Сандра Браун
Съдбовна нощ (6)

Шеста глава

Когато на другата сутрин Джени влезе в кухнята. Боб препичаше филийки. Тя се засмя на престилката му и го целуна по бузата. Наля си кафе и седна на масата до Сара, която разсеяно разбъркваше яйцата в чинията си.

— Къде беше снощи?

Нямаше: „Добро утро“, нямаше: „Как спа?“. Нищо. Само този директен въпрос.

Сара го зададе и присви устни. Лицето й беше напрегнато.

— Ние се разходихме с колата — рече Джени.

— Ти се прибра много късно — обади се Боб уж случайно, но Джени разбра, че този разговор не беше случаен. Наоколо витаеше враждебно подозрение, сякаш се беше промъкнал враг, който трябваше да бъде открит и прогонен.

— Как разбрахте кога съм се върнала, след като бяхте заспали?

— Госпожа Хикс намина сутринта. Видяла ви е… Видяла ви е с Кейдж снощи.

Джени изгледа първо единия, после другия. Беше едновременно изненадана и ядосана. Госпожа Хикс беше най-голямата клюкарка наоколо. Харесваше й да разпространява слухове, особено ако са лоши.

— И какво каза тя?

— Нищо — неспокойно подхвърли Боб.

— Искам да знам. Какво каза тя? Защото виждам, че сте огорчени.

— Не сме огорчени, Джени — дипломатично продължи Боб. — Просто не искаме хората да свързват името ти с Кейдж.

— Моето име вече е свързано с Кейдж. Той е Хендрън, ваш син — ядосано им припомни тя. — А последните дванайсет години от живота си съм прекарала в дома на Хендрънови. Как така името ми да не е свързано с неговото?

— Знаеш какво имаме предвид, скъпа — каза Сара. В очите й проблеснаха сълзи. — Ти си всичко, което ни остана. Ние…

— Не е вярно! — вбеси се Джени и скочи от стола си. — Имате и Кейдж. Никога не съм си и помисляла да ви го кажа, но се срамувам от вас двамата. Сара, ясно ли ти е как нарани Кейдж снощи? Може и да не ти харесва всичко онова, което върши той, но все пак ти е син. А ти пожела смъртта му!

Сара наведе глава и избухна в плач. Джени се засрами и си седна. Боб потупа Сара по раменете, за да я успокои.

— Тя беше разстроена снощи, когато вие двамата излязохте — обясни Боб на Джени. — Осъзна какво е казала, и съжаляваше.

Джени пийна от кафето си. Скоро Сара спря да плаче. Джени сложи чашката в чинийката си и заяви:

— Аз ви напускам.

Както очакваше, и двамата замръзнаха. Известно време никой не помръдна. Гледаха я глупаво и невярващо.

— Напускаш? — изхъхри най-накрая Сара.

— Изнасям се оттук и започвам свой живот. Години наред седя тук и си губя времето, за да чакам сватбата си с Хал. Може би ако се бяхме оженили и имахме деца… — тя отхвърли тази мисъл. — Но тъй като не го направихме и вече никога няма да го сторим, аз не мога да остана. Трябва сама да изградя бъдещето си.

— Но ти имаш бъдеще и с нас — възрази Боб.

— Аз съм вече достатъчно възрастна. Имам нужда да…

— Ние пък имаме нужда от теб, Джени! — изплака Сара и хвана Джени с влажната си ръка. — Ти ни напомняш за Хал. Ти си ни като истинска дъщеря. Не можеш да ни причиниш това. Моля те. Не сега. Дай ни време първо да свикнем с мисълта за смъртта на Хал. Не можеш да си отидеш. Просто не можеш — тя отново се разплака и покри лице с мократа си кърпичка.

Джени усети как я обзе чувство за вина. Тя все пак беше отговорна пред тях. Те я бяха прибрали, бяха й дали дом, когато нямаше нищичко. Дали не им беше длъжница? Може би им дължеше мъничко време? Няколко седмици? Или месеци?

