръга от сему. — Той ми трябва, за да… — тя млъкна объркана. Не бяха научили дума на езика сему за „изследване“. — Да го огледам.

— Огънят ще изпълни въздуха с миризмата на смърт и никакъв слак// няма да се мерне насам дни наред. Ще бъде безопасно да се храним тук. — Пламъците се извисиха и скриха от погледа й лицето на Джизиън Ах.

Уелс ужасена гледаше как съществото се гърчи, докато плътта му почерня. Веднъж бе видяла как едно земно момче измъчва червей с ръчна лупа; смесеното чувство на любопитство и отвращение беше същото и тогава, и сега.

Макар Уелс да помоли Джизиън Ах да продължат до мястото на спускането, той не пожела и да чуе за това.

— Трианонът запали огън, а настъпва и мрак. През Джину светът принадлежи на слак //. — Той тръгна и Уелс побърза да го последва. — Вратата на нашето място за спане веднъж няма да се отвори.

— Да — съгласи се Джизиън Ах. — Сему забравя, връхлита лудостта. Трябва да му се помогне да си спомни.

— Може би слак // вижда добре в тъмнината — подхвърли Уелс.

— За слак // няма тъмнина.

През главата на Уелс премина странна мисъл, но тя я отхвърли.

— Ще потърсим изчезналите утре. Така ли да бъде?

Джизиън Ну цъкна с език неодобрително и каза:

— Няма да бъде.

Уелс погледна към Ах.

— Няма да бъде — съгласи се той. — След като твоят отати се загуби, трябва да си намериш нов.

— Той не се е загубил. Взеха го да му излекуват нараняванията.

Джизиън Ах не каза нищо, но се спогледа със своята отати.

— Утре трябва да продължим търсенето — настоя Уелс. — Да бъде ли така?

— Няма да бъде — повтори Ах. — След като се загуби твоят отати, трябва да си намериш нов.

Уелс хвана протектора за ръката и го спря. Той я изгледа с неразбиращ поглед.

— Джизиън Ах, какво съм аз?

Той продължи да гледа неразбиращо.

— Сему ли съм? — тя държеше ръцете им една до друга. Зад тях спряха всички участници в тиранона.

— Не, не си сему. — Ах изглеждаше развълнуван.

— Какво съм тогава? Откъде идвам? Какво отнесе Лантън?

Ах отново я изгледа неразбиращо.

— Не си сему — бавно изрече той. — Не си слак //. Вие не сте нищо. — После, сякаш разреши някаква загадка, заяви: — Вие сте киранчи. — Той продължи да върви, доволен от постижението си.

Уелс остана на място и с изненада гледаше след него. Сему нито веднъж не бяха задали въпрос за човешките същества, никога не реагираха на движението на катера или мобикома. Естествено, беше го забелязала и го отдаваше на предпазливост. Сега обаче се позачуди — може би те въобще не изпитваха любопитство?

Манди Уелс се въртеше върху неудобната пейка за спане и се вглеждаше в тавана някъде над нея в тъмнината. Последните няколко часа бяха най-добрите, откакто бяха напуснали селището — най-после никой не надзърташе през рамото й, готов да прави преценки и да реши, че не е на висота. Когато катерът отлетя, Уелс почувствува облекчение. Поне за известно време нямаше да изпитва напрежение от желанието да докаже собствената си стойност.

Но положението можеше да е и по-добро. Не обичаше да предполага, да се прави, че е възможно да се вложи човешки смисъл в странностите на чуждото. Още повече не й се нравеше да прави погрешни предположения — а дълбоко в себе си подозираше, че по отношение на сему е направила огромна грешка.

На всичкото отгоре имаше нещо твърде странно в нападението над капитана. Можеше да не се вземе под внимание употребата на тояга за счупване на врата; много повече животни използуваха примитивни инструменти, отколкото имаше животни, които да ги правят. Но защо изобщо бе извършено нападението?

