Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (8)

Стрелецът с лък

На следващия ден слънцето жареше безмилостно долината на Нил. Горещината беше направо непоносима. Въздухът тегнеше неподвижен, не полъхваше дори лек ветрец. Обичайната суматоха в двореца беше замряла.

Юлиан, Ким и Ани седяха в сянката пред кухнята. Рехмир им беше позволил да си починат, а Ани им раздаде сочни ябълки. Освен това им дадоха чаши с иртет. Леон си играеше встрани с Кия. Котката почти не се отделяше от приятелите. Сега тя седеше пред Леон, който искаше да я научи да носи топка, и го гледаше с умните си зелени очи. Леон хвърли топката, но Кия наклони глава настрани и близна дясната си лапа.

— Добре де — измърмори Леон и сам си донесе топката. — Разбрах, че не си куче.

— Чухте ли вече? — попита Ани с пълна уста. — Тази сутрин Инебни е напуснал двореца. Хатшепсут го е отпратила, без да се сбогува с него.

Юлиан кимна. Очакваше го. Вчера той още веднъж се беше осмелил да заговори фараонката и дори успя да й каже няколко думи… Но какви доказателства имаха всъщност срещу Инебни?

— Кой всъщност е назначил Ментмос? Рехмир? — попита внезапно Юлиан.

— Чух, че Ментмос е бил препоръчан на царицата от нейно доверено лице — разказа Ани и изплю една семка далеч пред себе си. — Ментмос уж имал безупречна репутация.

— За щастие и това покушение не успя — въздъхна Ким. — Фалшивият дегустатор беше заловен, а Инебни се махна. Засега опасността отмина.

— А третият мъж от пивницата? — напомни й Юлиан.

Ким махна с ръка.

— Какво би могъл да направи той сам?

— И все пак трябва още веднъж да наобиколим онази пивница. Може да открием нещо за този човек — настоя Юлиан.

Приятелите решиха да посетят Града на мъртвите при първа възможност.

През следващите три дни обаче изобщо не им остана време за това. Рехмир не им даваше дъх да си поемат. Късно вечер се добираха до сламениците си полумъртви от умора. Не би могло да се мисли за нощни излети до некропола.

През тези три дни животът в двореца постепенно се върна към обичайния ритъм. Недоверието и страхът бавно се уталожиха. Юлиан, Ким и Леон обаче продължаваха да са нащрек.

Вечерта на третия ден Ани ги повика при себе си на един от кухненските прозорци, отворен към дворцовата градина. Там се трудеше цяло войнство градинари. Те скубеха плевели от лехите с великолепни цветя, подрязваха храстите и поливаха екзотичните дървета.

— Вижте! Нашата фараонка! — възкликна развълнуван Ани.

И наистина грациозната фигура на царицата се появи на двадесетина метра от тях до правоъгълно езеро, в което растяха великолепни лотоси. Тя тъкмо се връщаше от дневната молитва в храма на Опет-Исут^[1]. Там принасяше дарове на върховния бог Амон. Няколко придворни вървяха на почетно разстояние след нея. Хатшепсут се приближи към една от клетките, пръснати навсякъде из парка. В тях бяха затворени лъвове, гепарди, антилопи, маймуни. Нещо профуча по моравата и скочи в ръцете на владетелката.

— Кия! — позна котката Ким. Тя наблюдаваше с възхищение красивата царица, която галеше любимата си котка.

— Не мисля, че животът й е толкова хубав, колкото изглежда — прошепна Юлиан, сякаш беше прочел мислите на Ким. — Наистина тя е безкрайно богата и могъща, обаче…

— Тя е чудно хубава — прекъсна го Леон. На лицето му се появи отнесена усмивка.

— Да — продължи Юлиан. — И въпреки това не бих се разменил с нея. Тя непрекъснато трябва да изпълнява религиозни ритуали, да управлява страната… И очевидно винаги е в опасност.

Хатшепсут пусна котката на земята и се приближи към клетката с лъва. Гордото животно обикаляше неспокойно между решетките.

— Фараонката обича всякакви животни — обясни Ани, играейки си с плитчицата си. — Тя често се разхожда в парка.

— Ани, ела тук! — долетя зад тях гласът на Рехмир. — Трябва да отидеш до пазара.