Тази мисъл я потисна, но дългът винаги тежеше.

— Добре — съгласи се тя. — Но нямам намерение да живея под цензурата на госпожа Хикс или на който и да е. Бях сгодена за Хал и го обичах, но него вече го няма. Трябва да живея собствения си живот.

— Винаги си имала свобода — каза Боб, доволен, че вече не се споменава за напускането й. — Затова ти купихме и колата.

Не тази свобода имаше предвид Джени, но те едва ли щяха да разберат, ако се опиташе да им го обясни.

— Другото ми условие е и двамата да се извините на Кейдж за онова, което казахте снощи.

Щяха да възразят, но тя ги спря с поглед. Те сведоха очи.

— Добре, Джени — каза накрая Боб. — Заради теб ще го направим.

— Не, не заради мен. Заради него и заради себе си — тя стана и се отправи към вратата. — Мисля, че Кейдж ще ви прости, защото ви обича. Моля се да ви прости и Бог обаче.

 

 

Количките за пазар се блъснаха. Джени се стресна. Прахът за пране се показа отгоре. Консервите се раздрънчаха. Ролка тоалетна хартия скочи върху картона с яйца.

— Здрасти.

— Разбойник такъв. Нарочно го направи.

Той се усмихна бавно, лениво и без капчица съжаление.

— Прекрасно е да налетиш на хубава жена в такъв мързелив следобед. Да се бутнеш в количката й с продукти. Тогава тя се смущава, може и да се ядоса, но разчита на милостта ти. Обикновено опитвам да блокирам колелата — той погледна надолу и се намръщи. — Обаче ти се оказа доста бърза за мен.

— Нямаш грам съвест, Кейдж Хендрън.

— Напълно съм съгласен.

— Какво става после? — попита Джени. — Много съм заинтригувана.

— Искаш да кажеш след…

— След като налетиш върху жената, блокираш колелата на количката й, смутиш я и така нататък. Какво правиш после?

— Каня я да легне с мен.

При тези думи Джени само вирна брадичка.

— О! — и прекара количката си край неговата, която беше празна, като се изключи някаква кучешка консерва. Тъй като Боб и Сара нямаха домашен любимец, това беше доста нелепо.

— Е, казваш, че си заинтригувана — обади се Кейдж и затика количката си до нейната.

— Да, бях, но се надявах, че няма да избързваш толкова с прелъстяването.

— Защо?

— Защо ли? — тя се завъртя и го погледна. — Толкова ли просто ти се струва? Ей така? — тя щракна с пръсти.

Той съсредоточено смръщи вежди.

— Невинаги. Понякога е нужно повече време и усилия — златистокафявите му очи се плъзнаха по тялото й. — Да вземем теб, например. Обзалагам се, че ще бъдеш тежък случай.

— Защо казваш това?

— Ще си легнеш ли с мен?

— Не!

— Видя ли? Винаги се оказвам прав — той допря показалец до челото си. — Когато си се занимавал с тази работа дълго като мен, научаваш това-онова. Развиваш шесто чувство. Веднага мога да ти кажа, че към теб трябва да използвам дълъг, бавен и внимателен подход. Няма да е лесно.

Тя учудено и мълчаливо го изгледа, после избухна в смях.

— Кейдж, кълна се, ти си развратник.

— Безсрамник — намигна й той. — Но честен — после запречи пътя й. — Изглеждаш прекрасно.

— Това част от подхода ли е? — сухо каза тя.

Когато опита да го заобиколи, той завъртя количката си така, че да не може да мине.

— Знаеш какво имам предвид. Изглеждаш уморена. Отслабнала. Какво ти правят онези там?

— Нищо — тя избегна погледа му.

Но знаеше, че не може да го заблуди, както не заблуждаваше и себе си. Хендрънови не зачитаха нейната декларация за независимост. Или не бяха слушали внимателно или просто я пренебрегваха. Всяка сутрин я очакваха на закуска с предварително начертан план за деня.