Отначало Уелс с лекота не му обърна внимание. Както сему са чувствителни към „ненормалното“ поведение, може би същото се отнасяше и за слак //. Двамата с Лантън вървяха като две човешки същества, а не като отати — били са набелязани, също както хищниците забелязват болнавите животни в стадото. Но сега, когато се позамисли, това обяснение отпадна. Какво щеше да направи слак // с Лантън, ако беше успял? Съществото не летеше, а само планираше, така че не можеше да го отнесе. Нямаше възможност и да се нахрани с него при групата сему, хвърлящи по него стрели от четиридесет метра. Нападението противоречеше на инстинкта за самосъхранение.

Тогава се чу някакво дращене.

Идваше отгоре в тъмнината, по покрива извън бараката. Уелс седна на пейката и хвана здраво с ръце ръбовете й. Дращенето обиколи два пъти покрива и спря. Миг след това се чу друг звук — коловете-резета се завъртаха в дупките им в пръстта. Накрая самата врата се раздвижи, разтърси се. Тръскането беше отчаяно и Уелс почти не се съмняваше какво се намира от другата страна на вратата.

Накрая за нейно облекчение шумовете се прекратиха. Но трябваше да мине много време, за да може тя да се отпусне и заспи.

В светлината на втория й ден върху планетата Сему, като нощното посещение й се виждаше по-скоро предизвикателно, отколкото страшно, Уелс беше изпълнена с решимост да намери някой слак //, за да го наблюдава. Но Джизиън Ах отказа да й помогне и когато се опита да излезе от селището сама, малка тълпа от сему се събра около нея край портата и любезно, но твърдо я върна назад. Когато и вторият й опит се оказа също така неуспешен, Уелс се оттегли в центъра на селището и се свърза със „Саймара“.

— Добро утро, Манди — обади се жизнерадостно Никсън. — След пет минути щях да се свържа с теб за проверка. Спокойно ли мина нощта?

— Почти. Как е капитанът?

— Засега спи дълбоко. Нефей загрява микрошивачката, за да закърпи счупеното му крилце. Веднага след това двамата с Куон ще се спуснат, за да предприемат официалните процедури по установяване на връзки.

— А аз какво да правя?

— Ще останеш и ще съсредоточиш вниманието си върху слак //. Капитанът иска да дадем на сему нещо, което да им помогне да се справят с проблема.

— Не е ли малко преждевременно?

— Изглежда, че той не мисли така… а пък точно сега не можеш да обсъдиш въпроса с него. А между другото мобикомът дето се повреди. Неизправна схема. Няма външна намеса.

— Какво ще правим за Тери и Мариса?

Никсън се поколеба.

— Стигнахме до заключението, че от тях не е останало какво да се намери.

— Отписали сте ги.

— Не съвсем. Но е малко вероятно да се появят живи, не мислиш ли така? Всъщност без помощта на сему и ти сега нямаше да си в настроение за разговори.

— Искаш да кажеш, че щях да съм мъртва.

— И капитанът. Не си ли съгласна?

— Вероятно си прав — Уелс се намръщи. — Уелс изключва.

Когато Уелс го откри, Джизиън Ах играеше на тиранон с петима млади сему.

— Трябва да говоря с теб.

— Навремето изпитвах и аз такава нужда… Ну е третата ми — отвърна Ах, като отпрати с ръка младежите. — Споделяй.

— Протектор Ах, зная какво се опитваш да направиш. Убеден си, че аз съм луда, защото не се плаша всеки миг от слак // и защото загубих своя отати. Опитваш се да ме спасиш от лудостта ми. Но това не е необходимо!

Протекторът изчака търпеливо и Уелс продължи.

— Това се превърна в проблем… не мога да си върша работата. Аз мога да се грижа за себе си. Опитна… киранчи съм. — Не беше тази думата, която искаше да използува, но влудяващият език сему я поставяше в усмирителна риза. Естествено, в него нямаше дума за екзобиолог, но не съществуваше и термин за изследовател. — Моля те, кажи на твоите хора да ме оставят на свобода.

