Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Led Astray, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Сандра Браун. Съдбовна нощ

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0423-1

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Кейдж се почувства така, сякаш беше получил силен удар в стомаха. Очите му потъмняха. Едва преглъщаше, но не продума, като не изпускаше Джени от поглед.

— Бременна?

Тя кимна.

— Току-що бях при лекаря. Ще имам бебе.

Той избърса потните си длани в джинсите.

— Ти не знаеше ли?

— Не.

— Нямаше ли някакви симптоми?

— Може да е имало.

— Не си ли пропуснала някой цикъл?

Тя се изчерви и наведе глава.

— Да, но си мислех, че се дължи на смъртта на Хал и целия ужас после. Никога не ми мина през ума… О, не знам — каза тя и изтощено отпусна глава на ръцете си. — Кейдж, какво ще правя сега?

Какво ще прави ли? Още в този миг ще се омъжи за него, ето това. Щяха да имат бебе! По дяволите! Бебе!

Радостта го погълна. Искаше му се да стане, да се развика, да изхвърчи на улицата, да спре движението и да каже на всички, че ще става баща.

Но като видя отчаянието на Джени и чу тихия плач, той разбра, че не може да покаже истинските си чувства. Тя мислеше, че бебето е от Хал. Кейдж не можеше да признае истината, защото Джени щеше да го презре, точно когато се беше научила да му се доверява.

Това ли беше наказанието за всичките му досегашни грехове? Нали винаги беше вземал мерки, за да не го изненада някоя с нежелана бременност. И беше ги предупреждавал всичките, за да не го обвиняват после.

А сега, когато бе готов да признае бащинството си, не можеше да го направи. Не можеше да признае детето, а беше го създал с жената, която обичаше, която винаги беше обичал.

Бог му изигра мръсен номер.

Кажи й, кажи й сега, нашепваше някакъв глас.

Искаше му се да го стори. Господи, как копнееше да я притисне в прегръдката си и да я увери, че няма причини да плаче. Да заяви, че обича и нея, и детето — да, своето дете, да й обещае, че винаги ще се грижи и за двамата. Всъщност точно това искаше да направи.

Но не можеше. Достатъчно беше отчаяна, когато беше разбрала, че е бременна. Не можеше да й причини повече болка, като й обясни кой е бащата на детето.

Засега трябваше да се задоволи да й бъде само приятел.

— Плачът няма да помогне, Джени — подаде й кърпичка той.

Тя избърса очите си и смутено се огледа наоколо. В кафенето нямаше други хора. Хейзъл беше погълната от някакво списание.

— Всички ще си мислят, че съм боклук. А Хал… — главата й клюмна при мисълта какво ще си помислят хората и за младия свещеник.

— Никой няма да посмее да каже, че Джени Флетчър е боклук — Кейдж ровеше със сламката в кока-колата си и вече се чувстваше виновен, че трябва да я заблуждава. Покашля се. — Не знаех, че вие с Хал сте имали такава връзка.

— Не сме имали — прошепна тя толкова тихо, че му се наложи да се наведе над масата, за да я чува. — Само в нощта преди заминаването му.

Тя вдигна очи и видя, че той я наблюдава напрегнато. Това я накара да се почувства още по-неудобно заради разговора, който водеха. Когато продума отново, гласът й прозвуча несигурно.

— Помниш ли, когато ми каза, че трябва да го убедя да не тръгва? Е, опитах се — тя потрепери и се усмихна несигурно. — Но нищо не стана.

— Какво се случи? — Кейдж едва продума заради буцата, заседнала в гърлото му. Но искаше да узнае как се беше чувствала тя в онази нощ. Не беше честно да я подвежда да разказва за това, но трябваше да научи.

— Той се качи горе с мен. Аз… — тя сведе поглед очи и пое дълбоко дъх. — Аз го молех да не тръгва. Той беше непреклонен. Тогава се опитах да го съблазня в леглото. Но той ме остави.

— Тогава не разбирам…

— Малко след това се върна и ние… Ние се любихме.

Няколко мига никой от двамата не продума, погълнат от собствените си мисли. Джени си спомняше за изблика на радост, когато вратата се беше отворила и силуетът на Хал се беше откроил на тясната ивица светлинка отзад. Кейдж мислеше за същото, но от друг ъгъл. Как Джени се беше изправила в леглото, а очите й бяха пълни със сълзи.

