Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (12)

11.

Държейки се с една ръка за кървящия гръден кош, той тръгна след тях по склона, минаващ успоредно на пътеката. Вървеше на отсрещния бряг на реката, където не оставяше следи, защото имаше много мъх и мокри листа.

Изпита глад и осъзна, че трябва да яде, за да възстанови силите си и да може да убие преследвачите си. Но нещо го безпокоеше. Скоро щеше да намери някой лос, елен, вълк или лакомец. Нямаше значение какво. Щеше да го изяде бързо и хранителните вещества щяха да заредят с енергия тялото му и да преобразят плътта, укрепвайки я за предстоящия последен лов.

Той изръмжа, усмихна се й скочи от скалата. Приземи се безшумно между два огромни кедъра, гарантиращи тъмнина и тишина. В същия миг остра болка прониза ребрата му и той едва сподави воя си. Да, трябваше скоро да хапне нещо, защото тялото му беше изтощено. Той вдигна глава и отмъстително се вторачи в жената. Сега най-много от всички искаше нея. После мъжа. Но тя държеше оръжието, което можеше да го рани.

Той изплези черния си, заострен език, оголи зъби и изръмжа гърлено и приглушено. Гърдите го заболяха от усилието. Пое дъх и огромните му ноздри се разшириха. Това му позволяваше да вдъхне много повече кислород, отколкото можеха да сторят онези окаяни и безсилни човешки същества. Той знаеше какво са намислили и кървясалите му очи се спряха на вълка…

Мразеше ги всичките.

Той пристъпваше от крак на крак и ровеше в земята, докато ги наблюдаваше как бягат, после зарови нокти в пръстта. Усещането му харесваше. Известно време се отдаде на това удоволствие, сетне погледна надолу и видя окъсаните остатъци от панталона, който още носеше.

Но дрехите нямаха значение.

Той не усещаше студа като окаяните човешки същества. Нито убожданията на папратите и твърдостта на скалите. Не изпитваше угризения, че е пролял кръвта им, нито че е изтръгнал месестите им сърца, за да изстиска кръвта в устата си като чепка грозде. Не, той не чувстваше нищо.

Съзнанието му или онова, което беше там, преди да се промени, сега беше далечно, неясно и маловажно, макар да знаеше, че е запазил способността си за членоразделна реч — неочакван остатъчен ефект от онова странно сливане на ума и плътта. Въпреки трансформацията, бяха му останали някои аспекти на предишната самоличност. И преди да ги убие, той можеше да им каже, че умишлено е избрал тази величествена форма и я предпочита пред живота в немощните, простосмъртни тела, в които човеците съществуваха.

Устата му се изкриви, когато се опита да произнесе няколко думи, но гласните му струни се бяха променили и звуците неясно изхриптяха през дългите му зъби. Да, той копнееше да им каже нещо, особено на мъжа. Да им съобщи, че ще живее няколко века. Щеше да бъде жив, когато децата, внуците и правнуците на мъжа се превърнеха в прах и щеше да съществува в тази богоподобна форма.

Мисълта беше прекрасна като месото и кръвта, които скоро щеше да вкуси.

Да, трябваше да говори с мъжа. Щеше да го измъчва с факта, че не е звяр, а нещо много повече. И винаги ще бъде много повече от тях.

После се замисли за другите. За онези, които го чакаха там. И как, когато се присъедини към тях с ненадминатия си интелект, те отново ще поведат война. И ще вкарат немощните в пещерите, където да пируват с мозъците им.

Той присви очи и се усмихна.

Да, щяха да ги унищожат.

И физически, и психически.

* * *

Подобно на сребриста сянка, Призрак изскочи иззад хребета и тръгна към Хънтър, като от време на време спираше и се навеждаше да подуши нещо. Хънтър се обърна да види как се придвижват другите. Въпреки твърдата си решителност Боби Джо се препъваше и залиташе.

