Роджър Карас
Носителят на гръмотевици (9) (Биографията на един калифорнийски кондор)

9.

Кондорът се наклони и леко се полюшна, когато се плъзна над хребета и се спусна в каньона Сеспе. Преминаването му на голяма височина над планините Топатопа стана без събития, но неговите сетива, които ние още не сме започнали да разбираме, му говореха, че нещо ще се случи. Той прекрати полета си и кацна върху ръба на плоска оголена скала, която стърчеше подобно на корниз високо горе на стената на каньона. Въпреки че се намираше само на 112 км северозападно от Лос Анжелос, средата около него бе характерна за плейстоцена. Високите скални стени обграждаха долината и я превръщаха в един напълно откъснат далечен свят, а застланото с шубраци дъно на долината бе абсолютно непристъпно за чужди и несвойствени видове. Малка частица от истински примитивния свят продължаваше да съществува, устоявайки на невероятни трудности, и тук кондорът се чувствуваше най-много у дома си.

Навътре в морето се бе разразила буря, остро сблъскване на противоположни ветрове и влажен въздух, и цялата област бе обхваната от вълнението. Атмосферните промени са важен фактор, макар и в различна степен, за всички живи същества, но за кондора, чиято стихия е вятърът, те имат решаващо значение. Тъй като живее на самия край на континента, той е винаги много чувствителен към промените, които могат да бъдат не само обезпокоителни, но и опасни. В някои моменти дори кондорът трябва да напусне небето и тези моменти не бива да го заварят неподготвен, защото има места на земята, на които един кондор не трябва да кацва.

Бурята се насочваше на североизток, когато кондорът усети предстоящата критична промяна и потърси каньона, тъй като времето и опитът го бяха научили, че там ще бъдат в безопасност. Докато се настаняваше на огряваната от слънцето скала, платото над каньона бе обхванато от бурята. Районът на високо налягане обхващаше голямо пространство и се издигаше на много километри над земята. Небето беше чисто, светлината — странно прозрачна и заплашителна, сякаш да предупреди света, че намиращата се на високо сгъстена въздушна маса скоро ще се спусне и разпръсне близо до повърхността на земята.

Много наблюдения доказват, че дори хората усещат засилващото се напрежение, когато атмосферното налягане претърпява значителни промени, въпреки че те не са устроени така, че да зависят от ветровете. Колко по-чувствителен в такъв случай е кондорът! Колко по-зависимо от промените трябва да е това същество, което е предопределено да обитава слой от атмосферата с дебелина 5 км!

Кондорът крачеше напред и назад. Наближаващата буря беше прекъснала храненето му и той бе недоволен. Не беше сит и не чувствуваше задоволство и сигурност. Не бе имал време да потърси вода за къпане и пиене и се чувствуваше нечист. Някои от перата му стърчаха накриво и по краката му имаше напластена съсирена кръв и пясък. Той се движеше рязко, обръщаше се наляво и надясно, сякаш не бе уверен какво иска да прави.

Появиха се два други кондора. Единият премина на малка височина наблизо 10 м под върха на хребета, а другият се спусна почти право надолу и кацна на корниза на не повече от 3 м от кондора. Той се отправи към новодошлия, като съскаше ожесточено. Въпреки че бе по-възрастен, пришълецът излетя и започна да кръжи над каньона, търсейки по-гостоприемно място. Той също бе загрижен от приближаващата промяна и не бе склонен да изразходва енергията си в жалка и безсмислена кавга.

Температурата в основата на долината надхвърляше 43,3°С и повечето едри животни лежаха и очакваха облекчителната прохлада на вечерта. В район от 5 км² елен, черна мечка, единствената пума и няколко риса се свиваха под гъстата растителност и надвисналите скали, криейки се от горещината. Змиите и гущерите също се бяха изпокрили, защото преките слънчеви лъчи можеха да ги убият само за няколко минути. Малкото гущери, които бяха останали на открито, се стрелкаха бързо през откритите пространства в търсене на 22°С, тяхната най-благоприятна температура за живот. Владееше горещина и безмълвие, защото дори по-дребните птици бяха усетили приближаващите ветрове и се бяха скрили на закътани места. Всички птичи песни бяха прекъснати и само някое въпросително цвъртене се дочуваше от този или онзи храст. Светът на каньона Сеспе очакваше нападението, което бе изпитвал и в миналото. Може да се каже дори, че каньонът бе една от причините за бурята, защото определяше до голяма степен релефа на земята, поради което влияеше на времето, въпреки че сам страдаше от това.