— Когато загубих първата си отати, лудостта продължи петдесет дни — поде внимателно Джизиън Ах. — Не събирах храна, исках сам да убивам слак //. Но приятелите ми бяха добри към мен, заключиха ме в спалното помещение и аз се оправих. Как мога да кажа на приятелите ти да не ти помагат? Ти искаш от мен да взема лудостта ти и да я разпространя сред тях.

— Аз не съм сему — повтори разгорещено Уелс. — Забрави за отати и лудостта. Погледни ме, щом не съм еднаква с теб на външност, защо и вътрешно да не съм различна?

— Лудостта е заседнала дълбоко в теб, киранчи — каза също така внимателно Джизиън Ах. — Но ще ти помогнем, не се плаши.

Уелс го изгледа, после се извърна и се отдалечи. Зад нея Джизиън Ах викна високо на стоящите наблизо възрастни и Уелс се втурна да бяга. Тя се отправи към най-близката порта, като искаше най-после да провери силата на тънките ръце на сему, които й преграждаха пътя.

Макар те да бяха петима, борбата беше кратка. Уелс се освободи от тях и се втурна към гората, като остави проснатите на земята сему да гледат смаяно подире й.

Уелс се отправи към най-близката част на гората и едва не падна от задъхване, докато тичаше през нея. Когато реши, че е взела достатъчно преднина пред несъмнено доброжелателното преследване от страна на сему, тя тръгна ходом. Макар да й се струваше, че ще е трудно да намери слак //, тя си помисли, че ако им се даде възможност, съществата сами щяха да я открият.

Тя запази гърба си, като се облегна върху един дънер в края на голяма поляна, и седна да чака. Слак // трябваше да се приближи отпред и щеше да му е трудно да я нападне.

Докато чакаше, в съзнанието й изплува нова представа за сему. Тиранон не беше група за издирване, а ловна група. Отати, най-силната връзка в тяхното общество, не беше семейна, а приятелска връзка. Слак //, изглежда, диктуваше напълно начина на живот на сему.

Докато обмисляше новите си наблюдения, едно грациозно оранжево-червено същество се плъзна във въздуха и кацна в средата на поляната. Долните му крайници не държаха нищо.

— Сега ще разберем що за същество си — измърмори тя, като се наведе напред. — И без това предпочитам да изследвам живи екземпляри.

Слак // и жената се оглеждаха през разделящата ги синя поляна. Погледът на слак // накара Уелс да се почувствува неудобно, нещо, което не бе изпитвала със сему.

— Говориш ли? Имаш ли собствен език? — попита тя високо, не с надеждата, че слак // ще я разбере, а по-скоро, за да го окуражи да се обади. Но не последва отговор.

— Ти ли идва снощи? — попита тя, като се изправи. — Или може би някъде наоколо е гнездото ти?

Слак // направи две неловки крачки към нея.

— Тогава едно малко изпитание. Лесно е, ще можеш да го направиш. Дай ми нещо, което да покажа на капитана. — Тя протегна стиснатата си ръка и след това отдели един пръст от юмрука.

С мъчителна за Уелс забавеност слак // разтвори края на едното си крило и изправи един, а след това и втори от малките нокти на края му.

Като не позволи на преждевременната усмивка да се появи върху лицето й, Уелс повдигна един, после два, после три пръста. Тя наблюдаваше съсредоточено как слак // разтваря последните си два нокътя, а след това премества тежестта си от крак на крак.

— Прекрасно — рече тя и изръкоплеска. — Има нещо зад тези очи. Ти повтаряше подред, а не ме имитираше. Имаш чувство за символи и числа. Добро начало. Господи, да можеше да ми проговориш. — Тя включи радиопредавателя си. — Може би това е достатъчно.