Първо се наложи да отговаря на съболезнователните писма за погребението на Хал. Но тя се зарадва, защото това й даде възможност да се обади на Кейдж, за да го помоли да ги изпрати. Така даде възможност на родителите му да му се извинят.

Беше нелепо сдобряване. Кейдж стоеше на входа, сякаш се страхуваше, че може да не го поканят вътре. Джени задържа дъха си, но не чу какво му каза Боб в антрето. После Кейдж застана в гостната и погледна Сара, която се беше свила на дивана. Най-накрая тя вдигна очи към него.

— Здравей, Кейдж. Благодаря ти, че се отби насам.

— Здравей, мамо. Как си?

— Добре — разсеяно отвърна тя. Въпросително изгледа Джени, която тихо й кимна. Сара навлажни устни. — Колкото до онази вечер, вечерта след… погребението на Хал… Онова, което казах…

— Няма значение — побърза да каже Кейдж. Прекоси стаята, коленичи пред майка си и покри бледата й ръка с длан. — Знам, че беше разстроена.

Джени го обичаше. Толкова му се искаше да е сигурен в това. Колкото до извинението на Сара, дали беше истинско, или не, дали той му повярва, или не, поне беше изречено на глас онова, което би трябвало да чувстват.

Задълженията на Джени изглеждаха безкрайни. Хендрънови даже обсъждаха възможността тя да продължи мисията на Хал за помагане на политическите бегълци от Централна Америка. Дори мисълта за това я отвращаваше и тя изобщо отказа да приказва по този въпрос. Но я убедиха да напише писмо до медиите, в което да разкаже подробно за проблемите, на които бе станала свидетел, и да поиска нещо да се предприеме.

Знаеше, че под очите й има дълбоки сенки, знаеше, че е отслабнала и няма апетит, знаеше, че е бледа, защото не излиза на чист въздух.

— Тревожа се за теб — тихо каза Кейдж.

— Уморена съм. Всички са така. Смъртта на Хал, погребението, няма как да се избегне.

— Минаха повече от две седмици. А ти се затваряш непрекъснато вкъщи. Не е здравословно.

— Но е необходимо.

— Църковните дела са си тяхна работа, не твоя. Ще те превърнат в старица, ако им позволиш, Джени.

— Знам — уморено каза тя и потри чело. — Моля те, не ме тормози, Кейдж. Казах им, че трябва да ги напусна, но…

— Кога?

— В деня след погребението.

— И защо не го направи?

— Те така се разстроиха, че не можах. И наистина щеше да е жестоко да се изнеса точно тогава.

— А сега?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Даже работа нямам. Поне не платена. Знам, че трябва да си изградя собствен живот, но толкова дълго съм ги оставяла да ръководят нещата, че не мога сега да се оправя.

— Имам една идея — бързо каза Кейдж и я хвана за ръката. — Ела.

— Не мога да оставя покупките.

— Обаче нямаш сладолед за извинение. Този път те хванах, преди да стигнеш до фризера.

Тя не помръдна.

— Не мога да оставя тук пълна количка с продукти.

— О, за Бога — раздразнено каза Кейдж. Завъртя количката и я забута навътре в магазина. — Ей, Зак!

Управителят се показа от стаята си. Броеше пари на някого.

— Здрасти, Кейдж.

— Госпожица Флетчър оставя покупките си тук — каза той. — После ще се върнем да ги вземем.

— Добре, Кейдж. Довиждане.

Когато минаваха край щанда със сладкишите, Кейдж отмъкна едно шоколадче, махна на управителя, прегърна Джени през раменете и я поведе извън магазина.

— Открадна ли го?

— Разбира се — отговори Кейдж и започна да го развива, после натъпка половината в устата си. — Другата е за теб.

— Но… — той спря протеста й, като напъха шоколада в отворената й от изненада уста.

