Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
hammster (2012)
Корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Издание:

Георги Караславов

Мравчо-Главчо

 

Съставител: Слав Г. Караславов

Редактор: Методи Бежански

Художник: Тоня Горанова

Художествен редактор: Мариана Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Бозева

 

Библиотека „Дъга“

Български писатели за деца и юноши

 

Дадена за набор на 27.II.1979 година.

Подписана за печат на 21.IV.1979 година.

Излязла от печат на 13.V.1979 година.

Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.

Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.

Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.

Българска. Първо издание. ЛГ V.

Тематичен №13/9537272211/6054-13-79

 

Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

Сред равното поле се виждаше само високият бряст и наклонената кобилица на стария кладенец. Далече-далече наоколо нямаше нито капчица вода, та затова от ранна пролет до късна есен около кладенеца непрекъснато се тълпяха хора, около двете каменни корита се блъскаха волове, в локвата под бряста преживяха лениво тежки биволи, блееха и напираха нетърпеливо ожаднели стада овце…

Понякога там се събираха палави воловарчета, пълнеха коритата, плискаха се, гонеха се, играеха си и ровеха до основите на кръглата каменна ограда, сложена върху плесенясалите и зеленясали стени на кладенеца. Случваше се така, че пръстта около тези основи се продънваше и когато на обяд и вечер под големия бряст се струпваха ожаднели хора и уморен добитък, изплисканата от кофата вода се връщаше обратно в кладенеца. Но никой нямаше време да запълни и замаже основите, никой не мислеше да пази чистота при толкова много работа и при такава тежка умора.

Така минаваха годините. Кладенецът стърчеше горд и пренебрежителен сред безводното поле, кобилицата му скърцаше така, както и преди половин век, а водата си му беше такава твърда и малко блудкава, каквато си беше още при първия ден на изкопаването му. Всички се мръщеха, като я пиеха, но нямаше какво да се прави — бяха благодарни, че сред това безводно поле се намира и такава вода.

Кладенецът беше свикнал с тези смръщени, но примирени селяни, не им обръщаше внимание, защото при все това те му бяха благодарни и всяка пролет, и всяка есен идваха, да го поправят, да го постегнат, да го поприготвят.

Не дойдоха само тази есен.

Късно беше вече, прибраха царевиците, обраха памуците, изораха стърнищата, трябваше наскоро да почнат да засяват. А по това време винаги идваха няколко души селяни с един или двама майстори. Кладенецът беше общ, на всички селяни, поддържаха го поред, на махали. Защо ги нямаше още?

— Чудно! — клатеше кобилицата си кладенецът. — Време е да дойдат. Какво се е случило? Защо са ме забравили?

А като че ли нищо не беше се случило, защото хората, които още имаха работа по запустелия кър, все оттам минаваха и все оттам си вадеха вода.

Но една сутрин кобилицата на кладенеца трепна и здравата дървена кофа се залюля в светлото око на водния кръг: в далечината се спряха хора, много хора, натоварени с кирки, лопати и колички.

— Идат! Най-после! — извика възторжено кладенецът. — И колко много са!

Но хората останаха там, разтовариха си торбите, смъкнаха шапки и палта и започнаха да копаят.

— Защо ли копаят там? — изтръпна от страх кладенецът. — Какво ли копаят?

Той дълго гледа, дълго скърца от мъка и любопитство и чак привечер се успокои. Успокои се той, защото видя ясно, че хората копаеха ров, а не друг кладенец. Този ров беше дълбок до метър и половина и широк половин метър, най-много до седемдесет-осемдесет сантиметра.

— За какво ли им е този ров? — питаше все още страхливо кладенецът. — Ако е вада, откъде ще докарат вода?

И наистина, там беше малко високо, вода имаше някъде много далече, там, в подножието на планината, гдето протичаше река. Но до реката беше далече и беше все нанадолнище. Как ще прекарат вода чак дотук?

На следния ден хората пак се явиха на изкопа. Сега те дойдоха много по-рано, слънцето още не беше изгряло. Дойдоха и веднага започнаха да блъскат сухата пръст. Следобед, когато поизкопаха няколкостотин метра и приближиха до бряста, кладенецът ги позна: това бяха все негови познати от селото, което лежеше на десетина километра оттук и на което землището се простираше чак до срещното баирче.

На няколко пъти през този ден двама души идваха да наточат вода в големи тежки бъкели.

— Е, ще се отървем най-сетне от тази блудкава вода! — казваха те при всяко пиене.

Защо щяха да се отърват от водата му? Кладенецът не можеше да проумее. Да копаеха друг кладенец — да. Но те копаеха ров!

На третия ден, откак се мярнаха тук, сред това поле, работниците стигнаха до кладенеца и го заминаха. Те копаеха нагоре и чак когато излязоха на баира, свиха да копаят на запад. Далече, много далече се мяркаха върховете на голяма и висока планина. Натам ли копаеха? И защо копаеха натам?

След десетина дни заскърцаха коли, натоварени с дълги железни тръби. Хората тичаха около колите, смъкваха тръбите, търкаляха ги към рова, мереха ги, нагласяваха ги, затъпкваха ги с някакви сиви влакна и ги замазваха с катран. Сетне грабваха лопатите и започваха да ги заравят.

— Играят си като деца! — гледаше ги присмехулно кладенецът.