— Достатъчно за какво? — изпращя някакъв глас.

— Тук е Уелс. Капитанът налице ли е?

— Не знаех, че искаш да говориш него — отвърна Никсън. — Още е малко замаян… не можеш ли да почакаш? Или аз да свърша работа?

— Не може.

Никсън въздъхна.

— Добре. Но те предупреждавам, откакто го прибрахме, сякаш не е в добро настроение.

— Отбелязвам си го.

— Проблеми ли имаш, Манди? — гласът на Лантън звучеше уморено.

— Как сте, сър?

— Моля те, избягвай шегите. Какви са затрудненията ти?

— Занимавам се със слак //…

— Добре. Предполагам, че Никсън ти е казал какво искам да се направи.

— Каза ми, сър. Бих искала да премислите. Най-напред трябва да се намери отговор на някои въпроси.

— Какви?

— Като например защо живеят из равнините, след като не са се развили там. Точните им взаимоотношения със сему…

— „Саймара“ е тук, за да намери и се свърже с интелигентни форми на живот, а не да описва крайния резултат в екологията на планетата — напомни й Лантън. — Можеш да оставиш нещо за онези, които ще дойдат след нас.

— Зная. Но има признаци, че те са разумни.

— Какви признаци?

— Понятие за числа на първо място. И ми се струва, че правят опити да се свържат с мен…

— По начина, по който се свързаха с мен ли? Хайде, Манди, не упорствувай. Нима не искаш да дадем на сему възможност да отдадат силите си на напредъка и развитието? На кътъпъчите дадохме избирателен пестицид, а на мауите ваксина. Ти свърши превъзходна работа с килфлаите на Кран — каква е разликата тук?

— Напълно изпуснахме от погледа си слак //… а може да не сме догледали и нещо друго? Явно нашият оглед на планетата не е пълен. Искам да преразгледам нашите процедури. Междувременно трябва да се въздържаме от всякакви контакти.

— Контактите вече започнаха и ние не разполагаме с времето, което, изглежда, мислиш, че е необходимо. Манди, не губи увереност в собствената си работа само защото аз не мога да се пазя от удари. Аз не съм загубил увереността си. Смятай слак // за естествен враг на разумен вид и намисли какво да правим с тях. След девет до десет дни ще сме на път за у дома.

— Девет дни — повтори тя глухо.

— Да, звучи привлекателно, нали? Куон твърди, че напредват добре. Обади се в определеното време.

— Капитане, тук стоя и гледам един слак //, който…

— Добре. Установи как може да се убие. Лантън изключва.

Уелс погледна съчувствено към слак //.

— Имаме проблеми — изрече тя тихо. Пристъпи към съществото, а то се извърна и отдалечи. После с тласък на мощните си крака слак // се изхвърли във въздуха. Издигна се, разпери крилата си и се плъзна надолу по склона на височина около два метра. Уелс гледаше смаяно как съществото се отдалечава.

Но в подножието на хълма то се спусна и кацна, като обърна към Уелс очаквателен поглед. Отвори устата си и изпълни поляната с модулирани трели, които ясно, сякаш на английски, запитаха Уелс: „Няма ли да дойдеш?“

Тя тръгна след него, изпълнена с възторг. Слак // дочака да го настигне и отново се изхвърли, за да полети до нея. Когато губеше подемна сила, съществото се приближаваше до земята и мощните крака отново го изтласкваха във въздуха. Беше странно да тичаш заедно с живия безмоторен самолет.

Но това странно чувство беше добро. Краката й не се уморяваха, дишаше леко. Установи дори, че пет пари не дава къде отиват — достатъчно й беше да споделя този миг в това място.