— Това ли ти беше първият път, когато…

— Първи и единствен. Никога не съм очаквала, че една жена може да забременее от първия път — тя стисна мократа салфетка до чашата си. — Сгреших.

— Хубаво ли ти беше, Джени? — очите му потърсиха нейните. — Искам да кажа… За този пръв път… — бързо добави той.

Тя леко се усмихна и сърцето на Кейдж се сви.

— Прекрасно, Кейдж. Най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. За пръв път усетих такава близост с друго човешко същество. И независимо от това, което се случи, никога няма да съжалявам за онази нощ.

Сега бе негов ред да сведе поглед. Сълзите опасно напираха в очите му. Чувството сви гърлото му. Искаше му се да я прегърне, да усети топлото й и нежно тяло до себе си. Копнееше да й признае, че същото се беше случило и с него и затова прекрасно я разбира.

— Сега трябва да си някъде…

— В четвъртия месец съм — прекъсна го тя.

— Никакви неприятни симптоми ли не си имала досега?

— Сега, когато знам, че съм бременна, ги разпознавам. Но не съм ги търсила преди. Бях уморена и отпусната. Отслабнала бях, когато се върнахме от Монтерико, но после се пооправих. Гърдите ми… — тя замълча и го погледна стеснително.

— Не съм забелязал нещо — криво се усмихна той.

— Откъде да забележиш? — засмя се и тя. За миг се почувства добре, но покри устата си с длан. — Не мога да повярвам, че се смея, когато всичко е толкова сериозно.

— Какво друго ти остава? Освен това ми се струва, че поводът заслужава радост, а не сълзи. Не всеки ден човек открива петрол и научава, че ще става… чичо.

Тя посегна през масата и силно стисна ръката му.

— Благодаря ти, че го приемаш така, Кейдж. Бях се побъркала, когато излязох от кабинета на доктора. Не знаех накъде да тръгна и какво да правя. Чувствах се сама и загубена.

— Не трябва да се чувстваш така, Джени. Винаги можеш да дойдеш при мен. За всичко.

— Благодаря ти за отношението.

Само ако знаеше какво е това отношение. Той беше невероятно щастлив и безкрайно тъжен. Щеше да има дете, а никой нямаше да знае, че е негово. Даже самата майка.

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Не знам.

— Ожени се за мен, Джени.

Тя онемя. Гледаше го с празен поглед, докато сърцето й блъскаше в гърдите като птиче в клетка. Разбираше, че той го прави от съжаление, вероятно от лоялност към семейството, но се чувстваше изкушена да приеме, заради сигурността, която щеше да й донесе това предложение. Това беше нелепо, разбира се.

— Не мога.

— Защо?

— Има хиляди причини против.

— И една много добра за.

— Кейдж, не мога да ти позволя да направиш това. Да разрушиш живота си заради мен и моето дете. Никога. Не, благодаря ти.

— Остави аз да реша какво ще разруши живота ми, моля те — стисна ръката й той. — Довечера ли ще съобщим, или ще изчакаме до утре? За медения месец приемам всяко място, което избереш, освен Монтерико — с усмивка добави той.

Очите й проблясваха през сълзи.

— Ти наистина си прекрасен, знаеш ли?

— Така казват всички.

— Не мога да се омъжа за теб, Кейдж.

— Заради Хал ли? — усмивката му се стопи.

— Не. Не само заради него. И заради нас. Не можем да се оженим така. Джени Флетчър и Кейдж Хендрън. Каква шега.

— Не ме ли харесваш вече? — попита той и се усмихна чаровно.

— Знаеш, че не е така. Много те харесвам.

— Ще се изумиш, ако ти кажа колко семейни двойки познавам, които не могат да се понасят. При нас ще бъде далеч по-добре.

— Но жена и дете не се връзват със стила ти на живот.

— Ще го променя.

— Няма да ти позволя такава жертва.

