Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Led Astray, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Сандра Браун. Съдбовна нощ

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0423-1

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Рокси нахлу с кана вино в едната ръка и разни продукти в хартиена торба.

— Хей, какво е това? — попита Кейдж, като пое торбата. Надзърна вътре. — Пържени картофки, сосове, пуканки, сирене.

— Обявявам тържеството за открито — щастливо изчурулика Рокси. — Здрасти, Джени. Харесва ли ти апартаментът?

— Чудесен е, благодаря.

— Господи, изглежда страхотно — подсвирна Рокси, като огледа новите мебели. Кейдж беше накарал носачите да ги подредят по изискванията на Джени. Нещата добре подхождаха на размерите на стаята. — Чаши имате ли? — попита Рокси. — Хайде да вдигнем наздравица за новия апартамент — и без да дочака покана, се отправи към кухнята, а Кейдж я последва. Джени нямаше друг избор, освен да се присъедини към тях, макар че кухничката едва побра и тримата.

Кейдж отвори картофките и ги поля със сос. Бодна си и предложи на Рокси. Тя си хапна, като в същото време се заливаше от смях, докато се мъчеше с тапата на бутилката. Кейдж набута в устата си това, което тя не дояде, после си облиза пръстите.

На Джени й прилоша. Изобщо не й беше до тържество.

— Не обслужвам така всичките си наематели — каза й Рокси, докато отлепяше етикетите на чашите, които бяха купени следобеда. Очевидно не се притесняваше да се чувства като у дома си. — Но нали си приятелка на Кейдж, а той е мой приятел… Ох! — извика тя, защото Кейдж се беше приближил изотзад и здраво я прегърна, сключил ръце под едрите й гърди.

— Права си! Приятел до гроб.

— Я ме пусни, глупако, и нарежи сиренето.

Джени се чувстваше като чужда. Сякаш нямаше нищо общо с тях. Не знаеше как да се включи във веселбата им. Рокси винаги намираше да каже нещо, което да накара Кейдж да избухне в смях. А той непрекъснато я докосваше.

Защо очевидната им близост толкова измъчваше Джени? Тя не можеше да си отговори. А как трябваше да се държат? В края на краищата, те са любовници. Тя го знаеше. Но да знае, а сега да ги вижда, бяха две съвсем различни неща. Ужасно я болеше, че само секунда преди неочакваното появяване на Рокси, Кейдж беше целувал самата нея с толкова нежна страст.

Как може така да променя чувствата си? Дали вече е забравил как я целуваше и й повтаряше, че я желае? Толкова бързо ли насочваше страстта си от една жена към друга? Очевидно беше така. Пред нея хамелеонът променяше кожата си.

Разляха виното по чашите и вдигнаха наздравица за новия й дом. Джени отпи. После продума едно „извинете“ и остави чашата си, но те едва ли я чуха през смеха си. Тя отиде в банята и затвори вратата. Стана й лошо.

— Джени? — миг след това Кейдж тропаше на вратата. Гласът му прозвуча загрижено. — Лошо ли ти е?

— Ей сега ще изляза — отвърна тя отвътре. Плисна вода на очите си, изплакна си устата и прокара пръсти през косата си.

— Да не си ни сърдита? — попита Кейдж веднага щом отвори вратата. — Знам какво става, когато пийнеш. Не искахме да те притесняваме.

В този миг тя разбра, че го обича.

Изглежда винаги го беше обичала. Но чак сега, в този едничък миг, когато той се взираше в нея с такава тревога, тя осъзна, че наистина е така.

През всичките онези години се беше заблуждавала, че ако стои настрана от него, ще преодолее чувствата си. Но през цялото време те се бяха крили вътре в нея като мида в черупката си, която беше събирала всичко от Кейдж: погледи, докосвания, звуци, докато любовта й към него се беше превърнала в прекрасна перла, скрита в душата й.

Искаше й се да падне в прегръдката му, той силно да я притисне. Но нямаше да го направи. Не можеше. Това щеше да е нечувано. Джени Флетчър и Кейдж Хендрън? Невъзможно. Тя беше бременна с детето на друг мъж, на брат му. Дори да не беше така, те изобщо не си подхождаха. Имало ли е някога други двама, толкова различни?

О, но тя го обичаше!

— Не, няма нищо, Кейдж — каза тя и се усмихна измъчено. — Просто не ми е много добре.