Нямаше основания за фалшиви надежди, а самоубийственият бяг към прохода можеше да завърши със смъртта им. Не, нямаше да успеят да стигнат дотам, преди да се мръкне. Не и при тези условия и по този терен. Трябваше да вървят най-малко час по тъмно, преди да стигнат целта си.

А това беше твърде много.

Той вдигна ръка и Такакура се приближи до него.

— Защо спираме?

— Защото няма да можем да стигнем до прохода — отговори Хънтър.

Боби Джо отвори уста да възрази, но беше толкова изтощена, че се наведе и пое дълбоко въздух. Краката й трепереха.

Хънтър очакваше, че Такакура ще протестира, но снажният мъж оцени правилността на решението. Японецът спусна дулото на картечния пистолет „МП-5“, поклати глава и се загледа в отсрещния бряг на потока. Умората го накара да коленичи.

Хънтър погледна Тейлър, който стоеше зад носилката с професора. Командосът държеше оръжието си и гледаше безучастно, но липсата на предизвикателност в позата говореше за състоянието му. Чувствата му бяха скрити зад обезобразеното от пожара лице. Тейлър приличаше на статуя, символичен образ на професионален войник, който знае, че всеки момент може да умре и е готов да посрещне смъртта. И сега, когато този миг бе дошъл, той щеше да се държи като мъж.

Хънтър протегна ръка към Такакура.

— Дай ми картата.

Японецът му я подаде и Хънтър коленичи, оставяйки ловната си карабина на земята. В същия миг задъхан, дотича Призрак. Без да поглежда вълка, Хънтър каза:

— Пази!

Призрак започна да обикаля в кръг, душейки вятъра, земята и следите.

Хънтър заразглежда топографията на местността, търсейки удобна отбранителна позиция.

Дълго проучва картата и накрая видя… изоставена мина.

Всяка мина имаше само един вход и беше защитена от другите три страни с непристъпни скални стени. Хънтър бързо изчисли разстоянието. Мината се намираше на четиристотин метра от мястото, където бяха спрели. Той се изправи, запаметявайки най-лесния и бърз маршрут и каза:

— Да вървим. Наблизо има едно място, където имаме шанс да прекараме нощта в безопасност.

Никой не попита нищо. Всички тръгнаха към единственото убежище, което можеше да им осигури спасение.

* * *

Късно следобед Чейни прочете полицейските доклади за фаталната автомобилна катастрофа с Ребека Танъс. Колата й бе излязла от сухия път и беше излетяла над насипа. Ребека бе загинала. Нямаше подозрения за нещо гнило, защото липсваха следи от сблъсък, а кръвната проба показваше, че доктор Танъс не е употребила алкохол. Случаят бе класифициран като злополука. Беше се счупил шарнирният болт над предното ляво колело и Ребека бе изгубила контрол над управлението на автомобила.

Хрумна му да поиска да разгледа превозното средство, но сетне се отказа. „Не си пъхай носа в съмнителни истории — беше го предупредил Тухлата. — Не обикаляй и не задавай много въпроси като любопитен детектив. Не привличай вниманието върху себе си.“

Въпреки това имаше нещо, което Чейни можеше да направи, преди да се върне при приятеля си. Възнамеряваше да отиде в Лангли и да разбере кой отговаря за онези бази. Рискът беше минимален, защото там вече щяха да знаят, че се води официално разследване. Все пак, не бяха пълни глупаци. И ако Чейни не се появеше там, това щеше да е по-подозрително, отколкото да си придаде вид на човек, спазващ процедурата.

Той се обади по телефона и след малко бе приет в секретната секция на Лангли. Докато вървеше към отдела, занимаващ се с изследователска дейност и научни разработки, Чейни видя висок, белокос мъж, облечен в бяла лабораторна престилка, който разговаряше със свой сътрудник. Чейни се приближи до тях и белокосият се обърна.

— Господин следовател Чейни?

Запознаха се и доктор Артър Хамилтън го покани в кабинета си. Още преди да седне пред бюрото, Чейни разбра, че има работа с важна особа.

