Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (13)

12.

Чейни пристигна в дома на приятеля си в три часа сутринта. Тухлата започваше работа в пет и вече беше буден.

Следователят остави колата си на улицата. Това се налагаше, защото на алеята пред къщата бяха паркирани няколко линкълна, очакващи ремонт.

Той потропа на вратата и след няколко секунди Тухлата отвори. Беше облечен в бял работен комбинезон и риза и бършеше ръцете си в хавлия.

— Очаквах те снощи.

— Задържаха ме — отговори Чейни, седна и без покана започна да яде от омлета, оставен в чиния на масата.

— Искаш ли кафе?

— Разбира се.

— Е, готов ли си да чуеш няколко новини?

— Да. И аз научих някои неща.

Тухлата се ухили.

— Онова малко пътешествие на север не е организирано само от военните. Изглежда Съветът за национална сигурност използва изоставените военни бази в Полярния кръг. Повечето са останали от Втората световна война. Дълго време са били затворени, после, преди около шест години, започнали да ги отварят една по една.

— Защо?

— Ами… — Тухлата се замисли. — По улиците чух разни неща. Не знам доколко са верни. Не са от редовните ми информатори.

— Е, и?

— Там правели нещо, което изисквало сериозни предпазни мерки, в случай на инцидент. Може да е биологично оръжие. Вероятно нов вид антракс или шарка. Бактерии. Нервнопаралитичен газ или токсини. Каквото и да е, те искат да го пазят далеч от населените райони.

— Значи затова са искали онези станции да се намират колкото е възможно по-далеч на север. Объркват нещо и премахват грешката с няколко бомби. Така цивилното население няма да пострада.

— Да. Там можеш да изгориш трийсет квадратни километра площ и да не унищожиш нищо друго, освен елени, дървета и храсти. Сетне казваш, че е избухнал горски пожар и се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Добре. Искали са да запазят това в тайна. Но защо? Какво друго са се опитвали да скрият, освен бактерии или вируси?

— Нямам представа.

— Помисли, Тухла. Ти разбираш от тези неща.

Макмилан подсмръкна и се намръщи.

— Ами, по всичко личи, че става дума за бактериологично оръжие. Но не съм сигурен. Всички мълчат. Затова, съдейки по клюките, се досетих за много неща. И така, знаем, че играта се ръководи от Съвета за национална сигурност, но това не означава нищо. Обърнах се към един мой приятел, който се занимава с регистрите на полетите до някои бази там. Помолих го да прегледа бордовите дневници и да види какви материали са били изпращани в онези райони, когато базите отново са били отворени. Някаква компания е доставяла огромни пратки на всяка от станциите. Всъщност компаниите са повече, но една от тях привлече вниманието ми.

— Коя?

— Нарича се МЕАМ. Не знам какво означават инициалите. Но моят приятел ми каза, че им доставяли… Ами, странни неща. Някак няма логика.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, в поръчките пишело, че изпращат нетрайни продукти, с които трябва да се борави внимателно. Но в митническите декларации е отбелязано, че е офис оборудване, електрически инсталации или строителни материали. Веднага се досещаш, че всичко е лъжа и измама. Онези главорези не са изпращали пластмасови чаши и кафеварки. Проверих и установих, че МЕАМ е компания с множество дъщерни фирми. Сетне помолих приятеля ми да види откъде са излитали самолетите и той установи, че всички специални полети са потегляли от Канзас Сити.

Чейни разбра накъде отива всичко това.

— Е, и какво притежава МЕАМ в Канзас Сити?

Тухлата се ухили.

— Добре съм те научил. В Канзас Сити имат само едно нещо. И това много ще ти хареса. Медицинска компания. Казва се „Биогенеза“. Правят всичко — лекарства, болнична апаратура. По дяволите, те снабдяват болниците и университетските клиники в цялата страна.

Чейни поклати глава.

— Копелета. А сеизмологична апаратура? Произвеждат ли уреди, с които се наблюдава движението на тектоничните пластове?

Тухлата се намръщи.

— Уреди за предвиждане на земетресения?

— Да.

— Не знам. Дори да ги правят, производството е ограничено. Изглежда се занимават предимно с медицинска апаратура и лекарства. Електронни микроскопи. Първокласна, свръхмодерна техника.

Чейни се опита да подреди откъслечната информация, но нещата не се вместваха в онова, което вече знаеше. Очевидно някой се скъсваше да лъже.

— Странна работа, Тухла.

— Да. Вече разбрах това. Понякога правилният отговор е пред очите ти, но ти не го виждаш, защото мозъкът ти търси нещо сложно и заплетено. Ами, ако цялата работа е законна правителствена инициатива за разработване на антибактериален серум или нещо подобно? А някой иска онова, което са направили там. Опитват се да им го вземат тайно, но не могат. После пробват със сила и убиват хора. Не казвам, че това е верният отговор. Само те предупреждавам да не даваш воля на въображението си и да мислиш, че е някаква голяма конспирация, освен ако не можеш да подкрепиш теорията си с факти.

Тухлата вероятно имаше право. Обикновено беше така. Мисълта му беше мълниеносна и ефикасна като компютър от световна класа.

Макмилан погледна часовника си, но инак с нищо друго не показа, че бърза. Чакаше търпеливо, докато Чейни заговори.

— Не мога да повярвам, Тухла. Разбирам какво искаш да кажеш, но в цялата история нещо не се връзва. Защо компания за медицинска апаратура и лекарства доставя екипировка на станция, наблюдаваща сеизмичната активност?

— Това ли ти казаха, че правят?

— Категорично — разпалено отговори Чейни. — Бях в Лангли и ръководителят на програмата ми каза точно това.

— Виж, не прегледах всичко, което компанията продава. Може и да имат такава дъщерна фирма. Или да са закарали тези неща с други полети. Ако са го направили, имали са някаква причина да поръчват биомедицинска екипировка. Но всичко това подкрепя версията, която чух по улиците.

„Е, да. Донякъде“ — помисли Чейни.

— Но ако извършват изследвания в областта на бактериологичните оръжия, със сигурност се нуждаят от висококачествени материали. Нали не може да се направи кой знае какво, само като се ходи в библиотеката и се чете за бацилите. Пък и не е нужно да се губят двайсет години за изследователска дейност. Разумно е да започнеш оттам, откъдето другите са се отказвали. Ами, ако наистина, разработват ново бактериологично оръжие, вместо метод за защита?

Тухлата се усмихна иронично.

— Потресен съм.

Чейни поклати глава и добави:

— Но ако се занимават с това, тогава нарушават заповедите на изпълнителната власт.

— Ти си истински Шерлок Холмс — засмя се Макмилан и остави чашата с кафето. — Виж какво, малкия, споразумението на Обединените нации, което между другото Съединените щати така и не ратифицираха, забранява разработването на бактериално оръжие. Точка по въпроса. Но ако подозират, че някой друг се занимава с нещо подобно, тогава може би им трябва серум, нали? Не, те не биха искали да се препъват като пияни в тъмното, докато някой тъпак от Средния изток пусне бактерията в езеро или водна кула в близост до голям град в Щатите. Не, нашите хора искат да водят в играта. През цялото време. Бяха позабавили малко нещата, докато от Залива не ни стреснаха.

— Саддам — отбеляза Чейни.

— Да, и затова нашите не искат повече да бездействат. Саддам можеше да ни удари с нещо просто като антракс и да ни изтреби. И това уплаши всички от Пентагона и Белия дом. Или можеше да използва други видове бактерии и да причини хиляди злини, защото не бяхме подготвени. Не го е направил само защото е подозирал, че ще взривим неверническия му задник и ще превърнем в пепел Багдад. Точка по въпроса. И знам, че оттогава като обезумели нашите разработват нещо, което е резистентно към по-опасните форми на бактериална атака. Ето защо, в онези бази може и да не са се занимавали с бактериологични оръжия, а по-скоро със серуми за противодействие. Лошото е, че не можеш да правиш серуми, без да имаш бацили и вируси, на които да ги изпробваш. Но щом дейността е законна, защо е цялата тази тайнственост? И онова, което току-що казах, въпреки че съм склонен да мисля другояче, не обяснява смъртта на морските пехотинци. Не знам подробности, но чух, че са били осакатени и разкъсани.

— Това… По дяволите… Разполагаме само с няколко неясни факти. Първо, Съветът за национална сигурност е дал на онази компания милиони долари за медицинска апаратура. Второ, онова, което са правили в базите, е било достатъчно важно, за да разположат по един взвод във всяка. — Чейни замълча, сетне попита: — Тухла, мислиш ли, че някой извършва незаконни операции с благословията на правителството, но нещата са излезли от контрол? Може би… това, което издирват, каквото и да е, е само за отвличане на вниманието. За да могат някои хора да се доберат до серума, разработван в станциите?

Тухлата дълго размишлява и накрая рече:

— Може би.

— И аз започвам да мисля така — тихо почти на себе си, промълви Чейни.

