Фабиан Ленк
Заговор в града на мъртвите (2)

Пулсът на времето

Вратата се хлопна с трясък зад гърба им. Залата плуваше в синкава здрачна светлина, виждаха се неясни очертания на множество други врати. Хиляди врати, които се появяваха и изчезваха в мрака. Темпус нямаше начало и край. Вратите се отваряха и затваряха, скърцаха и стенеха. Над тях просветваха цифрите на различни години. Когато вратите зейваха, децата успяваха да хвърлят поглед в тъмните проходи на времето и оттам долитаха шумове: грохот на машини, нежен звук на цигулка, смях на деца, бумкане на оръдия, празнична веселба. Виеха сирени, ехтяха изстрели, ечаха песни, носеха се крясъци, пукаха огнени клади, бълбукаше вода… И всичко се смесваше в умопомрачителна шумотевица. Юлиан, Ким и Леон неволно отстъпиха назад. Но вратата, през която влязоха в Темпус, беше изчезнала зад завеса от мъгла.

Нямаше връщане назад.

Страхът ги стисна за гърлата. В същото време това вълшебно място, което непрекъснато се променяше пред очите им, ги теглеше неустоимо.

— Усещате ли това? — извика Юлиан и посочи в краката си.

Сега Ким и Леон също забелязаха, че подът беше като жив — той туптеше и пулсираше.

— Пулсът на времето — каза Юлиан по-скоро на себе си.

Ким направи смело няколко крачки по пода, който туптеше сякаш е сърце. Леон и Юлиан я последваха. Разпериха ръце, защото им се зави свят от люшкането. После опитаха да разчетат годините над вратите.

— Ето! — провикна се Леон с всички сили. — Ето я годината 1478 преди Христа!

— Годината на коронясването на Хатшепсут — измърмори Юлиан и си запуши ушите. Шумът вече ставаше непоносим.

— Елате, да опитаме! — извика смело Ким.

— Не е ли по-добре да потърсим изхода? — поколеба се Юлиан.

— Това няма да ни доведе доникъде! — изкрещя Ким, искаше да надвика урагана от шумове. — Изходът е изчезнал. Няма да успеем да намерим обратния път!

И тя застана пред затворената врата с числото 1478.

— Почакай! — извика Юлиан.

— Защо се бавите, момчета? — подкачи ги Ким с предизвикателна усмивка.

Леон побутна Юлиан към вратата и в следващия миг Ким я отвори. Пред тях зейна черна бездна. Приятелите се хванаха за ръце и се концентрираха с всички сили върху Тива. Внезапно се надигна страхотна буря. После тъмнината ги засмука в себе си. Чуха и собствените си викове.

Посрещна ги мъртвешка тишина.

Сякаш се носеха по вълните на съня през безкрайна нощ. Когато отново се осмелиха да дишат, забелязаха, че около тях всичко се с променило. Вече не се намираха в машината на времето. Беше необичайно топло, усещаха пясък под босите си нозе.

— Къде… къде сме? — попита объркано Леон.

— Ами някъде, където е прекрасно топло — отвърна му Ким.

Високо над главите им блестяха звезди. Беше нощ, но не можеше да се определи часът. Ким се обърна. Зад нея в небето стърчеше огромна финикова палма^[1].

— Имам чувството, че дойдохме тъкмо през тази палма — прошепна тя. — Как е възможно?

— Идея си нямам — отвърна Юлиан. — Това ще остане тайната на Темпус. Трябва обаче добре да запомним палмата — заради обратното пътуване! Вижте разрушената хижа там. А ето и един кладенец. — Юлиан се оглеждаше внимателно и складираше фактите в паметта си. По лицето му пробягна усмивка. — Както и да е, пътуването във времето успя. Знаех си аз, че дядо Реджиналд не ме залъгва с измишльотини!

— Ха, вижте се само! Приличате на двама Тарзановци! — разсмя се Ким.

Леон и Юлиан стояха под лунната светлина само с по една препаска на хълбоците.

— И ти не изглеждаш зле — отвърна й Леон.

Ким носеше тясна бяла ленена дреха с две широки презрамки през раменете.

— По всичко личи, че наистина сме се приземили в Египет! — провикна се въодушевено Юлиан. — Нали древните египтяни са носели точно такива парцалки. Видях го в една от книгите.

— Ужасно демоде — поклати глава Ким. — Всичко ми прилича на сън! Чувате ли и вие този шум?

— Да — отвърна Юлиан. — Прилича на река, сигурно сме близо до Нил! Нали Тива лежи на брега на Нил.

— И сега какво? — почеса се Леон по главата и погледна въпросително приятелите си.

— Ще потърсим двореца на Хатшепсут — заяви Ким, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Тримата пътешественици във времето тръгнаха към реката и скоро се озоваха на пристанището в източната част на Тива. Лунната светлина хвърляше сребърни отблясъци по водите на огромната река. Край брега бяха вързани рибарски ладии от тръстикови стъбла, нощният ветрец люлееше големи мрежи, разпънати за сушене. Плоски салове от акациево дърво си почиваха след усилния ден.

До тях във водата се полюшваха прости барки^[2] с гребла и галери^[3] с големи платна. Около пристанището имаше много пивници, от които долиташе глъчка. Тесните улички бяха пусти. Покрай децата минаха, олюлявайки се, двама мъже, които гръмогласно пееха любовни песни.

— Май не сме попаднали в най-добрия квартал на Тива — Леон изгледа изпод вежди един човек, който се взираше в тях.

— Вижте! — извика в същия миг Юлиан. — Там има дворец!

Зад пристанището се издигаше величествена постройка, оградена с високи стени. Дворецът беше осветен от хиляди маслени лампи, сякаш бяха безброй припламващи звезди.

— Ами да, това е той… дворецът на Хатшепсут — прошепна Ким, изпълнена със страхопочитание. — Да вървим!