Той се напрегна.

— Бебето ли? Лошо ли ти е? Да няма кръв? Какво става? Да извикам ли лекар?

— Не, не — тя се подпря на рамото му, но почти мигновено дръпна ръка. — Само съм уморена. Цял ден съм на крак.

— Трябва да ме убият — каза той. — Защо не те напъхах в леглото веднага щом се върнахме!

— Тогава още нямах легло.

Той се намръщи на опита й да се пошегува.

— Поне като го донесоха, трябваше да те сложа да си легнеш — хвана я за ръката и я поведе към стаята. — Кажи лека нощ, Рокси. Оставяме дамата да си почине.

Рокси скочи от новото канапе и се взря в Джени.

— Бледа си като призрак, миличка — каза тя и я погали по бузата. — Мога ли да направя нещо за теб?

Да, да си отидеш, искаше й се да изкрещи. И да не посягаш на Кейдж. Беше й станало лошо от ревността. Тя разбираше. Единственото, което искаше, беше любовницата на Кейдж да напусне дома й.

— Не, ще се оправя, като си легна — тактично каза тя.

Въпреки протестите й, Кейдж и Рокси й нагласиха леглото. Застлаха новите чаршафи.

— Утре можеш да ги изпереш, за да омекнат малко — предложи Рокси. — Ако имаш нужда от помощ, извикай ме.

— Благодаря — отвърна Джени, но много добре знаеше, че никога няма да помоли Рокси Клемънз за услуга.

Когато леглото беше оправено, те събраха остатъците от тържеството и виното. На вратата Кейдж хвана ръцете на Джени и каза:

— Заключи след нас.

— Добре.

— Ако имаш нужда от мен през нощта или когато и да е, отиди при Рокси и ми се обади по телефона.

— Не се притеснявай за мен.

— Ще се притеснявам за теб, когато си искам, по дяволите — сърдито каза той. — Утре ще ти прокарат телефон.

— Но аз не съм поръчвала…

Той затвори устата й с пръст.

— Аз го направих, когато ти отиде до тоалетната след обяда. Сега лягай и заспивай. Лека нощ — нежно я целуна той. Излезе в мрака навън и хвана Рокси за ръката. — Хайде, миличка, ще те изпратя.

Джени затвори вратата след тях. Кейдж отиваше в дома на Рокси. Несъмнено щяха да продължат тържеството там, където го бяха прекъснали. В съзнанието й пробягаха образите на двамата как се целуват и прегръщат. Тя си легна нещастна, не можеше да заспи. Тормозеше я мисълта за Рокси и Кейдж. За Кейдж с когото и да е.

Много беше късно, когато чу мотора на корвета, все още паркиран пред вратата й.

На другия ден беше събота и нямаше нужда да бърза за работа. Джени махна чаршафите от леглото, защото още преди да се беше обадила Рокси, сама беше решила, че ще са по-меки, ако ги изпере.

Загърната в халата си, тя си наля кафе, което приготви с новата машина.

Тъкмо щеше да отпие, когато някой почука на вратата. Джени първо надзърна през прозореца, да види кой може да бъде, после разочаровано се облегна на стената. Не й се искаше да се изправя очи в очи с Рокси след снощи.

— Здрасти — весело каза тя, когато Джени отвори вратата. — Не те събудих, нали?

— Не.

— Чудесно. Кейдж щеше да ме убие. Виж какво, тъкмо направих този сладкиш, но ми е много за сам човек, а ако не го разделя с някого, го лепвам точно тук — и тя се потупа по пълните бедра. — После съжалявам.

Щеше да е нелюбезно, ако не я покани, затова Джени отстъпи навътре и опита да се усмихне.

— Заповядай. Току-що направих кафе.

— Страхотно — Рокси влезе и се настани на един стол. — Прекрасен вкус имаш — каза тя, като се огледа наоколо. — Мебелите ти ми харесват.

— Благодаря ти. Всъщност Кейдж ми помогна в избора.

— И той има страхотен вкус — намигна й тя, но Джени не беше сигурна какво иска да каже. Съсредоточи се в наливането на кафето.

— Сметана или захар?

— Черно — каза тя, докато режеше сладкиша. — Имаш ли нож и чинии?

Когато плъзна една чиния с парче към нея, Джени учтиво каза:

— Изглежда чудесно.

