Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (23)

22.

В каньона ги застигна буря, сякаш за да ги ужаси преди последната битка със звяра.

Въздухът се раздираше от светкавици и гръмотевици, и хеликоптерът се разтресе.

Снишиха се в една долина, оградена от назъбени скали. В средата течеше река, която се пенеше над бързеите и се извиваше в странно завихрени водовъртежи, изчезващи под тежки камъни.

Петимата заредиха оръжията. Всички се бяха съсредоточили върху последното сражение със съществото. Вече го познаваха добре. Знаеха, че трябва да се подготвят внимателно.

Хънтър превърза раните на Боби Джо. После тя облече нова бронежилетка и пристегна ремъците.

Всички бяха опръскани с кръв, Хънтър също бе тежко пострадал. Имаше безброй контузии и охлузвания.

Широката рана на дясната страна на лицето му, която бе получил по време на последната хаотична размяна на удари, още кървеше. Но не можеше да я превърже, без да закрие окото си, затова само я почисти.

Ръката, с която се бе предпазил от яростния удар на чудовището, беше жестоко разкъсана и почерняла от кръв.

Хънтър седна до Чейни и си сложи слушалките.

Следователят поддържаше постоянно разстояние от епицентъра на бурята, като летеше ниско. Радарът показа, че другите хеликоптери са завили на юг и още са наблизо, но гледат да избегнат бурята.

— Възможно ли е съществото да е стигнало толкова бързо дотук? — попита Чейни.

Хънтър се усмихна мрачно.

— Да. Повярвай ми.

— А къде е пещерата, която се опитваме да намерим?

— Още по-нататък срещу течението на реката. Вероятно някъде след онзи завой. Търсим водопад, извиращ от скала. А от двете страни трябва да има канари, които приличат на… Знам ли. На нещо като вълци. Или на тигри. Няма да е толкова трудно да ги забележим.

Чейни се замисли, после рече:

— Кажи ми нещо, Хънтър. Щом съществото е живяло преди десет-дванайсет хиляди години, как е оцеляло през Ледниковия период?

— Много видове са оцелели през Ледниковия период. А този вид, ако е толкова интелигентен, колкото изглежда, може лесно да е намерил убежище в планините. В пещери, където е издържал на студа. Освен това видът има висока степен на приспособимост. Да, могъл е да оцелее лесно. И вероятно е бил в разцвета си, докато останалите са измирали. Затова искаха серум от него. Заради способността му да се приспособява, имунитета срещу болести и бързата регенерация. Искали са вид, чието генетично превъзходство го прави почти безсмъртен.

Чейни изсумтя.

— Свършили са доста работа.

— Но не разбраха, че трябва да приемат и добрите, и лошите страни. Искали са безсмъртен човешки вид, а получиха нещо, което живее, за да убива. Глупаци. Мечтата им е била да живеят вечно. И за тази цел убиха стотици хора.

— Щом онзи вид се е намирал на върха на хранителната пирамида и не е имал естествени врагове, как тогава е изчезнал? Сигурно нещо го е убило. Но какво? Видяхме, че няма живо същество, което може да го победи. Още по-малко да унищожи целия вид.

Хънтър го погледна, но не отговори. Замисли се и след известно мълчание рече:

— Не знам. Може би ще разберем.

— Ето я — възкликна Чейни и намали скоростта.

Хънтър веднага видя пещерата.

От скала, намираща се на стотина метра от долината, извираше водопад. А малко по-нагоре и встрани се виждаше пролука. От двете й страни се издигаха назъбени канари, сякаш изваяни от човешка ръка.

Хънтър се загледа в тях. Представи си как преди хиляди години канарите наистина са приличали на тигри или на вълци, но времето и ерозията бяха заличили по-фините черти. Голяма част от скалата беше загладена и поглеждайки по-надолу, Хънтър видя къде се е откъснала от масива. В долината бяха разпръснати парчета гранит, някои от които вероятно тежаха стотици тонове.

На пръв поглед пещерата изглеждаше недостъпна, но Хънтър забеляза запустяла пътека, някога водила до отвора. Но не можеха да се изкатерят по нея без алпинистки принадлежности, докато съществото с лекота би стигнало до входа.

Хънтър се обърна и видя, че бурята бързо се приближава. В черно-сивата стена от облаци проблясваха мълнии.

— Ще се спуснем отгоре — извика Чейни и издигна хеликоптера. — Разстоянието до отвора е само около двайсет и пет метра. Имаме въже.

Хънтър махна слушалките и отиде в товарното отделение. Боби Джо и Такакура седяха, стиснали оръжията си. Лицата им бяха сериозни и съсредоточени. Боби Джо се бе въоръжила с десетина резервни пълнители и деветмилиметров пистолет „Берета“.

Тухлата още носеше ловната карабина „Уедърби“, но патрондашът му беше наполовина празен. За щастие разполагаше и с огромния револвер „Казюл“, чиито високомощни патрони несъмнено щяха да проникнат в дебелата като броня кожа на съществото.

Хеликоптерът меко се приземи на върха и леко се разлюля от внезапно появилия се вятър. Хънтър се обърна към Такакура. Над дясното рамо на японеца се подаваше сабята — вече доказано ефикасно оръжие в битката с чудовището. Командирът се бе въоръжил и с полуавтоматичен пистолет „Берета“, ръчни гранати и тежка пушка, каквато Хънтър виждаше за пръв път.

Чейни влезе в товарното отделение и Тухлата отвори вратата. Хънтър се наведе и грубо дръпна Диксън да стане. Протегна ръка над рамото му и взе карабина „М-16“ и пълнители. После му ги даде, защото знаеше, че агентът не е толкова глупав да ги застреля.

— Играта започва — каза Хънтър и изблъска Диксън навън, сетне грабна снайперова пушка „Браунинг“, която подобно на „Барет“ беше смъртоносно оръжие и с лекота поразяваше цели, намиращи се на повече от две хиляди метра.

Хънтър бръкна в чантата с инструменти, извади френски ключ, развинти скобата и измъкна четирийсет сантиметровото удължение на цевта, което бе монтирано за по-голяма точност на далечно разстояние. Не му беше необходимо, защото стълкновението в пещерата щеше да се води отблизо.

Хънтър махна и оптическия мерник, и приклада и остави само пистолетната ръкохватка. Всичко това му отне две минути. Замисли се, после взе две ръчни гранати.

— Да вървим! — каза Чейни и бързо нагласи радиопредавателя на честотата на сигналната кула за хеликоптери. — Трябва да влезем в пещерата, преди бурята да ни застигне. Всички знаем какво трябва да правим, затова да не губим време. Аз ще сляза пръв, а ти, Диксън, ще се спуснеш след мен. Хънтър, ти ще бъдеш следващият. И да го направим бързо, защото съществото е наблизо.

Той преметна на гръб пушката „Уедърби“, взе чанта с факли и започна да слиза по скалния перваз уверено, сякаш го бе правил цял живот.

Всички се спуснаха бързо и влязоха в пещерата. Хънтър се взря в тунела, който, изглежда, водеше навътре в планината. Факлите пламнаха в червено, изпускайки парлива миризма на фосфор и съскайки във влажния въздух.

После погледна надолу и видя отпечатъци върху глинестата почва. Протегна ръка и докосна земята, за да определи от какво са вдлъбнатините.

Да, съществото беше там…

Той се усмихна. Беше рискувал и се оказа прав. Чудовището се бе върнало в единственото място, където можеше да почива необезпокоявано. Но те нямаше да го оставят да избяга. Защото ако го стореха, съществото щеше да продължи да убива, тласкано от жаждата си за кръв.

Трябваше да сложат край на всичко това.

— Как мислиш? — с неестествено унил глас попита Чейни. — Тук ли е?

Хънтър се вгледа в мрака.

— Да. Дошло е малко преди нас. Влязло е в тунела.

— Но откъде знае пътя? — попита Тухлата.

— Много животни се ориентират и се връщат там, където са родени. Сякаш имат един и същ генетичен код, който ги кара да се върнат на определено място в определено време. Виждал съм това и преди. Не е нещо ново.

Той се изправи и всички тръгнаха.

Тунелът се разшири. Имаше коридори, които се разклоняваха и чезнеха в мрака. Но Хънтър виждаше следите дори на примигващата светлина на факлите и разбра, че съществото е влязло навътре в огромната бездна. Изцапани тук-там с кръв, дирите водеха надолу. Чудовището не се бе отклонявало встрани, объркано от кръстосващите се проходи, а се бе движило в права посока.

Хънтър осъзна, че нощното зрение на звяра е по-остро, отколкото бе предполагал. И за съжаление, това му даваше предимство.

— Чакайте — каза той и вдигна ръка.

Никой не помръдна, нито издаде звук.

— Какво има? — прошепна Чейни.

Хънтър не отговори, само напрегна сетивата си до краен предел.

Танцуващите по стените сенки придаваха тайнственост на назъбените скали. Чуваше се само съскането на факлите.

— Съществото е там, отпред. Чух го — каза Хънтър.

Такакура се приближи до него и без да го поглежда, попита:

— Какво чу? Аз не чух нищо.

Хънтър поклати глава и отново се вгледа в безкрайната, тъмна бездна пред тях.

— Не знам. Прозвуча като… Сякаш атакуваше. Нещо такова. Но не беше наблизо. Нито много далеч. Вероятно на километър и половина. Или два. Ще разберем.

— По дяволите, идеята ви не е сериозна — с разтреперан глас се обади Диксън. — Вижте какво, хайде да взривим пещерата и да погребем копелето. Знаете, че не е необходимо да го преследвате и да го намерите.

— Вярно е — отговори Хънтър и го погледна. — Ето защо не харесвам такива като теб, Диксън. Изпратил си стотици хора на смърт, а въпреки това нямаш представа какво е смъртта. Знаеш ли защо убиваш с такава лекота? Защото го правиш с писмени заповеди. Спестяваш си усилието и ужаса. И затова не цениш ничий живот, освен своя. Кой ти е дал правото да решаваш дали някой заслужава да живее? Това решение принадлежи на Господ, а не на човека. И най-малко на теб. Глупак.

Тишината, която последва, беше изпълнена с повече презрение и осъждане, отколкото думите на Хънтър. Той отново поклати глава и мрачно добави:

— Каквото и да стане, Диксън, ще се погрижа да си получиш заслуженото за всичко, което си направил. Обещавам.

Тухлата сграбчи агента за рамото и го блъсна. В дрезгавия глас на бившия следовател прозвуча зловеща нотка на обреченост.

— Тръгвай, момче. Клел си се, че ще служиш на страната си, нали? Е, служи й.

По-нататък тунелът заприлича на разбито стълбище и се стесни.

Хънтър водеше групата. Вървеше предпазливо и безшумно и вече не претърсваше с поглед сенките, защото нямаше странични коридори. Сега вървяха по ясно очертана пътека, водеща право напред. В далечината Хънтър забеляза петънца бяла светлина. Приближи се, освети скалната стена и видя дребни същества, подобни на пиявици, вкопчили се във влажния камък.

Въздухът стана по-топъл и абсолютно неподвижен. Хънтър осъзна, че трябва да са в основата на планината. Но макар да бяха изминали най-малко три километра и вероятно се намираха в последния тунел, пещерата не приличаше на лабиринт. Спираловидната структура по-скоро показваше, че проходът води до пещера, наподобяваща катедрала.

Хънтър бе изследвал такива пещери и от опит знаеше какво да очаква. И после, когато пътеката рязко зави около огромен сталагмит, те я видяха.

Не можеше да се определи кое беше по-изумително — избледнелите, титанични изображения, нарисувани върху стените, подземното езеро, сияещо със странна зелена светлина или последното и най-ужасяващо разкритие. Но гледката смрази кръвта им.

Стотици хиляди оголени кости, призрачни скелети на ужасяващо масово убийство, бяха натрупани на неизброими бели дюни, могили и купчини. Във въздуха се разнасяше мирис на разложение и смърт. Хънтър се загледа в скелетите и забеляза, че почти всеки пръст безжизнено сочи към тъмния купол. Черепите и гръбнаците бяха разбити.

Да, най-сетне всичко придобиваше смисъл. Хънтър разбра истината и осъзна, че тази ужасяваща възхвала на безсмислената жестокост е всичко, което бе останало от най-могъщите хищници, бродили по земята.

Никой не откъсваше поглед от призрачните останки на отдавнашното кръвопролитие, което явно бе представлявало потресаващо зрелище. И никой не наруши мълчанието.

От купчините кости и разбити черепи се подаваха костеливи ръце, чиито пръсти с дълги, извити нокти бяха още вкопчени в схватка. Това бяха остатъците от стълкновението, състояло се преди десет хиляди години, което бе унищожило цял животински вид в една-единствена смъртоносна битка.

Гледайки останките, Хънтър разбра какво се бе случило в онзи мрачен период от историята. Ненадминатите по сила и свирепост хищници се бяха издигнали без съперници до върха на хранителната пирамида, завладявайки целия свят, без да се страхуват от нищо. С физическото си превъзходство, равняващо се единствено на наследствената им жестокост, чудовищата бяха убили всички други животни и бяха останали сами. Беше им останало само едно.

Междуособна война. Взаимно унищожение.

Ненаситни в жаждата си за кръв, накрая хищниците бяха насочили неутолимия си стремеж към убийства и свирепата си ярост един срещу друг.

Хънтър си представи как всичко бе започнало с една-единствена атака, която се бе разразила като горски пожар в пещерата. Гневът, който я бе разпалил, не бе възпрепятстван от бариерите на съзнанието. Не, яростта е била чиста и неподправена. Беше ги заразила, накарала ги бе да се обърнат един срещу друг и да се избият с нечовешка злоба.

Хънтър възкреси във въображението си битката — чудовищни силуети, които яростно размахват ръце и разчленяват, осакатяват и унищожават, само за да бъдат убити на свой ред. Схватката вероятно бе продължила няколко часа. Безпощадният конфликт бе бушувал, докато бяха останали трима, двама… един.

Раненият оцелял звяр вероятно бе отишъл някъде в планините и бе умрял или бе останал в пещерата и бе загинал от старост или от някаква болест. Но това нямаше значение. Чудовищата бяха посрещнали смъртта си тук. Обрекла ги бе собствената им свирепост. Загадката беше разкрита. Нямаше повече въпроси.