Той искаше да я раздруса и да изкрещи, че това изобщо не е жертва. Но сега трябваше да й даде време. Тя трябваше да свикне с мисълта за бебето, а после да решава дали да вземе за съпруг един мъж с репутацията на донжуан. Отлагането беше само временно. Нищо на света не би могло да го спре да се ожени за нея и да я направи своя завинаги, да отглежда детето си в дом, пълен с любов, а не с ограничения.

— Е, ако си решила да ми разбиеш сърцето и да ме отхвърлиш, какво смяташ да правиш занапред?

— Може ли да продължа да работя за теб?

Той се намръщи.

— Трябва ли да питаш?

— Благодаря, Кейдж — измърмори тя.

После се отпусна назад и несъзнателно прокара ръце по корема си, който още си беше плосък.

Толкова е мъничка, помисли си Кейдж. Възможно ли е в нея да расте дете?

Дали няма да й бъде трудно с раждането?

Той погледна гърдите й. Не бяха се уголемили видимо, но някак бяха напрегнати. Бяха прекрасни и му се искаше да ги покрие с нежни целувки.

— Трябва да кажа на родителите ти.

Кейдж с нежелание отмести поглед от гърдите й и спря да мечтае.

— Искаш ли да им кажа аз?

— Не. Отговорността е моя. Само да знаех как ще го приемат!

— Как могат да го приемат? Ще се зарадват — много му струваше да го изрече, но добави: — Така ще им остане нещо от Хал.

Тя си играеше с мократа салфетка, която почти се беше разпаднала.

— Вероятно. Но не мисля, че ще е толкова лесно. Те са много морални хора, Кейдж. Няма нужда да ти го припомням. За тях границите между доброто и лошото са твърде ясно очертани. За техния начин на мислене моралът е един.

— Но през целия си съзнателен живот баща ми е проповядвал християнската доброта. Божията милост и любящото опрощение са главните теми на неговите проповеди — той покри ръката й със своята. — Няма да те прокълнат, Джени. Сигурен съм.

Искаше й се и тя да е така уверена, но само му се усмихна.

Преди да тръгнат, той я накара да изпие горещ шоколад и каза, че сега е важно да натрупа килограми и сила. Вдигнаха тост за бебето и за петролния кладенец.

— Ще трябва да споделя мечето си с бебето — каза тя, докато вървяха по тротоара, хванати за ръце.

— Ще се сбиете — отвърна той и й се усмихна. — Доста време ще се биете, защото ти ще бъдеш по-голямата — заведе я до колата й. — Бягай вкъщи и си почини добре.

— Но аз съм работила само половин ден днес — възрази тя.

— Стига толкова. Почини си следобед. Ще мина да те видя довечера.

— Дотогава трябва да съм съобщила новината на Сара и Боб.

— И те ще се зарадват като мен.

Това беше невъзможно. Никой не можеше да бъде по-щастлив от него. Боже, щеше да се пръсне от желание да й каже колко е щастлив, колко много я обича, колко обича детето, което са създали.

Но беше обречен на мълчание. Не издържа на изкушението да прегърне Джени. Тя се отпусна в ръцете му и те се притиснаха един в друг, без да мислят за деня и за всичко, което ги заобикаляше.

Сърцето му туптеше силно до ухото й. Тя пое топлината на тялото му. Кейдж беше станал много важен за нея, толкова много, че чак се боеше. Но тя отчаяно се нуждаеше от приятел и той не й изневери. Затова тя се притисна в него за упование и сила. И долови смесения аромат, който беше само на Кейдж — аромат на слънце, на вятър и мъжки парфюм.

Кейдж я залюля. Притисна устни в косата й. Болеше го до смърт, че не можеше да й благодари за това, че го дарява с дете. Не можеше да докосне корема й и глупаво да побъбри с бебето вътре. И най-лошото — трябваше да я пусне да си отиде.

Но го направи.

— Обещай, че веднага ще си легнеш.

— Обещавам.

Той й помогна да седне в колата и й затегна колана.

— Трябва ти и бебето да сте защитени от шофьори като мен.

— Благодаря за всичко, Кейдж.

Той я гледаше как заминава и се чудеше дали щеше да му благодари така, ако знаеше, че той е отговорен за всичко.

 

 

Малко след седем Кейдж пристигна в къщата на родителите си.

