Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Ангел Каралийчев. Приказки от цял свят

Издателство „Пан“, 1998


В една дървена къщурка сред планината живеел самотен бедняк. Работел той от сутрин до вечер, но едва изкарвал прехраната си. Вечерно време често подпирал с ръце глава и размислял как ще продължи живота си.

Веднъж сиромахът отишъл да работи на господаря си, при когото бил ратай, и се върнал късно през нощта. Легнал в къщурката си да спи. Към полунощ, когато заспал, дърветата наоколо се огънали, клоните им запращели. Избухнала страшна буря. Стреснал се сиромахът и чул в шумотевицата тънък гласец:

— Помогнете! Помогнете!

Додето започнало да се разсъмва, той все се въртял в леглото и все не можел да заспи. Щом станало видело, той се дигнал и тръгнал да узнае откъде иде тънкият гласец: бурята стихнала, но сломила едно дърво, в чиито клони имало жеравско гнездо. Падналото дърво притиснало една птица, тя жално се обаждала и сякаш се молела:

— Помощ! Помощ!

Наближил сиромахът и като се навел, видял, че птицата едва диша, смъртно ударена. Домъчняло на човека за крилатата птица, навел се, грижливо отместил клона, който я затискал, и проговорил:

— Бедничката! Ти ме изплаши със своя вик. Но сега си свободна. Лети си, а пък аз ще ида на работа. Прощавай!

Птицата разперила крилата си, но мигом пак ги отпуснала и паднала на земята, защото едното й крило било ранено Сиромахът взел ранената птица, вдигнал я в ръцете си, помилвал крилцето й, отнесъл я на тревата и рекъл:

— Хайде, птичко, сега аз трябва да ида на работа, а ти щом се съвземеш, дигай се и отлети на някое хубаво място!

И като отминал малко, пак се обърнал към птичката и що да види: птицата го гледала и от очите й капели сълзи.

На другия ден завалял дъжд. Сиромахът не можал да отиде на работа и останал вкъщи. Към пладне небето се прояснило и той се вдигнал да събере сухи съчки за огъня си. Неочаквано насреща му се показала една млада жена с невиждана хубост. И тя се навеждала да събира нападали клонки. Сиромахът зинал от учудване:

— Що ще тука тази жена?

Но жената се усмихнала и му заговорила.

— Много ми се щеше да се срещна с тебе! — рекла тя.

— Коя си ти? — попитал я сиромахът.

Но тя се заляла от смях и нищо не отговорила.

— От кои земи си дошла?

Хубавицата пак нищо не отговорила, само още по-чевръсто захванала да събира съчки. Тъй двамата кръстосвали гората и се навеждали да събират дръвца, додето започнало да се смрачава. Когато настъпила вечерта, сиромахът рекъл:

— Стигат ми тези съчки, време е да си ида вкъщи. А хубавицата добавила:

— И аз ще дойда с тебе!

И без да изостава, тя крачела подире му към къщицата. Сиромахът се объркал:

— Много ми е бедна къщурката. Срамувам се да те заведе дома.

Но хубавицата казала:

— Нищо. Аз нямам свой дом! Моля ги се, позволи ми тука да се преселя.

И като бръкнала в пазвата си, тя изкарала малко книжно вързопче, изсипала оттам две зрънца ориз и помолила сиромаха да й даде едно гърненце. Спуснала гостенката зърната в гърнето, наляла вода отгоре и когато водата завряла, цялото гърне се напълнило догоре с чудесен бял ориз. Нахранили се до насита двамата и легнали да спят.

От тази вечер тя вадела от пазвата си по две зрънца три пъти на ден и варила по едно гърне ориз. Всеки път двамата яли, колкото могат, и още оставало в гърнето. Отначало сиромахът думал на хубавицата:

— В туй село аз съм последният сиромах. Скоро животът ми с тебе ще ти омръзне. Но аз не те задържам: иди си, ако искаш, там, където ще ти бъде по-добре. Защо ти трябва да се залъгваш с мене?

Но жената не си отивала. Тя ходела с мъжа да събират съчки, а когато оставала вкъщи, усърдно се залавяла да тъче.

Видял сиромахът, че тя не си отивала, и си мислел:

„Трябва повече да работя, докато нейните оризови зрънца във вързопчето не са се свършили.“

От сутрин до вечер той сечел дърва и се трудел неуморно.

Станала хубавицата жена на сиромаха. Всеки ден оставала вкъщи и все тъкала. Само се чувало тракането на тъкачния стан: „Тикара-такара, тон-тон!“

Минали девет месеца. Дошло време и им се родила една малка дъщеричка. Заживели заедно тримата.

Но щом изтекли три години, жената рекла на съпруга си:

— Занеси всичко, което съм изтъкала, и го продай на търговците.

— Колко пък може да взема за този пухкав и мек платец? — попитал мъжът и си помислил: „Дали ще мога някому да го продам!“

— В него аз съм вложила цялата си душа — промълвила жената, — но за триста жълтици този платец може да го отстъпиш.

Мъжът не й повярвал. Триста жълтици са нечувани пари! Но все пак взел платеца и го отнесъл в града при най-богатия търговец.

— Ще ми купиш ли платеца? — попитал той. Търговецът разгледал плата и попитал:

— Колко искаш за него?

— Отстъпвам го за триста жълтици.

— Тъй да бъде! Ще ти наброя триста жълтици и отсега нататък ще пазя този плат, който е по-мек от перушина, по-лек от пух. Той ще ми бъде най-голямата домашна скъпоценност.

Наброил търговецът триста жълтици на сиромаха и от този ден нататък неговото семейство заживяло охолно. Минало що минало, веднъж жената рекла на мъжа си:

— Нашата дъщеричка порасна и вече може да готви и да се грижи за тебе. Аз за себе си съм спокойна. Настъпи времето за нашата раздяла.

Мъжът й се смаял:

— Какво се е случило? Защо приказваш такива думи?

— Аз много се потрудих за тебе, мое мъжленце, изгубих всичките си сили и вече е време да взема по-раншния си образ. Знай, че аз не съм човек, а съм оная жеравица, която ти някога спаси под падналото дърво. Аз исках да ти се отплатя за твоята добрина, но повече не мога да бъда при теб. Затуй ти оставям една дъщеричка. А пък аз, погледни каква съм станала! Ами че аз всичките си пера съм отскубнала, за да изтъка чудесното платно!

Превърнала се тя пак на жеравица и мъжът й тогава видял, че тя цялата е оскубана, кожата й е червена и гола, останали са само тук-таме правички перца. Размахала крила жеравицата, с труд се вдигнала нагоре и литнала към планината.

Край
Читателите на „Жената от жеравското гнездо“ са прочели и: