Сандра Браун
Съдбовна нощ (8)

Осма глава

— Рокси Клемънз? — попита Джени и дръпна ръката си от бедрото му.

— Да. Познаваш ли я?

Само по репутацията й, помисли си Джени. Като една от любовниците на Кейдж.

— Чувала съм — Джени обърна глава и погледна през прозореца. Устата й се сви от отчаяние и разочарование.

В целувката му имаше толкова сладка близост. Прегръдката им носеше топлина и сигурност. Започваха да й харесват докосванията му. Но той беше правил същото и с други. Целувките му бяха разпалили огън, а за него това чувство не беше ново.

Дали не й бе предопределено да стане една от „жените“ на Кейдж Хендрън? Затова ли искаше да я подслони някъде, където винаги щеше да му е на разположение?

— Идеята май не ти хареса много — каза гой.

— Но и нямам голям избор, нали?

— Предложих ти друг вариант. Ти го отхвърли.

Тя седеше в каменно мълчание. Беше ядосана, а не разбираше защо. Защо се чувстваше вбесена и обидена? Тя нямаше нищо общо с тази Клемънз. Между тях двете съществуваше една огромна разлика.

Джени Флетчър не беше някоя от „жените“ на Кейдж… все още.

Дали несъзнателно не я блазнеше мисълта, че може да му стане любовница? Защо? Защото няколко пъти я беше целунал? Заради нощта в Монтерико? Или защото непрекъснато я привличаше? Това я плашеше и тя се противеше. Поне доскоро.

Е, ако той си мислеше, че и тя е като другите жени, нямаше да стане. Може би заради това, че беше изоставила благоприличието с Хал, Кейдж вече я приемаше като лесна плячка. Но грешеше.

До края на пътуването си обратно те не проговориха. Когато стигнаха Ла Бота, улиците вече бяха опустели. Кейдж спря колата пред някакъв блок.

— Какво е това? — попита Джени.

— Новият ти адрес, надявам се. Хайде — и той я поведе към един апартамент с дискретната табелка „Управител“.

Позвъни. Когато вратата се отвори, Джени се озова лице в лице с Рокси Клемънз. Жената я изгледа с учтиво любопитство, после мярна в сянката и Кейдж.

— Здрасти, Кейдж — усмихна се широко Рокси, а стомахът на Джени се сви болезнено. — Как си?

— Може ли да влезем?

— Разбира се — Рокси с готовност отстъпи и отвори вратата. Влязоха, а тя отиде да намали телевизора.

— Извинявай, че те безпокоим толкова късно, Рокси — започна Кейдж.

— По дяволите, знаеш, че си винаги добре дошъл.

Сърцето на Джени подскочи.

— Рокси, това е Джени Флетчър.

— Да, знам. Здрасти, Джени. Приятно ми е да се запознаем.

Нескритата й симпатия изненада Джени и тя вдигна глава.

— И на мен ми е приятно, госпожо Клемънз.

Рокси се засмя.

— Викай ми Рокси. Искате ли нещо за пиене? Имам студена бира, Кейдж.

— Звучи добре.

— Джени?

— Ами… нищо, благодаря.

— Кока-кола?

Тя не искаше да изглежда неучтива и немощно се усмихна.

— Да, добре, една кола.

— Разполагайте се и се чувствайте като у дома си.

Рокси се отправи към кухнята. Пълните й бедра издуваха джинсите. Мощните й гърди напираха под блузата. Беше боса. Червеникавата й коса беше приятно разрошена. Сякаш току-що беше излязла от леглото или се канеше да си ляга. Беше от онези жени, при които мъжът можеше да се отпусне и да си почине. Свикнала да бъде любовница. Дружелюбна, гостоприемна, топла и пълна с желание. При тези мисли Джени започна да се задушава.

Кейдж се беше разположил на канапето и разгръщаше някакво списание, което Рокси беше оставила там.

— Седни, Джени — каза той, забелязал, че стои смутено насред стаята.

Притеснено, сякаш щеше да си изцапа полата, Джени се отпусна на близкия стол. Кейдж изглеждаше развеселен. Това я ядоса.

Рокси се върна с напитките, Кейдж отпи голяма глътка и каза:

— Имаш ли свободни апартаменти? Имаме нужда от един.

Рокси изгледа недоумяващо Джени, после се обърна отново към Кейдж.

— Господи, това е прекрасно, поздравявам ви. Но какво й е на твоята къща?

Той се засмя.

— Нищо, доколкото знам. Но ти не ме разбра. Джени ще живее в апартамента сама.

На Джени й се искаше да го убие за това, че беше създал впечатлението, че живеят заедно. Лицето й пламна. Когато той изясни положението, тя потърси някакъв знак за облекчение и погледна Рокси. Едва ли жената щеше да е доволна, че една от любовниците на Кейдж е под покрива й. Но Рокси просто се обърка от грешката си.

— О! — тя погледна Джени и се усмихна. — Имаш късмет. Свободен е апартамент с една спалня.

Джени понечи да каже нещо, но Кейдж я изпревари.

— Колко е голяма спалнята? Джени ще има бебе. Има ли място за люлка?

Този път Рокси изпадна в шок от забележката. Отвори уста и се втренчи изумено в Кейдж. Когато върна поглед към Джени, очите й учудено пробягаха по слабата й фигура.

— Нали нямаш някакви ограничения за наематели с бебета? — попита Кейдж.

— Не. По дяволите, не — Рокси видимо опитваше да се овладее. Потърси с босите си крака някакви сандали по пода. — Елате да разгледате апартамента и ще решите дали ви устройва. С хубаво разположение е — подхвърли през рамо тя. — Самостоятелен и тих, но не изолиран, за да те е страх, Джени — тя посочи към общата пералня и басейна.

Джени изобщо не я слушаше. Хвърляше убийствени погледи към Кейдж, че разкри така положението й пред тази… тази жена. До сутринта целият град щеше да научи, че е бременна.

— Ето — Рокси отключи апартамента, покани ги и светна лампата. — О, малко е задушно. Не съм проветрявала след чистенето. Ето гостната. Тук има и кухня — тя въведе Джени. Всичко вътре блестеше от чистота. Джени отвори хладилника. И той беше измит.

Набързо разгледаха апартамента. Имаше още спалня и баня.

— Колко е наемът? — попита Джени.

— Четиристотин долара. Допълнително се плаща за тока за отоплението.

— Четиристотин? — извика Джени. — Страхувам се, че аз не мога…

— Необзаведен ли? — прекъсна я Кейдж.

— О, Господи — каза Рокси и се плесна по челото. Сбърках. Необзаведените с една спалня са двеста и петдесет.

— Е, това е друго нещо — отвърна Кейдж.

Джени сметна наум дохода и разходите си. Можеше да си го позволи, ако пестеше. Пък и това беше един от най-добрите градски комплекси, а тя нямаше голям избор. Даже имаше късмет, че намери свободен апартамент. Опита се да забрави, че ще живее врата до врата с една от любовниците на Кейдж и каза:

— Трябва ли да подпиша договор?

— Значи го вземаш? — попита Рокси.

— Да — отговори Джени и се почуди защо ли жената е явно доволна.

— Чудесно. Радвам се, че ще ми бъдеш съседка. Хайде, да се връщаме в офиса.

След петнайсет минути Джени имаше копие от договора и връзка ключове в ръката.

— Утре можеш да се нанесеш. Дотогава аз ще проветря малко.

— Благодаря — тя се ръкува с Рокси.

Кейдж я заведе до колата, настани я, после се върна при Рокси, която още стоеше на отворената врата.

— Благодаря ти, че схвана за наема.

— Не те разбрах отначало, но после се справих — каза Рокси и се ухили. — Трябва да ми подшушнеш още нещо, за да не използвам само въображението си.

— Любопитство ли те мъчи?

— Позна.

Той се засмя.

— Ще поговорим друг път. Благодаря ти за всичко.

— Няма нищо. Нали за това са приятелите?

Той бързо я целуна по устата, преди да се спусне надолу по стълбите. Джени седеше в колата, изпъната като статуя, с поглед, вперен право напред и с болка от ревност в гърдите.

