Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (10)

Забраненият свят

През следващите дни приятелите дебнеха за ръката с белега. Разнасянето на ястия из тържествените зали предлагаше много възможности да оглеждат внимателно присъстващите.

Безброй жреци влизаха и излизаха от двореца. Между тях имаше хора с много власт като Хапусенеб, върховния жрец на Амон, и Сенмут, везир и управител на храма на Амон.

Но никой от тях нямаше белег на ръката.

Ани непрекъснато носеше новини на приятелите. Така те научиха, че началникът на дворцовата охрана бил уволнен веднага след последното нападение над Хатшепсут. Но освен факти из двореца витаеха и прекалено много слухове.

— Чухте ли вече? — прошепна със заговорнически вид Ани, връщайки се от поредното пазаруване. — Нубиецът Инебни още бил в околностите на Тива…

Ким вдигна вежди:

— Смяташ, че би могъл да стои зад последното покушение?

— Да — кимна Ани. — Може още да жадува за отмъщение.

Обаче не се случи нищо. Инебни остана също тъй невидим, както и мъжът с белега.

След два дни — тъкмо бяха приключили работа — Ким предложи:

— Ако жрецът не дойде при нас, трябва ние да отидем при него.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами много просто: трябва да поогледаме около храмовете в Опет-Исут!

Юлиан и Леон се съгласиха, че Ким наистина е права. Не бива да губят време в бездействие.

Те попитаха за пътя и още същата вечер тръгнаха към светилищата. По алея от сфинксове^[1] с глави на овни те се озоваха при стените, които ограждаха храма на богинята Мут^[2]. Зад тях бяха свещеното езеро и храмът със златната обител на богинята. Но вратите на храма останаха здраво заключени за незначителните кухненски помощници. Стражата не ги допусна вътре. Същото се случи в съседния, много по-голям храм на Амон. Ким, Юлиан и Леон спряха възхитени пред внушителните обелиски и 65-метровите пилони, подобни на двойни кули, от двете страни на каменната врата. Повърхността им беше украсена с релефи на религиозни или бойни сцени. Мачти с веещи се на вятъра знамена стърчаха над пилоните. Но и този храм не беше предназначен за простолюдието. Единствено жреците и фараонката имаха достъп до покоите на божеството. Разочаровани, децата изтичаха към третото светилище, посветено на сина на Амон и Мут, бог Хонсу^[3]. Но стражите просто им се изсмяха.

— Какъв провал — изхленчи Ким на връщане.

— Няма значение — успокои я Леон. — Струваше си да опитаме.

Те продължиха мълчаливо по пътя си.

Юлиан се почувства много уморен. Изглежда, разследването им стигна до задънена улица. Той изрече на глас това, което си мислеха и другите:

— Дали пък да не се върнем? Обратно в нашия свят?

Ким и Леон не бързаха да отговорят.

— Не — отсече накрая Ким. — Рано е да се предаваме.

— И аз така мисля — съгласи се замислено Леон. — Нека изчакаме няколко дни. Все пак направихме крачка напред. Открихме пивницата и влязохме в следите на човека с белега! Това не е малко. Не бива да губим кураж толкова лесно.

— Добре — кимна Юлиан. — Но какво ще правим по-нататък?

Отново замълчаха. Пътят правеше плавен завой и се спускаше към Нил. Срещу тях се зададе група жени, понесли на главите си тежки делви с вода. Около тях вдигаха шум рояк палави деца. В средата на реката, проблясваща под последните слънчеви лъчи, бяха хвърлили мрежите си двама рибари. Вечерният вятър разлюляваше тръстиките край брега.

— Трябва да си държим очите широко отворени — предложи накрая Ким. — Ако някой иска да убие Хатшепсут, първо трябва да се появи в двореца й.

Малко по-късно приятелите стигнаха до стаичката си в отделението за прислугата. Докато се отпускаха на сламениците, влезе Ани, метнал през рамо вързоп с храна.

— Хей, къде изчезнахте? — попита той, но не изчака отговора им, а продължи: — Вижте какво отмъкнах от кухнята! — той бръкна във вързопа и пъхна под носовете на приятелите нещо, което ухаеше прекрасно.

— Ммм — проточи доволно Леон. — Сладкиш с мед!

— Именно, а освен това има смокини! — провикна се Ани и отново бръкна във вързопа. — Но аз ви нося и още нещо — и той извади дъска за игра.

Докато похапваха на светлината на масленото светилниче, Ани им обясни правилата. Юлиан, Ким и Леон веднага разбраха, че става дума за нещо като игра на дама.

Ани играеше с невероятна скорост и спечели много пъти. При това не спираше да говори и се присмиваше на Рехмир. Едва след два часа той се надигна и рече:

— В името на Амон, ами че то вече било късно. Време е и аз да си полегна. Нали утре е специален ден!

— Така ли?

— Ах, вие невежи рожби на оазиса! — разсмя се Ани. — Не знаете ли, че утре е големият празник на Опет?^[4]

Приятелите вдигнаха рамене.

— В този ден боговете Амон, Хонсу и Мут напускат храмовете и се показват на народа! Ще видим и божествената Хатшепсут — обясни сияещ Ани. — Жреците пренасят статуите на боговете в свещени ладии до реката. Поставят ги в истински големи ладии, с които божествата се отправят към летните си светилища в Опет-Ресет. Всички могат да гледат! Естествено и аз ще съм там — с цялото ми семейство!

Очите на Ким проблеснаха:

— Жреците, казваш?

— Да, как иначе. Само те имат право да носят ладиите на боговете.

— О, тогава ще бъде много интересно! — зарадва се внезапно и Ким. — Струва ми се, че и ние не бива да пропуснем празника, нали момчета!