Стоян Ц. Даскалов
Чистница-хитрица

Малките прасенца познаваха само майка си. Розова, пълна, тя им даваше млекце, а нощем те се гушеха в нея, за да се топлят. Спяха едно до друго на гърдите й и не усещаха нито студ, нито мокро.

Един ден като се събудиха, видяха едно непознато животинче. То се беше свило на черно лъскаво кълбо и зелените му очи светеха. Откъде беше попаднало то и защо стоеше така неподвижно с настръхнала козина?… Те уплашено се сбутаха в майка си.

— Мамо, какво е това?

— Мачка! — изгрухтя спокойно майка им.

— А защо е дошла?

— Да лови мишките. Не ги ли чувате нощем как цвъркат.

— А защо има мишки?

— Защото тук има брашно за нашето ядене.

— Да не ни излови и нас!

— Тя прасета не яде! Само пържоли от прасета.

— А защо не иде да лови мишки, ами стои тука и гледа в нас?

— Защото се е успала. Сънливците винаги остават гладни! Пъссс, Мацо!

Но котката не се помръдна.

Прасенцата гледаха любопитно котката. Щом не яде прасенца можеха да приближат. „Грух, грух!“ — любезно я поздравиха те и навириха розови муцунки. Но котката изфуча и отскочи.

— Бяга, не иска да дружи с нас!

Котката седеше горе на оградата и им се надсмиваше. Тя все се миеше с дългия си червен език, триеше се с лапите си, фучеше през носа си, мърдаше мустаци и мъркаше недоволна:

— Ух, какви са мръсни! Свинщина! Ще си изцапам черната дреха!

Прасенцата се оглеждаха едно-друго.

— Какви сме чистички, бели, розови! Защо тая горделивка ни се надсмива!

Едва като им донесоха храната, котката скочи при тях, стана една любезна, кротка, мяукна и им пожела „Добър апетит!“.

— Какво са ви сготвили за обед? Я да видя! — мешна се тя между тях.

— Смески! — отвърнаха прасенцата.

— Аха, каша с брашънце. От всичко най обичам каша! Я да я опитам… — И без да я поканят, проточи червеното си езиче и бързо-бързо се налапа. После пак отскочи на оградата, изпуха лапите си, облиза мустаците си и промърмори, вирнала опашка като бастунче:

— Пак ме изцапаха тия мръсни прасета! — и не спираше да се мие и трие.

— Мац, мац, мац, как ти се видя кашата? — попитаха я дружелюбно прасетата.

— Пресолена е… Трябва да се оплачете от готвача…

Но прасенцата си замълчаха. На тях кашата им хареса. Котката се изпъна и притвори очи да спи. Наспа се, и чак когато донесоха второто ядене, дойде при тях. Тогава се намеси свинята:

— Ти, мацо, какво търсиш при нас! Защо ни ядеш храната? Ти не си член на нашето семейство и за тебе не е предвидена никаква дажба.

— Аз си ям това, дето ми се полага… по закон!

— Грух, грух, каква е учена! Знае законите! — загрухтяха прасенцата.

— На тебе ти се полагат мишки, а не смески!

— Но аз съм назначена тук… за хигиенистка.

— Я стига си мързелувала, иди да ловиш мишки! — прогони я свинята.

Чистница-хитрица отиде в другата преграда. Взе да се умилква край прасетата. Но и оттам я погнаха: „Върви да ловиш мишки!“

— Аз ги излових! — докопа се тя до копанята.

Но през нощта всички чуха как мишките тичат по гредите и трополят към хамбара. На другия ден вече никой не я пускаше да приближи копанята. Обидена, тя отиде в третата преграда. Там не искаха и да я видят. Тя трябваше или да си гледа работата, или да напусне свинарника. Котката жално мяукаше, молеше се:

— Аз, другарчета, отдавна съм отвикнала да ловя мишки! Мога да ви мъркам!

— Нямаме нужда от твоето мъркане! Ние сами можем да си пеем! Пейте, прасета!

От всички прегради прасенцата заквичаха своя марш:

— Грух, грух, грух! Да живей копанята!

А на котката й се струваше, че викат: „Пух, пух, пух, бийте мързеланата!“ И с един скок тя изфуча през прозореца.