Роджър Карас
Носителят на гръмотевици (2) (Биографията на един калифорнийски кондор)

2.

Калифорнийският кондор, който е летял по времето на мастодонта, земния ленивец и саблезъбия тигър, не се различавал много от познатия ни днес калифорнийски кондор. Може да се твърди почти със сигурност, че той е прародителска форма на днешния, но е бил малко по-едър. От скелета му може да се предполага, че по външен вид е приличал много на птицата, която живее днес. Все пак имало е една голяма разлика: той не е бил нито рядкост, нито е обитавал ограничен район. Двойката птици, които носеха храна на своето малко в пещерата след преминаването на бурята, биха могли да летят 2500 км на север, 5000 км на изток и да срещнат представители на своя вид, гнездещи в подходящи райони. В онези времена кондорите се срещали в Британска Колумбия и във Флорида. Твърде много изменения са настъпили оттогава насам.

Единственото пухесто пиленце в пещерата, разположена високо на стената на каньона, израсна под старателните грижи на родителите си, раздели се от тях, намери партньор и на свой ред стана родител. Някои от малките, които той създаде, не оцеляха и някои години на размножаване не бяха плодоносни, обаче имаше достатъчно птици, които да поддържат съществуването на вида през следващите векове. Извършваха се незабележими промени, затвърдяваха се положителните белези и изчезваха онези, които не бяха така жизнено необходими, докато в края на краищата кондорът, който някога съществуваше, изчезна и се появи нов вид.

Докато кондорът се изменяше и откриваше нови начини за оцеляване, на земята, над която той летеше, се извършваха огромни промени. Изчезнаха камилите, следвани от земния ленивец, саблезъбия тигър, мамута и мастодонта. Бизоните станаха по-дребни и може би по-многобройни, а легендарната птица тераторнис изчезна от небесата. Един вид кондори, два вида грифове, дългокракият ястреб, прародителят на скалния орел и други четири вида орли също престанаха да съществуват. Един по един те се стопиха във времето. Изчезнаха и ужасният вълк, късомуцунестата мечка, един вид тапир и една, подобна на лъв котка, която бе главен съперник на саблезъбия тигър. Кондорът обаче някак си оцеля, продължи да съществува, защото природата искаше да го запази. Много малко нови видове се появиха, защото достатъчно много от старата колекция заслужаваха да бъдат запазени, обаче и много си отидоха безвъзвратно.

Докато продължаваше грижливото, бавно преобразуване на кондора, по крайбрежието се появи нов животински вид, който щеше да има огромно значение за кондора през бъдещите векове. Тези същества се появяваха бавно от север, бяха преселници, а не местни жители и имаха основателни причини, за да приемат рисковете, съпътствуващи преселението. Те не можеха да летят, тичаха несръчно и нямаха нито бивни, нито заострени нокти. Те обаче имаха ум повече от всяко животно, а той имаше по-голямо значение от всички останали предимства, които местните видове притежаваха. Бе дошъл човекът с неговата алчност, с присъщата му склонност към унищожаване и откритата, често необуздана враждебност.

Първите хора очевидно са дошли от Азия по време на последния ледников период, когато двата континента били свързани. Тогава бреговите райони на Аляска били сравнително топли и без ледена покривка. Не знаем със сигурност как са изглеждали тези хора, как са говорели, какво са донесли със себе си и дори не знаем много за това, което са срещнали по пътя си. Те обаче дошли да завоюват първо един континент и след това втори — по на юг.

Първите отношения между човека и кондора са неясни. Кондорът се извисявал извън обсега на копието и на прашката, така че рядко бил преследван. Той получил легендарно обаяние, което се засилвало с течение на годините. Колкото повече се повишавала културата на хората, живеещи в неговите райони, толкова повече се обогатявали преданията и качествата, които се приписвали на кондора.

Хората от племето тлингити вярвали, че кондорът предизвиква гръмотевици, когато удря крилете или дори само когато раздвижи едно перо. Светкавиците според тях излизали от червените очи на птицата. Те били сигурни, че един разгневен кондор предизвиквал гръмотевици и светкавици, докато не успеел да улови кит и да го отнесе в гнездото си на върха на планината.

Хората от племето тсимшян смятали, че кондорът отвлича млади девойки и отнема женските на другите птици. Така например един кондор предизвикал буря с крилете си, унищожавайки всички останали птици наоколо, само за да отнеме женската на един кълвач, който в дадения случай се оказал дрозд.

