Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (6)

Нощем по Нил

Над двореца бе паднала нощ. Луната, кръгла и бяла, блестеше в мрака над величествената сграда. Но спокойствието, което друг път наставаше по това време между високите стени, сега все не идваше. Всички бяха в тревожна готовност след опита за убийство на фараонката. Постовете бяха удвоени.

Разпитаха управителя на кухнята, Рехмир, как отровата се е озовала във виното. Но си остана загадка. Каната, от която бяха напълнили чашата на Хатшепсут, изчезна безследно — а също и слугата, който подаде чашата на фараонката. Служители на Хатшепсут го издирваха трескаво из цяла Тива.

Юлиан, Ким и Леон научиха от Ани, че опитът за убийство можел да сполучи, защото Хатшепсут невинаги използва дегустатор. Често се случвало фараонката да посегне първа към храната и напитките.

Тримата приятели седяха на твърдите сламеници в малката си стаичка и размишляваха.

— Сигурна ли си, че Инебни се е усмихвал? — попита за кой ли път Юлиан.

— Напълно съм сигурна — увери го Ким. — Може би е искал да убие Хатшепсут, защото тя го отблъсна.

Леон замахна към комара, който бръмчеше около главата му.

— Това обаче още не е доказателство — възрази той. — Ако отидем при Хатшепсут с това глупаво предположение, ще ни се изсмеят и ще ни изхвърлят от двореца.

— Да — съгласи се с него Юлиан. — Или направо ще ни хвърлят на крокодилите. Като казах крокодили… какво ли имаше предвид дегустаторът с онзи „крокодил в селището на вечността“?

— Крокодили има само в Нил! — отбеляза Леон, докато дебнеше комара, кацнал на стената току до малката маслена лампа.

Очите на Юлиан блеснаха:

— Така е. Но на отсрещния му бряг, се намира некрополът^[1], градът на мъртвите. Някъде четох, че египтяните наричали некрополите „селища на вечността“. И там имало не само гробници и погребални храмове. Като в истински селища, в тях живеели работници, които поддържали старите гробници и строели нови, балсаматори, майстори на саркофази и погребални жреци. Сигурен съм, че всяко селище на вечността трябва да има и пристанище, и пазар.

— Въпреки това звучи доста зловещо — рече Ким и обви коленете си с ръце.

Леон удари с ръка по стената и уби комара.

— Когато убиеш един, трима тръгват да отмъщават за него. Целият съм надупчен — измърмори той. — Но защо седим още тук — ако продължаваме така, комарите накрая ще ни изядат! Защо просто не прескочим до този некропол? Крокодил би могло да бъде и прякор на човек или име на сграда.

— Не е ли твърде опасно да се влиза в некропола? — изплъзна се от устата на Юлиан.

— Не — отсече сухо Леон. — Във всеки случай аз не искам да седя тук без работа — и той отново замахна към един комар.

— Съгласна съм с Леон — рече Ким. — Този странен „крокодил“ е единствената следа, с която разполагаме.

 

 

Накрая Леон и Ким успяха да убедят Юлиан, че е наложително да предприемат издирване в Града на мъртвите. Приятелите тръгнаха в тъмното към Нил. Внезапно дочуха тихо мяукане. Обърнаха се стреснати.

Иззад една акация изскочи котката на Хатшепсут и се втурна към тях.

— Ах, ти, скитнице, какво правиш тук? — разсмя се Ким. — Твоето място е в двореца — тя се наведе към Кия и я почеса зад ушите. Животното се притисна обичливо към краката й.

— А сега? — попита Ким. — Дали не е по-добре да я върнем в двореца?

— О, не — изпъшка Юлиан. — Не искам пак да ни заподозрат, че искаме да й сторим нещо.

Леон имаше по-добра идея:

— Тогава да я вземем с нас. Ще я пазим като очите си.

— Дано и тя да ни пази — добави Юлиан. — Така както прави с божествената Хатшепсут.

Тримата приятели разпитаха минувачите за пътя към Града на мъртвите. Малко по-късно стигнаха Нил, водите на великата река проблясваха в нощта. В тръстиките квакаха жаби, на отсрещния бряг, в Града на мъртвите, припламваха редки светлинки.

— За да преминем, ще ни трябва лодка — огледа се Леон в мрака.

На няколко крачки от тях в реката се вдаваше тесен кей. Към него беше привързана малка рибарска лодка.