Първият признак бе една изолирана прашна вихрушка, която направи пирует върху скалата и издигна спираловидно нагоре сухи листа и песъчинки. Малките частици се завъртяха, разпръснаха се и изчезнаха. Но наблизо се вдигна втора вихрушка, после друга. Скоро от всички страни се носеше тихо шумолене, което се дължеше на издуханите от вятъра дребни частици, които се плъзгаха над ръбовете на каньона, стичаха се надолу по горещите каменни стени и се изливаха в пещта. Те идваха все по-бързо, във все по-голямо количество, като че ли платото се беше разпукало и съдържанието му се изсипваше през пукнатините. Вихрушките изчезнаха, когато поривите на вятъра достигнаха 50 км в час. После постоянната скорост на вятъра достигна тази граница и скоростта на поривите се увеличи на 80, а след това и на 112 км в час. Растителността, която се крепеше несигурно върху назъбените скали и стени, се огъна, разхлаби и откъсна и започна да пада надолу в каньона, разпръсквайки пясъка и скалните отломки от корените си. Храстите, растящи в каньона, размахваха неистово клоните си. Животните се свиваха още по-ниско там, където бяха легнали, затваряха очи, за да се предпазят от песъчинките, които жилеха като оси, и прибираха по-плътно краката си. Паяжините изчезнаха, гнездата на по-малките птици се понесоха във въздуха, като разливаха жълтък по скалите. Вятърът имаше зъби и апетит. Един закъснял да намери убежище гущер бе подет от вятъра и се задуши, когато бе запратен надолу в каньона подобно на снаряд. Той не успя да напълни дробовете си с въздух срещу натиска на засилващите се въздушни маси и последният дъх, който бе поел, преди да бъде пометен, се изчерпа бързо.

Кондорът, който бе останал на самия връх, се притисна в един процеп, където едва се побираше. Той напъха първо главата си и затвори очи, за да се предпази от хапещите песъчинки. Въздушни струи, придружаващи гигантския поток, който ревеше покрай несигурното му убежище, се завъртяха около него и пъхаха едрозърнести песъчинки под перата му, въпреки че бяха притиснати плътно до тялото му. Той изхлопа от яд и повърна недовършения си обяд върху скалата, до която бе притиснат.

Минаха два часа, преди да отмине високото налягане. Накрая няколко вихрушки се посъживиха отново, сякаш само да дадат заключителния акорд на бурята.

Броят на дребните същества, които загинаха, не можеше да бъде установен, тъй като не се води статистика на паяците, мушиците и червеите. Те умират непредизвестени така, както се раждат и живеят. Природата не се интересува от това, кой ще ги оплаква.

Кондорът излезе гърбом от пролуката и се разтърси силно. Той бе променил цвета си поради праха, който го покриваше, и пясъка, който бе наблъскан под перата му. Отърси се отново и се огледа. Тук липсваше някой храст, там малко свличане бе преобразило вида на скалите, но местността не бе особено променена. Както винаги, ветровете бяха дошли и заминали, без да постигнат нещо въпреки яростта си — едно на пръв поглед безсмислено изразходване на енергия. Най-важното беше, че те не успяха да отнемат живота на кондор. Кондорите, които не бяха приспособени да долавят първите предупреждения, бяха загинали още в онези далечни времена и долини. Само тези кондори, които бяха в състояние да разпознаят и да реагират своевременно на неблагоприятните атмосферни явления, бяха оцелели и осигуряваха на сегашния вид своите усъвършенствувани наследствени способности.

Природните явления, които се извършват в един прастар свят, рядко оставят много трайни следи. Тази буря също не можа да промени света. Съществата, които бяха загинали, обогатиха почвата със своите химикали. Това нямаше никакво значение, защото още преди милиарди години природата знаеше, че ще има ветрове, и бе определила възпроизводството на своите видове така, че да издържат на допустимите при това положение загуби.

Вятърът утихна напълно, малко преди здрачът да се спусне над долината, и кондорът не направи опит да потърси още веднъж храна през този ден. Все пак успя да открие малко езеро в дъното на долината и се изкъпа и утоли жаждата си. Няколко други кондора се разхождаха около водата, съскаха и се дразнеха един друг. Те бяха възбудени от бурята и проявите на враждебност им даваха възможност да изразходват част от натрупаната нервна енергия. Когато кондорът не може да сплаши някой друг от собствения си вид, той излива гнева си върху други предмети. Каньонът бе осеян с прашец, семена, листа, трупове на насекоми и други дреболии, донесени от вятъра от повече от 240 км. Паяците, които бяха оцелели от въздушния валяк, вече бяха започнали да привеждат в ред жилищата си. Някои плетяха нови паяжини, а други продължаваха да се носят на 600 м височина, чакайки да попаднат в затишие, което ще им позволи да се завърнат на земята.

Кондорът отговаряше със съскане на онези, които съскаха срещу него, и накрая се оттегли от водата, без да се стигне до сериозен инцидент. Намери оголен, изсъхнал дъб, който бе удържал на ветровете, въпреки че ъгълът, под който бе наклонен над каньона, далеч не бе окуражителен. Той се настани веднага, защото нощта бързо се спускаше, а бе намерил място за нощуване по-късно от обикновено.

Въпреки че кондорът води изключително дневен живот, много от важните за него неща се случват през нощта. Големите хищници излизаха нощем, избиваха и изоставяха след себе си трупове, от които кондорът по-късно щеше да се храни. Именно през нощта по автомобилните магистрали много животни получаваха тежки наранявания или биваха осакатени. Всяка следваща сутрин бе нещо повече от започване на нов ден, това бе истинско търсене на съкровища.

Докато кондорът спеше след отминаването на ветровете, нощните хищници излязоха на лов. Напрежението, което се бе натрупало и у тях, понамаля и те трябваше да задоволят глада. Женската пума, която бе дошла в долината преди няколко седмици, беше гладна, защото две поредни нощи не бе уловила нищо. Предишният й район на север бе изчерпан и тя се отправи на юг, носейки със себе си старите си навици. В по-диви времена и места тя би ловувала непрекъснато, ако наистина бе гладна, но в предишния си район тя се бе приспособила изцяло към нощен живот: той се намираше прекалено близо до обработваемите земи и много често синовете на собствениците на ранчото минаваха през нейния район с пушки. Два пъти бе наблюдавала от своето скривалище как застрелват койоти и веднъж видя как стар рис бе свален от дървото, издавайки жални писъци, тъй като бе улучен от цял заряд едри сачми. Минаха няколко години, преди да си позволи удоволствието да ловува денем.

Трудно би могло да се каже дали поради особено острия глад, или защото напрежението, дошло и отминало с ветровете, бе променило нейното поведение, но през тази нощ 50-килограмовата пума се спусна към обработваемите земи. Тя не бе правила това от 7 години. Докато проучваше нощната тъмнина, тя стоеше на ръба на купчина камъни, откъдето сигурно и бързо можеше да се оттегли. Пасището достигаше почти до мястото, където се намираше, и земята миришеше силно на говеда. Тя се поколеба няколко минути, с което издаде своята несигурност и страха си от всичко, свързано с човека. После, след като луната се скри зад облак и пасището попадна под черната сянка, тя се отправи на север, движейки се по края. Наблизо нямаше крави или волове, обаче на 50 м навътре от телената ограда, която започваше там, където свършваха струпаните камъни, лежеше кобила, която дишаше равномерно и дълбоко, а близо до нея спеше малко жребче. Крачката на малкото се движеха от време на време, докато вървеше на сън.

Кобилата, въпреки че бе опитен ветеран на живот всред откритите равнини, този път прояви безгрижие и откри опасността едва след като пумата я забеляза, провери посоката на вятъра и започна да дебне. Пръхтейки и цвилейки, кобилата се изправи на крака, обаче в този момент една близка сянка се превърна в скачаща котка и жребчето бе покосено, преди да може да се изправи на четирите си крака. Пумата не се откъсваше от задната страна на шията на жребчето, дърпаше и късаше, докато кобилата се съвземе. Скоро съпротивата на жребчето престана, обаче кобилата нападна, като пръхтеше буйно и мяташе предните си крака. След като се увери, че жребчето е мъртво, пумата разхлаби подобната на менгеме хватка и започна да обикаля в кръг около кобилата, която пръхтеше, хриптеше и търсеше подходящо място да нанесе удар с острите ръбове на копитата си. Отново и отново те се забиваха в мекия глинест льос, тъй като пумата маневрираше, появяваше се и изчезваше. Подобно на привидение тя се показваше, принуждаваше кобилата да нападне и изчезваше в сенките. Кобилата продължи да удря с копита, докато започна да го прави рефлекторно, почти като че ли се намираше в транс. Тя вече бе престанала да разбира какво прави и защо. Именно тогава пумата я нападна. Тя се хвърли срещу кобилата с цялата си тежест, но сблъскването с лудо танцуващото животно я отпрати настрани. Кобилата получи дълбока рана от рамото до бедрото. Докато се опитваше да се съвземе, пумата удвои нападенията си. Главата на кобилата се люшна напред, когато кучешките зъби на пумата намериха гръбнака й и смазаха петия прешлен на гръбначния стълб. Кобилата можа само да изхрипти веднъж и пумата повали люлеещата се глава на земята. Тя подуши кобилата и отиде при жребчето. Опипа го с лапи, преобърна го наполовина и го заобиколи, за да отвори корема му. Започна да се храни, преди да са изтекли 20 минути, откакто се появи за пръв път в края на пасището.

