Роджър Карас
Носителят на гръмотевици (13) (Биографията на един калифорнийски кондор)

13.

Кондорът премина юношеството си и достигаше пълно развитие — наближаваше полова зрелост. През петте години от живота си в ограничените рамки на обществото на кондорите той бе срещал на местата за нощуване или във въздуха всеки друг индивид от своя вид, при това не само веднъж, но в повечето случаи десетки пъти. Някои кондори завинаги щяха да запазят надмощие над него, но имаше и други, за които нарастващата му смелост беше задържаща сила, която ги сваляше надолу по йерархичната стълбица на кондорското общество.

Кондорът даваше израз на засилващата се самоувереност най-често под формата на преследване. Понякога прогонваше друг кондор от мястото му за нощуване не защото искаше или се нуждаеше от това място за себе си, но защото така задоволяваше някаква своя вътрешна необходимост да надделее в схватка. Първоначално птиците, към които се осмеляваше да отправя предизвикателство, бяха на негова възраст или по-млади, но с течение на времето той започна да премерва силите си и с по-възрастни птици, много от които вече имаха потомство. При тези епизоди птиците не си нанасяха рани и дори те никога не се докосваха. Това беше проява на мощ и той чувствуваше удовлетворение и удоволствие.

Преминавайки веднъж над един хребет, забеляза под себе си много стар мъжки, когото познаваше от предишните срещи. Той неведнъж по време на хранене бе тероризирал младия кондор и го бе лишавал от храна. Няколко пъти младият трябваше да чака, съскайки и сумтейки, настрана при пуйковите лешояди, докато старият кондор се нахрани до насита. Той позна голямата птица и колебливо се спусна към нея, наблюдавайки тъмната фигура, която се носеше на по-малка височина.

Но точно тогава с него стана нещо особено. Без да разбира какво прави или защо го прави, младият кондор се впусна в бърз плъзгащ полет. Въпреки че върховете на маховите пера останаха извърнати нагоре, той прегъна ставите си, докато действителните краища на крилете му се изравниха с нивото на гърдите му. В същото време прибра навътре краищата на опашката си, докато те станаха почти успоредни. В резултат на това той започна да губи височина под ъгъл 45° и да увеличава бързо скоростта си. Започна да се приближава към стария мъжки със стръмно плъзгане.

Когато бе само на 800 м от своя обект, другата птица усети началото на преследването и също се сви, при което започна бързо да пада и да увеличава скоростта си. Тя често се извиваше, обръщаше и правеше толкова остри завои, че се понасяше съвсем странично. Впусна се към една скала, сякаш щеше да се блъсне в нея, слезе надолу още няколко метра и се издигна нагоре. По-младата птица повтори точно нейните движения. Звукът, предизвикан при пикирането им, се чуваше на повече от половин километър. Напомняше на бученето на бурно излизаща пара и останалите животни спряха, за да гледат и да слушат.

Когато младият спря да пикира, преследваната птица изви, издигна се и бързо се плъзна покрай повърхността на скалите. Преследвачът направи точно същото. Две огромни черни фигури се очертаха за кратко време на неясния фон на скалите, преди да излязат над тях и да изпъкнат на синьото небе, оставайки ехото след себе си да съживи дълбоките процепи в скалите. Сенките им се носеха бързо по неравната земя подобно на развилняли се призрачни животни, които се преследват в безумен танц. В играта си те се издигаха и спускаха, а призрачните сенки нарастваха и се смаляваха, когато правеха скокове над големите камъни, или влизаха и излизаха от падините в земята.

Два пъти птиците се свиваха и впускаха в остри, бързи пикирания и отново се издигаха високо над долината. След това едрият мъжки се откъсна и отдалечи, летейки на малка височина. Те изобщо не се приближиха толкова близо, че да се докоснат, обаче по-младата птица бе проявила своето новопридобито господство в сложния социален ред и повече никога нямаше да бъде прогонвана от някой труп от по-старата.

Сега, когато беше вече сам и небето и равнината бяха негови, кондорът направи два големи кръга и кацна на едно хилаво дърво, намиращо се на самия ръб на скалата. Той се поразтърси и издаде подобни на оригване звуци. Докато се готвеше за нощуване, една друга фигура се появи внезапно над отсрещните скали и направи рязък завой, по-остър и бърз, отколкото той би могъл да направи. Светкавичните движения на сокола-скитник веднага го накараха да застане нащрек и когато много по-дребната, но по-решителна птица направи още един остър завой, той се отблъсна от клона и се спусна към дълбоката долина. Когато соколът се впусна да го преследва, и той, и сянката му се превърнаха в неясни движещи се петна. Кондорът напусна позорно сцената на своя неуспех, като остави долината на по-бързата и нападателна птица. Властта на младия кондор се простираше върху много от неговия вид и върху много от по-дребните от него птици, обаче соколите и орлите винаги можеха да го принудят да отстъпи. Той заемаше определено положение, което му бе предопределено много отдавна и което никога не би могъл да надрасне.