— Ти никога ли не си крала шоколадчета?

Джени поклати глава, докато се бореше с голямата хапка и я премяташе в устата си.

— Е, значи е дошло време да го направиш. Сега си ми съучастничка в престъплението — той отвори вратата на корвета си и набута Джени вътре.

Кейдж караше по задръстените от движение улици на центъра почти толкова бързо, колкото по магистралата. Стигнаха до паркинга на една административна сграда с офиси.

Той извади ключ и отвори една от канцелариите. Пропусна Джени да мине първа.

Но тя рязко спря още на прага и ужасено се огледа наоколо. Стаята беше потънала в полумрак, но стана още по-страховито, когато Кейдж дръпна щорите да вкара повече светлина.

Джени никога не беше виждала по-разхвърляна стая. Смешно канапе, сякаш излязло от телевизионна комедия от петдесетте години, беше сложено до една от стените. Тапицерията на рози беше посивяла от петна и прахоляк, непочиствана от години. Възглавничките бяха изтърбушени.

Грозни метални полици заемаха другата стена. Бяха затрупани с хартии, карти и папки с разръфани и пожълтели краища.

Всички пепелници бяха препълнени с фасове.

Бюрото трябваше отдавна да е намерило мястото си на боклука. Тесте карти беше разпиляно в единия му ъгъл. Отгоре имаше натрупани стари списания, празни чаши от кафе, цялото беше в драскотини. Някакъв вандал даже беше издълбал инициалите си.

Джени бавно се обърна към Кейдж.

— Какво е това?

— Моят офис — засрамено отвърна той.

Тя отвори уста от изненада.

— И ти водиш бизнес от такава боклукчийска дупка?

— Е, не бих го нарекъл чак така.

— Кейдж, ако Данте бе жив, може би точно така щеше да опише отново Ада.

— Толкова ли е зле?

— Толкова — Джени приближи до бюрото, прокара пръст и събра половин сантиметър прах. — Това място чистено ли е някога изобщо?

— Мисля, че да. О, да, веднъж наех някаква служба. Но се напихме с момчето, което изпратиха, и…

— Няма нужда да обясняваш, картинката ми е ясна — тя се наведе над кошчето, пълно с боклуци, а после тръгна към някаква вратичка, която навярно беше на шкаф.

— О, Джени — Кейдж вдигна ръка и опита да я възпре, по беше твърде късно.

Когато вратичката се отвори, някакъв голям календар се наклони и я удари по рамото. Тя подскочи уплашено назад. Но още повече се стресна, когато видя какво има на него. Някакъв огромен бюст преливаше от първата корица.

Кейдж се покашля.

— Едни разбойници ми го подариха миналата Коледа.

Джени тресна вратичката и се обърна към него.

— Защо ме доведе тук?

Той пъхна ръце в задните джобове на джинсите си, после нервно се потупа по бедрата.

— Виж какво, Джени, седни за малко — каза той и се засуети да й разчисти място на канапето.

— Не искам да сядам. Искам да се махна оттук, за да подишам чист въздух. Кажи ми, защо ме доведе тук.

— Нали каза, че искаш работа, а аз си помислих, че…

— Това не е сериозно — прекъсна го тя и свирепо го изгледа.

— Джени, чуй ме. Имам нужда от…

— Имаш нужда от един взвод разрушители, после от булдозер — и тя се отправи към вратата.

Той й препречи пътя и я хвана за раменете.

— Нямам предвид чистачка. Аз ще оправя всичко. Мислех, че би могла да отговаряш на телефона и да вършиш канцеларската работа.

— Досега толкова години си преживял и без секретарка. Кой е приемал разговорите по телефона?

— Телефонният секретар.

— И защо ще променяш нещата?

— Безкрайно е неудобно да проверяваш на всеки час.

Тя го погледна. Той виновно извърна очи.

— Джени, моля те, изслушай ме. Ти имаш нужда от работа и искаш да работиш. Аз просто ти предлагам.