Така хората си играха, докато да падне сняг и студът скова цялото поле. Тогава всичко около кладенеца и стария бряст запустя и заглъхна. По цели дни не се чуваше нито звук, нито глас. Само някоя нощ минаваха вълци, спираха се, гледаха като учудени високата кобилица, виеха и отминаваха. Или денем върху голите клони на хубавото дърво кацваше гарван, гледаше оттам съсредоточено нанякъде, гледаше и отлиташе.

А когато пролет пукна и по полето пак започнаха да се мяркат орачи и овчари, тогава при кладенеца дойдоха няколко селяни и майстори. С тях имаше и един млад човек, към когото всички се обръща и чиято дума всички слушаха с напрежение.

— Значи вие искате тука да има една чешма? — попита той.

— Да — отвърнаха в един глас другите.

— Защо искате точно тука да бъде? — обърна се пак към тях младият човек.

— Защото тук сме свикнали да идваме, всички имаме ниви наоколо и… — заекна един от тях — защото такова дърво няма в цялата околност…

— Нали на хубавата студена вода трябва да има сенчица! — подхвърли друг.

— Мястото е хубаво — поклати глава младият човек. — Значи искате да бъде под дървото?

— Не точно под дървото, малко настрана — обади се бързо един възстар селянин, — ей тук е, до самия кладенец.

После те говориха още дълго време, мериха, копаха, спориха и привечер си заминаха.

Кладенецът стоеше като заледен, кобилицата му не можеше да се помръдне. И му се струваше, че ако някой сега рече да източи вода, тежкият, здрав, дъбов стълб ще падне, ще се строиш и закрепената на него кобилица, дори здравата каменна ограда върху зеленясалите влажни стени ще рухне и ще се провали надолу. Нямаше съмнение вече — тези хора дойдоха да правят чешма. Но как ще я направят, откъде ще й докарат вода? От баира ли? Но де се е чуло и видяло на такъв гол баир да се намери вода! „Хубава студена вода“ — каза едни от хората. А откъде ще я вземат?

— Отникъде! — успокои си се кладенецът. — Те са луди, тези хора — правят чешма на сухо!

Луди-нелуди, но към средата на лятото чешмата проточи дванадесет корита — чак до дънера на големия бряст. Хората, що идеха да точат вода от кладенеца, гледаха чучурите, които още зееха празни, клатеха глава и си думаха със светнали очи:

— Веднъж да потече!

Откъде щеше да потече? Защо си приказваха така тези щурави хора? Не виждаха ли на какво място са?

— Тебе пък защо те кукнаха тука? — обади се една вечер кладенецът.

— Ще видиш след някой месец! — отвърна чешмата.

— Какво ще гледам — ако още един месец някой дъждец не ти намокри коритата, ще се спукат от горещината! — изгледа я със завист и злоба кладенецът.

— Моята вода ще дойде от планината.

— От коя планина?

— Хее, от планината, на която върховете едва се виждат оттук.

— Че как ще дойде от толкова далечно място? — клюмна кладенецът.

— По тръбите, които хората заровиха в оня ров — посочи му чешмата към баира. — Тези тръби се казват водопроводи, но те не са главният водопровод. Той минава по-надалече, това е само клон от него. Правят го няколко села, които досега страдаха от безводие и болести. Кооперациите в тези села го правят. Сдружиха се и с общи усилия го построиха.

— Празна работа! — тросна се уплашен кладенецът. — Че тук наблизо няма река!

— Няма — каза тихичко чешмата. — Ако беше наблизо, водата отдавна да беше докарана. Тази вода ще дойде чак от голямата планина, от чудна, бистра рекичка, която никога не пресъхва и която се влива в голямата река, що тече долу, хее там в подножието на другата планина. Казват, че този водопровод щял да бъде дълъг трийсетина-четиридесет километра…

— Лъжеш! — изрева уплашен кладенецът. — Не ти вярвам!

— Не те карам насила да ми вярваш — усмихна се чешмата. — Като дойде водата, тогава ще видиш.

— Ще дойде на куково лято! — измери я презрително кладенецът, като оглеждаше тъжно сухото поле.

Мина лятото, наближи есента. Из полето около водопровода все по-рядко и по-рядко се мяркаха хора. Като че ли всичко беше някакъв сън. Хората си нямаха работа, помагаха си малко, дори една безводна чешма с дванадесет корита си направиха и си отидоха. А когато дойдат насам и ожъднеят, пак при кладенеца спират да си наточат вода…

Кладенецът се тъкмеше да позакачи пак чешмата, да й се поприсмее малко, но ето че една сутрин по пътя откъм селото изтрополя талига. В талигата седяха няколко младежи, облечени празнично, накичени с цветя и ленти. Те спряха до бряста, слязоха, обиколиха чешмата и вързаха на чучурите й по две ленти. Едната беше с три хубави цвята, а другата беше многоцветна, пъстра като самата дъга.

Те бързаха. Метнаха се на талигата, шибнаха коня и запрашиха обратно към селото.

— Ето, днес ще видиш! — обади се чешмата.

— Какво ще видя? — изгледа я накриво кладенецът.

— Ще видиш каква вода ще потече през чучурите ми.

— Ще видя! — проломоти презрително кладенецът и се огъна от мъка и злоба.

И наистина към обяд стана чудото, в което той не вярваше. Най-напред се чу някакъв шум, като че ли земята се затресе, после този шум приближи и изведнъж, като в приказка, от сухите гърла на чучурите хлуйна бистра, студена вода. Кладенецът изтръпна, сгърчи се и кобилицата се пречупи на две. Тежката дървена кофа се удари в каменната ограда, търкулна се и цапна в гъстата мръсна локва.

Край
Читателите на „Чудната чешма“ са прочели и: