Фабиан Ленк
Тайната на Тутанкамон (2)

Соколът

Училищният автобус трополеше, без да бърза, по паважа на средновековното градче Зибентан. Той зави около пешеходната зона в центъра, където се виждаха масичките на кафене „Венеция“, мина по изгърбения мост над реката и се отправи по шосето към съседния град. Изминаха неусетно двайсетте километра до там и автобусът бавно спря пред стълбите на музея.

Шофьорът отвори вратите и двадесет и шест ученика шумно се изсипаха на тротоара. Децата се скупчиха около невисок учител в сиво, износено сако.

— Тихо! — извика мъжът.

— Табелман и днес е доста изнервен — отбеляза с насмешка Леон.

— Така е — съгласи се Ким. — Сигурно се притеснява, че след малко ще се изправи пред самия Тутанкамон.

Юлиан се отмести, за да избегне хартиеното самолетче, което хвърли един от съучениците му.

— И Табелман, и ние ще се изправим не пред фараона^[1], а пред маската му — обясни той. — Какво носиш в тая огромна чанта, Ким?

Ким леко се изчерви и бързо отвърна:

— Нищо особено. Нещо за хапване.

Юлиан й хвърли недоверчив кос поглед, но преди да успее да каже каквото и да било, се чу гласът на Табелман:

— Билетите са в мен, няма нужда да се блъскате, за да влезете първи.

Няколко деца се изкикотиха, но учителят се направи, че не е чул и тръгна напред.

— Много се радвам, че ще разгледаме изложбата. — Юлиан беше развълнуван. — Имаме голям късмет, че тя гостува тук и ще можем да видим тази прочута египетска маска. Сигурно е невероятно скъпа. Мисля, че…

— Хей, я погледнете онзи сокол — прекъсна го Ким и посочи брезата, недалеч от тях. На един висок клон беше кацнал сокол с бели и кафяви петънца по гърдите.

— Е, и? — Юлиан се подразни, защото Ким прекъсна лекцията му. — Какво толкова необикновено има в сокола?

Ким вдигна рамене:

— Не знам. Май че ни гледа.

— Моля? — сепна се Юлиан.

— Измисляш си! — отсече Леон.

Ким млъкна. Но докато Юлиан продължаваше да говори за Тутанкамон, тя не изпускаше птицата от очи. Погледите им се срещнаха и Ким можеше да се закълне, че соколът я наблюдава!

След две минути стигнаха до входа на музея. Преди да влезе, Ким пак се обърна. Соколът все още стоеше на клона. Очите му бяха вперени в Ким. Погледите им се срещнаха и на момичето изведнъж му стана горещо. Имаше чувството, че големите черни очи на зловещата птица виждаха през нея. Ким тутакси отмести поглед и бързо влезе в музея.

Учениците минаваха от зала в зала. Учителят по история Табелман въодушевено сновеше между децата. Вече бяха видели погребалните дарове^[2], които съпровождали фараона в последния му път и правели по-приятен живота му в отвъдния свят. Сред тях имаше златна брошка с форма на скарабей^[3], златна висулка, изобразяваща сокол, великолепно изработен пръстен с двойна халка от лазурит^[4], 50-сантиметрова ваза за благовонни масла, украсена с главата на богинята Хатор^[5], нагръдник от чисто злато, инкрустиран с цветни кристали, сребърни кръстове анх^[6], скъпи ковчежета от слонова кост.

Истинско бижу беше леглото на владетеля с позлатени лъвски глави на облегалките. До леглото имаше оцветена в синьо глинена фигурка на човек. От надписа на витрината ставаше ясно, че това е ушебт^[7] — слуга, който обслужвал фараона в отвъдния свят. Фигурката стоеше във витрината върху възглавничка от бяло кадифе. Още по-впечатляващи бяха дървените фигури на воини, въоръжени с копия, които охранявали входа на гробницата.

Ким беше запленена от всичко това и напълно забрави сокола. Освен това още нещо прикова вниманието й. В последните десет минути чантата й водеше напълно самостоятелен живот — непрестанно мърдаше. Ким внимателно я притискаше към себе си и от време на време прошепваше полугласно: „Шшшт, скоро ще пристигнем.“

Табелман разпери ръце:

— А сега идва ред на най-интересното. На 12 февруари 1924 г. известният археолог Хауърд Картър отворил саркофага на бога сокол. И тогава…

— Бога сокол! — зяпна Ким. Спомни си за сокола на брезата. — От къде на къде бог сокол?