В щата Калифорния има закони, които предпазват кондора от по-нататъшното му унищожаване от човека. Ужасното избиване, извършено между 1875 и 1895 г., което доведе този вид до почти пълното му изчезване, все още не е напълно преустановено. Независимо от това обаче има други сили, които законите на хората не могат да обуздават или да променят. Няколко часа след като кондорът избяга от сокола-скитник, тези сили се събираха високо над него, далеч над онези места в небето, където неговият мощен полет можеше да го издигне.

Силни ветрове нахлуваха откъм морето и носеха огромни маси влажен въздух към брега. Тези маси се движеха дни наред от Мексиканския залив на север, а други ветрове, които се врязаха над планините в център на ниско налягане, придвижващ се от север към юг, още повече улесняваха нахлуването на влагата. В резултат на това за кратко време високо над земята се образува значителна облачност. Върховете на облаците имаха положителен електрически заряд, а в по-близката до земята част носеха отрицателен заряд. Въпреки че до земята не достигаше дъжд, в облаците се извършваше движение на големи и малки водни частици. Напрежението, което непрекъснато нарастваше в огромната електростатична машина, надхвърли нейните задържащи способности. Вътрешността на сивите облаци бе осветена от първите призрачни светлини, загатващи за светкавиците, които щяха да последват нарастващата енергия. Гръмотевичната буря набираше мощ.

По същото време действуваха и други сили. Там, където бурята нарастваше с бясна скорост, се въртяха вихрушки. Навътре към центъра им нахлуваше влажен въздух, изтласкван след това спираловидно нагоре. В резултат на това водните капчици се спускаха до сравнително по-високи температури, но когато продължаваха спираловидното изкачване нагоре, достигнаха до все по-ниски температури. Когато най-накрая излитаха от върховете на вихрушките, те бавно падаха покрай външните стени на обърнатия въздушен конус, за да бъдат всмукани навътре при дъното и изпратени към хладните зони. Отново същите капчици биваха изстрелвани нагоре и пак се спускаха надолу. При всяко преминаване обаче те замръзваха все повече, ставаха по-твърди и се покриваха с още един леден пласт. Скоро те достигнаха големината на лешници, съставени от редуващи се пластове прозрачен и матиран лед. В някои случаи две или повече топчета се сблъскваха при по-малките височини и при издигането си се заледяваха в една обща маса. Дори след като се превърнаха в зърна на градушка и можеха да напуснат въздушната вакханалия, увлечени надолу от собственото си тегло, те продължиха да се въртят вътре. Ветровете бяха много силни, вихрушките — много упорити и зърната продължиха да нарастват на големина.

Някои от тях, удължени закръглени буци от напластяван по повърхността им лед, достигнаха 5 см в диаметър, преди теглото им да ги извади от играта и да им позволи да паднат. Дори в далечните райони стъклените парници първоначално бяха пропукани и след това напълно унищожени, а стъклата на колите по пътищата и паркингите бяха раздробени. Хората тичаха да намерят подслон, докато стъклата се сипеха около тях, а децата, ужасени от тропота на ледените буци по покривите, се криеха с писъци в прегръдките на родителите си.

Кондорът обаче нямаше подслон, в който да се скрие. Които имаха възможност, достигнаха пещери и скалисти навеси, а други се приземиха там, където растителността бе най-гъста. Издавайки вопли на възмущение, те се клатушкаха към закътаните места. Стара женска птица, на която оставаха само няколко сезона на мътене, се бе настанила на един твърде изложен на бурята клон, недоволствуваше и почистваше перата си, като се опитваше да намали нервното си напрежение. Накрая бе смазана до смърт и се сгромоляса далеч долу в равнината.