— Е, сега знаем всичко. — Гласът на Чейни беше дрезгав. Той поклати глава, опитвайки се да контролира тона си. — Господи, те наистина са се избили взаимно… Наведнъж. По дяволите… трябва да е било ужасно.

Такакура намръщено гледаше призрачния лабиринт от строшени кости и разбити черепи.

— Каква глупост — отбеляза той.

— Не — възрази Хънтър. — Не е глупост. Те не са съзнавали какво правят. Не са имали съзнание, така както ние го разбираме. Действали са импулсивно. Убивали са по прищявка, без да се замислят. Не ги е контролирал разум. Ето, от това се страхуваме всички ние. От звяра в нас, когото потискаме, защото ни ужасява. Ние сме се развили и сме го надраснали. Но те не са успели да го сторят.

— А виж какво е станало с тях — изръмжа Тухлата. И той беше стъписан от гледката, но бързо се съвземаше. — Много поучителна история.

Такакура тръгна напред, запали нова факла и я хвърли на един от скалните первази, за да освети по-добре пещерата.

Хънтър долови позната миризма, наведе се и се взря в черното езеро. Течността беше тежка и неподвижна.

— Нефт — прошепна той, когато Боби Джо коленичи до него. — Дай ми факлата си и се дръпни.

Той допря пламъка до повърхността на езерото и нефтът пламна.

Гъбовиден огнен облак се издигна право нагоре. Хънтър се дръпна и докосна лицето си, инстинктивно проверявайки дали е обгорен. Но по кожата му нямаше поражения. Огънят лумна ярко и засенчи факлите. Светлината озари стените, на които имаше рисунки, запазени от векове.

В камъка бяха изсечени червеникави образи на съществата, които преди хиляди години бяха властвали в този регион. Зверовете бяха изобразени как скачат, ловуват и убиват. Цялата пещера беше украсена с това примитивно изкуство. Имаше фрески на стада бизони и елени, подгонени от ловци в окъсани дрехи. Всяка рисунка описваше лов, убийство или кръвопролитие, сякаш това беше преобладаващата мисъл в съзнанието им. Нямаше фамилни или ритуални сцени — нищо, което да покаже култура или цивилизованост.

Безкрайни кръвопролития, убийства, изкормвания и пирове с кръв. Хънтър бе поразен от дивашката, свирепа атмосфера.

На друга стена имаше тъмни образи на мъртви чудовища. Хънтър видя детайлна рисунка на разбит череп и изпита отвращение.

Съществата явно са били и канибали.

Но той не се учуди.

Това се вместваше в цялостната му представа за тях. Те нямаха съзнание и морал и не уважаваха живота. Убийството на техен събрат им доставяше същото удоволствие, както това на всяко друго животно. Плътта и кръвта бяха еднакви за тях.

Хънтър се огледа и видя, че от пещерата излизат десетина големи тунели, несъмнено водещи към по-долни нива, вероятно към езера, а може би и навън. Той не смяташе, че пътят, по който бяха дошли е единственият. Сигурно имаше много по-достъпни отвори, но повечето вероятно бяха затрупани от геологичните промени в планината с течение на годините.

Хънтър се вгледа в земята, търсейки следи. Видя къде е отишло съществото и как се е колебало, сякаш бе изпаднало в шок. И започна да се чуди какво бе предизвикало писъка, който бе чул.

Дали генетичната памет на съществото не бе съхранила спомен за войната, която бе унищожила неговия вид? Дали не бе дошло тук, очаквайки да се срещне със събратята си? Безумният експеримент бе създал нещо подобно на тези древни хищници, но същевременно то бе уродлив мутант. Вероятно генетичният код — променен и отчасти заличен от неестествената трансформация — беше объркан.

Съществото бе отишло в пещерата, очаквайки да се срещне със себеподобните си, но не бе намерило нищо, освен осеяна с кости гробница. Затова бе изразило яростта си по единствения познат начин — с неконтролируем изблик, който би унищожил всяка жива твар.

Хънтър кимна. Трябваше да се възползва от това предимство.

Той се изправи и избърса чело. Влажността на въздуха, която бе доста висока, караше всички да се потят обилно. Косите на Боби Джо бяха залепнали за главата. Тя бе откъснала част от ризата си и я бе завързала на челото си, а бойната й униформа бе потъмняла от пот. Останалите също страдаха от влагата.

— Добре — каза Хънтър, обърна се към тях и зареди пушката „Браунинг“. — Мога да намеря съществото, но всички трябва да бъдем нащрек. Това е родната му територия и звярът тук е в свои води. Затова, отваряйте си очите на четири и стреляйте веднага, ако атакува.

В същия миг от дълбините на пещерата се разнесе животински рев — гневен и свиреп — и изпълни пещерата с чудовищната си ярост. Хънтър вдигна глава, намръщи се и погледна Боби Джо, която побърза да зареди снайперовата пушка „Барет“. Вдигна тежкото оръжие и постави пръст на спусъка. Тя застана неподвижно, но Диксън потрепери и отстъпи.

Хънтър го хвана за рамото и го блъсна напред.

— Няма къде да отидеш, Диксън. Тук ще научиш какво е вечен живот. И какво е тленност.

Хънтър се взря в тъмния тунел и разбра защо съществото бе избрало това място.

Дълбините бяха изпълнени с издатини и стъпаловидни скали, а подът беше равен и позволяваше бързо придвижване. Разклоненията изчезваха нагоре в канарата и можеха да скрият всичко. Хънтър тръгна предпазливо, ослушвайки се да долови и най-слабия звук. Но знаеше, че по-скоро трябва да чака, отколкото да търси.

Не, Хънтър нямаше да го види пръв. Съществото яростно щеше да скочи върху тях от някой скален перваз с надеждата да ги убие бързо. И ако чудовището се приземеше, преди да се прицелят и стрелят, щяха да имат сериозни неприятности. Защото звярът щеше да се движи мълниеносно и те трябваше да внимават да не се застрелят един друг.

— Съществото ще се опита да ни причака в засада, нали? — попита Тухлата.

— Да — отговори Хънтър и погледна към една тъмна скална издатина.

— Тогава защо някой от нас не изостане малко назад? Така ще може да го види, преди да се е нахвърлило върху другите.

Хънтър кимна. Идеята беше добра. Всъщност той вече я бе обмислял, но я отхвърли, защото човекът отзад щеше да бъде уязвим. Хънтър обясни възраженията си на Тухлата.

— Да, вярно, рисковано е. — Едрият мъж дишаше тежко. Влажният въздух се отразяваше зле на всички. — Но аз ще вървя отзад. Ако онова нещо скочи между нас, ще се изтрепем един друг, синко. Знам какво говоря.

Хънтър се поколеба, сетне погледна Чейни, който кимна.

— Нека Тухлата върви отзад известно време. Но аз ще бъда до него — предложи Чейни и избърса потта от лицето си.

Хънтър се съгласи и отново поведе групата. Постепенно започна да чувства неясно, но засилващо се безпокойство — онова, което трябваше да стане, не се случваше.

