Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (4)

Аудиенция при богиня

Меджеите обградиха децата и ги поведоха към двореца.

— Котката на царицата — прошепна Леон. — Само ако знаех…

— Какво щеше да направиш? — попита тихо Ким. — Щеше ли да я оставиш на оня тип с камата?

— Не — смотолеви Леон. — Но здравата загазихме заради нея.

— Хайде, по-смело — обади се Юлиан. — Може би ще успеем да убедим Хатшепсут, че сме спасили живота на нейната Кия.

Приятелите се умълчаха, нападнаха ги лоши предчувствия. Наближиха стените на двореца. Навсякъде бяха пръснати невзрачни малки къщурки, в които живееха слугите. Групата премина между пазачите, изправени от двете страни на монументалната порта и влезе в двора. Посрещнаха ги многобройни статуи на Хатшепсут. Около двора се издигаха официалните сгради на двореца. Меджеите поведоха децата покрай пустите в този час стаи на писари и чиновници, покрай галерии, тържествени зали и зали за аудиенции^[1]. Накрая необичайните нощни посетители стигнаха до личната резиденция на фараонката. До позлатената двойна врата стояха две статуи, богато украсени със злато и скъпоценни камъни. Едната беше на Хатхор^[2], богинята майка, изобразена с глава на крава, а втората — на Ра^[3], богът на слънцето, с глава на сокол. Двама пазачи с каменни физиономии разтвориха вратите към покоите на Хатшепсут.

Децата пристъпиха със затаен дъх в светая светих на двореца. Оглеждаха се, зяпнали от изумление. Не бяха виждали подобно великолепие. Подът на залата беше позлатен, стените — украсени отгоре до долу с изображения на богове от чисто злато, а също и със сребърни дървета и животни. На тавана блестяха прекрасни инкрустации от тъмносин лазурит^[4]. В златния трон на Хор^[5] седеше чудно хубава жена, богинята на Нил. Тя здраво държеше в ръце знаците на царската власт — скиптъра, подобен на гега, и камшика нехех. Беше облечена в оранжева туника от лен, а на главата си носеше диадема с великолепни скъпоценни камъни. Косата й покриваше кърпа на жълти и черни ивици, пристегната на челото с лента и пускаща се свободно върху раменете. Към лентата беше прикрепен символът на обединения Египет: изображение на лешояд, представящ богинята Нехбет и Долен Египет, и уреус^[6] — богинята-кобра, покровителка на Горен Египет.

Лицето на Хатшепсут с волева брадичка и леко извит нос беше каменно, но в бадемовите й очи се таеше любопитство. Капитанът се хвърли на пода и докосна с чело каменните плочи пред нея. Юлиан, Ким и Леон последваха примера му. Фараонката им направи знак да се изправят. Докато капитанът разказваше своята версия за събитията в пристанищния квартал, лицето й помрачня. Но когато по негов знак един от хората му внесе котката, Хатшепсут видимо се зарадва.

— Тези деца са отвлекли Кия, могъщи Хор — обобщи капитанът и отново се поклони. Сетне отстъпи няколко крачки назад.

Хатшепсут огледа децата внимателно и строго. През това време Кия се беше успокоила и се галеше в краката й. Накрая седна в скута на царицата и заблиза козината си.

— Значи тези трима скитници посягат на моята собственост — проговори владетелката. Гласът й звучеше сурово. — Какво нахалство, да не кажа наглост! Кои сте вие изобщо?

Юлиан дръзна да погледне фараонката право в очите. Струваше му много усилия да издържи погледа й. Но знаеше, че трябва да направи нещо, ако иска той и приятелите му да оцелеят. Трябваше възможно най-бързо да измисли някаква убедителна история.

— Нашето малко село беше нападнато от разбойници от пустинята. Ние успяхме да се скрием и видяхме как родителите ни бяха отвлечени в робство… — започна той.

Забеляза, че Ким и Леон го гледат с изумление. Говоренето и измислянето на истории винаги е било силна страна на Юлиан!

— Гладът ни прогони от разрушеното село — продължи Юлиан. — Скитахме безцелно, докато накрая се добрахме до Нил. Един търговски кораб ни взе нагоре по течението. Капитанът отначало беше много добър с нас, но после разбрахме, че иска да ни продаде в робство. В Тива успяхме да избягаме. Това се случи вчера. И тогава пътят ни пресече Кия.