Докато институтът „Типлър“ бе запазил резервиран и някак непретенциозен вид на интелектуална общност, в кабинета на доктор Хамилтън нямаше нищо скромно. Очевидно суетен и честолюбив, Хамилтън бе изложил на показ внушителни дипломи и редица награди. На бюрото му бяха разпръснати графики и диаграми.

— И така, господин следовател — каза ученият, — предполагам, че разследвате поредицата от ужасни инциденти, които опустошиха базите ни.

Чейни не очакваше увъртане и протакане на въпроса и се включи в играта. Зарадва се, че инстинктите му не го разочароваха.

— Опитвам се да разбера каква е причината за трагичните събития там, докторе. — Чейни придоби професионалния вид на човек, който работи всеотдайно по разследването, без да се въвлича лично. — Затова искам да ви задам няколко въпроса, ако имате време.

— О, разбира се. Повярвайте, господин следовател, много искаме да разберем какво напада персонала ни. Станциите са скъпи, а научните сътрудници — високо квалифицирани. Никой от тях не е лесно заменим. Но, разбира се, най-голямата трагедия е печалната загуба на живот. Да, това е голяма трагедия.

Чейни се прокашля.

— С какво се занимават станциите, докторе? Военните отдавна са затворили научноизследователските си бази в Арктика заради съкращенията в бюджета. Защо ЦРУ финансира толкова скъпа програма?

— О, единствено в името на науката. Проверих, че имате право на достъп до секретна информация. Затова мога да ви кажа, че станциите наблюдават сеизмичната дейност в Полярния кръг. И поради близостта им до Беринговия пролив и Сибир можем също така да следим дали се извършват тайни опити с ядрено оръжие. — Хамилтън се поколеба, сетне добави: — Студената война свърши, но бдителността е цената, която плащаме за мира. Тази отговорност не ни тежи и ние я приемаме много сериозно.

— Убеден съм, че е така, докторе — каза Чейни и погледна диаграмите. — Предполагам, че научноизследователските бази са представили доклад за намеренията си, нали?

Той знаеше, че подобен документ е задължителен за институтите на ЦРУ. В света имаше малко организации като ЦРУ, които изискваха такива доклади за секретна дейност. Това беше забележителен парадокс в патологичния стремеж на Управлението към потайност.

Хамилтън вече бе приготвил доклада и любезно го даде на Чейни, после спокойно се облегна назад.

— Можете да го прочетете сега, ако желаете. Разбира се, нямате право да водите записки или да правите копие. Дори аз не мога да го изнеса оттук. Но в този кабинет можете да четете колкото искате.

Чейни прегледа документа и забеляза, че голяма част от персонала и съоръженията са предназначени за измерване на движенията на тектоничните пластове. Станциите имаха едни и същи специални оперативни процедури.

— Защо всички имат еднакви специални оперативни процедури? — попита той, опитвайки се да изглежда озадачен не повече от необходимото. — Струва ми се, че всяка може да върши работата на останалите.

— Не, съвсем не. Може би изглежда така, но истината е друга — подчерта Хамилтън и взе няколко диаграми от съседната маса. — Виждате ли, всяка станция е разположена на ръба на определена тектонична плоскост, широка около сто и петдесет километра. Отдолу има частично разтопено вещество, затова пластовете са подвижни и от време на време се преместват.

Чейни остана поразен от лекотата и убедителността, с които обясняваше ученият. Всеки можеше лесно да му повярва и това говореше на Чейни нещо повече — ако лъжеше, Хамилтън беше опасен човек. Следователят го изчака да довърши лекцията си по геофизика.

— Разбирам — кимна Чейни. — Тогава защо според вас през последните две седмици има толкова много жертви? Такава дейност не би трябвало да предизвиква инциденти. Всъщност, противниците ни сигурно правят същото с нас. Имам предвид, че наблюдават какво правим.

