Фабиан Ленк
Тайната на Тутанкамон (8)

Нападението на чакала

Вечерта завари приятелите пред храма на Амон, където бяха работилниците на придворните балсаматори. Вече няколко часа чакаха Хериуф. Камоз подробно им беше описал жреца — силен млад мъж с дълъг остър нос. Камоз не дойде с тях, защото приятелите се опасяваха, че участието му в разследването ще изложи Ити на по-голяма опасност. Като лекар Камоз беше много известен в Тива, за разлика от Ким, Леон, Юлиан и Кия, които нямаше как да предизвикат подозрение, докато търсеха жреца.

След дълги увещания Камоз с неохота се съгласи да не идва, но само при условие, че ще го информират възможно най-бързо за всяка стъпка. Струваше им се, че вече чакат цяла вечност, а Хериуф така и не се появяваше. Юлиан използва времето, за да разгледа великолепния храм на Амон. Момчето ужасно съжаляваше, че не могат да го разгледат и отвътре — в храма имаха право да влизат само жреците и фараонът. Но макар и само отвън, грандиозната постройка им направи огромно впечатление. Юлиан беше чел, че храмът е построен по заповед на фараона Аменхотеп III^[1]. С пилоните, украсени от горе до долу с изображения на богове, с еднаквите по форма дялани камъни и прецизно изработените фигури, храмът беше истински шедьовър на изкуството и архитектурата. Леон се опита да си представи как хиляди работници издигат рампи от пясък и чакъл и после избутват по наклона тежащите тонове дялани камъни и ги редят на точно определените места. Този величествен храм е строен, за да остане във вечността.

— Ще играеш ли с нас?

Юлиан се сепна:

— Какво каза? — попита той.

— Дали ще играеш с нас? — повтори Ким. Двамата с Леон умираха от скука и решиха да играят на една игра от детската градина „Виждам нещо, което ти не виждаш“.

— Да, добре — отвърна разсеяно Юлиан.

Мина още час. Когато отново дойде ред на Юлиан, той сякаш между другото каза: „Виждам нещо, което вие не виждате… тялото му е силно и има остър нос!“.

— Хериуф!? Къде е? — нетърпеливо се огледа Ким.

— Ето тук, пред входа на храма — отвърна Юлиан и се втурна нататък.

Приятелите не се решиха да заговорят Хериуф пред храма, за да не привлекат вниманието към себе си. Те последваха мъжа, който като всички жреци, беше наметнал на раменете си леопардова кожа и зачакаха удобна възможност да го заговорят.

Скоро Хериуф зави по тясна уличка, която извеждаше към Нил. Ким, Юлиан и Леон ускориха крачки и го настигнаха. Тъкмо понечиха да го заговорят, покрай тях премина един ездач — някакъв войник, който ги изгледа подозрително.

Най-накрая приятелите се престрашиха да заговорят жреца.

— А, вие сте приятели на Ити? — с усмивка каза Хериуф. — Играли ли сте някога с него?

— Да, но не за дебени. А сега сме много разтревожени за него — бързо каза Ким.

За втори път през този ден тримата разказаха историята с изчезването на Ити. На челото на Хериуф се появи дълбока бръчка:

— Това не звучи добре — обезпокоено промърмори той. — Аз също не знам нищо за него. Вероятно Ейя го е хвърлил в тъмницата.

— Ити намекна, че е видял нещо подозрително в банята и смяташе, че е свързано със смъртта на Тутанкамон — обясни Леон. — Прозвуча така, сякаш смъртта на Тутанкамон не е била нещастен случай…

— А пък ние знаем, че си балсаматор, който си разбира от работата — допълни Ким. — Затова си помислихме, че може би вече си видял тялото на фараона и че…

— Нито дума повече! — прекъсна я Хериуф. — Елате с мен на брега!

И жрецът ги дръпна към тясна пясъчна ивица, обрасла с тръстика, после се огледа:

— Така, тук вече можем да говорим на спокойствие — по челото му изби пот, а от устата му се изтръгна признание. — Не е нещастен случай! Ако ме питате мен, било е убийство! Задачата ми беше да отстраня вътрешните органи и мозъка на моя господар. Когато вдигнах главата, видях рана отзад, на темето, фараонът е бил убит с удар в тила! Но ако го кажа не където трябва, ще съм мъртъв. А съм твърде млад, за да умирам. Затова ще мълча, колкото и да ми е трудно. Едно обаче искам да ви кажа — когато…

Звукът от бързо приближаващ се конски тропот го накара да замлъкне. Преизпълнен със страх, Хериуф се загледа към пътя, от който току-що се бяха отклонили. Прозвуча остра команда и тропотът заглъхна. Вероятно конникът се беше спрял, и то точно на нивото, на което бяха и те. Хериуф мълниеносно ги дръпна в тръстиката, за да ги предпази от любопитни очи. С разтупкани сърца приятелите се спотаиха, докато хладната нилска вода мокреше краката им.