Той набързо анализира предишните стълкновения със съществото и си припомни тактиката, инстинктите, навиците и несъзнателните му наклонности. Чудовището прилагаше една и съща тактика. Причакваше в засада от високо място и действаше светкавично, разчитайки на забавената реакция на жертвата си. Не нападаше веднага, освен ако не се намираше на открито пространство, възползваше се от мрака или от неравния терен и атаките му бяха краткотрайни и смъртоносни. Освен това предпочиташе да използва предимството на създалото се объркване.

Нямаше съмнение, че щеше да връхлети от някой скален перваз.

Хънтър се обърна и вдигна ръка. Знаеше, че съществото е наблизо, защото чудовището сигурно вече едва сдържаше маниакалното си желание да убива. И това го правеше предсказуемо.

Спотаил се някъде наблизо, звярът вероятно ги чакаше да минат, за да се приближи безшумно до тях, да атакува с мълниеносна скорост и оглушителен рев, да ги стресне и обърка. Но Хънтър реши, че нито един от двата подхода няма да успее. Той вече беше в настроение да убива и нямаше да се колебае.

Всичко, което знаеше и бе преживял, щеше да бъде използвано в това стълкновение. Нямаше да се опитва да го рани или да го хване, нито щеше да изпита състрадание.

— Запалете още факли. Искам да виждам всичко — каза той.

Тухлата и Чейни побързаха да изпълнят нареждането — още пет-шест факли осветиха тунела. Макар че скалните первази останаха в сянка, лъчите им прогониха мрака от всяка пукнатина. Хънтър се усмихна, когато му хрумна какъв ще бъде следващият му ход.

Но съществото може би щеше да чака, докато факлите угаснат, надявайки се отново да настъпи тъма, за да осъществи предпочитания си план. То сигурно предполагаше, че те ще го търсят, заели отбранителна позиция, страхувайки се от съкрушителната му сила. Но Хънтър възнамеряваше да му отнеме тази възможност.

— Отваряйте си очите — повтори той, стъпи на един валчест камък и бавно започна да се катери към по-високите части на пещерата. — Ще се опитам да го изкарам от скривалището му.

Тухлата вдигна пушката и запъна ударника.

— Господи, Хънтър, внимавай. Чудовището се движи бързо — каза Чейни.

Хънтър надникна над скалната издатина и огледа всичко.

Не видя нищо и се намръщи. Знаеше, че скоро ще се сблъска със съществото и ще започне люта битка, която ще предизвика експлозии и хаос в пещерата. Разразеше ли се веднъж, ужасното стълкновение щеше да бушува с кървава ярост до жестокия си край.

Хънтър се покатери на камъка и продължи да се промъква напред.

Още не виждаше нищо, но знаеше, че съществото е там…

Той приклекна, без да изпуска от поглед скалната стена и реши да чака. Но факлите щяха да горят още петнайсет минути. Не, Хънтър трябваше да намери чудовището и да го измъкне навън. И после трябваше да оцелее след първата зашеметяваща атака и да се опита да го изтласка към тунела, където другите да могат да стрелят, без да си пречат един на друг.

Скалният перваз се извиси застрашително пред него. Отвъд цареше мрак.

Хънтър хладнокръвно продължи да чака. Ако звярът дебнеше от другата страна на скалата, бездействието може би щеше да го изнерви и да го принуди да стане невнимателен.

Секундите минаваха. От челото на Хънтър се стичаше пот.

Но звярът не се появяваше.

Хънтър се надигна, присви очи и се приближи до ъгъла. После спря. Косите му се изправиха, когато видя пропастта — стръмна и страшна.

Той продължи да се промъква напред. Ако съществото не беше от другата страна на скалния перваз, това щеше да означава, че инстинктите на Хънтър са го подвели. И тогава нямаше да знае какво да направи. Той бързо направи три крачки.

Стигна до ръба, зад който властваше мрак, приклекна и насочи пушката. Експлозията беше оглушителна и зашеметяваща. След няколко секунди Хънтър разбра, че там няма нищо.

Не…

Съществото беше там.

Хънтър бе убеден в това, подобно на човек, който усеща симптомите на позната болест. Но не показа увереността си и продължи да върви напред, преструвайки се, че е объркан и озадачен.

Направи десетина крачки, озова се в порутена ниша — пещера с купол, откъдето бавно се ронеха камъни — и видя няколко вероятни скривалища. Мигновено реши да се довери на инстинкта си, защото ако не атакуваше от засада, съществото щеше да връхлети отгоре.

Хънтър се обърна с гръб към пещерата и направи още една крачка.

Сетне още две.

Три.

Нищо. Той стисна зъби. Знаеше, че съществото ще се възползва от слабостта, затова реши да чака.

Направи още една крачка и пред него застрашително се извиси скалния перваз. И изведнъж почувства вълнение, което не можа да потисне.

Приведено и вдигнало ръце, съществото се промъкваше към него и злобно се усмихваше.

Хънтър изкрещя, вдигна пушката и стреля право в гърдите му. Чудовището изрева от ярост и замахна, но той вече бе скочил към един полегат камък, намиращ се на три метра под перваза. Хънтър падна и се претърколи.

Останалите откриха огън, обсипвайки скалната издатина с градушка от огромни куршуми, които раздробиха камъка и сякаш отблъснаха съществото. Едва когато спряха, за да презаредят, чудовището скочи от скалата, прелетя през тунела, блъсна се в отсрещната стена, оттласна се и с ужасяващ трясък тупна до Чейни.

Следователят изкрещя и вдигна пушката, но звярът я изби от ръцете му, строши приклада и го блъсна. Разгневен, Хънтър трескаво смени пълнителя и се изправи.

В същия миг Тухлата стреля и улучи съществото, което се дръпна назад, сетне отвърна на атаката, като светкавично замахна с дясната си ръка. Дългите криви нокти се впиха в плътта на Тухлата, който падна. Лицето му беше издрано до костта. От раните бликна кръв.

Хънтър видя, че чудовището е тежко ранено и отново стреля. Боби Джо и Такакура също стреляха и тунелът се освети от ярки пламъци.

Залитайки и ревейки, съществото нададе оглушителен вой от болка, после мълниеносно се обърна и нападна Такакура.

Японецът очакваше атаката и я предотврати още в зародиш. Хвърли се на земята, претърколи се, избягвайки удара, стана, извади сабята и разсече гърба на звяра. Макар и ранено, чудовището отново се завъртя, протегна ръка и остави дълбоки бразди на гърдите на Такакура. Японецът извика от ярост и се свлече на колене. Лицето му се изкриви от болка, но той отново замахна със сабята. Острието разпори гръдния кош на съществото и от разреза бликна кръв.

Следващият куршум на Хънтър го улучи в гърдите и го запрати към Боби Джо. Макар и залитайки, съществото се опита да я удари, но тя с лекота отстъпи встрани и стреля. Всеки куршум пронизваше плътта му и предизвикваше вулкан от кръв и плът. Със свирепостта на тигър чудовището разкъса бронежилетката на Боби Джо и я хвърли високо във въздуха.

Хънтър отново го уцели няколко пъти. Всяка рана би била смъртоносна, ако съществото не притежаваше неизчерпаема жизненост. Боби Джо се съвзе, откри огън и битката продължи. Звярът залиташе, навеждаше се и се изправяше, ревейки предизвикателно.