Той забеляза, че ученият е в забележително добра форма за възрастта си. Макар че вероятно беше на шейсет и няколко години, лицето му беше гладко, почти нямаше бръчки и имаше здрав цвят. Всъщност Чейни не си спомняше да е виждал някой на годините на Хамилтън в такова добро физическо състояние. Докторът беше силен и атлетичен. Чейни слушаше внимателно, докато Хамилтън описваше „престъпните“ опити на враговете на Съединените щати да наблюдават със сателити базите.

— Да, убеден съм, че опитите са… престъпни — съгласи се Чейни. — Но това не обяснява защо хората умират, докторе. Преброих стотина трупа. Сигурно имате представа защо е станало това кръвопролитие.

Хамилтън поклати глава.

— Не, господин следовател, опасявам се, че нямам представа. Само знам, че съм направил необходимото. Одобрих сформирането на специален екип, който да разследва случая. Аз съм учен, а не следовател като вас. Ето защо ви уверявам, че разговаряте с неподходящ човек. Е, вярно, знам много неща за природата. Но тези познания не могат да допринесат за разгадаването на такава мистерия. Всъщност дори са пречка.

— Защо мислите така, докторе?

— Защото работата ми е да се занимавам със загадки. Но такива, каквито вероятно никога няма да разкрием. Дори в област като геофизиката аз се смятам за невеж, въпреки всичките ми научни степени. Отдавна престанах да се отчайвам от безкрайните загадки на вселената и от опитите да ги обяснявам. А щом аз знам толкова малко по специалността си, представете си колко съм безполезен по отношение на вашата професия.

За част от секундата Чейни се запита дали добрият учен несъзнателно не бе издал нещо и реши, че може би ще научи повече, ако задава въпроси, които не са пряко свързани с разследването.

— Докторе — небрежно подхвана той, опитвайки се да го обезоръжи с чара си, вие очевидно сте образован човек и вероятно можете да обясните всичко, с което се заловите.

— О, съвсем не. Е, убеден съм, че мога да обясня много неща. НО на колкото повече въпроси човек намира отговор, толкова повече загадки съзира. В състояние съм да говоря няколко семестъра за квантовата теория. Или за силата, която свързва несъвместими елементи. Или да размишлявам върху произхода на мисълта, душата и живота. Но вие не сте дошли да ме видите заради това, нали?

Чейни осъзна, че е допуснал грешка.

— Не. Искам да знам какво според вас убива хората ви. И защо.

— За съжаление не мога да ви помогна.

— Е, докторе, сигурно е, че нещо ги убива. Затова бихте могли да ми подхвърлите една-две хипотези.

Хамилтън се наведе напред.

— Мога да ви кажа онова, което ми съобщиха. Убиецът е разрушил три от научноизследователските ми станции. Остава още една. Но ако и тя бъде унищожена, тогава цялата ми програма ще бъде прекъсната. Онова нещо явно е силно. Изключително бързо. Много интелигентно. Предполагам, че е непознат вид. Нещо, за чието съществуване не сме подозирали. Ето защо взехме изключителни мерки за сигурност при издирването му.

— Нещо?

— Ами, да. — Хамилтън сбърчи чело. Изглеждаше озадачен. Или започваше да става подозрителен. — Аз… Не знаете ли подробности за зверствата? Разказите за свръхестествената хитрост на онова нещо. За невероятната му, фантастична, чудовищна сила?

— Знам, че онова, което е убило хората ви, буквално ги е прегазило. Но не е унищожило напълно видеокамерите. И може би част от заснетия материал е предоставен на тайни места във Вашингтон. Предполагам, че планът за издирването на съществото е произлязъл именно от Вашингтон или по-точно от Сенатската комисия по разузнаването.

— Да. Опитахме да се справим със ситуацията на вътрешно ниво, така да се каже. Но когато ни свикаха на конференция, се съгласихме, че сформирането на висококвалифициран екип вероятно е най-добрият начин да се справим с възникналото положение. Но усилията ни явно не бяха достатъчни. Всъщност аз заявих, че нямам никакви възражения срещу идеята, стига екипът да бъде под командването на Съвета за национална сигурност.

— Но идеята за екипа не беше ваша.

— Не, но нямах възражения.