— И вие ли виждаше това, което виждам аз? — попита Леон. — Бихме могли да вземем на заем тази лодка за няколко часа. Елате! — И в следващия миг той вече беше на кея, който се разклати под краката му. Последва го Ким с котката Кия в ръце. Юлиан вървеше последен.

— Мислите ли, че в реката наистина има крокодили? — попита той, докато пазеше равновесие по люлеещия се кей.

— Естествено — отвърна спокойно Леон.

Но изобщо не беше толкова спокоен, колкото му се искаше. Докато търсеше в лодката гребла, той усети как течението я побутва и влече със себе си. Колко ли силно ще бъде, когато се озоват в средата на реката? Той изтегли изпод седалката две дървени пръчки, които в единия край се разширяваха в нещо като лопата.

— Отлично, да потегляме! — извика той. — Развържете лодката!

Ким развърза въжето, с което лодката се държеше за кея. Водите на Нил веднага я понесоха по течението. Леон остана отзад и се опитваше да управлява. Юлиан гребеше отпред, а по средата седеше Ким с котката в скута. Кия беше свила едното си ухо, а другото стърчеше наострено. Това беше ясен знак, че Кия е неспокойна. От време на време измяукваше жално.

Мощното течение завъртя няколко пъти лодката.

— Трябва да държиш прав курс! — извика Юлиан.

— Как ли не! — отвърна Леон. Течението беше твърде силно. Скоро приятелите разбраха, че ще ги отнесе твърде далеч от пристанището на некропола. Но това не беше най-важното. Сега най-голямата им грижа бе да се доберат живи до отсрещния бряг. А това очевидно нямаше да е лесно.

— Ляво на борд! — изрева Юлиан.

Леон заби греблото още по-дълбоко във водата и натисна с цялата си тежест, но лодката не реагира.

— Ляво на борд, Леон, ляво на борд!

— Престани с този проклет ляв борд! — изрева Леон. — На Нил му е все тая накъде искаме да завием. Той управлява лодката, а не аз!

Силен удар разтърси внезапно лодката. Леон полетя напред и едва не падна върху Ким. Чу се ужасно скърцане и лодката полегна на една страна. Между краката на приятелите нахлу вода.

— Плитчина! Ударихме се в плитчина! — извика ужасен Леон.

По негова преценка бяха някъде в средата на реката. Ако се преобърнат, крокодилите щяха да се насладят на великолепна среднощна закуска. Леон заби решително греблото в пясъчното дъно и се хвърли с цялата си тежест върху него. След няколко опита успя да отблъсне лодката от плитчината. Най-сетне пак имаха вода под себе си.

Течението на Нил веднага ги повлече. Малко по-късно то внезапно захвърли лодката с четиримата й пасажери на отсрещния бряг. Врязаха се в гора от тръстикови стъбла, които се разтваряха пред тях. Постепенно лодката спря. Настана тишина. Чуваше се само плискането на Нил.

— Последна спирка! Всички да слизат! — нареди Леон, като се опитваше да звучи бодро.

Той неволно беше снишил глас. Тишината бе направо зловеща, дори квакане на жаби не се чуваше. Странно. Леон предпазливо прехвърли крак през страничния борд. Внезапно застина. С крайчето на окото си беше мярнал движение във водата.

— Спрете! — предупреди той приятелите си, които тъкмо се гласяха да слязат от лодката.

Леон се втренчи като хипнотизиран в тръстиката. В плитките води на Нил се виждаше дълга тъмна сянка. И тази сянка се движеше бавно, но съвсем целенасочено право към тях!

— Крокодил! — изкрещя Леон. — Трябва да се махнем оттук! Бързо!

Той загреба като полудял. Юлиан се беше парализирал от страх. Ким остави котката на дъното на лодката, издърпа греблото от ръката му и се зае да помага на Леон. С няколко силни загребвания те се измъкнаха от обятията на коварната тръстика и гладния й обитател.

На няколко метра от брега, напълно изтощени, те отпуснаха греблата и оставиха лодката на течението, докато достигнаха тясна ивица суша, където нямаше тръстика. Леон завърза лодката за един камък.

Приятелите тръгнаха мълчаливо към града, в който управляваше Озирис^[2], богът на мъртвите. Течението ги беше отнесло доста далеч от него и сега се налагаше дълго да вървят.