Ръцете му бяха вдигнати, зъбатата уста — отворена, а воят — гръмогласен. После изведнъж сякаш взе решение, обърна се, прескочи един голям камък и изчезна в мрака.

Макар и обзет от инстинктивно желание да се втурне след него и да го довърши, Хънтър успя да се овладее и да разсъждава трезво. Остави пушката си и се наведе над Боби Джо.

Тя бе паднала на колене и на гърдите й имаше дълбоки бразди. Беше задъхана и се опитваше да си поеме въздух. Вдигна ръка към гърдите си и се закашля, после затвори очи от болка и тихо изстена.

Обхванат от бушуващите в него чувства, Хънтър сложи ръка на рамото й, за да й даде знак, че е до нея. Не се опита да й каже нещо, защото знаеше, че тя не е в състояние да отговори.

— Хънтър — чу се някъде от мрака гласът на Такакура.

Хънтър вдигна глава.

Такакура стоеше до тялото на Диксън. Агентът бе убит толкова бързо в хаоса на битката, че никой не бе забелязал фаталния удар на съществото. Хънтър не искаше смъртта на Диксън, но не можеше да го остави да избяга, без да бъде наказан за убийствата. Сега агентът беше мъртъв, а в момента Хънтър имаше по-неотложни задачи.

Чейни се изправи на колене, гневно поклати глава и задъхано изпсува:

— Мамицата ще му разкатая на онова същество.

После очите му се спряха на Тухлата и лицето му се изкриви от мъка. Загледа се разкаяно в издраното му лице и разбития череп.

— По дяволите… — прошепна той.

Останалите мълчаха. Чейни протегна ръка и стисна рамото на приятеля си. Главата му беше наведена и скриваше лицето, но пръстите му бяха побелели. Потупа ръката на Тухлата, взе очуканата ловна пушка „Уедърби“ и с трясък я зареди. И когато се обърна към Хънтър, изражението му бе студено и решително.

— Хайде да го довършим. Копелето е тежко ранено.

— Как си, миличка? — обърна се Хънтър към Боби Джо.

Тя отново се закашля. Допряната до гърдите й ръка беше обляна в кръв.

— Добре съм. Само трябва да… сложа нов пълнител. Ей сега… Секунда.

— Можем да се върнем — предложи той.

— Не! Трябва да го довършим!

Хънтър видя решителното й изражение и кимна.

— Добре, но нека да те прегледам.

Той огледа раните й. Макар да кървяха обилно, мускулите не бяха засегнати.

— Носиш ли нещо болкоуспокояващо? — попита Хънтър.

— Да, но докато лекарствата подействат, всичко ще свърши. Няма да взимам нищо. Да тръгваме.

— Добре. Върви близо до мен.

Тя кимна.

Хънтър чу гласа на Такакура и се изправи. Но думите бяха неясни и приглушени. Хънтър осъзна, че стрелбата временно бе оглушила всички.

— Съществото е сериозно ранено — каза японецът.

— Да, но едно е да е ранено, а съвсем друго — да е убито — възрази Хънтър, сетне помогна на Боби Джо да стане.

Подаде й снайперовата пушка и тя я пое с окървавените си ръце.

— И все пак е тежко ранено — настоя Такакура, вглеждайки се в тунела. — Кървавата диря е широка. Не е отишло далеч.

— Не е — съгласи се Хънтър. — Чудовището изгаря от нетърпение да ни убие колкото е възможно по-скоро. Ранихме го и то знае, че не може да издържи на повече поражения. Следващият път ще бъде последен. Няма изгледи да излезем живи оттук, ако не го убием бързо.

Всички заредиха оръжията си и влязоха в дългия тунел.

За разлика от предишния, този проход представляваше лабиринт и предизвикваше нервно напрежение и страх. Но Хънтър твърде много изгаряше от желание да се бие.

Тунелът постепенно започна да завива и Хънтър разбра, че се връщат. Проследиха кървавата диря и пред очите им се появи ярко блестящ купол.

Отново се озоваха в централната част на пещерата, която бе осеяна с кости. Скрити от векове в мрака, скелетите засияха в бяло от светлината на факлите. И Хънтър разбра, че съществото се е върнало там, за да довърши битката.

Раните, които му бяха нанесли, най-после бяха намалили почти неизтощимата му сила. И чудовището се бе оттеглило на това място, откъдето да започне последната си амбициозна атака. Хънтър влезе бавно и предпазливо в подобната на катедрала пещера от бели камъни и огледа купчините кости. И във всяка вдигната ръка с дълги, извити нокти Хънтър съзря съществото — безмилостна и зла сила, която не познаваше граници. Беше го обрекъл единствено мракът в сърцето му. Хънтър бе готов да отмъсти, защото чудовището безжалостно бе убило любимите му приятели — Призрак и професора.

Да, звярът щеше да умре.

— Сигурно ще действа като преди. Макар че не можем да бъдем сигурни, защото съществото непрекъснато се учи. Затова, надупчете го с колкото е възможно повече куршуми. — Хънтър млъкна, взря се в напрегнатите им лица и усети страха им. — Вижте какво, чудовището не е безсмъртно. Вече го ранихме. Време е да умре.

Те продължиха да вървят и влязоха в пещерата. Хънтър бавно мина покрай купчина скелети, като внимателно се взираше в прахоляка, търсейки място, където бе възможно съществото да се е скрило. Но не видя нищо. Нито дори кръв. И това го обезпокои.

Нищо не се движи, без да оставя следа…

Какво пропускаше?

Обзе го съмнение — смущаващо и тревожно.

Той спря, коленичи и внимателно огледа всичко наоколо. Съсредоточи се и опита да открие някакви следи, но пак не забеляза нищо. Безпокойството му нарастваше с всяка изминала секунда.

Съществото трябваше да е тук… Това, му сочеше инстинктът.

Пред него се простираше пещера, потънала от векове в прах. Той видя стъпките по пътя, по който бяха влезли, но нищо повече.

Трябваше поне да има кръв…

Отчаян, той се изправи и огледа пещерата. Вярваше на уменията си и се надяваше, че няма да го предадат. Бе проследил съществото в невероятно трудни условия и го бе победил със знанията и опита си. Не, нямаше да претърпи поражение сега, когато усещаше, че чудовището е наблизо.

Хънтър продължи да оглежда пещерата. Дълбоко в душата си знаеше, че нещо не е наред.

Нищо не се движи, без да оставя следа…

Той се обърна към тунела, от който току-що бяха излезли, проследи кървавата диря и бавно се върна към отвора. Страхът му — изострен инстинкт, който му подсказваше да внимава — нарастваше с всяка крачка. Хънтър спря на шест-седем метра от входа и се втренчи в мрака.

— Съществото ще се появи зад гърба ни — каза той, без да откъсва очи от тъмния тунел.

— Какво? — прогърмя гласът на Чейни.

— Чудовището заобикаля — извика Хънтър, предпазливо направи една крачка и погледна към друг тъмен проход. — Тези тунели се пресичат. Съществото ще се опита да ни нападне в гръб.

Такакура се намръщи.

— Нали каза, че е влязло тук?

— Да, но не е стояло дълго. Върнало се е в тунелите, за да заобиколи и да ни атакува в гръб.

