Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Verschwörung in der Totenstadt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Фабиан Ленк. Заговор в града на мъртвите

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2007

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмуд Кунерт

ISBN: 978-954-625-455-9

История

  1. — Добавяне

Сбогуването

На следващата сутрин малко след изгрев-слънце вратата на стаичката на трите деца се отвори и вътре се втурна Ани.

— Хей, в целия дворец говорят за вас! — извика той въодушевено.

Юлиан, Ким и Леон погледнаха египетския си приятел със сънени очи.

— Да не сте онемели? — разсмя се Ани. — Хайде, ставайте! Макар че Рехмир, грозният предател, ще изгние в затвора, в кухнята има още много работа!

— По-бавно, по-бавно — опита се да го спре Юлиан. — Нощта беше кратка и…

— Трябва да ми разкажете всичко — прекъсна го Ани. — Почакайте, ще ви донеса кана с прясна вода, това ще ви разсъни. — И той изчезна, за да се появи отново след две минути. — Хайде, разказвайте! — настоятелно подканваше Ани.

Приятелите кимнаха. И разказаха на Ани всичко. За тайните срещи на заговорниците в гостилницата „При крокодила“ и в гробницата, за битката в Нил и пияните войници, които в края на краищата им спасиха живота.

Още през нощта децата и заговорниците бяха отведени при Хатшепсут. Небамун и хората му отрекоха участието си във всички интриги и покушения. Тогава фараонката нареди да извикат златаря, когото Ким откри в некропола. Той разпозна в Небамун жреца, който беше поръчал амулета, украсен със злато и скъпоценни камъни.

Тогава жрецът разбра, че няма полза от лъжи. Призна, че с този амулет е платил на войника, който стреля срещу Хатшепсут в дворцовата градина. И Рехмир направи признания. Небамун му обещал злато и голям имот, ако сложи отрова в ястията на фараонката.

Хатшепсут изслуша всичко без никакъв признак на вълнение и рече:

— Амон ме обича, а вас не. Затова ме защити — тя хвърли признателен поглед към Юлиан, Ким и Леон. — Той ми изпрати Кия и тези умни деца. От този момент те вече са под личната ми закрила. — Накрая тя щракна с пръсти и повика ковчежника.

— Дай им злато, на всеки по една пълна шепа.

Тук приятелите завършиха разказа си.

Ани ги погледна възхитен.

— Сега сте богати! Боговете ви обичат. Само допреди ден бяхте три сирачета от далечен оазис. А сега се намирате под личната закрила на фараонката! Но Небамун, Рехмир и останалите ще усетят гнева на богинята. Сигурно още днес ще има процес под председателството на страшните везири. Кажете ми само още нещо: каква роля играе Инебни в цялата история?

— Той няма нищо общо с покушенията — обясни Юлиан. — Слугата му купил магическа напитка, която трябвало да обърне сърцето на Хатшепсут към Инебни и тя да се влюби в него.

— Нещо като любовен еликсир — разсмя се Ким. — Но очевидно напълно безполезен! Небамун призна и това.

— Браво на вас — радваше се Ани. — Но сега да побързаме към кухнята. Само като си помисля колко неща трябва да разкажа из двореца… Струва ми се, че Ани днес ще бъде много търсен кухненски помощник! — беше толкова доволен, че не го сдържаше от радост.

 

 

По обяд изпратиха Юлиан, Ким и Леон на пазара. Ким вече можеше да върви с навехнатия крак, болките почти бяха изчезнали. Горещ пустинен вятър, огненият дъх на богинята Сехмет[1], вееше из улиците на Тива. Юлиан, Ким и Леон вървяха по брега на Нил. До един канал селянин гребеше вода с шадуф[2]. Търговец подкарваше две магарета, натоварени с огромни бали плат. Жени бяха коленичили край брега и перяха дрехи.

— И вие ли мислите това, което аз си мисля? — попита Юлиан.

— Да, нашето пътуване е към края си — въздъхна Ким. — Сега знаем кой стои зад опитите за убийство, описани в учебниците по история. Но Кия страшно ще ми липсва.

— Да, а също и Ани — добави Леон. — Отличен приятел. Трябва да му подарим нещо за сбогом.

— И аз това си мислех — обади се Юлиан. — Можем да му оставим златото. Той поне има за какво да го употреби.

— Никога няма да го приеме — възрази Леон.