— Можеш да си дресираш и едно шимпанзе да седи тука и да вдига телефона. Освен това, каза, че имаш и телефонен секретар.

— Но откъде да съм сигурен, че приема всички разговори? Освен това има и друга работа.

— Например?

— Кореспонденцията. Нямаш представа колко е много.

— Сега кой се занимава с това? Ти ли?

— Не, една приятелка.

Тя отново го изгледа и ядосано въздъхна.

— Тя е на осемдесет и седем години, късогледа и използва вековна пишеща машина.

— Но ти дори нямаш пишеща машина.

— Ще купя. Каквато кажеш.

Мисълта да се занимава с нещо я привличаше, но тя знаеше, че не може да приеме предложението му. Поклати глава.

— Няма да стане, Кейдж.

— Защо?

— Родителите ти имат нужда от мен.

— Само това си си набила в главата. Имат нужда от теб. Голяма услуга ли им правиш, като чакаш да ти подават храна и подслон? Те са в напреднала възраст и ако нямат цел в живота, бързо ще остареят. Трябва отново да подкарат живота си, но това няма да стане, ако зависят от теб. Никога не съм имал дете и не знам какво е да го изгубиш. Но мога да си представя какво е изкушението да се свиеш и да очакваш само смъртта. Ако продължаваш да се грижиш за майка ми и баща ми, точно така ще стане.

Той беше прав, разбира се. Хендрънови посърваха с всеки изминал ден. И щяха да се облегнат на нея и да чакат животът им да свърши.

— Колко ще ми плащаш?

Той широко се усмихна.

— Меркантилна малка кучка.

— Колко? — настоя тя, сякаш вулгарността му не я стресна чак толкова.

— Я да видим — той потри брадата си. — Двеста и петдесет долара на седмица?

Тя нямаше представа дали това е достатъчно, или не. Направи се обаче, че размисля.

— Колко платена отпуска ще имам?

— Приеми или се откажи, госпожице Флетчър — сурово отвърна той.

— Приемам. От девет до пет с час и половина обедна почивка — това щеше да й осигури време да се върне до къщата и да хапва с Боб и Сара, макар изкушението да обядва някъде навън да беше по-голямо. — Две седмици платена отпуска плюс празниците. А в петъците ще работя само до обед.

— Доста сериозни изисквания — намръщи се Кейдж. Но всъщност бе готов да удвои заплатата и да се съгласи на всякакви условия, стига да може да я откъсне от къщата и от контрола на родителите си.

— И няма да стъпя тук, докато това място наистина не се изчисти.

— Разбира се, госпожице.

— И календарът да изчезне.

Той погледна към шкафа, а по лицето му се изписа престорено разочарование.

— О, недей! Вече бях започнал да я харесвам — после сви рамене. — Добре. Още нещо?

Джени си мислеше колко прекрасен е той, но бързо се върна към проблемите.

— Как да кажа на родителите ти?

— Не им давай избор — той протегна ръка. — Договорихме ли се?

— Да — тя пое ръката му, но вместо да я раздруса, той я хвана и я притисна до гърдите си.

— Не мога да се ръкувам при сключване на сделка с такава възхитителна жена.

Преди тя да успее да реагира, той се наведе и я целуна по устата. Ръката му се плъзна към кръста й и я притегли.

Целувката беше дълга. Когато се откъсна от Джени, той се усмихваше.

По-късно, след като я беше върнал в магазина и тя беше приключила с покупките, не спираше да се пита защо не направи нищо, за да спре тази целувка. Защо не го удари през лицето, не го настъпи по крака или поне не се изсмя? Защо само го гледаше в очите после, а сърцето й щеше да изхвръкне?

Коленете й бяха омекнали толкова приятно. Тя нямаше сили от удоволствието, което изпита. И пръст не можеше да вдигне, за да се защити от целувката му, дори да бе пожелала. А тя не беше.