В легендите на племената квакиутл, комокс и нутка се отразява страхът от големия похитител. Племето катламет го наричало Икенуваккома и му приписвало подобни качества. Живеещите по на юг хопи назовавали едно от трите разклонения на семейството на орлите с името на кондора и боготворели божеството Кватако, което притежавало някои от неговите характерни черти.

С течение на вековете легендите се обогатявали и кондорът, или „гръмотевичната птица“, станал любим обект на художници и майстори приложници. Силует на кондор се срещал върху плетени от смърчови корени изделия, върху гравирани дървени стълбове, по стени на пещери и върху глинени съдове. Тъй като бил смятан за птицата, която притежава най-голямо умение в планиращ полет, за неприкосновен и недостижим образ в черно на фона на синьото небе, той станал полубог и като такъв вероятно би оцелял във всички райони, където се срещал. Но предстояло появяването на нови фактори и те не били така благоприятни. Дошли от друга посока, отвъд друг океан. Те проявили по-голяма алчност дори от предишните хора, разполагали с по-изтънчени средства и пушки. Онова, което копието не можело да достигне, било възможно за мускета. Онова, което тъмнокожите хора почти боготворили, светлокожите хора унищожавали.

Белият човек за пръв път оставя писмени сведения за кондора през 1602 г. Един монах от Ордена на кармелитите, отец Асенсион, писал, че забелязал ято кондори, които се хранели върху трупа на кит в залива Монтерей. Неговите наблюдения били включени в енциклопедичен труд, публикуван в Испания 30 години по-късно. Това било миролюбиво наблюдение, което се различавало от онези, които щели да последват.

През 1805 г. един кондор бил убит при устието на река Колумбия от капитан Кларк. През 1806 г. два кондора били убити от ловец в същия район. През 1827 г. два кондора били убити от ботаника Дейвид Дъглас близо до мястото на днешния Портланд, а през 1845 г. един художник орнитолог убил кондор за колекцията си. Зад всеки убит и регистриран кондор се криели хиляди избити скрито и негласно. Техните едри яйца, достигащи често 10 см дължина и близо 7 см широчина, привличали колекционерите и гнездата били ограбвани, без да се взима под внимание фактът, че женският кондор снася едно яйце на всеки две години. Колекционерите нито знаели, нито се интересували от това, че природата, създавайки кондора с присъщите му качества, очаквала от него висока степен на оцеляване. Защо тогава кондорът би снасял едно-единствено яйце на 24 месеца, когато за същия период костенурката снася най-малко двеста, а треската — двадесет милиона яйца? Но събирачите нямали време да се занимават с такива въпроси. Яйцата получавали висока цена в музеите и от частните колекционери в източните щати.

Кондорът, разбира се, отстъпил пред натиска. Той бил отишъл твърде далеч в развитието си, бил прекалено улегнал. В началото на XX в. съвсем малко кондори живеели северно от Централна Калифорния и нито един източно от Скалистите планини. Но дори тогава хората не били завършили работата си. Менгемето продължило да се стяга и сега от хилядите, които летели в небесата от Флорида до остров Ванкувър, са останали по-малко от 50 и всички те гнездят, когато изобщо гнездят, в един район, по-малък от 22 000 ха.

В окръга Санта Барбара в Калифорния има 480 ха земя в Националния парк „Лос Падрес“, който влиза в рамките на природната област „Сан Рафаел“. Това е резерватът за кондори „Сискуок“. Северно от Филмор, в окръга Вентура, се намира резерватът за дивеч „Саспе“, който обхваща 21 000 ха, и тук са повече от известните места за гнездене на кондорите. Това е всичко, което човекът е оставил от Северна Америка на кондорите. Това е техният дял. Птицата, чиито прародители са летели още преди човекът изобщо да знае, че в това полукълбо се намира суша, птицата, която е хранила малките си с месото на царски мамути и саблезъби тигри, получи само това. Няма никаква сигурност, че ще позволим на кондора да запази дори и това. И сега към него са насочени алчни погледи. И може би скоро ще напишем последната глава от историята на кондора.

Обещанието, което бъдещето получи под формата на археоптерикса преди 150 млн. години, и днес продължава да живее в кондора. Остава да видим дали човекът ще позволи това обещание да бъде спазено.