— Не беше и на някого от Управлението, нали?

— Не знам.

— Разбирам. Тогава армията и морската пехота са решили да си сътрудничат. И на някого от Пентагона, по-точно на полковник Диксън, е била възложена задачата да събере екипа.

— Ами… — Хамилтън се прокашля. — В базите винаги е присъствал военен контингент, но само в името на безопасността. Да, те се включиха в по-секретните аспекти на положението, когато специалният екип бе сформиран, за да… ликвидира съществото.

Чейни внимателно анализира онова, което бе чул.

— Вие сте учен, докторе, и знаете много неща за биологията. Какво мислите за съществото?

— Ами, господин следовател, аз бих ви задал същия въпрос. В края на краищата, вие разследвате случая. Вие какво мислите за съществото?

— Какво мисля ли? — Чейни отвори широко очи от недоумение, което нямаше желание да прикрива. — Мисля, че може да бъде класифицирано като чудовище.

— Да. — Хамилтън се усмихна и изведнъж стана по-сдържан. Бледосините му очи станаха студени. — Разбира се.

Настъпилото мълчание беше необичайно и Чейни реши да възприеме друга тактика. Въпреки съветите на Тухлата, той вече бе преминал границата. Сега Хамилтън знаеше, че Чейни проявява силен интерес към случилото се и намеренията му са сериозни. По-късно щеше да прецени каква част от грешката си да сподели с Тухлата. Вероятно не голяма.

— Разкажете ми за екипа, който организирахте — рече той. — Сигурно са поискали от вас съдействие, когато са го сформирали.

— Скромното ми предложение беше да включат учен като консултант. Това ми се струва задължително. Избраникът беше доктор Ангъс Типлър, неоспоримо гениален учен. Не участвах в избора на командосите. Знам малко за тях. Но разбрах, че са много опитни в такъв вид издирване и… как го наричат военните?

— Търси и унищожи.

— Да. Мисии за търсене и унищожение. Има и един друг господин, който разбира от лов, тоест от проследяване. Нещо такова. Не го познавам. Не смятам, че е важен. Всъщност той изобщо няма значение. Само набързо прегледах досието му.

На Чейни това му се стори изключително интересно. Хамилтън не смяташе за важно събитие участието на Хънтър — милионер и всепризнат специалист по живота в природата и по издирванията на хора и животни.

— Имате предвид Натаниъл Хънтър?

— Да, да. Мисля, че е следотърсач. Заможен човек. Е, не е баснословно богат. Но има средства. Често го викат да намира хора, изгубили се в необитаеми райони. Не знам дали се занимава с нещо друго, освен с финансиране на природозащитни организации. Затова, нямам представа защо го смятат за толкова важна личност. Но тук някъде е досието му, ако искате да го прочетете.

— Да, добре. Но първо искам да отговорите на един въпрос, от който вече два пъти се измъквате.

— О, съжалявам. — Хамилтън изглеждаше искрен. — Станало е неволно. И за да успокоя подозренията ви, ако имате такива, искам да ви уверя, че не се опитвам да отговарям уклончиво. Няма защо да го правя.

— Разбирам — невъзмутимо се усмихна Чейни. — Мислите ли, че онова, което убива хората ви, може да е контролирано от конкурентни чужди интереси? По-точно от бивши съветски или комунистически институции, които се занимават със същото като в онези станции? Може ли да им бъде полезна информацията от американските бази в Арктика?

Хамилтън леко се усмихна.

— Не, господин следовател. В центровете няма нищо, което би предизвикало чуждестранни атаки. Ние наблюдаваме тектоничните явления, които нямат нищо общо с военните въпроси.

— Кой ръководи екипа по издирването?

— Вече ви казах. Съветът за национална сигурност.

— Имам предвид кой е оперативният командир?

— Сигурно полковник Мадъкс от Пентагона. Много пъти съм разговарял с него. Той често ми се обажда за… ами, съвети, бих казал.

— Познавате ли агент Диксън?

Хамилтън дори не направи пауза, както очакваше Чейни.