Не беше чула разговора до вратата, но забеляза как се усмихват един на друг и как Кейдж после целуна Рокси.

Въпреки желанието да остане безразлична, сърцето й се късаше.

— Утре първо ще обиколим мебелните магазини — каза Кейдж.

— Ти вече направи достатъчно. Не мога да искам…

— Ти нищо не искаш, нали? Аз пожелах. Тази вечер направи списък за всичко, което ще ти бъде нужно.

— Няма да мога да си позволя много неща. Само най-необходимото. Между другото, къде отиваме сега? — до момента тя беше забравила, че тази нощ е все още бездомна. Къде щеше да остане?

— Не мисля, че би желала да се върнеш при родителите ми.

— Не.

— Можеш да дойдеш при мен.

— Ти нямаш стая.

— В моята голяма къща?

— Има само едно легло.

— Е, и какво от това? Не сме ли спали в едно легло преди? — забележката беше изречена тихо и дрезгаво. Тя не отвърна. След малко той въздъхна и каза: — Ще те заведа в някой мотел.

Скоро спря колата пред бетонната ограда на един мотел.

— Чакай тук.

Джени го видя да влиза във фоайето. Дежурният явно го познаваше, защото му се усмихна и сърдечно му стисна ръка.

Даже не пожела Кейдж да се регистрира, а веднага посегна да му подаде ключ. После му каза нещо, а Кейдж само махна с ръка.

Дежурният надзърна през прозореца към колата. Джени видя изненадата му, когато я позна. Той се ухили на Кейдж и направи още някакъв коментар, но Кейдж се намръщи. И все още нямаше настроение, когато се върна.

— Какво каза този?

— Нищо — скръцна със зъби Кейдж.

— Каза нещо. Видях го.

Кейдж не отговори, а се отправи към стаята, рязко спря колата и загаси мотора.

— Ти си бил тук преди — каза Джени.

— Джени…

— Нали?

— Престани.

— Нали си бил?

— Може би.

— Често ли?

— Да!

— С жени ли?

— Да!

Тя се задушаваше. Едва успяваше да продума, мъчително поемаше въздух.

— Водил си разни жени тук и затова дежурният си мисли същото и за мен. Какво каза той?

— Няма значение какво е…

— За мен има — изкрещя тя. — Кажи ми.

— Няма.

Той излезе от колата и извади куфарите й. Без да се интересува дали тя го следва, се отправи с широки крачки към вратата на мотелската стая и я отключи. Хвърли багажа в шкафа и светна лампата.

— Какво каза той? — попита Джени, застанала на прага.

Кейдж се завъртя и видя решителното й изражение. Тя изглеждаше уморена и разстроена, ядосана и уязвима. Косата й беше разрошена, а лицето й — пребледняло. Около очите й се бяха очертали сенки от изтощение. Устните й леко трепереха. Приличаше на изгубено дете.

Той никога не я бе пожелавал по-силно. Но нищо не можеше да направи и това усилваше яростта му. Тя беше негова, по дяволите, но той нямаше право да го заяви. Имаше нужда от нея също толкова, колкото и тя от него, но обстоятелствата ги разделяха. Скъпо плащаше той за онази нощ в рая. Копнежът да я притежава превръщаше живота му в ад.

И понеже му се прииска да я нарани така, както го болеше и него, той й подхвърли:

— Добре, госпожице Флетчър. Искаш ли да узнаеш, какво каза той? Той каза, че този път се придържам в рамките на семейството.

Тя прехапа устни, за да не изкрещи от ярост. Възмущението, което се надигаше отвътре, търсеше как да се излее. Кейдж беше единствената мишена.

— Видя ли какво направи? — изкрещя тя. — Съобщи на Рокси Клемънз, за която всички знаят, че ти е била любовница, че съм бременна. После ме доведе в този мотел, където редовно си се появявал с други жени. Утре целият град ще знае, че съм била тук с теб. Не искам повече да ме влачиш от дупка на дупка. Не искам да ме бъркат с твоя любовница, Кейдж.

— Защо? Защото съм развратник ли? Не искаш да свързват името ти с „лошото момче“, с лудия син на свещеника, с когото никой не може да се справи, който винаги сее бели, неприятности, мъкне се с неподходящи жени?