— Нали? Взех рецептата от едно списание — Рокси се зае със своето парче. Джени опита предпазливо, но сладкишът наистина беше вкусен. — Имаш ли нужда от някаква помощ днес? Например да ти занеса чаршафите в пералнята? — попита между две хапки Рокси.

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си? Защото съм свободна.

— Аз ще се оправя.

— Да ти отрежа ли още едно парче? — Рокси посочи сладкиша.

— Не, благодаря.

Рокси остави ножа и вилицата си. Погледна внимателно Джени.

— Ти не ме харесваш, нали?

Джени се притесни. Цял живот беше избягвала директния сблъсък с хората и не можеше да повярва, че сега й се налагаше да го изпита. Отвори уста и опита дипломатично да се измъкне, но Рокси я изпревари.

— Не се опитвай да го отричаш. Знам, че е така, знам и защо. Защото съм спала с Кейдж.

Джени пламна и не посмя да погледне Рокси. А тя се облегна на стола си.

— Е, спести си враждебността и студената любезност. Истината е, че никога не съм спала с Кейдж. Изненадана ли си? — попита тя, когато видя недоверчивото изражение на Джени. — Всеки би се изненадал — засмя се Рокси. — Е, не че не съм искала или не съм имала възможност — добави тя. — Кейдж е много привлекателен мъж. Една жена трябва да е луда, за да не го пожелае.

Джени едва преглътна.

— Кейдж казвал ли ти е как се запознахме? — Джени поклати глава. — Искаш ли да узнаеш? — Рокси прие мълчанието на Джени като съгласие. — Беше на танци след родео. Моят съпруг… Знаеше ли, че бях омъжена? — Джени отново безмълвно поклати глава. — Е, да, бях. Онази вечер мъжът ми беше в лошо настроение, защото не можа да се задържи на бика и изгуби срещу друг играч. Изкара си го на мен, както винаги. Преби ме почти до смърт.

— Бил те е?

Рокси се засмя на невинността й.

— Да, и то често. Но тогава беше пиян и стана по-страшно. Кейдж ме чу да пищя на паркинга, където ме беше завлякъл Тод. Така се казваше мъжът ми. Кейдж го преби у го заплаши повече да не смее да ме докосва — тя потопи пръст в сметаната на сладкиша и го облиза. — Това беше продължавало години наред. Тод полудяваше, напиваше се, ревнуваше и ме пребиваше. Но аз го обичах, да знаеш. Освен това си нямах никого. Нямах къде да отида. Нямах и пари.

— А родителите ти?

— Майка ми почина, когато бях на десет. Баща ми беше работник по сондите. Влачеше ме насам-натам. Омъжих се на шестнайсет и той реши, че е приключил бащинските си задължения и отпраши към Аляска. Оттогава не съм чувала за това копеле. Затова се бях залепила за Тод. Една нощ той така подлудя, мислех, че ще ме убие. И преди ме беше заплашвал, но сега бях сигурна, че ще го стори. Кейдж ми беше дал телефона си. Обадих се и той дойде да ме вземе. Заведе ме в болницата и плати да се погрижат за раните ми. След това живях в дома му повече от месец. Тогава хората започнаха да говорят, че сме любовници — тя се засмя дрезгаво. — Тод направо беше побеснял. Обвини ни, че месеци наред сме се срещали зад гърба му, което не беше истина. Отиде до Мексико и взе развод. За мен така беше по-добре. Само дето тогава нямах нищичко, а не можех да продължавам да живея при Кейдж. Той се уговори с някакви свои приятели и заедно купиха този комплекс от апартаменти. Назначи ме за управител. Така взех и апартамент, и започнах да получавам заплата.

Джени беше онемяла от разказа на Рокси. Беше чела вестници и гледала достатъчно телевизия, за да знае и други такива мелодрами. Но никога не беше познавала човек, който да е преживял нещо подобно.

Рокси срещна погледа й.

— Кейдж е най-добрият приятел, който някога съм имала. Той беше първият човек в живота ми, който се погрижи за мен. Дължа му всичко, даже живота си — тя се облегна на масата. — Ако беше поискал да легна с него, щях да го направя. И сигурно щеше да ми хареса — сниши глас тя. — Но той никога не го стори, Джени. Мисля, че и двамата разбирахме едно. Ако бяхме станали любовници, с приятелството щеше да е свършено. А ние го ценяхме повече от всичко — тя покри ръката на Джени с длан. — Не бива да ревнуваш от мен.