Младият кондор се намираше високо над земята при започването на градушката. Първите шрапнели прелетяха покрай него и той зави, присви се и започна да се спуска. Никога преди това не бе виждал градушка, обаче инстинктивно чувствуваше, че тя крие опасности. Разбра, че не би могъл да се озове над нейния източник или да я изпревари, и затова предпочете да потърси каквото и да е убежище на земята. Светкавиците бяха в разгара си и докато той се спускаше, към земята се носеха синкави проблясъци. Гръмотевично ехо от електрическо изпразване се разбиваше в скалите, когато той изви в края на долината. В този момент първият леден шрапнел засегна лявото му крило и го отклони рязко надясно, в опасна близост до скалната повърхност. Подплашен от болката, която премина през рамото му, вместо да продължи да се спуска, той се издигна отново и прелетя напреко през долината към съседната. Там земята беше равна и бе служила някога за пасище на отдавна изчезнало ранчо. Той се спусна ниско, премина покрай няколко дървета и точно когато се канеше да кацне, се сблъска с вдъхващите страх следи от човешка дейност. И двата му крака, изпънати надолу в готовност за кацане, удариха едновременно стоманената жица, обаче само левият му крак се счупи. Кондорът се наклони на една страна и когато достигна земята, падна. Постепенно успя да се изправи точно когато последните гигантски ледени зърна паднаха наблизо, забивайки се в прахта, и дъждът започна.

Когато почна градушката, ловният надзирател скри джипа си под няколко дървета, а щом в платнения покрив се появиха първите дупки, той се вмъкна под колата. Когато камшичените удари на ледените късове започнаха да отслабват, той подаде навън глава, за да огледа наоколо, и видя сблъскването на кондора. За момент се изплаши, че гигантската птица е умряла, но когато се приближи към черната купчина всред изоставеното пасище, той с облекчение забеляза признаци на живот и се втурна обратно към джипа. Поразрови в задната част на колата и намери платнището, служило му многократно за навес, когато падането на нощта го сварваше далеч от дома. Движейки се бавно, за да не изплаши повече птицата, той се прокрадваше от храст до храст, докато стигна на три метра от мястото, където гигантът лежеше, извивайки се на всички страни, като напразно се опитваше да оправи счупения си крак. Като разбра какво е станало, надзирателят бързо премина оставащите метри и хвърли платнището върху младия кондор. В тъмнината, която го обгърна, той веднага притихна. Не оказа съпротива, когато почувствува, че нечии ръце внимателно и леко прокарват платнището под него, и изрази недоволство само когато бе вдигнат от земята и пренесен в джипа. После, когато бе поставен много грижливо на дясната предна седалка, все още завит с платнището като грамадна, твърда топка, той повърна остатъците от последното си хранене и се отпусна, като се опитваше да намали натиска върху наранения си крак.

Лекуването, на което бе подложен в зоопарка, имаше за цел да го подготви за бързо завръщане всред дивата природа. Той и гените, които носеше в себе си, бяха твърде скъпоценни, поради което неговите благодетели не можеха да си позволят лукса да го задържат в плен малко по-дълго, отколкото бе абсолютно необходимо. Ветеринарният лекар го посещаваше редовно, за да провери оздравяването му, след като шината бе свалена. Не му даваха изкуствено приготвени храни или месо от кланицата, които можеха да окажат влияние върху апетита му или да променят обичайните му предпочитания към храните. Специални хора събираха загинали покрай пътищата животни, които му предлагаха точно така, както ги бяха намерили. Кафезът му бе разположен далеч от посетителите и само онези хора, които имаха специална причина, биваха допускани наблизо и имаха възможност да го наблюдават как стои на клона си и изчаква съдбата да завърши своята малка игра.

Ветеринарният лекар се бе скрил зад малка дървена барака и наблюдаваше. Пазачът подхвърли мъртвия заек, станал жертва предишната вечер на кола, движеща се с голяма скорост. Кондорът огледа дарението от мястото, където се намираше — мъртво дърво, донесено специално, за да придаде по-естествен вид на временното жилище на кондора. След като се увери, че не го заплашва никаква опасност, кондорът скочи на земята с разтворени криле. Лекарят наблюдаваше особено внимателно, когато кондорът кацна и стъпи с левия си крак върху заека. След миг се наведе и започна да се храни. Лекарят кимна на пазача и каза: „Той е добре, Джон. Можеш да го пуснеш.“