След като беше изпратил Джени, прекара следобеда при сондите. Въпреки работата, тя не напускаше мислите му. Тревожеше се за нея, за състоянието й, за тревогата й как ще съобщи на родителите му.

Къщата отвън не издаваше нещо да се е случило. Колата на Джени беше там, паркирана до тази на Боб и Сара. В кухнята и гостната светеше. Но Кейдж имаше предчувствие за нещо лошо.

Той почука на входната врата и отвори.

— Здравейте — извика от прага. Влезе, без да дочака покана, и видя Боб и Сара в стаята.

— Здравей, Кейдж — каза без възторг баща му. Сара мълчеше и мачкаше някаква кърпичка в ръцете си.

— Къде е Джени?

Боб преглътна няколко пъти, явно му беше трудно да отговори. Когато успя да отвори уста, каза:

— Тя си замина.

— Заминала? Какво означава това? Колата й е тук.

Боб прокара ръка по лицето си.

— Предпочете да вземе само дрехите си.

Кейдж се завъртя и хукна по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж, както в детството, въпреки вечните забележки.

— Джени? — тя не беше в стаята си. Той блъсна вратите на гардероба. Закачалките бяха празни. Механично започна да изважда чекмеджетата, докато накрая се увери, че тя си беше заминала.

— По дяволите! — изрева той като ранен лъв и отново хукна по стълбите. — Какво се е случило? Какво сте направили? Какво й казахте? — развика се той. — Тя съобщи ли ви за бебето?

— Да — каза Боб. — Бяхме ужасени.

— Ужасени? Ужасени?! Разбрали сте, че Джени носи първото ви внуче и сте били ужасени?

— Тя казва, че бебето е на Хал.

Ако човекът, който злепостави добродетелта на Джени, не беше собственият му баща, Кейдж щеше да го хване за яката и да го раздруса до смърт, докато не му остане дъх да се извини, че я е обидил.

Но сега само изръмжа и застрашително приближи напред. Това, че детето наистина не беше на Хал, в този момент нямаше никакво значение. Джени мислеше, че е негово. Мислеше, че им казва самата истина.

— И вие се съмнявате в това?

— Разбира се, че се съмняваме — за пръв път се обади Сара. — Хал не би сторил такъв… такъв грях. Особено в нощта, преди да замине за Централна Америка, както твърди тя.

— Това може да те изненада, мамо, но Хал беше първо мъж, а после мисионер.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че си има всичко онова, което си е имал и Адам. Както и същите желания. Само мога да се чудя как толкова дълго е устоял и не е завел Джени в леглото си.

Хал никога не го беше правил, но Кейдж не можеше изобщо да разсъждава в този момент.

— Кейдж, за Бога, млъкни! — изсъска Боб. — Как смееш да говориш така на майка си?

— Добре — каза Кейдж и размаха ръце. — Пет пари не давам какво си мислите за мен, по как сте могли да изхвърлите Джени?

— Не сме я изхвърлили. Тя реши да си отиде.

— Сигурно сте й казали нещо, което да я накара да го стори. Какво сте й направили?

— Тя очакваше от нас да повярваме, че Хал… Хал… — отвърна Боб. — Майка ти и аз допускаме, че би могъл. Както ти посочи, брат ти беше мъж. Но ако го е направил, тя трябва да го е предизвикала и той не е могъл да устои.

Кейдж не можеше да си обясни как така Хал е успял да й устои онази нощ. И никога нямаше да може. Даже да се отвореха вратите на Ада.

— Каквото и да се е случило, то е било от любов.

Това наистина беше вярно.

— Приемам го. И все пак — каза Боб и инатливо поклати глава — Хал не би го допуснал, освен ако не е бил много изкушен. И вероятно е чувствал вина заради греха си и е бил в конфликт със себе си в Монтерико и това го е разсейвало от мисията му. Може би затова не е бил внимателен и е допуснал да го хванат и да го убият.

— Господи — шумно въздъхна Кейдж и се облегна на стената, сякаш му беше нанесен зашеметяващ удар. Той гледаше родителите си и се чудеше как може двама толкова самодоволни и ограничени хора да са го създали.

— И вие казахте това на Джени? Обвинихте я за смъртта на Хал?