— О, разбира се. Мисля, че агент Диксън е член на Съвета за национална сигурност. Той явно е упълномощен да следи за изпълнението на операцията.

— Къде мога да го намеря?

— Ами… — Хамилтън дълго мълча. — Предполагам, че в Лангли. Но не съм сигурен. Разговарял съм с него само два пъти. С изключение на факта, че той следи положението от името на Съвета за национална сигурност, агент Диксън не е съществена фигура за изпълнението на мисията на екипа.

В тази история нещо не беше наред. Чейни зарея поглед в празното пространство, опитвайки се да реши как да подходи.

— Докторе, сигурно знаете, че онзи, който носи крайната отговорност за действията на екипа, трябва да е запознат с тяхната всекидневна дейност.

Хамилтън или наистина нямаше представа от военни операции, или умело се преструваше.

— Аз… Ами, предполагам, че е така, господин следовател. Не съм служил в армията. Мисля, че това е нещо, за което би трябвало да говорите с агент Диксън.

— Ще го сторя — заяви Чейни и реши да сложи край на тази игра на отгатване. — Добре. Достатъчно. А сега, бих искал да разгледам онова досие, ако не възразявате.

Хамилтън стана и взе няколко папки.

— Е, господин следовател, опасявам се, че не притежавам досието на агент Диксън.

— Говоря за Хънтър, докторе.

— А, да. Но както вече ви казах, мисля, че той не е важен в случая.

Без да пророни дума, Чейни взе досието, отвори го и видя черно-бяла снимка на човек, който явно познаваше трудностите. В очите му се четеше решителност. Бяха проницателни като на пантера. Косите му бяха черни, дълги до раменете и разрошени, а устата — нито намръщена, нито усмихната, а по-скоро стоически стисната в израз на безразличие. Изражението му лесно можеше да се възприеме като заплашително, ако не беше високото чело. Не. Лицето излъчваше хладнокръвие и увереност, съчетани с изключителни способности, сякаш Хънтър съзнаваше, че притежава душевна чистота и воля, придобити с помощта на необикновени и проверени качества и умения.

Чейни бе споходен от чувството, че има нещо, което ще разкрие загадката в цялата история. Трябваше да разбере защо според доктор Хамилтън този човек беше толкова маловажен.

* * *

Без да обърка посоката, Хънтър ги заведе до мината. Пристигнаха по светло.

Изсечена с кирки в едната страна на огромна скала, мината беше идеално убежище за нощта.

На входа можеха да се поберат шестима човека, застанали рамо до рамо. Бившите собственици го бяха затворили с дебели дънери, които бяха издържали двайсетина години на суровите климатични условия. Пъновете бяха подпрени със стоманени прътове, забити в хълма.

Ако искаше да влезе, съществото трябваше да ги разбие с невероятна сила, а това не беше лесно дори за него. Вярно, чудовището беше изтръгнало от пантите стоманена врата, но да строши дънер с диаметър приблизително един метър, беше друго нещо.

Членовете на екипа коленичиха и обсъдиха положението. Само професорът не участваше в съвещанието, но изглежда отчасти възвръщаше силите си.

— Съществото ще изтръгне пъновете от основата — изрази опасенията си Такакура.

— Не мисля така — възрази Хънтър. — Дънерите няма да помръднат лесно. Но ако го направи, ще открием огън. Ще му бъде трудно. Едва ли ще ни нападне, когато види, че ще са му нужни най-малко двайсет минути, за да разбие стената от дървета. Чудовището знае, че можем да го раним.

Тейлър погледна мината, усмихна се и поклати глава.

— Това е смъртоносен капан, Хънтър. Всеки, който тази вечер влезе, ще остане дълго там.

— Имаш ли по-добра идея, Тейлър? — попита Хънтър. — Ако е така, искам да я чуя.

Той се втренчи изпитателно в командоса, който отново погледна мината, сетне поклати глава и се усмихна.

— Не, Хънтър. Идеите ми се изчерпаха.