Двете се взираха една в друга известно време, после Джени сведе очи.

— Ти не си ме разбрала… Кейдж и аз не сме… Ние нямаме… Това не е…

— Може би още не е — каза многозначително Рокси.

И Джени щеше да има нейната сигурност, ако беше видяла Кейдж в апартамента на Рокси снощи. Беше даже комично. Рокси познаваше хора във всякакви ситуации, но никога не беше виждала друг, така побъркан от любов.

Миналата нощ Кейдж беше седнал на пода, подпрял гръб на дивана, загледан нанякъде и с глупаво изражение на лицето. Беше приказвал на Рокси за Джени, докато тя не издържа и му кресна да си ходи, защото вече й се спи и ако чуе още веднъж името на Джени, ще повърне.

Повече, за да отклони разговора от себе си и Кейдж, отколкото да се извини, Джени каза:

— Бях толкова груба с теб.

— Недей — Рокси махна с ръка. — Забрави го. Свикнала съм да ме мислят за паднала жена.

— Аз те харесвам — глупаво каза Джени, но осъзна, че това е вярно. С Рокси всичко беше ясно. Нямаше нужда от преструвки.

— Добре тогава — каза Рокси, сякаш след дни спор бяха стигнали до помирение. — Сега яж от това изкушение, преди да съм го излапала аз. И без това съм достатъчно дебела вече.

Джени се засмя и си отряза още едно парче.

— Обещах на Кейдж да напълнея.

— Той се притеснява за бебето.

— Така ли? — Джени опита да скрие вълнението си, но не успя.

Рокси се ухили.

— Той мисли, че си твърде крехка да го износиш. Обясних му, че всичко ще бъде наред.

— Аз не се притеснявам за себе си. Тревожа се да не би хората да обвиняват детето за нещо, което не е направило.

— Не мисли за хората.

— И Кейдж така казва.

— И е прав. Радваш ли се за бебето?

— Да. Много — каза Джени с блеснал поглед.

— Това дете няма да има проблеми, щом го обичат майка му и милият му чичо Кейдж — увери я Рокси.

— Ти нямаш ли деца?

Усмивката на Рокси се стопи.

— Не. Винаги съм искала деца, но Тод… веднъж ме нарани. Спонтанен аборт.

— О, Господи, толкова съжалявам! — възкликна тихо Джени.

Рокси сви рамене.

— По дяволите, вече съм на години и не мога да имам деца, пък и Гари казва, че няма проблеми.

— Гари?

— Това е мъжът, с когото се срещам. Кейдж ни запозна. Той работи в телефонната компания. Всъщност скоро ще се появи, за да ти сложи телефона.

От описанието на Рокси Джени очакваше поне принц. Гари съвсем не приличаше на такъв. Имаше големи уши, дълъг нос и зъбата усмивка, но лицето му грееше и чувството му за хумор беше прекрасно.

Явно беше, че двамата с Рокси са лудо влюбени.

— Исках снощи да дойда на тържеството и да те поздравя с добре дошла в квартала — каза Гари, — но имах спешна работа. Къде да ти сложа телефоните?

— Телефоните?

— Ами да, те са три.

— Три?

— Така заръча Кейдж. Нали имаш три стаи.

— Но…

— Не спори. Джени, щом Кейдж вече е казал — обади се Рокси.

— О, добре тогава.

Докато Гари работеше, Рокси помогна на Джени в кухнята. По-късно изпраха всички нови чаршафи и кърпи. Не спираха да си говорят. Към обед на Джени й се струваше, че цял живот е познавала тази жена. Въпреки различния си произход и възпитание, двете много се харесаха.

— Има ли гладни? — Кейдж провря глава през вратата, която Гари беше оставил отворена, заради кабелите.

Джени с облекчение беше научила, че Кейдж и Рокси не са любовници, затова го посрещна с ослепителна усмивка. Втурна се към него и за малко да се озове в прегръдката му.

— Е, не спирай дотук — нежно й каза той.

Тя прекоси останалото помежду им разстояние и го прегърна.

— Здравей — прошепна срамежливо.

Той внимателно изучаваше лицето й.

— Кажи ми с какво съм заслужил такова посрещане, за да се постарая още малко.

— Сърдита съм ти.

— Продължавай да си ми сърдита. Харесва ми. Прегърни ме пак.

— Един път е достатъчно.