— Тя е виновна — обади се Сара. — Убежденията на Хал бяха толкова силни, тя трябва да го е съблазнила. Можеш ли да си представиш колко предадени се чувстваме ние? Отгледахме я като собствена дъщеря. А тя да се отнесе с нас така… да има незаконно дете. О, Господи, като помисля как ще се стовари това върху паметта на Хал. Всички го обичаха и се възхищаваха от него. Това ще разруши представата за него — Сара стисна устни и извърна глава.

Кейдж се разкъсваше от нерешителност. Те стоварваха вината за смъртта на Хал върху Джени, защото мислеха, че го е изкушила. А за своята смърт си беше виновен единствено той, защото наистина не се беше разсеял от страст по Джени през онази нощ. Ако сега им признаеше, че е била с него, Кейдж щеше да освободи Джени от тази отговорност. Но ако те осъждаха Джени, че е спала с Хал, то при този случай щяха да я замерят с камъни по улиците.

Повдигаше му се от тяхното отношение. Беше уверявал Джени, че те ще се радват за бебето. Вместо това я бяха осъдили и презрели по най-нехристиянски начин. Искаше да ги нарече лицемери, но нямаше смисъл. Защо да си губи силите? Според него бяха безнадежден случай. Сега пред него имаше само една цел. Да намери Джени.

— Къде отиде тя?

— Не знаем — отговори Боб с тон, който показваше, че не го е грижа. — Извика такси.

— Съжалявам ви и двамата — каза Кейдж, преди да излети навън.

 

 

— Преди колко време?

— Чакайте да проверя — пръстът проследи колонката с часовете на заминаване, после списъка на градовете. — Преди около половин час. Трябваше да тръгне в седем без десет и, доколкото си спомням, нямаше никакви закъснения.

— Спира ли някъде?

Чиновникът на автогарата провери отново разписанието толкова внимателно, че Кейдж се раздразни от нетърпение. Този човек нищо ли не помнеше, че трябваше непрекъснато да чете там?

След като разговаря с шефа на единствената служба за таксита в града, той беше разбрал, че Джени е била закарана на автогарата. После с шеметна скорост потегли натам. Бързо огледа чакалнята и видя, че я няма. Само един билет беше продаден на млада жена с описанието на Джени. Еднопосочен до Далас.

— Не. Никъде не спира, освен в Ейбилийн.

— По кой път тръгнаха?

Чиновникът още не беше свършил с досадното си обяснение, когато Кейдж вече тичаше към изхода. Запали корвета, провери количеството на бензина. Не можеше да измине повече от шейсетина километра. Затова спря на първата бензиностанция и зареди колкото можа по-бързо.

— Имаш само петдесетдоларова банкнота? — измънка служителят. — О, Кейдж, ще ми обереш всичките дребни.

— Съжалявам. Само това имам, а бързам.

По дяволите, имаше нужда от цигара. Защо беше обещал на Джени да ги откаже?

— Важна среща? — похотливо се засмя служителят. — Брюнетка или блондинка за тази вечер?

— Казах ти, че…

— Бързаш. Знам, знам. Чакай да видя какво мога да направя.

Целият ли проклет град се моташе така, сякаш упоен? Всички бяха като бавноразвиващи се.

— Добре, Анди, запази ми рестото, ще мина по-късно.

— Много си се разбързал, а? — извика той зад гърба на Кейдж. — Сигурно е невероятно сексапилна.

— Прав си — каза Кейдж и влезе в корвета. Миг по-късно мракът погълна светлините му.

 

 

Джени се беше научила да не се бори срещу люлеенето на автобуса, а да нагажда тялото си към него. Монотонното подрусване я успиваше и тя забравяше да мисли за бъдещето.

Какво бъдеще?

Тя нямаше такова.

Хендрънови ясно й го бяха казали. Тя беше съблазнила техния син светец и се бе опитала да го отклони от житейския му път, като забременее от него.

Парещи сълзи напълниха очите й. Тя замижа и подпря глава на седалката. Опита се да заспи. Но не беше възможно. Измъчваха я угризения, а пътниците наоколо вдигаха шум.

— Виж го тоя.

— Маниак някакъв.

— Нашият шофьор дали го забеляза?