Скоро стана ясно, че се отправят към изолираното струпване на скали, известно на хората от „Саймара“ като „Цирея“. Когато го наближиха, нейният придружител издаде няколко възбудени крясъка. В отговор се разнесоха множество гласове и когато накрая я отведе в обкръженото от скали гнездо в подножието на „Цирея“, там чакаха петнадесет слак //. Щом я видяха, те изпълниха въздуха с трели.

Уелс отиде в центъра и седна, за да бъдат очите й на едно ниво с техните. Някои се присъединиха към придружителя й, но повечето се заблъскаха, за да се настанят така, че да я виждат добре.

Накрая едно от съществата се приближи на няколко крачки до нея.

— ’антрой киранчи — изпя слак //. Гласът му беше висок, сливаше думите, но се разбираше.

Уелс се слиса.

— Бантрой — успя да произнесе тя. — Аз съм Манди Уелс.

— Аз съм (Двойно подсвирване, щрак) — каза слак //. — ’анди ’алс — какво си ти?

— Капитане, тук долу има нещо, което трябва да видите.

— Не възнамерявам да се спускам отново. Не можеш ли сама да се справиш?

— Става въпрос за слак //.

— Тогава говори с Куон. Няма нужда да ме запознаваш с подробностите.

— Опасявам се, че се налага. Няма да разработя никаква програма за унищожаване на слак //.

Последва известно мълчание.

— Струва ми се, че ще е най-добре да се върнеш на „Саймара“ и да обясниш за какво става дума.

— Мога да го обясня отчасти и от тук. Останалото трябва да го видите сам. Капитане, слак // са разумни, няма никакво съмнение.

— Това е заключение. Дай ми данните.

— Ами… те имат собствен език…

— Много видове се разбират помежду си със звуци.

— Капитане, някои от тези същества говорят езика на сему.

— Известни са случаи на мимикрия, нали?

Уелс скръцна със зъби и продължи:

— Те имат организирано общество…

— Същото може да се каже и за пчелите. Произвеждат ли инструменти? Имат ли писменост?

— Не. Поне досега не съм видяла. Но…

— Не са ли това най-важните определящи фактори? Струва ми се, че загубваш обективността си и забравяш основната ни цел.

— Според мен вие въобще не желаете да мислите за слак //. Дали това е от чувството на вина заради гибелта на Мариса и Тери, или от самосъжаление?

— Не се опитвай да ми прилагаш любителска психотерапия — отвърна заплашително Лантън.

— Бих се възползувала от всичко, капитане, само и само да ви накарам да разберете. Съжалявам, че ви раниха, но и слак // са пострадали.

Това стресна Лантън.

— Откъде разбра?

— Елате долу и ще ви покажа.

— Изключено е.

— Тогава ще трябва да се разправите с мен, защото ще помагам на слак //, докато вие подпомагате сему.

— Какви ги разправяш?

— Струва ми се, че се изразих напълно ясно.

Гласът на Лантън прозвуча студено.

— Не обичам да ме заплашват, особено собствените ми подчинени. Ела тук и изложи мнението си. Това е единственото, което трябва да направиш.

— Капитане, спомнете си, че говорихме и се питахме защо сему не се изненадват от нас. Очаквахме да реагират на това, че сме чужденци, на нашата техника, а те не реагираха. Те не могат да реагират. Нима котката се учудва на електрическата крушка? Прави ли някакво впечатление подводницата на акулата? Нима бебето обръща внимание на фокусите? Те не разбират въобще кои сме ние. Но слак // го съзнават много добре.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Лантън.

— Че сме се свързали с погрешния вид.

— Глупости.

— Не… това е професионално мнение. И не можете да го отречете, преди да видите онова, което аз виждам тук.

— Защо настояваш да се спусна?

Лицето и въздишката на Уелс показаха, че е развълнувана.

— Капитане, винаги съм твърдяла, че истинският признак за разумност на даден вид е следният — когато посочите с пръст, индивидът да не гледа пръста ви, а мястото, което сочите. Вие непрекъснато гледате пръста ми.

Последва кратко мълчание.