Всички станаха. Хънтър видя, че Типлър се е надигнал на лакът. Старецът съсредоточено слушаше и беше нащрек. Явно се бе съвзел от пристъпа.

— Добре — рече Хънтър и посочи колибите до старата мина. И двете бяха в прилично състояние. Изглежда бяха изоставени преди няколко години. — Ето какво ще направим. Ако имаш възражения, командире, сподели ги.

— Нямам възражения — отговори Такакура.

— Тогава ще постъпим по следния начин. Но трябва да действаме бързо, защото нямаме много време. Първо ще махнем няколко пъна от входа и ще запалим огън. Такакура и аз ще свършим това. Тейлър и Уилкинсън ще проверят дали в колибите има палта, храна, гориво, фенери, всичко, което може да ни послужи. Боби Джо, ти ще стоиш тук на пост. И без това ти си единствената, която може да рани съществото. Съгласни ли сте?

Всички кимнаха.

— Добре. До залез-слънце остава час и половина. Дотогава трябва да се настаним в безопасност в мината.

Полагайки големи усилия, Хънтър и Такакура отместиха най-горния дънер и го закрепиха над стоманената релса, забита в скалата. С втория пън беше по-лесно. Отвори се пространство, откъдето пъхнаха екипировката. Уилкинсън и Тейлър намериха три фенера, половин кутия газ, шест одеяла и три походни легла.

Нямаше храна, но напълниха манерките с вода от малкия извор, бликащ от скалата. След три минути бяха в мината и с помощта на лост бавно плъзнаха най-горния дънер на мястото му, оставяйки съвсем тясна пролука, достатъчна, за да влиза чист въздух.

Запалиха фенерите и отвориха консерви. Всички бяха гладни като вълци. Дори Хънтър изяде една консерва, без да обръща внимание на вкуса. Навън бяха запалили огромен огън, който щеше да гори цяла нощ. Призрак беше вътре при тях.

Сега трябваше само да чакат.

Хранеха се, без да разговарят, когато професорът каза:

— Мисля, че… знам с какво си имаме работа. Ако се чувствах добре… щях да ви кажа по-рано.

Хънтър погледна Типлър, сетне Такакура. Японецът спря да дъвче и прикова очи в учения.

— Моля ви, довършете вечерята си — продължи Типлър. — Изтощени сте… Искам да ви благодаря, че… спасихте живота ми. А после ще ви разкажа какъв всъщност е нашият противник.

* * *

— Мисля — започна Типлър и се закашля, — че дойде моментът да ви разкажа всичко, което знам. Да… Докато още имаме време. Ти постъпи правилно, Натаниъл, като ни посъветва да се барикадираме в тази пещера.

— Сун Дзъ^[1] твърди, че винаги е по-добре да заемеш отбранителна позиция, когато силите ти са недостатъчни — измърмори Такакура. — Първо спаси живота си, после спечели битката.

Типлър се усмихна и кимна.

— Добре казано, приятелю мой. Затова ще ви разкажа… доколкото мога… срещу какво сте изправени. Простете ми, ако отначало думите ми прозвучат нелогично. Слушайте внимателно. Чуйте един кратък анализ. Ще се постарая да бъде ясен. Няма да подлагам на изпитание търпението ви. Натаниъл, спомняш ли си Arctium lappa^[2] на отсрещния бряг на потока по време на първото ни лагеруване в Канадските Скалисти планини?

Хънтър се намръщи, сетне кимна.

— Arctium lappa или репеят, както е популярното му название, притежава огромни листа с размера на човешка глава, удължени до заострен връх. Репеят заема големи пространства по бреговете на реките и потоците и хвърля грамадна сянка върху земята и другите растения.

— И спомняш ли си как ти помогна това растение, когато беше болен миналата година? — добави професорът.

— Когато беше ранен и имаше треска?

— Да, спомням си. Направих чай от листата. Отварата прогони треската.

— Точно така. А спомняш ли си как използва Eupatorium perfoliatum, когато преди пет години счупи крака си? Чаят, който направи от листата, помогна на костта да заздравее два пъти по-бързо.