— Какво си мисли, че прави този?

Любопитна да разбере какво е привлякло вниманието им, Джени погледна през прозореца. Не видя нищо, освен собственото си отражение и мрака зад него. После съзря някаква спортна кола да лети успоредно на автобуса и опасно да се приближава.

— Сигурно е луд — продума някой, а очите на Джени се разшириха и устата й пресъхна. — О, не — въздъхна тя.

Внезапно шофьорът на автобуса натисна спирачките и погледна през рамо към шосето.

— Господа — чу се през микрофона. — Съжалявам за забавянето, но се налага да спра непредвидено. Вероятно това е някакъв пиян шофьор, който е решил да ни изтласка от пътя. Ще опитам да се разбера с него, преди да ни избие. Запазете спокойствие. Скоро ще тръгнем.

Няколко пътници се наведоха по седалките си, за да виждат по-добре. Сърцето на Джени щеше да изхвръкне. Шофьорът отвори автоматичната врата, но преди да успее да се измъкне от седалката, „лудият“ нахлу вътре.

— Моля ви, господине — шофьорът се притесни за безопасността на пътниците. — Това са невинни хора и…

— Успокой се. Не съм крадец. Нищо няма да ви направя. Само ще взема един от пътниците ви.

Очите му шареха наоколо. Джени не помръдваше на мястото си. Той тръгна по пътеката.

— Извинявайте за неприятностите — подхвърляше спокойно на хората. — Само минутка, обещавам — когато я забеляза, той спря и облекчено въздъхна. — Събери си нещата, Джени. Връщаш се с мен.

— Не, Кейдж. Написала съм ти писмо и всичко съм ти обяснила. Не трябваше да ме преследваш.

— Е, направих го и не беше напразно. Хайде, тръгвай.

— Няма.

Всички ги гледаха.

Ядосан като родител на непослушното си дете, което се е изгубило, той сложи ръце на бедрата си.

— Добре. Ако искаш да си извадим кирливите ризи пред хората, давай, по по-хубаво си помисли за пикантните подробности.

Погледът на Джени се стрелна към пътниците наоколо, които ги бяха зяпнали с явно любопитство.

— Мамо, какво е направила? — обади се някакво момиченце. — Нещо лошо ли?

— Казвай, Джени.

— Не е необходимо да тръгвате с него, госпожице — внимателно се обади шофьорът иззад гърба на Кейдж.

Джени погледна Кейдж. Той решително стискаше зъби. В очите му горяха жълти пламъци. Беше непоклатим като скала. Нямаше да отстъпи, а тя не искаше да бъде отговорна за скандал в автобуса.

— Добре, ще дойда — тя излезе на пътеката и измъкна малкия си куфар. — Имам един голям в багажника — тихо каза на шофьора.

Докато тримата бяха долу и шофьорът измъкваше багажа й, той я попита:

— Сигурна ли сте, че искате да тръгнете с него? Да не ви направи нещо?

Тя се усмихна.

— Не, нищо лошо няма да ми направи.

Пътниците си изкривиха вратовете да видят какво става навън.

Джени сурово изгледа Кейдж. Пусна куфара на земята.

— Страхотен номер, господин Хендрън. И какво очаквате да спечелите от това?

— Това, което спечелих. Исках да те настигна и да не ти позволя да бягаш като подплашен заек.

— А може и да съм точно това — изплака тя, а сълзите, които дълго беше сдържала, рукнаха по лицето й.

— Какво си си наумила, Джени? Да избягаш в Далас и да направиш аборт ли?

Тя стисна юмруци.

— Това е гадно дори да се предположи.

— Какво тогава? Какви са намеренията ти? Да родиш и да го захвърлиш?

— Не!

— Да го скриеш? — той пристъпи напред. За него беше много важно как ще отговори тя на следващия въпрос. — Не искаш ли бебето, Джени? Срамуваш ли се?

— Не, не! — простена тя и покри корема си с ръце. — Разбира се, че го искам. Аз го обичам.

Кейдж усети облекчението, но гласът му още звучеше ядосано.

— Тогава защо се изплаши и избяга?

— Не знаех какво да направя. Родителите ти ми дадоха да разбера, че не искат да ме виждат наоколо.

— Е, и?