— Сигурен ли си? — недоверчиво попита Боби Джо. — Съществото беше тежко ранено. Мисля, че не е отишло далеч. Кръвта му изтича.

— Не е задължително. За трийсет секунди е заобиколило по тунела и ни е оставило да минем покрай него. После се е върнало по пътя, по който дойдохме. Да, точно така. Сега е уплашено. Знае, че е ранено и ни чака. Но няма да се бие с нас, ако сме заедно. Съществото знае, че няма шанс. Затова се е спотаило, докато минавахме покрай него.

— Можем пак да го изкараме навън — обезпокоен, предложи Чейни.

— Не — уверено възрази Хънтър. — Този път номерът няма да мине.

— Защо?

— Защото чудовището се учи от грешките си. Свирепо е, но не е глупаво. Сега непрекъснато ще се движи, опитвайки се да избегне засада. Трябва да блокираме пътищата му за бягство.

— Но това означава да се разделим. Не можем да го направим, Хънтър. По дяволите, може да не го победим, дори ако сме заедно!

— Налага се да рискуваме. Има само един начин да го хванем натясно — да блокираме всеки път за отстъпление. Все едно сме на лов за тигри. Вдигаш шум, докато изкараш тигъра от скривалището му и го вкараш в смъртоносната зона. И не забравяйте, че това е родната територия на съществото. Може и да е дошло тук, ръководено от инстинкта си, но вече познава пещерата като дланта на ръката си. Затова, ако искаме да стреляме по него, трябва да го принудим да излезе на открито.

Настъпи неловко мълчание.

Боби Джо първа вдигна пушката.

— Аз предлагам да го направим. Стигнахме твърде далеч, за да се откажем сега.

Униформата й бе потъмняла от кръв.

— Ще се разделим на два екипа — продължи Хънтър. — Боби Джо и аз ще тръгнем по тунела, от който току-що излязохме. Ти, Чейни, и Такакура ще поемете по по-големия тунел, който завива надясно. Ще се срещнем там, където се сливат. Не забравяйте да проверявате всеки скален перваз. Не трябва да му даваме възможност да се промъкне зад гърба ни.

Останалите кимнаха.

— Добре — рече Хънтър. — Да тръгваме. Ако го хванете в крачка, вкарайте го в тази пещера и ние ще го убием. Няма да издържи на още една атака като последната.

Боби Джо тръгна до Хънтър. Двамата се приближиха до тунела и се скриха в мрака. Вървяха безшумно, защото не искаха стъпките им да заглушат евентуална атака в гръб. След няколко минути стигнаха до първото разклонение.

Капнала от умора, Боби Джо избърса потта от лицето си. Облегна се на стената, за да се съвземе и да си поеме дъх. Задушаваше се от влагата. Загубата на кръв също изтощаваше силите й. Хънтър не знаеше с какво може да й помогне в момента.

— Господи, Хънтър — прошепна тя. — Всички ще умрем.

— Съществото ще умре, Боби.

Тя преглътна с усилие.

— Откъде знаеш?

— Знам, миличка.

— Кажи ми, защото ми е нужен кураж.

Той я погледна и се усмихна. Сетне протегна ръка напред и докосна камъка. Дръпна пръсти и видя, че са изцапани с кръвта на съществото.

— Кръвта е светла, Боби. Засегната е артерия и раната не зараства бързо, както преди. Най-сетне го изтощихме. Да, чудовището губи сили. Вероятно умира. Но въпреки това трябва да го довършим. А звярът няма да се предаде лесно.

Боби Джо се отдалечи от стената и стисна снайперовата пушка, чиято тежест най-после бе започнала да я изморява.

— Тогава… да го довършим — каза тя. — Преди то да ни е довършило.

Хънтър кимна с усмивка.

— Какво те е направило така непреклонна?

Боби Джо се усмихна уморено.

— Сигурно компанията, с която се движа напоследък.

* * *

Чейни спря и припряно избърса потта от челото си.

В тунела беше адски задушно. Униформата му беше мокра и потъмняла от потта. Кръвта се процеждаше от раненото му чело. Беше го ударило парче от приклада, когато чудовището бе сграбчило пушката му. Но макар и кървяща, раната не му пречеше, затова той продължи да върви.

Такакура внимателно оглеждаше наоколо. Чейни се опита набързо да оправи дрехите си, но бойното му облекло беше толкова разкъсано и раздърпано, че това беше невъзможно. Той махна с ръка от отчаяние.

— Майната му. Не си заслужава…

Изведнъж зад Такакура се протегнаха ръце, появили се от най-тъмния ъгъл на една скална пукнатина. Демоничните нокти се приближиха само на няколко сантиметра от нищо неподозиращия японец.

Чейни мигновено вдигна пушката си, но думите заседнаха в гърлото му от ужас. Не знаеше дали да извика на Такакура да отскочи, или да рискува и да стреля. Но японецът усети присъствието на съществото, хвърли се на земята и се претърколи.

Изстрелът на Чейни освети тунела. Лицето на съществото беше изкривено в ужасяваща гримаса. После и Такакура стреля. В следващата секунда, обзето от праисторическа ярост, чудовището изскочи от мрака и светкавично се озова до тях.

Ревът му беше невероятно мощен. Звуковата вълна блъсна Чейни в лицето и гърдите. Пушката му отново изгърмя.

Съществото изби оръжието от ръцете на Такакура, но той замахна със сабята. Удари го с всичка сила в гърдите. Бликна кръв.

Чейни извика и японецът подскочи и заби дълбоко острието в огромната, мускулеста гръд на звяра, върхът се показа от гърба.

Ударът беше майсторски. Сетне, без да губи време, за да оцени съвършенството на уменията си, Такакура изкрещя и злобно завъртя сабята. Извади я и отново наръга съществото. Чейни най-сетне презареди и изстреля още два куршума в гърба на чудовището.

Такакура отново се хвърли напред и замахна към рамото му, но звярът се съвзе, връхлетя върху японеца и изби сабята от ръцете му.

Дясната му ръка сграбчи Такакура за врата, а лявата блъсна Чейни. После съществото остави Чейни и се съсредоточи върху Такакура. Заби дълбоко дългите си криви нокти в гърдите му.

Чейни разбра, че японецът ще умре.

Следователят вече познаваше невероятната бързина на съществото, затова скочи и хукна да бяга, колкото му държат краката. Знаеше, че револверът още е в него и се замисли дали да не се обърне и да изстреля останалите патрони, но осъзна, че е безсмислено. Изведнъж почувства немощ, влезе, залитайки в централната пещера, подхлъзна се, падна надолу по склона и се строполи върху купчина кости, които издраха кожата му като хиляди остри нокти.

Той се обърна и видя, че съществото победоносно стои на върха на склона. Гневните му червени очи отразяваха страховитата ярост, подтиквала чудовището да убива безмилостно толкова много пъти.

Настъпи абсолютна тишина.

Чейни отказа да се предаде на страха и стана.

Звярът се усмихна.

После бавно започна да слиза по склона.

Само за част от секундата Чейни забеляза кървящите му рани, чудовищното тяло, отдалечените един от друг зъби и дългите, извити нокти. Не погледна втори път тържествуващите очи, които се бяха впили в него.