— Да.

Хънтър нямаше представа накъде бие професорът, но знаеше, че времето не е изгубено, особено ако им помогнеше да разберат каква чудовищна сила броди навън, търси, гледа пъновете и обмисля следващия си ход.

— Растения, корени, билки. Природата е лаборатория — продължи Типлър и силно се закашля. — Ако човек знае къде природата крие тайните си, може да си осигури безброй дарове. И това е само светът, който познаваме. Но преди десет хиляди години този регион е бил вероятно най-разнообразният на планетата в екологично отношение. В същото време от лицето на земята всеки ден са изчезвали около сто растителни и животински вида. Въпреки това, съществата и растенията в този регион са били много по-разнообразни, отколкото сега. Неописуемо богатство от лечебни средства. А тайните им? Представете си, че раса хора, видове, подобни на Хомо сапиенс, са знаели тези тайни.

Всички мълчаха.

Хънтър и Боби Джо се спогледаха.

— Да — усмихвайки се продължи Типлър. — Вече разбирате за какво говоря. Защото ако някой древен предшественик на човека е знаел кои растения дават сила, кои лекуват, кои предизвикват параноя, кои предоставят пътешествия на въображението, укрепват мускулатурата и костите и забавят стареенето, как би изглеждала такава раса след сто поколения, възползвали се от тази богата съкровищница на подобряващи физическото и душевното състояние вещества?

Хънтър се втренчи в него.

— Човекоподобните са асимилирали някои от свойствата в наследствените си гени?

— Точно така! — Типлър щракна с пръсти и се засмя. — Знаех си, че ще разбереш, Натаниъл. По този начин са се развили разновидности на генетичната схема.

— Искаш да кажеш, че съществото е мутирала форма на праисторически човек?

— Нещо повече, момчето ми. Съществото е вид, който по всяка вероятност физически е превъзхождал Хомо сапиенс, дори без помощта на онова изобилие от природни лекарства. Но въпреки това, променяйки своята ДНК от поколение на поколение и предпочитайки силата и съвършенството на хищника пред по-висшите качества като разума и съзнателната мисъл, този вид е останал само с една доминанта в ума. Подсъзнателното.

Хънтър присви очи.

— Подсъзнателното?

— Да, Натаниъл. Онази част от мозъка, която реагира по свой начин, независимо от съзнателната намеса на морала, обществото, любовта и въздържанието — всички онези висши качества, които ни правят хора, създали са цивилизации и ни карат да се гордеем. Да, искам да кажа, че създанието, дебнещо навън, би трябвало да е изчезнало от земята преди повече от десет хиляди години.

— И какво, по дяволите, прави тук? — попита Тейлър.

Типлър въздъхна дълбоко и се облегна назад.

— Това е въпрос, на който предстои да отговорим. Само знаем, че съществото убива импулсивно. То е нещо като… прототип на човек. Не изпитва нито милост, нито състрадание и задоволява всичките си прищевки, само защото съществува. Няма разум, който да го възпира. Извършва безсмислени и безпричинни убийства. Подчинява се единствено на подсъзнателните си желания и потребности. Това е най-примитивната форма на човека. Не се спира пред нищо, защото е подвластно на импулсите си. И трагедията е там, че расата, която го е родила, умишлено е използвала поколенията, внимателно преобразявани от природата, за да повиши хищническата сила и подсъзнателната си същност.

Хънтър усети, че се смразява и почувства прилив на адреналин. Двамата с Такакура мълчаливо се погледнаха. Боби Джо бе затворила очи и бе облегнала глава на скалната стена. Тейлър бе извадил ловджийския си нож и драскаше нещо в камъка. Лицето му беше скрито в сянка.

— Професоре — попита Хънтър, — как да убием това същество?

— Ще узнаем това, когато разберем кой го е създал.

Призрак вдигна глава и наостри уши.

Хънтър насочи поглед към дънерите на входа и прошепна:

— Играта започва.

После взе ловната си карабина и стана.