Кондорът не чу и не видя нищо. Едва късно на следващата сутрин, летейки над пасището на височина 150 м със скорост 80 км в час, забеляза труповете на кобилата и жребчето, които лежаха на 10 м един от друг, и веднага набра височина. Когато се издигна на 300 м, той обиколи района четири пъти и след това се спусна към една висока скала в края на купчината, откъдето пумата беше нападнала. Кондорът продължи още няколко минути да разучава полето от високата си наблюдателница, докато реши, че е безопасно да слезе на земята. Койоти не се виждаха.

Двата пуйкови лешояда и дузината гарвани, които вече бяха заети с труповете, не представляваха нито заплаха, нито бяха съперници. При неговото идване те щяха да се разпръснат.

Той се отблъсна от скалата, спусна се успоредно на склона на хълма и кацна на няколко метра от труповете. С разперени криле и клатейки се като гъска, той се придвижи напред. Лешоядите изсъскаха и се отдръпнаха, гарваните се издигнаха и закръжиха отгоре. Когато кондорът се настани върху кобилата и започна да се храни, останалите птици се събраха около тялото на жребчето. За всички имаше предостатъчно храна.

Лешоядите и гарваните не бяха първите, които откриха жертвите на пумата. Още в 8 часа сутринта на водопоя забелязаха тяхното отсъствие и веднага един ездач прекоси полето нашир и надлъж, докато ги намери.

Той се изправи на стремената и се вкамени, виждайки извършеното в пасището клане, подсвирна тихо, когато забеляза следите от пумата, и се отправи към фермата в пълен галоп.

По-късно двама ездачи пристигнаха при труповете. Единият от тях, по-нисък и по-възрастен, носеше шише с надпис „1080“ — простото шифровано обозначение на натриев флуорацетат. Разработена през Втората световна война, тази силна отрова сега се използува в цял свят и въпреки че действува по-бавно от получилия отдавна признание стрихнин, тя не е по-безопасна за повечето от земните същества. Хората напоиха и двата трупа с тази течност без вкус и без миризма и се отправиха към ранчото, като тайно се молеха пумата да се върне отново и да се храни с труповете след падането на нощта.

Кондорът погълна няколко големи парчета месо, които откъсна от трупа на кобилата, преди койотът да се появи при първия кол на оградата източно от купчината камъни. При неговата поява недоялата птица започна да тича и да подскача през равното пасище. Накрая удобно въздушно течение се плъзна под кондора и му помогна да се отдели от земята. Той направи два кръга, издигна се на около 100 м височина и изчезна зад хребета.

Койотът, чието появяване накара кондорът да изостави кобилата, нямаше да доживее до следващия ден. Лешоядите, които се бяха наяли до насита преди идването на кондора, въпреки че бяха много по-издръжливи на отровата, отколкото членовете на кучешкото семейство, също щяха да умрат в резултат на пируването. Дори гарваните щяха да бъдат мъртви преди полунощ. Кондорът, който е забележително устойчив на повечето отрови, използувани от човека в борбата срещу хищниците, има ограничена поносимост спрямо „1080“. Ако младата птица бе погълнала толкова месо, колкото можеше, вероятно и тя щеше да загине. По някаква случайност койотът спаси живота й.

Скоро след като кацна на подходящо място, към средата на следобеда кондорът започна да чувствува въздействието на отровата. Той повърна храната си и се отпусна на клона, усещайки, без да разбира, борбата, която тялото му водеше, за да преодолее смъртоносното действие на натриевото съединение. Това бе вътрешна борба, борба на химикали и въпреки че през цялата нощ той страдаше много, оцеля. На следващата сутрин успя да пресече каньона и стигна до тесен корниз, където остана под прикритието на скален навес цели два дни и две нощи. Омаломощен и болен през цялото време, той бе близо до смъртта. Но въпреки това кондорът остана жив, преживял още едно изпитание в света на хората. Неговото премеждие бе коварно и в друго отношение. Той не можеше да научи нищо от него. Той трябваше да се храни ежедневно от трупове през целия си живот и никога нямаше да се научи да различава опасното месо от безопасното. Способността му да оцелее от отмъстителната отрова, поставяна от човека, се свеждаше само до способността да разчита на щастието си — нищо повече.