Хендрънови не приеха добре вестта за работата й. Сара изпусна вилицата си, когато Джени съобщи:

— Започвам в понеделник.

— Ще работиш…

— За Кейдж? — довърши вместо съпругата си Боб.

— Да. Ако имате някакви поръчки за мен преди това, уведомете ме навреме.

Тя излезе от кухнята, преди още да бяха се съвзели. Както я бе посъветвал Кейдж, не им остави никакъв избор.

Минута преди девет в понеделник Джени влезе в офиса. Вратата беше отключена. За миг тя помисли, че е сбъркала. Всичко беше не само чисто, но и променено.

Металносивите стени бяха боядисани в кремаво. На мястото на канапето имаше две кожени кресла в шоколадовокафяво. Между тях бе сложена дървена масичка.

Вместо линолеума, подът беше покрит с паркет. В центъра имаше килим. На мястото на металните полици имаше цяла стена дървени лавици и шкафове. Всички те бяха подредени удобно и с вкус.

Плотът на бюрото беше излъскан като лед и блестеше. Зад него имаше огромен като трон кожен стол. А върху бюрото — букет свежи цветя, още с капчици влага.

— Цветята са за теб.

Джени се извърна и видя Кейдж.

— Как направи това? — попита тя зашеметена.

— С пари — сухо отвърна той. — В наши дни те вършат по-добра работа от магиите. Харесва ли ти?

— Да, но… Не трябваше така да те упреквам. Влязъл си в големи разходи.

— Ей, не се разнежвай толкова. Пришпори ме да направя нещо, което трябваше да сторя отдавна. И без това забавлявах клиентите си по заведенията, защото ме беше срам да ги водя в тази „боклукчийска дупка“, както я наричаше един човек, когото всички познаваме и обичаме — той се ухили, като видя как пламнаха бузите й. — Между другото, тук има няколко календара, можеш да си избереш.

Той й показа първия и тя зяпна. Кейдж едва сдържаше смеха си. Мускулестият модел позираше легнал по корем с футболен шлем и дяволита усмивка.

— Това е господин Октомври. Футболен сезон, сещаш се. Искаш ли да разгледаш другите месеци?

— Това ми стига — рязко каза Джени. — Друго какво ще предложиш?

Кейдж остави календара настрана и взе друг. „Без глави, само с тела“. Намазани с масло гърди, изпъкнали бицепси и плосък стомах на картинката, която й показваше той. Джени направи погнусена физиономия и поклати глава.

— Или пейзажи — обяви третата възможност Кейдж.

— Окачи го.

Кейдж изглеждаше доволен, когато се обърна да изпълни поръчката й.

— Но остави другите оттатък — дяволито добави Джени. Той така покрусено я изгледа, че и двамата избухнаха в смях.

— Кейдж, офисът наистина е прекрасен. Харесва ми.

— Добре. Искам да ти е удобно тук.

— Благодаря ти за цветята — каза тя, мина зад бюрото и седна на тапицирания с кожа стол.

— Случаят е специален.

Очите им се срещнаха за миг, после той започна да й показва материалите и да й обяснява как да работи с новата пишеща машина

— Можеш да започнеш с тези писма — каза той и й подаде един пакет. — Писал съм ги набързо на ръка, надявам се да можеш да ми разчиташ. Гърти успяваше.

— Осемдесет и седем годишната ти приятелка? — невинно попита Джени.

Той дръпна кичур от косата й.

— Да.

Малко след това стана и каза, че отива до ранчото на Парсън.

— Как вървят нещата?

— Пробите са страхотни. Сигурен съм, че ще намерим петрол — той сложи слънчевите очила и посегна към дръжката на вратата. — Довиждане.

— Довиждане.

За миг той се спря и я погледна.

— Господи, изглеждаш прекрасно, както си седиш там.

После излезе.

 

 

Върна се малко преди обяд с голяма торба.

— Време е за обяд! — изкрещя още от вратата.