Той се приближаваше към нея като хищник. Тя опита да се дръпне, но се озова притисната до гардероба.

— Нямах предвид това.

— По дяволите — изръмжа той. — Имаш правото да се притесняваш, що се отнася до мен. Аз съм лош. И трябва да бъда. Проклет и лош — той протегна ръка, зарови пръсти в косата й и дръпна главата й назад. — Защото много жени съм водил в тази стая, но никоя не съм пожелавал така, както желая теб.

С другата ръка той я прегърна през кръста и дръпна нейната длан надолу.

— Не! — изкрещя тя, разбрала какво иска той. Дръпна ръката си, но той не я пускаше.

— Ето как те желая. Твърде дълго вече и се уморих да го крия. Това плаши ли те? Отвращава ли те? Кара ли те да се дърпаш? Да пищиш? Да избягаш обратно в безопасността на свещеническата къща? Това е положението, Джени, колкото и да не ти харесва.

Той я целуна, като едва овладяваше яростта си.

После също така гневно я отблъсна. Изхвърча от стаята и тресна вратата зад гърба си.

Джени се запрепъва към леглото и се строполи. Опита се да отрече факта, че е разочарована от това, че той не довърши започнатото. Но наистина беше. Тялото й се топеше от копнеж. Събра малкото сили, които й бяха останали, запрепъва се към банята и се съблече. Не се погледна в огледалото, защото не искаше да вижда червенината по бузите си.

Душът беше горещ и плющеше върху тялото й, сякаш я наказваше като бич. Забиваше иглите си в кожата й. Още я болеше, когато изваждаше нощницата от куфара си. Дотътри се до леглото и стисна очи с надеждата да спре и мислите си.

Но целувката не можеше така бързо да се изтрие. Все още чувстваше вкуса на неговите устни върху своите.

Когато телефонът иззвъня до главата й, тя подскочи, сякаш я беше ударил гръм.

— Ало.

— Извинявай.

За миг и двамата замълчаха. Джени потръпна. Стисна слушалката между бузата и рамото си, сякаш допираше глава до Кейдж.

— Няма нищо.

— Не можах да се овладея.

— Аз те предизвиках.

— Този ден беше тежък и за двама ни.

— Твърде чувствителни сме.

— Причиних ли ти болка?

— Не, разбира се.

— Бях груб. И лош.

Тя преглътна.

— Преживях го.

— Джени?

— Какво?

Той замълча.

— Не съжалявам, че те целунах. Съжалявам само за начина, по който го направих. И ако досега си се съмнявала по отношение на чувствата ми към теб, те вече не са тайна.

Развълнувана от нежния му, но решителен тон, тя щеше да се разплаче.

— Не съм готова да мисля за това, Кейдж. Толкова много неща се случиха.

— Знам, знам. Хайде сега да поспиш. Да се наспиш добре. Утре офисът е затворен. Ще те взема за закуска и после ще отидем да напазаруваме. Бъди готова в десет.

— Добре.

— Лека нощ, Джени.

— Лека нощ, Кейдж.

 

 

— Добро утро, Джени.

— Ммм?

— Казах добро утро.

Джени широко се прозя, протегна се и отвори очи. Изведнъж скочи. На ръба на леглото седеше Кейдж и й се усмихваше.

— Добре дошла в страната на будните.

— Колко е часът?

— Десет и десет. Пристигнах в десет, почуках, никакъв отговор. Върнах се за допълнителния ключ във фоайето и влязох.

— Извинявай — каза тя и отметна косата от очите си. Изчерви се и придърпа чаршафа си. — Бях изтощена.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Ще отида да поръчам закуска в кафенето, докато се облечеш — той й прати въздушна целувка.

— Бързо ще дойда — извика му тя, докато той затваряше вратата зад гърба си.

Изглеждаше свежа и отпочинала, когато след двайсетина минути се появи при него в кафенето. Беше облякла семпла пола и блуза. Обувките й бяха с ниски токчета и каишки, които привлякоха вниманието му, докато тя вървеше към него.

Той знаеше, че с първата си заплата си е купила нови дрехи. Сега се обличаше с повече вкус, отколкото когато беше сгодена за Хал.