Чейни вдигна ръка и натисна спусъка на револвера. Блеснаха две експлозии. Втората пламна зад съществото и го блъсна напред.

Звярът изрева и описа дъга във въздуха. Прелетя покрай Чейни, падна на земята, претърколи се и тупна върху купчина бели кости. Чейни инстинктивно се наведе, после се обърна, за да стреля.

Но чудовището бе изчезнало сред отломките.

В същия миг Хънтър смени пълнителя, приближи се до следователя и го стисна за рамото.

— Нищо ми няма — задъхан каза Чейни. — Но Такакура…

— Разбрахме. — Изражението на Хънтър беше гневно. — Съществото е ранено. Убий го, щом го видиш! Трябва да стоим близо един до друг. Предстои ни още една…

Чудовището се надигна от купчината скелети като изригваща вулканична лава и с поразителна точност замахна към Хънтър. И само животинският инстинкт на следотърсача го спаси.

С бързината на пантера Хънтър се наведе и избегна първия удар. После съществото отново атакува с другата си ръка, замахвайки към главата му, но Хънтър се хвърли към него и силно го блъсна с рамо.

Двамата се вкопчиха в битка на живот и смърт, търкаляйки се върху могилите от кости. Стигнаха до края на склона и Хънтър стана. Направи лъжливо движение вляво и скочи надясно, отдалечавайки се от звяра.

Боби Джо приклекна на едно коляно, прицели се и изстреля два куршума. От гърдите на съществото бликнаха струи кръв. Чейни също започна да стреля. Улучи го няколко пъти, сетне скочи като обезумял. Яростта помрачаваше разума му в смъртоносния разгар на битката.

Чудовището се обърна, протегна ръка и го удари. Чейни извика от болка, падна и се плъзна към скелетите.

Разсеяно от безсмислената атака на следователя, съществото насочи червените си очи към Боби Джо, която се опитваше да извади заклещилия се пълнител. Звярът изръмжа и съсредоточи върху нея гнева си.

— Господи… — промълви тя.

Изведнъж чудовището направи една крачка нагоре по склона.

Очите му блестяха с неприкрита омраза, а устата бяха свити в ужасяващо обещание за смърт. Боби Джо ожесточено дърпаше пълнителя, но металът отказваше да се предаде.

Съществото стигна до върха. Тя стовари пушката в лицето му и отскочи встрани. Но дългата му ръка се протегна, сграбчи я за косите и я запрати към могила от кости.

Докато звярът се приближаваше към нея, Боби Джо трескаво потърси някакво оръжие, но ужасена осъзна, че не може да намери нищо…

* * *

Усещайки опасността, Хънтър отчаяно търсеше пушката си, но безуспешно. Видя, че съществото се е изкатерило на върха на склона и се приближава към Боби Джо. Хънтър скочи и се завтече към него, като бръкна в колана си, за да извади онова, което се надяваше, че няма да бъде принуден да използва.

Боби Джо изпищя и вдигна ръка, за да се предпази. Съществото изрева победоносно и вдигна чудовищната си ръка с окървавени дълги нокти.

— Лутър! — изкрещя Хънтър.

Настъпи тишина.

Звярът застина неподвижно.

После се обърна и гневно се втренчи в Хънтър.

Съществото презрително пусна Боби Джо и тръгна към мъжа, за да посрещне предизвикателството.

Хънтър заобиколи купчина бели скелети, като държеше зад гърба си титаниевата тел. Чудовището бавно вървеше към него.

— Ти си глупак — изръмжа съществото.

— Кой е глупакът, Лутър? Някой, който жертва човешкия си облик, за да се превърне в това? Погледни! Огледай се! Какво виждаш? Пожертвал си човешката си същност за нищо!

Звярът стисна пръсти и направи още една крачка.

— Те са се избили взаимно, Лутър — продължи Хънтър, отстъпвайки по малко назад, за да отдалечи съществото от Боби Джо и Чейни. — Нищо не е останало от тях! Ето, за това си разменил живота си! Кой е глупакът? Ти беше човек, а се отказа от човешката си същност за нищо!

— Ние управлявахме света! — изрева съществото и за секунда преодоля значително разстояние.

Хънтър инстинктивно приклекна и се подготви.

— Ти се върна в гробище, Лутър. Мислеше само за величието. Но погледни! Ти се озова в ада, Лутър. Другите отдавна са умрели. Останал си само ти. Колко ще издържиш? Седмица? Месец? Година? Все някога ще те хванат и ще те унищожат.

Звярът изрева. От гърлото му се изтръгна яростен вой. И изведнъж сякаш стана много по-ужасен и страшен. Чудовищните му пръсти се свиха, докато бавно се приближаваше към Хънтър.

— Ще те убия заради това!

— Заради кое, Лутър? Защото ти казах истината ли?

— Защото ме предизвика. Никой простосмъртен човек не може да ме предизвиква.

Хънтър погледна Боби Джо, която още се опитваше да извади пълнителя.

Той престана да се движи и реши, че трябва да атакува, преди съществото да го е изпреварило. Съсредоточи се върху звяра и зае позиция.

— Обречен си да загубиш, Лутър.

— Аз съм безсмъртен! — гневно изрева съществото.

Хънтър поклати глава.

— Никой не живее вечно.

В същия миг чудовището се хвърли към Хънтър, който се дръпна встрани. Звярът не беше толкова силен и бърз, колкото преди, беше тежко ранен и кръвта му изтичаше.

Хънтър се обърна към него и хвърли сребристата тел.

И онова, което толкова дълго бе потискал, се отприщи…

* * *

Ужасена от атаката, Боби Джо скочи и видя сребриста ивица сред пламъците.

Телта се размота спираловидно, затрептя във въздуха и се уви около врата на чудовището.

Хънтър дръпна примката с всичка сила и звярът мигновено протегна ръце към врата си. Но Хънтър отново дръпна телта. Съществото загуби равновесие и падна върху купчина кости. Удари се в голяма скала, изтръгна жицата от ръцете на Хънтър, който внезапно скочи напред. Блъсна се в чудовището и двамата се претърколиха надолу по склона. Звярът започна да се задушава, защото примката беше здраво стегната около шията му.

Съществото стигна до равното пространство, възвърна равновесието си, обърна се към най-големия си враг и го запокити към могила от скелети. Но Хънтър веднага стана и отново се хвърли в боя.

Двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да си разменят удари. В пещерата отекваха викове и злобен смях.

Хънтър се бе озовал в неизгодно положение, след като едва се предпази от мълниеносната атака на съществото. Но в последния момент успя да се обърне, хвана жицата и метна съществото на гърба си.

Боби Джо гледаше като хипнотизирана, докато двамата се бореха, разпръсквайки кости и камъни с безпощадни удари. Схватката накрая ги доведе до горящото езеро.

За миг тя видя силуетите им, очертани на фона на пламъците. После свободната ръка на Хънтър извади ловджийския нож. Той скочи, скъсявайки разстоянието, преди съществото да успее да реагира. Острието прониза звяра в гърдите, откъдето рукна кръв. Но чудовището замахна и остави четири дълбоки бразди на лицето на Хънтър.