Навъсен, Тухлата отново се залови да бърше ръцете си в хавлията, после грабна якето си.

— Слушай какво ще ти кажа, малкия. Каквото и да стане, не забравяй едно — внимавай да не си навлечеш неприятности. Вече има достатъчно трупове. Няма да се поколебаят да очистят и теб. Не забравяй правилата. Проверявай всеки по три пъти. Представяй се под фалшива самоличност. Пази гърба си. Сменяй колите всеки ден. Не използвай клетъчен телефон.

— Да, знам — усмихна се Чейни. — Помня правилата, Тухла. Още не съм остарял.

— Да, но не подценявай и старците. — Макмилан протегна ръка към дръжката на вратата. — Хей, вчера получих цял сандък чисто нови самозареждащи се пушки „М-1 Гаранд“. Най-добрите бойни пушки, произведени досега. Искаш ли една?

Чейни се засмя.

— За какво са ти тези оръжия, Тухла? По дяволите, не можеш да стреляш едновременно с всичките.

— Ами, може би защото не знам дали някое момче, което съм направил военен следовател, няма да се забърка в някоя каша. Това би ме накарало да обезумея.

— Много съм ти благодарен за всичко, Тухла.

— Къде отиваш сега, малкия?

— В един склад за отпадъци. После в ЦРУ.

Макмилан го изгледа.

— Че има ли разлика?

* * *

Всички скочиха едновременно.

Първият звук, който чуха, беше ръмженето на Призрак.

А вторият — подземен тътен.

Последва ужасяващ яростен рев, който отекна в мината. От тавана се посипа прах.

— По дяволите! — прошепна Тейлър и направи крачка назад.

В следващия миг огромна ръка с неописуема сила започна да блъска дънерите на входа.

Всички се дръпнаха назад.

Трясъкът продължи, от време на време прекъсван от пронизителен, гневен рев. Ударите отекваха като изстрели.

Хънтър забеляза, че членовете на екипа отстъпват.

— Не мърдайте. Не бива да му даваме още пространство.

— Може би трябва да му дадем нещо друго, за да знаем поне защо реве — каза Тейлър.

Само един от тях притежаваше оръжие, чиито куршуми можеха да проникнат през пъновете. Хънтър погледна Боби Джо. Тя вдигна снайперовата пушка „Барет“ и рече:

— Удоволствието е мое.

Боби Джо изчака следващия удар и насочи оръжието. Натисна спусъка и изстреляният патрон излетя със скорост хиляда и двеста метра в секунда. Експлозията беше оглушителна и ги заслепи. От дънерите се разхвърчаха трески.

Настъпилата тишина бе последвана от яростен писък, после съществото удари с чудовищна сила преградата и разби дънера в средата.

Изведнъж Хънтър се досети какво би поразило съществото. И се оказа прав.

Беше открил слабо място и щеше да се възползва от това.

Ревът заглъхна и отново последва силен удар. После още един. И още един. Пъновете се разцепваха все по-дълбоко, издавайки звук, по-пронизителен и от воя на чудовището.

— Пригответе се! — извика Хънтър.

Разнесе се още един удар и от дънерите се отцепиха две парчета.

Две червени очи гневно се вторачиха в членовете на екипа и големите бели зъби блеснаха победоносно. В следващия миг всички откриха огън едновременно. Тунелът се изпълни с дим и каменни отломки. Хънтър видя, че съществото залитна назад. Продължиха да стрелят, докато дулата на пушките им не се нагорещиха. Накрая спряха, защото се уплашиха, че оръжията ще се разтопят.

Чу се изтракване. Въздухът миришеше на кордит. От входа се вдигаше гъст пушек. През разцепените пънове не се виждаше нищо, освен мрак.

Всички бавно тръгнаха напред. Не се доверяваха на слуха си, защото ушите им бяха заглъхнали от стрелбата в затвореното пространство. Направиха десетина крачки и Хънтър вдигна ръка, давайки им знак да спрат.

В дебелите пънове зееха дупки. Дори дървесината димеше от попаденията на толкова много олово за толкова кратко време. Хънтър направи още една крачка напред, после спря.

Заслуша се и зачака, но от другата страна не се чуваше нищо. Призрак се приближи до него. Боби Джо понечи да хване вълка, а Хънтър рязко му заповяда:

— Не!

Бе усетил присъствието на съществото, което в същия миг изрева, протегна дългата си дясна ръка през пролуките в пъновете, сграбчи Хънтър за кожената риза и с титанична сила го запрати към стената на мината.