— Но моите ръце са заети и не мога да ти върна прегръдката, значи се налага да ме прегърнеш два пъти.

Чиста лудост, но в нейното състояние й прозвуча съвсем разумно като довод. Тя отново го прегърна, после вдигна глава да го погледне.

— Сега кажи защо си сърдита.

— Какво ще правя с три телефона?

— Ще си спестиш доста стъпки — той я целуна нежно. — Ясно е обаче, че се радваш да ме видиш. Каква е причината?

— Носиш обяда.

— Обичаш ли сандвичи със сирене?

— Има ли лук?

— Да.

— Обожавам ги.

Четиримата весело си хапнаха.

— Момчета, тук ми мирише на предварителна организация — подозрително попита Рокси, докато отхапваше от френското сирене.

— Не съм аз — отвърна Кейдж. — Ти ли го направи, Гари?

— Не — отговори той и си облиза пръстите.

— Ние с Рокси може да сме имали други идеи за обяда — подхвърли безгрижно Джени.

Кейдж й се ухили, доволен, че и тя вече се присъединява към шегите.

— Предварително допуснахме, че нямате.

— Допуснали сте, а? Не бъдете толкова сигурни — предупреди Рокси. — Права ли съм, Джени?

— Права си.

Тъкмо щеше да отхапе от сандвича си, когато Кейдж се наведе и я целуна по устата.

 

 

Не си спомняше някога да се е чувствала по-щастлива и свободна. Щеше да литне, въпреки бременността си. Беше свалила спомена за свещеническата къща като стара кожа. Цялото й същество вдъхваше новия живот.

Но тя не загърби отговорностите си към църквата. Ходеше редовно, заедно с Кейдж. Сядаха винаги отзад и виждаха Боб само на амвона. Той не се издаваше, дори да ги беше забелязвал. Не се срещаха със Сара, която винаги заемаше обичайното си място на втората пейка.

Джени и Кейдж усещаха изпитателните погледи, отправени към тях и долавяха приказките, но не обръщаха внимание и се държаха любезно с всички. С Кейдж до себе си Джени не се притесняваше да върви с вдигната глава.

Тя все повече навлизаше в работата си в офиса. Даже правеше повече неща, отколкото Кейдж й беше заръчвал.

— Ще се изтощиш — каза й един ден той, когато мина да остави някаква поща и я намери още там.

— Колко е часът?

— Отдавна мина пет.

— Беше ми много интересно. Загубила съм представа за времето.

— Не очаквай от мен допълнително възнаграждение.

— О, аз ти дължа време. Днес ходих на лекар през часа за обедна почивка.

— Този час е час и половина.

— Както и да е. Върнах се по-късно. Престани да ми мърмориш.

— Внимавай, госпожице Флетчър. Иначе ще се откажа от идеята да се оженя за теб и ще започна да си търся някое послушно момиче, за да се отнася към мен с уважението, което заслужавам.

— Значи ще ядеш само пердах.

— Хм. Много… интересно — той приближи към нея и я прегърна. После плъзна нежно ръце по корема й. Джени потръпна и опита да се обърне. Той й позволи, но тя се оказа лице в лице с него и не успя да се освободи.

— Трябва да тръгвам, Кейдж.

— По-късно — целуна я той по ухото.

— Трябва да се прибирам.

— По-късно.

Думата беше изречена срещу устните й и съпротивата й се стопи. Той подпря ръце на шкафа зад нея и я притисна. После още веднъж, а по тялото й сякаш премина електричество.

Ръцете му обхванаха леко врата й и целувката стана по-пламенна.

— Не, Кейдж, не — безпомощно възрази тя, когато успя да освободи устата си. Цялата се топеше от тази целувка.

— Защо не?

— Защото не е здравословно.

— Моля те…

— Не може… — той отново я притисна и тя простена, въпреки желанието да се освободи. — Не можем да го правим тук.

— А какво ще кажеш за моята къща?

— Не.

— В твоя апартамент?

— Не.

— Къде тогава?

— Никъде. Никъде не трябва да го правим.

Всеки път, когато той я целунеше, й напомняше за нощта с Хал. Спомените, които се пробуждаха у нея, бяха необичайно живи. Целувките, ласките на брат му бяха същите. Но като им отговаряше, тя имаше чувството, че предава Хал. Така ли беше потръпвала и в неговите прегръдки?