— Може би все пак си права. Добре, ще дойда.

Уелс посрещна катера на един километър от гнездото.

— Остани вътре — подметна тя остро на Никсън, когато той се накани да последва Лантън навън.

— Защо? — попита Лантън.

— Ще се чувствувам неудобно сама срещу вас двамата.

— Всъщност ти ме караш мен да се чувствувам неудобно — отвърна Лантън, но махна с ръка на Никсън да остане. — Къде са?

Сякаш по даден сигнал три слак // изскочиха от дърветата, плъзнаха се по въздуха и кацнаха леко до Уелс. При приближаването им Лантън неволно се отдръпна.

— Пред лицето на врага — рече той. — Колко пъти си репетирала появата им?

Уелс не обърна внимание на подигравката.

— Врагове на сему — да, но не и на нас.

— Сега разбрах защо не ги харесвам. Напомнят ми хората-маймуни на вещицата от „Вълшебникът от Оз“. Гледала ли си го?

— Научна фантастика?

— Древен плосък филм — гледах го като дете. Няма значение. Ето ме тук. Искаше да ми покажеш нещо?

— Най-напред искам да ви обясня за нападението над вас. Съществото, което се нахвърли върху нас, е загубило при гласуването в тяхното събрание. То първо ни е забелязало и настоявало да ни убият, за да отстранят всякаква заплаха.

— Каква заплаха?

— Каква е сегашната ми задача? — попита тя натъртено. — Аха. Но са гласували против него.

— Мнозинството гласувало да се изчака.

Ръката на Лантън бавно опипа превръзката върху лицето му. (Двойно подсвирване, щрак) се приближи към него.

— Вие сте протектор Лантън — каза той на сему.

Лантън кимна стреснато.

— Защо помагате на вашите врагове срещу нас?

— На нашите врагове ли? На сему?

— Намериха ли те вашите изчезнали?

— А вие ще ги намерите ли?

— Мога да ви заведа на мястото — (Двойно подсвирване, щрак) се изхвърли във въздуха и другите слак // го последваха. Уелс пристъпи напред, но Лантън я хвана здраво за ръката.

— Откъде знаят?

— Те наблюдават цялата равнина.

— Или защото хищникът може да намери останките от жертвата си?

— Ще видим — отвърна Уелс, като се освободи и тръгна след слак //.

Лантън я настигна с няколко крачки.

— Слушай, просто не зная какво да мисля за теб.

— А какво ще кажете за слак //? Това е по-важно.

— Виждам, че притежават известен разум — рече той. — Но това е вярно за голям брой видове.

— Не е същото — възрази тя.

— Няма определена граница, която да разделя разума от инстинкта. Едното прелива в другото.

— Съгласна съм.

Известно време тичаха мълчаливо, после Лантън попита:

— Какво друго си открила?

— По начало са живели из планините, понякога са се доближавали до истински полети, като са използувани възходящите въздушни течения. Преместили са се тук не по принуда, а защото го желаят. В планините почти целият им труд отивал за търсене на храна. В тази по-богата среда няма да е така.

— В такъв случай те водят война, а не се хранят със сему.

— Да. Навсякъде имат разузнавачи, които действуват самостоятелно, но са част от обща организирана мрежа. Сему са заседнала раса.

— Симпатиите ми са все още на страната на сему… сега дори повече от преди.

— Не се съмнявам, че в Централните светове ще ги сметнат за по-близки до нас. Но нали не това е важното?

Пред тях слак // бяха спрели и ги чакаха.

— Признаваш, че сему са разумни — подхвърли Лантън.

— Да… макар да мисля, че техният разум е на по-ниско ниво.

Стигнаха при слак // и (Двойно подсвирване, щрак) протегна крилото си към почвата.

— Тук.

Виждаха се два почернели кръга, всеки с диаметър около един метър. През малката купчина пепел бяха пробили няколко стъбла бързорастяща трева.