Хънтър се блъсна в скалата, а чудовището протегна и лявата си ръка, завършваща с дълги, извити нокти.

Белите му зъби блестяха, а червените очи светеха гневно. Звярът напрегна сили, за да придърпа Хънтър към себе си и кожената риза започна да се къса. Хънтър долови дъха му. Съпротивлявайки се с всички сили, той усети невероятната мощ на чудовището и нечовешкото му желание да убива.

Хънтър се дръпна назад и ризата му се скъса отстрани. Звярът блъсна пушката му и в същия миг протегна ръце към гърлото му. Хънтър изпусна оръжието и хвана съществото за китката, впивайки пръсти в невероятно твърдата кожа.

Двамата се вкопчиха един в друг. Хънтър се опитваше да махне пръстите с дълги, извити нокти от гърлото си. Стискайки здраво ризата с дясната си ръка, чудовището се оттласна от скалата. Кракът на Хънтър се огъна.

Съществото се вторачи в него и протегна силната си лява ръка. Хънтър изтръпна при вида на приближаващите се чудовищни нокти…

В същия миг в лапата на звяра се впиха големи, остри зъби.

Призрак захапа здраво мускула на съществото и ожесточено започна да разкъсва черната плът.

Вълкът дърпаше с невероятна сила, опитвайки се да откъсне ръката на звяра. За миг двамата се втренчиха един в друг. Очите им блестяха от дива, неопитомена злоба и Хънтър не можеше да определи кой е по-свирепият.

Дългите, извити нокти издраха врата му.

Хънтър се напъна, потрепервайки от неописуемото усилие и успя да отблъсне звяра на един-два сантиметра.

Изведнъж покрай него проблесна нещо сребристо, което се спусна отгоре и се стовари върху ръката на съществото. После отново се извиси и нанесе удар. И тогава Хънтър разбра, че това е сабя.

Острието пак се стрелна надолу и чудовището дръпна ръката си. Хънтър бързо извади ловджийския си нож и заби двайсет и пет сантиметровото острие в рамото му.

Лицето на съществото беше толкова близо, че той видя как червените очи пламнаха от болка.

Хънтър безмилостно разряза дълъг участък между костта и плътта. Чудовището нададе ужасяващ рев, пусна Призрак, изхвърча през пролуката в дънерите и изчезна в мрака.

Хънтър се претърколи, държейки огромния нож. Пушката му беше на земята, но в момента не мислеше за нея. Задъхан и облян в пот, той легна по гръб, опитвайки да се съвземе.

За миг пред очите му се спусна червеникава мъгла. Сетне Боби Джо се приближи до него. Махна от тялото му скъсаната кожена риза и докосна врата му.

— Раните са дълбоки. Дайте ми чантата за първа помощ.

Тя зашепна окуражително и той й беше благодарен за думите, но едва чуваше гласа й. Кръвта пулсираше в ушите му. Ревът на съществото още отекваше в главата му. Адреналинът замъгляваше зрението му. Изпитваше страх и умора.

Хънтър пое дълбоко въздух и това сякаш му помогна.

Боби Джо отвори медицинския комплект и се залови с раните му. Отначало той не усещаше нищо, но после почувства парене и му стана някак приятно.

— О, Боже — промълви той и вдигна ръка към главата си. — Много ли съм… зле?

— Съществото те е одрало до гръдната ти кост и до второто ребро вдясно — отговори тя. — Не е засегнало главни кръвоносни съдове. Раните са дълбоки. Но ще се оправиш. Мисля, че се опитваше да те сграбчи за гърлото. Но ти беше твърде бърз. Дръпна се, преди ръката му да стигне до теб.

— Действах инстинктивно.

Хънтър започна да се съвзема и стисна зъби, когато усети, че Боби Джо почиства костта.

— Налага се — каза тя. — Има голям риск от инфекция. Няма да продължи повече от минута.

Стиснал сабята си, Такакура стоеше до изхода. До него се бяха застанали Тейлър и Уилкинсън. Тримата внимателно гледаха през пролуката в пъновете. Оръжията им бяха готови за стрелба. Призрак стоеше до тях и душеше въздуха. Хънтър погледна голямата му муцуна и черни като въглен очи и поклати глава. Сетне протегна ръка и погали гъстата козина на вълка, който го бе спасил.

* * *

Чейни си купи бира от търговския център на Пенсилвания Авеню, седна, загледа се в огромния фонтан и се замисли. Внезапно завалелият дъжд помрачи деня и това съвсем не повиши настроението му.