— Закъснях ли?

— Току-що сервираха. Между, другото, харесвам обувките ти.

— Нови са — разсеяно отвърна тя, загледана в храната на масата. — Всичко това за мен ли е?

— Да.

— Нали не очакваш да го изям?

— Очаквам хубаво да се нахраниш. Започвай.

— Ти няма ли да ядеш? — попита тя и разгъна една салфетка в скута си.

— Аз те изпреварих — бе свел глава над дълъг списък с неща, които трябваше да се купуват.

Джени се развълнува от вида му. Косата му с руси, кестеняви и пепеляви кичури беше разрошена, сякаш от вятъра.

Беше гладко избръснат, а уханието на одеколона му се смесваше с аромата на кафето в чашата й. Веждите му бяха сключени от напрежение.

Облякъл беше джинси и спортна риза, но на гърба на стола му беше преметнато копринено сако. Твърде странна комбинация от дрехи, но той беше единственият мъж, който можеше да си го позволи, защото така или иначе не се съобразяваше с правилата.

Беше прекрасен и привлекателен по опасен начин. Джени знаеше колко опасно привлекателен можеше да бъде той. Изваждаше жената от черупката й и тя вече не можеше да се познае. Трябваше да се поуспокои, преди да почне да се храни.

Когато тя се нахрани, той вече беше направил план откъде да започнат.

— Не забравяй какъв ми е бюджетът — каза тя, когато той изреди магазините, от които щяха да пазаруват.

— Може би шефът ти ще ти даде повишение.

На път за колата му тя спря и го погледна.

— Кейдж, запомни едно нещо. Няма да приема твоята благотворителност.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Не.

— Тогава млъкни и се качвай в колата — той отвори вратата на корвета и Джени разбра, че спорът е излишен.

Кейдж имаше добър вкус към скъпите неща, а тя наистина щеше да избере всичко, което хареса и на него, ако парите не бяха проблем.

— Не мога да си позволя това канапе. Другото е наполовина по-евтино.

— Но е грозно.

— Обаче удобно.

— Неприятно е и е твърдо. А това има меки възглавнички.

— И те го оскъпяват. Възглавничките не са чак толкова важни.

Той дяволито се подсмихна.

— Всичко зависи от това за какво ще използваш това канапе.

Продавачът беше достатъчно близко и ги чу, но се направи на сериозен, когато Джени се обърна и гневно го изгледа.

— Вземам другото — заяви тя.

Имаха същия спор и за леглото, столовете, пердетата, съдовете, даже отварачката за консерви. Той настояваше, а тя беше непоклатимо пестелива.

— Умори ли се?

Тя отпусна глава на седалката на колата и въздъхна.

— Да. Май никога няма да се изнеса от този апартамент. Не мога отново да преживея всичко това.

Той се засмя.

— Уредих да доставят покупките следобед. До вечерта ще имаш приятна къщичка.

— Как успя да го уредиш за днес?

— Подкупи, заплахи, изнудвания, всичко, каквото можах.

Той се усмихна дяволито, но тя му повярва.

— Това прилича на моята кола! — тя се изправи в седалката, когато спряха пред апартамента й.

— Тя си е твоята.

— Но как я докара тук?

— Теглих я. Според мен е боклук, но знам, че си я харесваш.

Тя се притесни.

— Кейдж, не исках да вземам нищо от родителите ти.

— Но, Джени, за Бога — извика той, — те ти я подариха преди много години. И защо са им три коли — тяхната, на Хал и твоята, след като майка ми почти не кара?

Тя решително се отправи към колата, седна вътре и заяви:

— Връщам я обратно.

Той се наведе и подаде глава през отворения прозорец:

— Тогава само аз ще трябва да те возя.

Тя немощно подпря глава на кормилото и се предаде:

— Това е изнудване.

— Позна.

Тя не удържа смеха си и го остави да я заведе в апартамента. Рокси беше изпълнила обещанието си. Прозорците бяха отворени и стаите се бяха проветрили достатъчно.

След половин час покупките започнаха да пристигат.

— О, сбъркали сте! — възкликна Джени, като отвори вратата за първата доставка.