Табелман повдигна едната вежда:

— За древните египтяни фараоните били земни въплъщения на бога Хор^[8] — обясни учителят. — Бог Хор е син на Изида^[9] и Озирис^[10] и небесен владетел, затова винаги го изобразявали като сокол.

— Бога сокол, Тутанкамон — измърмори Ким, а мислите й бягаха някъде другаде.

Табелман кимна:

— Точно така.

След това продължи да разказва как е открит гробът на Тутанкамон:

— Сензационната находка е съпроводена от поредица загадъчни смъртни случаи. За кратко време умират петима известни английски археолози. И до днес никой няма обяснение за смъртта им. Свързвало ги едно-единствено нещо — всички били приятели на Хауърд Картър — археолога, проучвал гробницата на Тутанкамон в Долината на царете^[11]. Бързо плъзнал ужасяващият слух, че археолозите са жертва на проклятието на фараона, защото на входа на гробницата имало предупредителен надпис…

Леон слушаше учителя Табелман с огромно внимание:

— Какво гласял надписът?

Табелман погледна момчето над очилата:

— Там пишело, че всеки, който прекрачи прага на гробницата, ще намери смъртта си.

— Но тогава Картър също можел да стане жертва на проклятието — заключи Леон.

Табелман кимна:

— Имаш право. Картър бил пощаден. Но петте смъртни случаи на негови приятели, те и до днес остават загадка. А слухът, свързан с проклятието, упорито продължава да се носи.

После Табелман заведе учениците до витрина с бронирано стъкло. Тук беше изложена прочутата златна маска на фараона. Дори учениците, които до преди малко тайничко се прозяваха, не можеха да откъснат очи от това изключително произведение на изкуството.

Леон, Юлиан и Ким бяха в края на опашката и търпеливо чакаха да дойде редът им.

— Тутанкамон бил едва на 18 години, когато умира в Тива през 1327 г.пр.Хр. — обясняваше през това време Табелман. — Смята се, че е умрял от болест. Но има и друга версия, че е бил убит. И до днес смъртта му е една от големите загадки в историята. Цял куп странни събития са свързани с нея. Например, Тутанкамон има рана на главата, вероятно от падане, но не е ясно дали тя е причина за смъртта му. Някои от загадките около смъртта му, вероятно никога няма да бъдат разгадани.

Приятелите се спогледаха. Разбраха се без думи — и за тримата беше ясно, че е време да навестят Темпус, стаята на времето.

Накрая децата се озоваха пред витрината с маската. Табелман и другите ученици бяха отминали. Гласовете им се чуваха отдалече. Изпълнени с благоговение, приятелите съзерцаваха великолепно изработената златна маска. Чертите на младежкото лице бяха спокойни и ведри. Очите, направени от бял кварц и черен обсидиан^[12], излъчваха сила.

Изведнъж Леон се обърна към Ким:

— Какво беше това?

— Кое? — най-невинно отвърна Ким.

— Шумоленето, което идва от чантата ти — продължи Леон и се разсмя. — Ако ме питаш, прилича на котка.

Ким разбра, че са я хванали натясно:

— Е, добре, момчета… — След като се увери, че никой не ги гледа, тя отвори ципа на чантата. Отвътре изскочи Кия. — Не можех да я оставя вкъщи, докато разглеждаме изложбата… Все пак Египет е нейна родина.

Леон и Юлиан тихичко се засмяха:

— Служителите в музея доста ще се изненадат, ако видят нашия малък тигър да се разхожда наоколо — каза Юлиан и се наведе да погали изящното животно, но Кия се изплъзна и с широко отворени очи и вирната опашка обиколи витрината със златната маска. Най-после Ким успя да я хване.

— Хайде, трябва да настигнем другите — настоя Леон и пое към залата, към която бяха тръгнали Табелман и останалите. Юлиан го последва. За момент Ким и Кия останаха сами при златната маска.

— Каква великолепна работа! — мърмореше възхитена Ким и галеше красивата козина на Кия. Внезапно тялото на котката се вцепени и козината й настръхна.

— Какво ти е? — попита Ким. И тогава видя — очите на златната маска сякаш се движеха! Това оптична измама ли беше? Или пък случайно отражение? А може би просто отблясък на светлината в стъклената витрина? Ким се взря по-внимателно. Беше готова да се закълне, че клепачите на маската потрепват! Момичето замръзна от ужас.