— Тогава няма да го питаме — намеси се енергично Ким. — Елате момчета, ще му оставим златото под сламеника.

— Тогава да му напишем писмо — реши Юлиан. — Да потърсим писар.

 

 

Откриха писар на пазарния площад.

— Ще ни напишеш ли едно писмо? — попита го Юлиан.

— Естествено, в името на Тот[3], нали затова съм тук. — Той разгърна папирус[4] върху дъската за писане и взе в ръка перо. — Какво да пиша?

Юлиан издиктува:

— Скъпи Ани, ти ни беше много добър приятел. Но сега ние трябва да се върнем в света, от който пристигнахме. За съжаление не можем да ти кажем нищо повече. Но може да се срещнем отново някой ден. Под сламеника ти има подарък за теб. И да се грижиш за Кия!

Писарят остави перото.

— Това ли е всичко?

zagovor_v_grada_na_myrtvite_pisar.jpg

Юлиан му плати и нави папируса на руло. После приятелите се върнаха в отделението на слугите и скриха кесията със злато под сламеника на Ани. Пред вратата дадоха писмото на едно момиче, което обеща да го занесе на Ани.

— Дали Ани може да чете — сети се внезапно Ким, докато вървяха отново по пътя към града.

— Едва ли — усъмни се Юлиан. — Но все ще намери някой да му го прочете.

Приятелите поеха към пристанището, минаха отново покрай величествения храм на Амон.

— Какво великолепие — прошепна Юлиан благоговейно и спря пред портите му.

— Хайде, Юлиан, да изчезваме, преди в кухнята да открият липсата ни. Помисли си какво ще стане, ако тръгнат да ни издирват — помоли го Ким.

Юлиан неохотно се отдалечи от царствената сграда. Малко по-късно стигнаха пристанището. Трябваше им малко време, за да открият голямата финикова палма до кладенеца и разрушената къща, където се озоваха при пристигането си в Тива. На длъж и на шир не се виждаше жива душа. Селяните от околните къщи се бяха изпокрили от палещите лъчи на слънцето.

Внезапно се чу силно мяукане. Децата се обърнаха стреснати. Към тях тичаше Кия!

— Хей, котенце, откъде се взе? — провикна се зарадван Леон. Той и приятелите му коленичиха и погалиха хубавото животинче. Кия замърка щастлива.

— О, ти страшно много ще ми липсваш — Ким я погали още веднъж. Тя взе котката в ръцете си и я притисна силно към себе си. После се загледа в ослепително синьото небе, за да не види никой сълзите в очите й. И в същия миг чу как подсмърчат скрито и Леон, и Юлиан.

След като дълго се сбогуваха с Кия, Леон пръв даде знак за тръгване.

— Трябва да вървим — рече твърдо той. — Хайде!

Ким се отдели от котката с голямо нежелание и тръгна към палмата с приятелите си. Леон пръв се осмели да направи решаващата крачка. Отначало изглеждаше така, сякаш иска да се блъсне в палмата. После внезапно изчезна. Юлиан го последва.

Кия наблюдаваше сцената с наклонена глава. Виждаше се ясно, че всичко това никак не й харесва. Но когато и Ким беше на път да изчезне в палмата, грациозното й тяло внезапно се изви в дъга и тя с един скок се озова в ръцете на момичето.

— Не можеш да дойдеш, Кия! Трябва да се върнеш при Хатшепсут, твоята господарка! Кой ще бди над нея? — извика отчаяно Ким.

Кия я погледна с големите си топли очи и й намигна. И тогава Ким внезапно разбра. Тя притисна животинчето към себе си, преброи тихо до три и скочи в дървото. Черният тайфун повлече приятелите. Внезапно се озоваха отново в Темпус.

Бележки

[1] Сехмет — Богиня, която въплъщава майчинството и едновременно с това изгарящата, разрушителна сила на Слънцето. Била почитана и като яростна богиня на войната. Изобразявали я с лъвска глава. — Б.пр.

[2] шадуф — съоръжение за вадене на вода от Нил за напоителните канали, дълъг лост със завързана кофа в единия край, а в другия — с тежък камък, улесняващ ваденето на вода. — Б.пр.

[3] Тот — Бог на Луната, мъдростта и писмеността. Играе ролята на съветник и писар на боговете, пазител на знанията. — Б.пр.

[4] папирус — вид тръстика, от която египтяните изработвали материал, подобен на хартия, наречен също папирус, върху който пишели. — Б.пр.