— Няма грешка, госпожице. Извинете — човекът премести пурата от единия ъгъл на устата си към другия и безцеремонно мина покрай нея с един стол. — Вкарвайте канапето — извика на помощниците си той.

— Но чакайте, това е друго канапе.

— Тук пише, че е точно това — подаде й някаква фактура човекът.

Тя бързо погледна, после я прочете по-внимателно.

— О, не! Кейдж, станала е някаква ужасна…

И млъкна, когато видя усмивката му. Приличаше на Дядо Коледа в навечерието на празника.

— Какво си направил? — ядоса се тя.

— Саботаж е първата дума, която ми идва на ума.

Това беше правилното определение. Докато пристигаха покупките, тя осъзна, че зад гърба й той беше поръчвал всичко, което беше харесала и не можеше да си позволи.

— И сега как ще плащам всичко това? — изкрещя тя.

— С кредит. Всичко, което плати днес, остава като първа вноска. Уредих ежемесечни вноски, за да можеш да плащаш. Сама жена трябва да пазарува на кредит. Какъв ти е проблемът?

— Не мога да ти позволя да направиш това, Кейдж. Вземаш решения в разрез с моята преценка. Но това трябва да спре. Няма да остана в този апартамент, ако трябва да задържа всичките тези мебели.

— Добре — той се усмихваше широко. После отиде до вратата и извика: — Ей, приятелчета, товарете обратно и закарайте нещата в моята къща. Тя реши да се омъжи за мен, вместо да живее тук сама.

— О, Господи! — изстена Джени и покри лицето си с ръце.

Кейдж се засмя, затвори вратата и приближи до нея.

— Нямаш ли си друга работа, освен да ми бъдеш бавачка?

— Нищо друго не мога да измисля.

— Откакто Хал загина, ти се държиш прекрасно, Кейдж. Защо правиш всичко това за мен?

Златистокафявите му очи се взряха в лицето й. Той отметна един кичур от челото й.

— Защото харесвам цвета на косата ти. Особено на следобедното слънце.

После приближи до нея и тя го погледна.

— Харесвам и очите ти — нежно каза той.

Дръпна шала й и той се свлече на пода.

— Обичам начина, по който се смееш. И ми харесва усещането, което ми причинява този твой смях.

Обви с ръце кръста й и леко я залюля.

— Харесва ми тялото ти.

Наведе глава и й пошепна:

— И формата на устата ти.

Миг по-късно устните му се долепиха до нейните. Жестокостта на снощната целувка я нямаше, тази беше нежна, но също толкова силна и разбуди тялото й. Подтикната от копнеж да се притисне, тя несъзнателно приближи към него. И почти се изненада, когато телата им се докоснаха.

— Господи, Джени — прошепна той. Дъхът му беше горещ и опари поруменелите й бузи. Той захапа ухото й и леко го стисна.

Тя се предаде и изгуби контрол над себе си.

— Кейдж, ние не трябва да…

— Шшт. Шшт.

Паметта й подсказа нещо. Тя бе на път да си спомни. Тя го разбра.

Но преди да задържи спомена, мъжът отново я целуна и всичко изчезна в мъгла.

Той вдигна ръцете й и ги обви около раменете си. После неговите се плъзнаха надолу. Спряха на гърдите й. Той нежно ги погали. Джени въздъхна.

— Добре ли си?

Тя промърмори. Целувката стана по-пламенна.

Джени склопи глава на рамото му, той също се наведе, като не спираше да търси вкуса й с езика си. Притискаше я до себе си така, че да усети силата на желанието му.

— Джени, желая те.

Наведе глава и започна да целува гърдите й през блузата. Езикът му беше топъл и влажен.

— Искам да се любя с теб — устните му се плъзнаха към шията й и се притиснаха към горещата й кожа.

— Хей, вие двамата, отворете — някой чукаше на вратата.

Кейдж вдигна глава и грубо изруга. После рязко пое въздух. Погледна Джени и криво се усмихна.

— Не можем все пак да нараним чувствата й.

Джени се освободи от прегръдката му. Той отиде до вратата и пусна Рокси да влезе.