Някои неща се вместваха в картината, но други някак нямаха връзка със случилото се. Той се опита да анализира фактите. Научноизследователски бази към Съвета за национална сигурност наблюдаваха сеизмичната активност около Полярния кръг. Чейни не вярваше на тази история. Това може би се дължеше на инстинкта или на професионалната му подозрителност. Не знаеше със сигурност. Само чувстваше, че в тази работа нещо не е наред. И не защото версията беше невъзможна, а защото нямаше връзка с останалото.

Никой не би убил десетки войници, за да влезе в базите. Не и без да има причина. Нито би излагал на риск живота си, тичайки из цялата станция и убивайки с жестокостта на лъв всеки, когото срещне.

Второ, клюките, които Тухлата бе чул по улиците, се оказаха верни. Биотехническите средства ги подкрепяха. Чейни се замисли за другото.

Беше сформиран екип, включващ професор и легендарен следотърсач, за търсенето на звяр, унищожил няколко станции, където вероятно се извършваха експерименти, свързани с разработването на биологични или бактериални оръжия. Но откъде се бе появило онова същество и какво всъщност беше, си оставаше загадка. Както и защо Хънтър беше толкова маловажен.

Чейни вече знаеше, че ЦРУ не бе искало сформирането на екипа. Други хора го бяха принудили да го направи. И това обясняваше защо тайно се опитваха да саботират издирването. Но какво означаваше това? Че пазят съществото? Тази мисъл го върна към… неизвестната причина за доставките на технически съоръжения.

— По дяволите — измърмори той и затвори очи, когато му хрумна нещо.

Не, помисли си и поклати глава. Това е невъзможно. Не може да са толкова глупави.

Разумът му не можеше да възприеме мисълта, че като част от експеримента, изследователите бяха заразили или променили някое животно, например мечка, и създали онзи мутант. Но ако го бяха сторили и съществото беше пуснато на свобода, те явно не искаха никой да разбере за катастрофалния им провал. Това би обяснило и желанието им да саботират работата на екипа по издирването.

Чейни се замисли с присъщата си безпристрастна рационалност, която бе развил по време на дванайсетгодишната си работа като военен следовател, и се засмя. После пак отпи глътка бира.

Да, сега беше сигурен как ще прозвучи цялата история, когато я разкажеше на Черепа.

— Ами, шефе, в Аляска има някакъв шибан урод, който е адски зъл и е убил всички онези хора. Не, нямам доказателства. А учените там разработват някакво бактериално оръжие… Не, и за това нямам доказателства, но…

И Черепа щеше да го изхвърли от кабинета си и да го уволни.

Чейни се замисли за Ребека Танъс, убитата колежка на Типлър.

Очевидно ставаше дума за убийство.

Само че никога нямаше да може да го докаже, защото шарнирният болт беше повреден професионално. Чейни се бе отбил в гробището за автомобили. Огледа колата и видя онова, което му трябваше. Предният ляв шарнирен болт беше много внимателно изстърган с пила, докато се бе превърнал в тънка нишка. И по време на падането по склона, когато тежестта на колата е била съсредоточена върху тази точка, се бе скъсал. Произведение на изкуството.

Опасенията му нараснаха и той нервно се огледа. Опита се да изглежда спокоен, но подозрителността му се засили. Чейни изправи рамене и застана нащрек.

Убийци професионалисти. Незаконно разработване на биологично оръжие. Мутант, който убива наляво и надясно. Екип, обречен на смърт от деня на сформирането си. Трупове на хора, които не би трябвало да бъдат мъртви.

Той поклати глава.

Трябваше да предположи, че ще се стигне дотук. След известно време измисли нещо, смътно наподобяващо приличен план. Внимателно го разигра, за да прецени плюсовете и минусите и измери стойността на информацията и риска, който трябваше да поеме, за да се добере до нея.

Знаеше, че първо трябва да разбере какво става в базите. Това беше от съществено значение и щеше да му даде основа, върху която да работи по-нататък. Но за да го направи, трябваше да действа тайно, дори да прибягва до непозволени похвати.

Чейни се замисли за хората, които съществото бе убило. Всички бяха военнослужещи, съпрузи, бащи. И като бивш морски пехотинец, Чейни не беше безразличен към случилото се.

Той стисна устни и стана. В същия миг пейджърът му иззвъня. Следователят се намръщи. Той изпълняваше специална задача и не трябваше да го безпокоят, освен ако не беше нещо спешно. После видя кой го търси и разбра, че случаят наистина е спешен.

Обаждаше се Джина Гилбърт от института „Типлър“.

Чейни бързо излезе от търговския център и закрачи под силния дъжд.