Джени му махна с ръка да замълчи. Говореше по телефона и си водеше бележки.

— Да, имам го и ще информирам господин Хендрън, когато се върне. Благодаря ви — тя затвори и гордо му предаде съобщението.

Той прочете бележката.

— Страхотно. Отдавна чакам разрешение да разгледам тази собственост. Ти ми носиш късмет — усмихна й се и сложи торбата на бюрото. — Донесох ти обяд.

— Всеки ден ли мога да се надявам на такова отношение? — тя стана и надникна в торбата.

— Разбира се, че не. Но както вече отбелязах, днес случаят е специален.

— Наистина обаче трябва да се прибера и да видя Сара и Боб.

— Те ще се оправят. Обади им се по-късно, ако се налага.

Ведрото му настроение зарази и Джени, докато вадеха нещата за обяда.

— И като връх… — той изчезна за миг и се върна с бутилка шампанско. — Ето!

— Откъде го взе?

— Изстудяваше се в хладилника.

— И хладилник ли има?

— Мъничък. Не си ли погледнала оттатък?

— Не. Имах работа — посочи тя писмата, които чакаха за подпис.

— Тогава наистина заслужаваш чаша шампанско — каза той и извади тапата. Газираното вино шупна от бутилката. Кейдж наля пълна картонена чаша.

Тя я пое.

— Наистина не мога, Кейдж.

— Как така?

— Може да не повярваш, по вкъщи обикновено не сервираме шампанско с обяда. Не съм свикнала.

— Добре. Може би, ако се напиеш, ще си съблечеш дрехите и ще затанцуваш гола върху бюрото.

Той я погледна изпитателно, сякаш да си представи гледката. Смутена, тя видя как и той си налива една чаша.

— Често ли го правиш?

— Да пия шампанско на обяд ли? Не.

— Тогава откъде си сигурен, че няма да се напиеш, да се съблечеш и да затанцуваш гол на бюрото?

Той допря чашата си до нейната.

— Защото, мила моя Джени — дрезгаво пошепна мъжът, — ако и двамата се озовем голи на бюрото, няма да танцуваме.

Стомахът й се сви. Тя успя да откъсне очи от хипнотизиращия му поглед, но ръката й трепереше.

— Пийни — настоя Кейдж. Благодарна, че има с какво да се занимава, тя отпи. Шампанското беше студено и резливо. — Хареса ли ти?

— Да — тя отпи отново.

Той се приближи така, че носовете им почти се опряха. Очите му горяха.

— А какво ще кажеш за…

— За какво?

— За топла пастърма?

Пастърмата никога не беше имала по-прекрасен вкус. Джени не беше хапвала нещо толкова вкусно друг път. Докато се хранеха, той й поговори за другите й задължения и беше доволен от умните й и навременни въпроси.

Не можа да я предума да изпие повече от половин чаша. Когато приключиха, той внимателно събра празните картонени съдове и ги пъхна обратно в торбата.

— Не смея да цапам офиса си — каза той с дяволита усмивка.

Дълго време след това тя не преставаше да мисли за двама им. Голи. Какво искаше той да каже с това, че няма да танцуват? Но тя много добре се сещаше.

И също не можеше да спре да мисли и за това.

 

 

И следващите дни минаваха по този начин, сякаш животът с Кейдж винаги беше неочакван и без предварителен план. Приличаше на пътешествие по река през тайнствена джунгла. Никога не се знаеше каква бе новата изненада след завоя.

Той й носеше малки подаръци, а за жена, която не е била ухажвана така, това означаваше много.

Малка торта с една свещичка я очакваше на бюрото сутринта, когато се навърши една седмица, откакто бе почнала работа. Друг път тя намери червена роза до машината за кафе. А веднъж, когато отвори вратата, направо изпищя, защото на стола зад бюрото й се усмихваше огромно плюшено мече.