Колкото и злобно да беше съществото, Хънтър беше достоен противник на тъмната му сила. Той заби ножа във врата му, разкъсвайки дебелата като броня кожа и мускулите. От разреза изригна фонтан от кръв. Хънтър изкрещя и запрати противника си към един сталагмит, който с трясък се разби на парчета.

За миг настъпи тишина. Звярът се претърколи и стана. От устата и гърлото му течеше кръв. Опитваше се да си поеме дъх и се олюляваше. Чудовищното му лице се изкриви от гняв и съществото за пореден път атакува Хънтър, като с всичка сила се блъсна в него. Двамата преплетоха ръце, но Хънтър отскочи встрани, дръпна телта и чудовището отново се просна върху купчина черепи, които се разлетяха във всички посоки.

Последва ожесточена размяна на удари. Някои оставиха кървави дири в плътта, други не успяха да поразят целта. Нито един от двамата не отстъпваше. Те атакуваха, нанасяха удари, отдръпваха се и пак нападаха. Препъваха се в морето от кости, без да обръщат внимание на пламъците около тях, и се биеха безмилостно, ожесточено и решително.

Хънтър отскачаше и се навеждаше с грациозността и силата на лъв, за да избегне най-поразяващите удари и отмъщаваше за раните, които съществото му нанасяше. Умората и загубата на кръв изсмукваха силите на чудовището, което знаеше, че умира. Сетне звярът протегна ръка и остави още няколко бразди от нокти по раменете и гърдите на Хънтър.

Само ужасът от удара би причинил смъртта на обикновен човек, но Хънтър беше обладан от желание да убива и почти не усещаше болката. Той пое силата на удара, хвана съществото и го дръпна. После рязко се обърна и заби ловджийския нож дълбоко в гръдния му кош. Острието потъна до дръжката. Хънтър го завъртя, после го извади, разсичайки още по-голямо пространство от гърдите. Чудовището залитна. Явно губеше сили.

Но още отказваше да умре и ожесточено замахна. Хънтър се наведе в последната секунда.

Без да изпуска края на жицата, с която постепенно душеше врага си, Хънтър подскочи и вдигна крак, разпръсквайки във въздуха дъжд от горящ нефт. Облакът от пламъци докосна съществото и го запали.

Стъписан, звярът политна назад, но отново събра сили и ревейки яростно, нападна Хънтър.

* * *

Хънтър видя, че чудовището гори и мигновено взе решение. Инстинктът му подсказа, че ако направи отчаяния си ход, бързо ще довърши съществото. Защото звярът изпитваше силна болка, която го принуждаваше да отстъпи.

Хънтър стегна примката, обърна се и с всичка сила дръпна. Човекоподобният урод загуби равновесие. Изрева отмъстително, после с трясък се сгромоляса на земята.

Падна и в същия миг скочи, връхлитайки върху Хънтър, който обаче успя да се дръпне. Макар че беше тежко ранен, звярът не бе загубил бързината си.

Хънтър не мислеше за Боби Джо, нито за Чейни. Приклекна като боксьор и зачака.

Чудовището преодоля разстоянието помежду им с три бързи, огромни крачки. Дори зъбите му горяха. Представляваше ужасно въплъщение на смъртта. Гневните му червени очи със смъртоносна закана се втренчиха в Хънтър. Хънтър изчака до последната секунда, когато димящите маймунски ръце се протегнаха да го придърпат към зиналата паст.

Той скочи и с всичка сила се блъсна в съществото, като в същия миг заби ножа. Острието потъна в гърдите на звяра. Хънтър мигновено пусна дръжката, за да избегне чудовищните ръце. За миг имаше чувството, че съществото ще изтръгне ръцете му от ставите. Хънтър се съпротивляваше с всички сили. Дръпна се назад и дългите, криви нокти оставиха дълбоки бразди по гърба му, после се впиха в мускулите. След миг се озова прострян на прашната, студена земя. Беше зашеметен, но жив и се опита да запази съзнание.

Претърколи се и видя, че съществото е паднало по лице и протяга ръка към забития в гърдите му нож. Дръпна дръжката и го извади. Сетне, макар и по-бавно отпреди, стана.

Хънтър се изправи, за да посрещне атаката.

Нефтените пламъци нагорещяваха въздуха и той се виеше на талази. Хънтър погледна чудовището и видя, че примката още е на врата му.

Трябваше да направи още един, последен ход…

Той пристъпи напред, очаквайки реакцията на съществото. Пръстите с дълги, криви нокти замахнаха на десетина сантиметра от лицето му. Хънтър веднага скочи и сграбчи края на жицата.

Мигновено се обърна и с всичка сила дръпна звяра. Движението запрати съществото към горящото езеро. Чудовището се сгромоляса в нефта и изрева от болка. Хънтър извади от колана си граната и издърпа предпазната капачка.

Ревейки, звярът се надигна.

Олюлявайки се и виейки, сякаш разбираше какво става, съществото се съвзе за миг и се съсредоточи върху Хънтър. В червените му очи блестеше неизмерима омраза. Изръмжа и направи крачка напред.

Хънтър хвърли гранатата и отскочи назад. Падна, претърколи се и се скри зад купчина кости. В следващия миг гранатата избухна.

Маневрата спаси живота му. Експлозията обля мястото, където бе стоял, в горящ нефт, който освети като мълния пещерата. Хънтър отново скочи, запази равновесие и намери прикритие зад друга могила от скелети.

Внезапно подземен гръм разтърси пещерата и сталагмитите с трясък се строшиха върху камъните. Тътенът отекна в скалите и продължи, докато сводът потрепери и се сгромоляса.

Втрещен, Хънтър невярващо поклати глава и се обърна.

Само след няколко секунди пламъците обхванаха цялата пещера и се извисиха спираловидно. Костите и черепите почерняха.

Хънтър не можеше да откъсне поглед от горящия паметник на мрачната, жестока империя. Но изведнъж вниманието му беше привлечено от нещо друго.

В пламъците се размърда червено-черен силует.

Хънтър не повярва на очите си.

Съществото отмъстително се надигна от горящия ад. Още се бореше да оцелее, да атакува и да убива. Изправи се сред пламъците, успя да направи една крачка, после се спъна и падна на колене.

Хънтър извади ловджийския нож и тръгна напред.

Лутър гневно се втренчи в него и се усмихна.

— Аз… съм… безсмъртен…

Хънтър протегна ръка и сграбчи горящите му коси, без да обръща внимание на пламъците.

— Не, Лутър, не си.

Той стисна здраво косите и без да се колебае, заби ножа в гърлото на съществото. Обезглавеното чудовищно тяло падна на осеяната с кости и черепи земя.

Хънтър погледна безжизнените очи. И ако имаше сили, щеше да изпита облекчение. Но не усети друго, освен безкрайна умора.

Той разтърси глава.

Сетне погледна Боби Джо, която бе приклекнала зад купчина кости. Чейни се бе отпуснал на окървавената си ръка. Главата му беше клюмнала на гърдите. Бяха ранени, но щяха да оцелеят.

Хънтър хвана Боби Джо със силните си ръце и й помогна да стане. Чейни се запрепъва до тях, стоически понасяйки болката. Хънтър бавно ги поведе нагоре, към света на живите.