— Джени, моля те.

— Не.

— Страдам. Не съм бил с жена от… — той едва не изрече „откакто се любихме с теб“. — От дълго време.

— И кой е виновен?

— Ти. Не искам друга освен теб.

— Върви при някоя от твоите преследвачки. Сигурна съм, че няма да ти откажат — щеше да умре, ако той наистина го направеше. Но продължи да си играе с огъня. — Или пробвай в магазина.

— Покани ме тази вечер.

— Не.

— Вече три седмици живееш в апартамента си, а си ме канила само два пъти.

— Но ми се видя два пъти по-дълго. Ти прекали, освен това не се държа добре — господи, защо не спре да целува врата й така. Толкова й беше хубаво. — Хората ни виждат заедно из града и вече говорят.

— За какво друго да си приказват? Футболният сезон отмина.

— Виждаш ли? Когато се разчуе, че съм бременна, те ще решат, че… — тя не довърши.

Той я погледна право в очите:

— И какво ще решат?

— Че бебето е от теб — отвърна тя, загледана в копчето на яката му, защото нямаше сили да срещне очите му.

— И това толкова ли ще бъде ужасно? — гласът му бе тъжен и натежал от чувства.

— Не искам да те обвиняват за нещо, което не си извършил.

— Не бих го приел като обвинение. И нямам нищо против да бъда приет като баща на бебето ти.

— Но това няма да е правилно, Кейдж.

— И преди съм бил обвиняван за неща, които не съм извършил. Ако хората си решат, че нещо е истина, не можеш да промениш мнението им.

— Не вярвам.

— А ти не мислеше ли, че Рокси ми е любовница?

— Не!

— Изобщо не умееш да лъжеш, Джени — подразни я той. — Дори я нарече една от моите мръсници. Мислеше си, че имаме връзка. Затова се цупеше, когато те прибрах от автобуса онази вечер.

— Ако съм се цупела, това е било защото не съм свикнала разни маниаци да ме преследват и да спират цял автобус заради мен.

Гневът й го развесели.

— Господи, страхотна си — целуна той нослето й. — Но няма да се измъкнеш, като сменяш темата. Наистина мислеше, че между мен и Рокси има нещо, нали?

— Добре де, но можеш ли да ме обвиняваш? — защити се тя. — Ти изобщо не свали ръцете си от нея.

— И от теб не мога да ги сваля, но това не значи, че двама души спят заедно.

— Което ме навежда на мисълта, че не трябва непрекъснато да ме докосваш — но думите не прозвучаха убедително дори за самата нея.

— Не ти ли харесва да те докосвам?

На кого не би му харесвало?

— Защото на мен наистина ми е приятно да го правя — прошепна той и я притисна за нова целувка, а тя не успя да се възпротиви.

— Покани ме на вечеря, Джени. Какво лошо има в това да вечерям у вас?

— Лошото е, че когато Кейдж Хендрън вечеря в дома на някоя жена, това винаги означава и още нещо.

Устните им продължаваха да се докосват.

— Клюки.

— Основани на истини.

— Добре, предавам се. Искам да прекарам една вечер сам с теб. Какво лошо има в това?

— Всичко е лошо.

— Добре — въздъхна той. — Питах те приятелски, но ти играеш грубо. Няма да те пусна да излезеш от офиса, докато не ме поканиш в апартамента си на вечеря. Мога да стоя до зори тук и да те целувам. Това ме възбужда. Скоро целувките няма да са достатъчни. Ще бъда принуден да разкопчея блузата ти. Вече съм преброил копчетата. Четири са. Това ще ми отнеме три секунди, най-много три и половина. После ще знам какъв цвят е сутиенът ти. И тогава…

Тя го блъсна. Усмивката му беше като на дявол, а той говореше като малко момче, което току-що е получило шестица.

— Свободен съм в петък вечер.

— Не играй грубо, Кейдж — саркастично отвърна тя.

— Що се отнася до теб, Джени…

— О, ти си ужасен! — тя го блъсна пак и грабна чантичката си. — Пак ме изнудваш, но ела в седем.

— В шест.

Тя убийствено го изгледа и хвана дръжката на вратата.

— Джени?

Тя се обърна.

— Какъв цвят е сутиенът ти?

— Моя работа си е да знам — дръзко отвърна тя и излетя навън.

— А моя работа е да разбера — подхвърли с усмивка Кейдж.