Тя знаеше, че из града са плъзнали клюки за тях двамата с Кейдж. В банката бяха изненадани, когато Джени се зае с делата на Кейдж. После свикнаха да я виждат там вместо него. Но тя забелязваше как си шепнат зад гърба й.

Началничката на пощата, която познаваше от години, все още се държеше любезно, но я гледаше по неприятен начин.

А Кейдж започна редовно да ходи на църква, което съвсем разбуни местните клюкари.

Джени харесваше предизвикателството на новата си работа и още на втората седмица започна професионално да се справя с всяко положение.

— „Хендрън Ентърпрайзис“.

— Джени, скъпа, започвай да празнуваш — каза през смях Кейдж.

Джени чуваше шумовете от другата страна.

— Кладенецът ли тръгна? — извика тя.

— Да — изкрещя той. — Скъпа, ще ти купя най-голямата пилешка пържола за обяд която успеем да намерим. До час съм при теб.

— Имам един ангажимент. Защо не се срещнем навън?

— Добре. В „Колелото“ в дванайсет и половина.

Тя се съгласи.

Но в същия час Джени безцелно се мотаеше по главната улица, без да може да разсъждава. Като в унес тя спря в средата на тротоара и се загледа невиждащо във витрината на някакъв гастроном.

Кейдж, който минаваше с джипа, я забеляза, извика я и свирна. Тя не се обърна. Изобщо не го чу.

Той направи непозволен обратен завой, веднага намери някакво място да паркира и скочи на тротоара. Дрехите и ботушите му бяха в кал.

— Джени — извика той, останал без дъх. — Тръгнала си в обратна посока. Не се ли разбрахме за „Колелото“?

Когато тя се обърна, широката му усмивка застина на лицето от празния й поглед. Разтревожен, той я хвана за лакътя и леко я разтърси.

— Джени, какво става?

— Кейдж? — безсилно прошепна тя. Премига и се огледа, сякаш чак сега осъзна, къде се намира. — О, Кейдж.

— Господи, не ме плаши така — каза той, а тревогата изкриви лицето му. — Какво се е случило? Какво има? Лошо ли ти е?

Тя поклати глава и сведе очи.

— Не. Но не ми се ходи на обяд. Съжалявам. Много се радвам за кладенеца, но не ми се…

— Спри с тези глупави извинения. По дяволите обядът. Кажи ми какво ти се случи — тя се наклони към него, сякаш щеше да припадне. Той я прихвана, чувстваше се глупаво и безпомощно. — Хайде, мила. Нека влезем някъде. Ще ти взема една кока-кола.

Тръгнаха към близкото кафене. Поне Кейдж тръгна. Джени се запрепъва, подкрепяна от него. Почти се свлече, когато той поръча на жената зад бара:

— Две коли, Хейзъл.

Кейдж не сваляше очи от Джени, но тя не го поглеждаше. Гледаше ръцете си, скръстени на масата. Хейзъл донесе ледените кока-коли.

— Как е, Кейдж?

— Добре — разсеяно отвърна той.

Хейзъл сви рамене и се върна на касата. Хората говореха, че Кейдж Хендрън много се е променил, откакто убиха брат му. Приказваха, че се върти само около момичето на Флетчър като муха около мед. Е, сега имаше потвърждение, че някои клюки се оказват верни. Хейзъл винаги беше разчитала на Кейдж за половинчасов шеговит разговор. Днес той бе така погълнат от Джени Флетчър и така я гледаше, сякаш тя всеки миг можеше да се изпари като облаче дим, ако откъсне очи от нея.

— Джени, отпий от кока-колата — каза Кейдж и седна по-близо до нея. — Бледа си като призрак — тя послушно сръбна от сламката. — Сега ми кажи какво има.

Главата й остана сведена. Стори му се безкрайно дълго. Вече едва се владееше, когато тя най-после я вдигна.

Очите й бяха пълни със сълзи, които се затъркаляха надолу по бузите й.

— Кейдж — прошепна дрезгаво тя и замълча да си поеме дъх. — Бременна съм.