— Не разбирам — каза Лантън.

— Сему имат ритуал, когато убият някой слак // — обясни Уелс. — Те го изгарят на клада.

— Значи тук са били убити два слак //.

— Не. — Уелс клекна, разрови с ръце пепелта и извади оттам една тънка кост. Подаде я на Лантън и продължи да рови.

— Това прилича на човешка лъчева кост.

— Точно това е. — Тя извади от пепелта почернелия цилиндър на имплантиран радиопредавател. — Това е от Мариса или от Тери.

— А останалите кости…

— Сему ги взимат за сувенири или трофеи.

Лантън втренчи поглед в нея.

— Значи сему са ги убили? Помислили са ги за слак //?

— Не са мислили. Реагирали са на цвета, спускащия се полет и не са обърнали внимание на аномалиите.

— В такъв случай не са реагирали на доста неща.

— Видяхме, че сему не са никак гъвкави в понятията си.

Лантън повъртя костта в ръцете си.

— Но биотелеметрията… трябваше да разберем, че са мъртви. Електроенцефалограмата им беше нормална, само високата температура…

Уелс поклати глава.

— Веществото, с което Джизиън Ах натри стрелите, е било упойка. Мисля, че Тери и Мариса са били живи, докато сему са ги изгорили. Така беше с вашия слак //.

Лантън пое дълбоко въздух и го издиша бавно.

— Толкова малко е останало от тях — рече той, като се взираше в пепелта. — А сега съм изправен пред проблем, нали?

— Надявам се, че е така, сър.

Лантън побутна с крак пепелта и не каза нищо.

— На Сему има два разумни вида и те се борят за почти една и съща екологична ниша. Слак // притежават някои физически и умствени преимущества. Сему са по-организирани обществено.

— Значи, на която страна застанем, тя ще победи — изказа на глас мисълта си Лантън.

— Да. Бих казала, че нямаме правото на такъв избор.

— Има ли някаква възможност да се убедят слак // да се върнат в планините?

— Никаква. Според тях те най-после са открили нещо като рай.

— Тогава да оставят на мира сему.

— Това изисква нравствено развитие, което никой от двата вида няма да постигне скоро.

— В такъв случай да се поработи и с едните, и с другите. Твоето мнение?

— Слак // по-добре ще се възползуват от връзката с нас. А дали нашата роля е да създаваме равновесие на силите и да си играем с него, сякаш сме господари на планетата?

Лантън не отговори веднага. Вместо това се обади на Никсън да докара катера при тях. Той изключи предавателя и се вгледа смутено в пепелта.

— Капитане? — повика го тихо Уелс.

Лантън разтърка дясното си око, като се обърна встрани. Уелс разбра, че не мисли нито за слак //, нито за сему, а за двамата си загинали другари. Накрая той се обърна към нея.

— Изглежда, ти е приятно да ми създаваш усложнения?

— В този случай — да.

— Ти стигна до границата на неподчинение.

— Аз съм преди всичко естественик. Сметнах, че си заслужава риска. Или може би все още избързвам… какво ще правим? Ще трябва ли отново да стигам до тази граница?

Лантън се усмихна тъжно.

— Моля те, престани. Според мен има само една разумна възможност. Ще направим онова, което би направил всеки възпитан човек, когато случайно се натъкне на двама спорещи — ще ги оставим и ще се върнем по-късно. — Слак // се пръснаха при внезапното приближаване на катера. — Какво ще кажеш, дали до стотина години ще са разрешили спора?

Уелс се усмихна с облекчение.

— Стотина години сигурно ще им стигнат.

Бележки

[1] /, // и /// са обозначения за три свирещи звука на езика сему. Свирещите звуци, които се учленяват в дихателната тръба, а не в устната кухина, са политонални; нещо приблизително обаче може да се постигне, като се изсвири първият обертон (/ = 270, // = 461, /// = 908 херца). ↑