Ани се подчини с въздишка, докато приятелите му продължиха да наблюдават фараонката. Лъвът беше спрял и гледаше втренчено Хатшепсут. Мускулите на тялото му се напрегнаха. Беше готов за скок. В същия миг приятелите чуха остро свистене във въздуха. Вдигнаха погледи.

— Стрела! — извика ужасен Леон.

Стрелата летеше право към фараонката!

После всичко се разви светкавично. Хатшепсут се спъна в Кия, която се беше хвърлила между краката й и падна напред. Стрелата се размина на косъм с целта си. Тя се заби в стъблото на една акация и върхът й затрептя. Около падналата владетелка веднага се скупчиха стражи и я прикриха с телата си.

— Стрелата дойде оттам! — извика Леон и посочи покрива на кухнята. Той изтича в двора и погледна нагоре. Някой се отдалечаваше бързо по плоския покрив.

Докато Юлиан и Ким гледаха с широко отворени очи, Леон се втурна след стрелеца. Той се качи на покрива по една стълба. Там едва не се блъсна в един войник, който също беше тръгнал да преследва атентатора. Стрелецът тичаше към стената на двореца, която минаваше покрай кухнята.

Внезапно войникът спря и замахна с копието си. То полетя към стрелеца. Чу се вик. Копието беше одраскало десния крак на беглеца. Той се олюля, но не падна, а продължи, накуцвайки. После рязко се обърна. Леон се задави от ужас: мъжът беше опънал лъка си. Отново се чу смъртоносното свистене. В последния миг Леон се хвърли на земята. Стрелата прелетя на сантиметри над него.

Стрелецът захвърли оръжието си проклинайки, и продължи да тича към стената. Преднината му се топеше, войникът всеки миг щеше да го настигне. Дори беше извадил камата си, а Леон тичаше по петите му. Тъкмо когато стрелецът достигна стената, войникът го сграбчи отзад. Атентаторът заби лакът в корема му и той се сгърчи от болка. Друг удар парализира дясната му ръка и камата падна на земята. Стрелецът ритна войника в краката, той коленичи и падна. Със светкавична бързина атентаторът се наведе и вдигна оръжието му. Разкрачил крака над жертвата си, той вече замахваше с камата.

В този момент някой го удари с всички сили в гърба. Беше Леон, който се метна с цялата си тежест върху престъпника. Мъжът полетя напред и изпусна камата. Сграбчи Леон, който беше паднал върху него, и стисна ръце около гърлото му. На лицето му бяха изписани жестокост, гняв и упорита решителност. Леон понечи да извика, но мъжът вече го душеше. Той заудря и зарита с ръце и крака, докосна нещо с пръстите си и го дръпна. Усети в ръката си парче метал и после пред очите му се появиха хиляди звезди.

Когато най-сетне стискането около гърлото му отслабна, Леон имаше чувството, че е изминала вечност. Булото пред очите му падна, а лицето на атентатора изчезна.

Леон се изправи на четири крака, дишаше учестено. Атентаторът лежеше до него, очите му бяха втренчени в синьото небе.

— О, Амон! Но това е човек от дворцовата охрана — избърбори войникът ужасен. Камата, с която беше убил атентатора, се изплъзна от пръстите му. Чуха се приближаващи викове. Към тях идваше отделение войници. Войникът огледа Леон.

— Ранен ли си? — попита той загрижено.

Леон кимна.

— Мисля, че да — изпъшка той.

Едва сега забеляза, че все още държи в ръка парчето метал. Това беше златен амулет, украсен със скъпоценни камъни, изобразяващ човек с кучешка глава.

Леон попита стражите за значението на амулета, но никой нямаше време за това. Благодариха му за помощта и веднага го пратиха да си върви. Никой не прояви интерес към амулета.

Леон се върна неохотно в дворцовата кухня, където го очакваха Юлиан и Ким. След като им разказа подробно за преследването на зловещия стрелец, той извади трофея си.

— Няма съмнение, че това е бог Анубис^[2] — разпозна го веднага Юлиан. — Той е бог на мъртвите.

— Хм, това не е ли още един намек за Града на мъртвите? — припомни им Ким.

Леон вдигна рамене.

— Да, но и той не води доникъде.

Юлиан огледа още веднъж амулета и го претегли в ръка.

— Много прецизно е изработен и сигурно е много скъп. Такова нещо не всеки може да си позволи. А още по-малко прост страж. Трябва да покажем амулета на Ани. Може да знае на кого е.