Малко преди да се стъмни, се появи един войник, който оглеждаше земята, сякаш търси следи от стъпки. Дъхът им спря. Това беше конникът, който ги подмина на пътя. Вероятно задачата му беше да ги наблюдава. Войникът измърмори нещо под носа си и изчезна.

— За малко да ни открие! — каза Ким. — Трябва да сме по-внимателни.

— Бързо да отидем у дома. Там ще можем да продължим разговора си — предложи Хериуф.

Над Тива вече беше паднала нощ. Хериуф водеше приятелите по пътечки сред нивите с пшеница, напоявани с вода от Нил. Скромната му къща се намираше далеч от центъра. Тук живееха предимно селяни и рибари.

— Пристигнахме — с облекчение въздъхна Хериуф. — Не е нищо особено, но предпочитам да живея тук, отколкото в града, където е доста шумно и изнервящо. Освен това баща ми беше рибар и съм израснал тук.

— Тихо! — Ким пристъпи напред. — Чувате ли нещо?

Всички напрегнаха слух. И наистина — отдалеч се чуваше слаб тропот на копита и конско цвилене.

— Конник — прошепна Ким. Тя преглътна притеснено. Дали не е войникът отпреди малко? Може би ги е проследил? А дали е сам или води подкрепление?

Ким напрегнато се заслуша в нощта. Нямаше начин ездачът да е само един. Момичето потисна надигащият се в него страх. Вероятно беше отряд ездачи, но това все още не означаваше, че тези мъже са по петите им. Възможно е целта им да е друга. Ким взе Кия в ръце. Котката също изглеждаше неспокойна. Грациозното й тяло беше напрегнато, опашката й нервно плющеше насам-натам.

— Да вървим! — подкани ги Хериуф и тръгна напред. Ким вървеше непосредствено след него, беше отворила широко очи и уши. Хериуф стигна до вратата на къщата и я отвори. В този миг Ким видя, че точно до вратата с прясна боя е надраскан знакът на Сет.

— Внимавай! — изкрещя Ким.

Хериуф рязко се обърна:

— Какво има?

С трепереща ръка Ким му посочи знака, но преди той да успее да отвори уста, за да каже нещо, земята се затресе. Отвсякъде заприиждаха конници.

— Капан! Да изчезваме! — изкрещя Ким и хукна. Котката скочи от рамото й и се втурна напред. Един грамаден кон тръгна срещу Ким, пристъпвайки тежко. Погледът й се плъзна нагоре към ездача и дъхът й спря — носеше на лицето си маска на чакал.

Маска на Анубис^[2], с ужас помисли Ким.

Ездачът зави рязко. Секунда след това Ким чу смъртоносно жужене и мълниеносно се хвърли на земята. Кия скочи със съскане и изчезна в близкия храсталак. Със затворени очи Ким лежеше в праха като парализирана, стрелата се заби съвсем близо до главата й и конят елегантно мина над нея.

— Насам! — извикаха приятелите й, скрити зад дебелото стъбло на една палма.

Ким се надигна. Знаеше, че няма да има друг шанс, така че с един скок се озова при тях.

— Къде е Хериуф? — попита момичето, останало съвсем без дъх.

Не получи отговор. Тогава се огледаха за жреца. Той все още стоеше пред къщата, а конниците го бяха наобиколили. Всички носеха тези ужасяващи маски с глава на чакал. Разярените им викове станаха по-силни.

— Трябва да му помогнем! Трябва да отвлечем вниманието на ездачите! — извика Ким и понечи да се притече на помощ.

В този момент няколко маскирани скочиха от конете си, сграбчиха Хериуф и го завързаха. След това качиха безпомощният балсаматор напряко върху един кон и цялата група бясно запрепуска към Тива.

— Гадни похитители! — проплака Ким, извън себе си от гняв.

Маскираните мъже рязко обърнаха конете, сложиха стрели и опънаха лъковете си. Леон побутна Ким, така че тя залитна в житната нива.

— Тичай, ако искаш да останеш жива! — изкрещя той към парализираното от страх момиче. После тримата се втурнаха в нивата — там, където поне на първо време никой не би могъл да ги открие.