Най-сетне пред тях проблеснаха първите светлини. Не след дълго стигнаха пристанището, където имаше пивници, работилници за саркофази и дюкяни. През деня там се продаваха различни гробни дарове — фигурки на свещени животни и божества, кутии за папируси, ушебити^[3], амулети^[4] с форми на анх^[5], скарабей^[6], уджат^[7] и много други. На брега, до широкия кей за сала, който превозваше хората между двата бряга, бяха обърнати за поправка няколко дървени лодки.

Юлиан попита един възрастен мъж за „крокодила“. Но старецът само се засмя и посочи към Нил. Приятелите тръгнаха безцелно из пристанището. Внезапно Кия измяука силно. Тя се втурна напред с вдигната опашка.

— Върни се, Кия! — извика Ким.

— Остави я — обади се Леон. — Изглежда иска да ни покаже нещо!

— Да ни покаже нещо ли? Една котка? — измърмори недоверчиво Юлиан.

— Не забравяй, че Кия не е обикновена котка — настоя Леон и тръгна след умното животно.

Юлиан и Ким го последваха, вдигайки рамене. Кия се стрелна по една тясна уличка. Приятелите едва успяваха да я следят. Тъмният проход между сградите се изкачваше по хълм. Къщите и складовете, наблъскани едни до други, бяха доста западнали. Кия продължаваше да тича напред, уличката внезапно се разшири и пред тях се откри голяма сграда: гостоприемница. От нея идваше шум и светлина. Кия седна на пътя и се втренчи в гостоприемницата.

— Вижте табелата — прошепна развълнуван Леон. — Това място се казва „При крокодила“!

— Благодаря — рече Юлиан на Кия, доста объркан. — Това случайно ли е?

— Не вярвам — отсече Леон. — При това животно няма случайни неща.

Приятелите се прокраднаха под един от прозорците и предпазливо надникнаха вътре. Въпреки късния час пивницата беше пълна. Стопанинът и няколко силно гримирани млади жени тичаха между масите.

Внезапно Ким подсвирна тихо.

— Там отзад в ъгъла седи служителят на Инебни! — прошепна тя на приятелите си.

На масата в дъното седяха трима мъже и пиеха бира, един от тях бе с гръб към приятелите. Вторият, дребен слаб мъж, Ким не беше виждала. Но третият! Точно той седеше до Инебни по време на празничното угощение!

В този миг служителят на Инебни подаде кожена торбичка на мъжа, който беше обърнат с гръб към малките детективи. Непознатият я претегли в дясната си ръка, обезобразена от продълговат белег. После отвори торбичката, за да провери съдържанието й. За част от секундата вътре блесна нещо.

Мъжът с белега кимна доволно и подаде на служителя стъклен съд. Последният вдигна вежди и бързо го прибра под наметалото си.

— Служителят на Инебни! — прошепна Ким на Юлиан и Леон. — Сигурно отново купува отрова! Казах ви аз, че зад покушението стои Инебни! Той мрази Хатшепсут, защото тя го отблъсна!

Но в следващия момент и другият гост купи стъклена съдинка от мъжа с белега. Той също плати в злато.

— Скрийте се! Гледат насам! — предупреди ги Леон.

Действително слабият мъж ставаше от масата. Той отмести стола си и се приближи към прозореца.

— Да изчезваме! — викна Леон и побягна.

Приятелите му го последваха. Те се скриха зад една магарешка каручка, спряла пред пивницата. На прозореца се появи лицето на слабия мъж. Той огледа внимателно площада. После направи няколко припрени знака на останалите.

— Мисля, че този тип ни видя! — прошепна Юлиан.

И наистина след по-малко от минута служителят на Инебни и слабият мъж излязоха от пивницата и се втурнаха към тях. Ким взе Кия под мишница и децата побягнаха към лабиринта от тесни улички. Лесно успяха да се освободят от преследвачите си.

Стигнаха при лодката напълно изтощени. Пресякоха за втори път тази нощ Нил, изпълнени с още по-лоши предчувствия. Но сега пътешествието по реката мина без проблеми. Явно Собек^[8], богът на крокодилите, беше повелил поданиците му да почиват тази нощ. Така децата стигнаха източния бряг на Тива напълно невредими.

— Утре трябва да се заемем с този слуга на Инебни — закани се Юлиан, докато вървяха към двореца.

Приятелите му кимнаха мълчаливо. Твърде изморени бяха, за да могат да отговорят. Но следващият ден им донесе неочаквана изненада.