Тази нощ, няколко часа след като кондорът се бе настанил за нощуване и когато всички светлини в района бяха угаснали, ловният надзирател и висококвалифицираният пазач, който бе натоварен с тази особена задача, се промъкнаха в телената мрежа и бавно поставиха специален калъф върху главата на спящата птица. Надзирателят се изкачи по стълбата, която пазачът прикрепяше до дървото, и внимателно обгърна с ръка птицата, която тежеше 10 кг. Два часа по-късно тя бе на път към резервата Сеспе в окръга Вентура, поставена в подплатен кафез в задната част на един пикап. Двама журналисти, избрани с жребий, следваха в друга кола с представител на Националното дружество за защита на природата „Одюбон“. От известна гледна точка това бе много важно събитие, тъй като младият кондор, който скоро навлизаше в първия си сезон на размножаване, бе едно от най-ценните животни в света. Едва ли имаше зоопарк, който не би платил цяло богатство, за да го притежава, но нямаше такъв, който би могъл да го притежава законно. Една нация, която неотдавна бе осъзнала своето диво наследство и се гордееше с него, бе обявила кондора за неприкосновен.

Призори пазачът и надзирателят спуснаха подвижната преградна част на кафеза. Кондорът се бе сгушил в единия край, а памучният калъф все още бе върху главата му. Камерите вече бяха приготвени и надзирателят с неудоволствие изпълни молбите на двамата журналисти да изчакат още няколко минути, докато слънцето се издигне малко по-високо. Десет минути по-късно те извадиха птицата от кафеза и я отнесоха на върха на хълма. Надолу се спускаше полегат склон и земята бе равна в продължение на стотина метра. Пазачът постави птицата на собствените й крака, обърната по посока на склона. Надзирателят свали калъфа от главата й и двамата мъже се отдръпнаха назад. Кондорът, на когото те бяха дали прякора Джим въз основа на научното му име Гимногипе калифорнианус, стоеше и премигваше срещу блестящите утринни лъчи, които струяха от изток. Той се обърна, видя хората и изгледа с любопитство кинокамерите, кацнали на дългите си триъгълни крака. Направи една-две стъпки, усети някакво ниско течение и започна да се движи напред с нарастваща бързина.

След като се издигна, кондорът продължи да лети по права линия няколко километра. После направи завой и се понесе с неподвижни криле над познатата територия. Хората на хълма продължаваха да го гледат, докато се превърна в малка черна точица на утринното небе, и после се върнаха към своя делничен живот, такъв, какъвто бе, преди кондорът да вземе участие в него. Кондорът не стана техен любимец, нито пък бе красавец, когото можеха да показват на други хора, но въпреки това сега те чувствуваха някаква празнота.

Вечнозеленият нискорастящ дъб има голяма устойчивост и чудни възстановителни сили. Покритите с няколкосантиметров пласт сивобяла пепел обгорени долини бързо се възстановиха след самолетната катастрофа и пожара. Отново районът бе обитаем и животните можеха да намират храна и да се размножават. На около половин километър от мястото, където бе паднал самолетът, се намираше мъртво дърво и именно на него младият кондор срещна женската птица, която щеше да стане негова партньорка.

Той се настани на един клон близо до нея и започна да чака сигнал, какъвто не се появяваше. Най-накрая събра кураж и подскочи на клона до нея само за да получи клъвване по оголената си шия. Той се отдръпна съвсем малко и зачака. Женската напусна клона, прелетя отвъд каньона и кацна на висока скала. Мъжкият я последва. През целия ден кондорът следваше женската, където и да отидеше. Понякога тя просто го пренебрегваше, понякога съскаше и дори правеше движения, сякаш искаше да го клъвне. Независимо от всичко той упорствуваше и когато привечер тя се настани за сън, той се намираше на не повече от два метра от нея. Двете птици изглеждаха абсолютно еднакви и само това, че едната преследваше другата, помагаше да се разбере, че са от различен пол.

Късно на другата сутрин женската се настани на камък, който се намираше високо нагоре по стръмно спускаща се тераса. Мъжкият кондор я следваше, откакто бе напуснала мястото за нощуване малко след 8 часа. Тя се обърна и го изчака да кацне.

Мъжкият кондор се доближи на около два метра до женската. Няколко минути те останаха един срещу друг. После мъжкият започна своите предбрачни демонстрации. Той разтвори бавно и широко крилете си, като отпусна върховете на маховите пера така, че да докоснат земята. Протегна шия напред и надолу, така че да покаже горната част на главата и шията си на своята бъдеща партньорка. Накланяйки тяло леко напред, той направи така, че опашката му се провлече по земята, и остана в тази лоза няколко секунди почти като скован. После се насочи към дясната страна на женската, като правеше малки отсечени стъпки. Върна се пак пред нея и раздвижи бавно крилете си, така че ясно очертаните бели ивици откъм долната им страна проблеснаха на яркото утринно слънце. След това отново се приближи към нея, този път отляво, и пак се върна пред нея. Движеше се напред и назад, като върховете на крилете и опашката му се влачеха в прахта и очертаваха преплетени следи. Неговото позиране беше изпълнено с голямо напрежение, защото целта, която преследваше, беше най-сериозната в света. Напред и назад, към нея и обратно, но винаги пред очите й.