— Какво? Не всеки е достатъчно смел или луд да преследва автобус. Или да кара мотоциклет с ужасяваща скорост. Аз не мога да съм като теб, Кейдж. Ти пет пари не даваш какво мислят хората за теб. Правиш си удоволствието. Аз не съм такава. Мен ме интересува какво говорят хората. И ме е страх.

— От какво? — попита той. — От този град, пълен с ограничени хора? Как позволяваш те да те нараняват? Какво лошо могат да ти сторят всъщност? Да клюкарстват по твой адрес? Да те презират? Е, и какво? По-добре да не обръщаш внимание на такива. Или те е страх да не оскверниш паметта на Хал? Ненавиждам праведните лицемери, които могат да си помислят нещо лошо за него. Но Хал е мъртъв. Той никога няма да узнае. За Бога, Джени, не бъди така жестока със себе си. Ти си най-големият си враг.

— И какво предлагаш да направя? Да се върна и да работя при теб?

— Да.

— Да излагам на показ положението си?

— Да бъдеш горда с него.

— А на бебето ми за цял живот да му лепнат мръсно име?

Кейдж посочи корема й.

— Само ако някой някога си позволи да нарече по лош начин това дете, ще бъде мъртъв.

Тя почти бе готова да се разсмее на яростта му.

— Но ти няма да си винаги наоколо, за да го защитиш. Няма да му е лесно в този малък град, където всички хора ще знаят произхода му.

— И няма да му е лесно да расте в големия град, където майка му никого не познава. Към кого ще се обръщаш за помощ, Джени? Враждебните лица в Ла Бота поне ще ти бъдат познати.

Тя не смееше да си признае как я плашеше мисълта за живота в големия град без пари, без работа, без дом и приятели или роднини.

— Не е ли време да покажеш малко решителност, Джени?

— Какво искаш да кажеш? — сковано попита тя.

— От четиринайсетгодишна оставяш все другите да вземат решение вместо теб.

— Преди няколко месеца спорихме за същото. Опитах сама да направлявам съдбата си. Виж каква бъркотия настана.

Той се обиди.

— Мисля, спомена, че любовта е красива. Като резултат ти чакаш бебе. Наистина ли смяташ това за бъркотия?

Тя сведе глава и притисна корема си.

— Не. Прекрасно е. Изпитвам страхопочитание пред мисълта, че ще имам бебе. Пред чудото.

— Тогава продължавай да мислиш така. Върни се с мен в Ла Бота. Роди си прекрасното бебе и натрий носа на всеки, комуто това не харесва.

— Даже на родителите ти?

— Те са проявили малодушие. Когато размислят, ще се оправят.

Тя дълго остана неподвижна, загледана в нищото.

— Надявам се да си прав. Не мога просто да намеря някакво бъдеще за мен и за бебето. Трябва сама да си го създам. Нали?

Той се засмя одобрително.

— И аз нямаше да мога да го кажа по-добре.

— О, Кейдж — въздъхна тя, почувствала внезапен прилив на сили. — Пак трябва да ти благодаря.

Той тръгна към нея. Хвана лицето й в длани и я погали по бузите.

— Можеш да направиш всичко много по-лесно, ако просто се омъжиш за мен. Бебето ще си има татко и всичко ще е хубаво и законно.

— Не мога, Кейдж.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Това няма да е последният път, когато те питам.

Дъхът му топло и сладко погали устните й, преди мъжът да я целуне. Тя вдигна лице към него.

Както преди, устата му беше открехната и влажна. Но този път езикът му докосна нейния. Само връхчето. Колкото дъхът й да спре в гърлото и сърцето й лудо да заблъска в гърдите, които се повдигнаха в спонтанен отговор.

След миг той отстъпи и я поведе за ръка към колата.

Сложи багажа й зад седалките.

— Първа точка от дневния ред ще бъде да ти намерим жилище — отбеляза той, когато вече бяха тръгнали.

Ръката й легна на бедрото му.

— Имаш ли някаква идея? — разсеяно попита тя.

— Можеш да се преместиш при мен.

— Давай другото предложение — погледна го с укор тя.

Той добродушно се засмя.

— Мисля, че мога да уредя нещо с Рокси.