Хатшепсут вдигна вежди. Юлиан се молеше да му повярва.

— Какви премеждия само — рече фараонката, но в гласа й звучеше съмнение. — И от кое село идвате?

Юлиан се паникьоса. Не беше очаквал този въпрос. Помогна му Леон. Беше запомнил някои географски области и имена, докато копираше картата в библиотеката.

— От оазиса Куркур в Нубия^[7] — отвърна бързо той.

Хатшепсут кимна бавно.

— Знам този оазис. Но защо сте уловили и дори сте искали да убиете моята Кия?

— Изобщо не беше така — обясни Юлиан, който се беше окопитил. — Нищо не сме искали да направим на котката. Напротив, спасихме я от един човек с кама.

Ким и Леон закимаха с глави.

Хатшепсут се разсмя звънко.

— Но тогава как се е озовала в мрежата? Така ли се спасява котка?

Юлиан отново заговори. Беше наистина въпрос на живот и смърт — неговия живот и живота на приятелите му. Но Хатшепсут не изглеждаше впечатлена. Докато слушаше, тя хранеше котката с парченца риба, които й подаваше един прислужник.

— Всичко това ми звучи като празни извинения — рече фараонката и щракна с пръсти.

Дотича друг слуга. Хатшепсут му даде полугласно нареждания. Юлиан се досети, че нещата вървят на зле.

Тогава приятелите неочаквано получиха подкрепа: Кия скочи от скута на фараонката и тръгна грациозно към тях. Движенията й бяха бавни и горди и подхождаха повече на богиня. Кия побутна децата с нос едно след друго и потърка главица в краката им. Ким събра смелост да погали божествената котка. Кия се взря в нея с бездънно зелените си очи и замърка доволно.

Объркана Хатшепсут наблюдаваше сцената.

— Виждате ли — каза Юлиан. — Кия не се страхува от нас. Това означава, че…

— Е, добре — прекъсна го фараонката. — Започвам да мисля, че казваш истината и действително сте спасили Кия. Иначе тя по-скоро щеше да ви издере очите, отколкото да ви позволи да я галите.

Юлиан, Ким и Леон си отдъхнаха. Но какво ще стане сега с тях?

— Този човек с камата… как изглеждаше? — попита Хатшепсут.

Децата не успяха да й дадат точно описание — в сляпата уличка беше твърде тъмно. Фараонката се обърна разочарована към капитана:

— Претърсете пристанищния квартал, разпитайте хората, които живеят там. Може някой да е видял нещо.

После Хатшепсут стана.

— Твърде късно е — рече тя. — Ще се оттегля в покоите си. Трите деца от оазиса ще останат живи и ще получат работа в двореца — в знак на моята благодарност. В кухнята винаги има нещо за вършене.

— А сега ела, Кия!

Обаче котката не се отделяше от Ким.

— Кия!

Кия се откъсна неохотно от новата си приятелка и последва фараонката. На излизане от залата грациозното животно се обърна още веднъж и хвърли поглед към децата. Смарагдовите й очи сякаш излъчваха благодарност.

Капитанът поведе Юлиан, Ким и Леон по лабиринт от коридори и стълби. Накрая стигнаха до простичките стаи на прислугата. Капитанът им показа начумерено една стая и затвори дървената врата след тях. Малкото помещение беше осветено от маслена лампа. На пода имаше три сламеника, а в ъгъла кана с вода. Нямаше мебели.

— Добре дошли в новия ни дом — ухили се Ким. — Много приятно местенце.

— Бъди доволна, че не сме в затвора! — напомни й Юлиан.

Леон сложи ръка на раменете му.

— Справи се страхотно — каза той с благодарност. — Твоята история ни спаси живота.

Юлиан кимна скромно.

— И твоята идея с оазиса не беше лоша.

— Не забравяйте Кия! За щастие тя ни хареса! — намеси се Ким и легна върху един от сламениците. — Олеле, колко е твърдо! Но ще трябва да свикнем.

— Великолепно животно — почеса се по главата Юлиан и се прозя. — Тя е съвсем различна от всички котки, които съм виждал досега.

— Да — съгласи се Леон. — Кия наистина е различна. Умна и загадъчна.

Ким сплете ръце под главата си.

— Загадъчна е точната дума, момчета. Трябва да разберем защо оня тип искаше да убие Кия. Още утре трябва да разберем това.