През цялото време женската птица проявяваше активно безразличие. Тя можеше да служи за образец за това, как да си даваме вид, че нищо не може да ни направи впечатление. Тя прибягна до всички средства, с изключение на прозявката, за да покаже, че е отегчена и че не би се учудила, дори ако той в своята възбуда застане на главата си. Това също бе част от плана, защото липсата на реакция от нейна страна го принуди да премине към още по-активно позиране и енергични движения. В действителност тя бе възбудена не по-малко от него, обаче природата я бе включила в демонстрациите само като привидно незаинтересуван зрител от публиката.

Тук имаше още двама зрители. И двамата бяха млади кондори, и двамата — мъжки, и техният интерес бе чисто теоретичен. Те се накланяха напред, докато наблюдаваха, обаче инстинктивно знаеха, че моментът не е подходящ да се приближат до мястото, където се намираше женската, или поне докато мъжкият кондор бе така възбуден. Най-накрая единият от наблюдателите се обърна към другия и злобно го клъвна отстрани по главата. Това нямаше никаква цел и след кратко клъвване и съскане те напуснаха своята скала и потърсиха по-подходящ отдушник на енергията си — един труп, който се разлагаше, изложен на слънцето.

Най-накрая мъжкият стигна до такава голяма възбуда, че се блъсна в женската с пресилена несръчност. Тя го клъвна, а той й отмъсти, като постави крак върху главата й и я натисна надолу. Тя се отдръпна и той отново се блъсна в нея. Този път тя се приближи и премина под едно от протегнатите му криле. Тя изтръгна няколко пера, като минаваше до него, обаче той не се разсърди.

Още два пъти през същия ден кондорът показа позите си пред нея. Това ставаше винаги горе на скалистата стена и всеки път тя имаше неизменно същата реакция — незаинтересованост, достигаща до презрение до самия край на ритуала, когато тя преминаваше под крилото му и се допираше до тялото му.

Малко преди да се свечери, те стояха заедно на самия ръб на една скала, на върха на стръмната стена в северния край на долината. Той се доближи до нея, но вместо да направи някаква поза, прихвана клюна й със своя и започна да движи глава напред и назад. Този път тя не прояви пренебрежение, а отговори на движенията му с шията, докато и двамата загубиха равновесие и паднаха в пространството.

Ако бяха опитни птици, те вероятно биха се съешили още през първия или втория ден. В техния случай обаче се забелязваше известно забавяне, тъй като те за пръв път попадаха под въздействието на събудилия се в тях инстинкт. Нито една от двете птици не знаеше какво трябва да прави в следващия момент, обаче със сляпа, безмълвна вяра следваше пътя, който много отдавна им беше предопределен. Те никога не бяха наблюдавали други птици, които извършват предбрачен ритуал или се съешават, или поне не съзнаваха какво се извършва пред тях. Това най-важно от всички действия, които всеки от тях можеше да извърши в живота си, не зависеше от знанията, а от инстинкта. Тъй като няма два вида птици, които да извършват предбрачните демонстрации по един и същ начин, това означава, че те са създадени много, много отдавна и точно отговарят на нуждите на вида. Може би ярко червените очи и белите триъгълници под крилете, може би тяхното съчетание и още някои други особености във формата на тялото или цветовете са предназначени за една-единствена решаваща цел — да осведомят евентуалния партньор за известно желание или намерение. По какъвто и начин да бе постигнато това, женската отговори и следващата сутрин, след като прекараха нощта близо един до друг без спорове или борба, те се съешиха. Свързаха живота си и с това обещаха, че още една птица от техния извънредно рядък вид ще се появи на този свят. Едно яйце, което само по себе си е истинско чудо, щеше да се появи и да ги насочи към съвсем нов начин на действие, който обаче бе вложен в тях още от момента, когато всеки от тях бе започнал да се образува и развива в черупката на своето собствено яйце. Това поведение е било заложено още в самото начало и се проявява в точно определено време не за да служи на отделна птица, а на целия вид и на живота такъв, какъвто е на тази планета.