Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Джеймс Байрън Хъгинс. Хънтър

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-076-0


„Посвещава се на ТК“

Пролог

— До четири часа момчето ще умре.

Думите бяха заглушени от бръмченето на нисколетящия хеликоптер, който се очерта на потъмняващото небе, сетне се скри в облак. Перките предизвикаха вихрушка от гъст, студен въздух. Едрият мъж хвърли пурата си на земята и гневно я стъпка.

— Шериф Кахил — прогърмя радиопредавателят в патрулната кола.

Той се обърна. Четвъртитото му лице се беше зачервило от хапливия зимен вятър. Мъжът протегна ръка и взе микрофона.

— Говори Кахил.

Гласът от другия край на линията беше предпазлив.

— Шерифе, доброволците, които претърсват гората, не са намерили никаква следа от момчето. По целия път до Сидър Пас има хора от Националната гвардия, но и те не са открили нищо.

Кахил се намръщи.

— Слушай — изръмжа той. — Имаме четири часа, докато се стъмни. Ако не го намерим дотогава, момчето ще умре от студ. Според прогнозата за времето ще има силен снеговалеж. Колко хеликоптера участват в издирването?

— Шест. — Атмосферните смущения по линията се усилиха. — Но през дърветата се вижда трудно, облачно е, няма достатъчно светлина.

Кахил тихо изруга и се облегна на колата, която се наклони под внушителната му тежест.

— Всички да продължават да търсят. Няма да спрем, дори да се мръкне. Мислете какво преживява онова четиригодишно дете.

Кахил хвърли микрофона на седалката. До патрулната кола спря черен пикап. Шерифът се обърна и отвори уста от почуда, когато от пикапа слезе мъж, следван от огромен черен вълк. Новодошлият се вторачи изпитателно в Кахил и попита:

— Какво става, Франк?

Гигантският вълк обърна грамадната си глава към гората.

Явно изненадан, Кахил се забави минута, преди да отговори.

— По дяволите, Хънтър. Мислех, че не си в страната.

— Върнах се преди няколко часа. — Хънтър се наведе, за да пристегне високите до коленете мокасини. Беше облечен в избелели сини джинси и протрита кожена риза, кафява на цвят. — Кажи ми какво става, Франк.

Кахил направи крачка напред. Беше видимо разтревожен.

— Търсим четиригодишно момче. Не го ли намерим, ще умре, когато настъпи нощта. На северния хребет го търсят полицаи, триста доброволци и хиляда души от Националната гвардия. Пуснали сме кучета. Шест хеликоптера кръжат във въздуха. Но няма и следа от хлапето. Сякаш се изпари.

Хънтър взе от пикапа портативен радиопредавател и бързо го закопча на колана си. Движенията му бяха съсредоточени, целеустремени и бързи.

— Къде са видели момчето за последен път?

— Там — развълнувано каза Кахил и посочи с мускулестата си ръка. — Горе, близо до пътеката. Родителите казаха, че изведнъж изчезнало.

— С какво е облечено?

Хънтър сложи пакет с храна и комплект за оказване на първа помощ в кожената чанта, преметната през рамото му. На колана му висеше манерка.

— Червена риза, синьо яке, стари джинси и маратонки. Дрехите ще го топлят през деня, но през нощта няма да издържи.

Хънтър наметна кожено яке, което имаше странна кройка и стигаше почти до коленете му. Имаше две качулки. Предназначението на едната явно беше да предпазва главата му от вятъра, а на другата — да закрива гърба му от дъжда. Кахил винаги се учудваше на странната дреха. Знаеше, че Хънтър сам бе ушил якето.

— Казваш, че сте пуснали и кучета, така ли?

— Да — отговори шерифът. — Кучета. Доброволци. Всички.

— Кажи им да останат по местата си. — Хънтър се обърна към гората, която бързо потъмняваше, и се намръщи. — И без това следите вече са отъпкани.

Той погледна огромния вълк и рече:

— Хайде, Призрак.

Със страховито рязко движение, предизвикано от двете думи, грамадният вълк се обърна, напрегна тяло, мускулите му се очертаха под тъмната козина, наведе глава и тръгна към гората.

— Хей, Хънтър — извика Кахил. В гласа му се усещаше нервност. — Наистина ли мислиш, че имаш шанс? Следите са объркани и отъпкани.

Хънтър не отговори. Строгите му сини очи излъчваха твърда решителност, по-смразяваща от ледения вятър, който ненадейно разлюля клоните на дърветата.

После се обърна и изчезна в пущинака.

* * *

Зимата шепнеше с поривите на засилващия се вятър и снегът се сипеше върху дребното му телце. Смрачаваше се. Слънцето залязваше. Беше толкова студено…

Момчето дълго плака. Искаше му се да е на друго, топло място. Трепереше и се поклащаше напред-назад. Зъбите му тракаха от студа. Нямаше къде да отиде, нито какво да направи, освен да плаче.

Много искаше някой да го намери.

* * *

Хънтър навлезе навътре в гората. Движеше се като тигър и от време на време се навеждаше, за да огледа земята. В далечината зад него се чуваше бръмченето на хеликоптерите на Националната гвардия, които отчаяно кръжаха над местността.

Хънтър не им обръщаше внимание и бързо вървеше напред. Знаеше, че Кахил има право. Настъпеше ли нощта, момчето щеше да умре. Минавайки покрай пън, в който детето се бе спънало и подхлъзнало, той се наведе и за пореден път огледа внимателно земята.

Момчето се бе лутало наляво, надясно и после пак наляво. Децата имаха отчайващия навик да се движат без определена посока. Ето защо беше много по-трудно да проследиш дете, отколкото голям човек. Възрастните обикновено вървяха в права линия. Но децата бродеха безцелно, нямаха чувство за цел и посока и се разсейваха и от най-малкото нещо.

Следите станаха по-дълги, явно детето бе започнало да влачи крака и Хънтър разбра, че се е уморило. Студът сигурно забавяше кръвообращението му и момчето все повече се объркваше.

Той се наведе и разгледа малките, почти незабележими следи. Ако момчето беше по-тежко, издирването щеше да бъде много по-лесно. Но детето беше леко и дирите му — толкова неясни, че Хънтър трябваше много да внимава, за да не ги изгуби в спускащия се мрак. Той погледна залязващото слънце и се намръщи. Представи си какво изпитва момчето — уплашено, объркано и само в безпощадната дива пустош. Лицето на Хънтър доби студен израз.

„Не, момчето ми, няма да умреш.“

Цял час той търси следите по отъпкания от спасителните екипи сняг. След още час видя къде бяха изгубили дирите на детето. И през тези два часа Хънтър не си позволи почивка, сякаш безмилостно се самонаказваше.

Знаеше, че е близо до момченцето, но времето неумолимо изтичаше. Хлапето очевидно не беше далеч, защото следите, оставени от малките обувки, ставаха все по-провлечени — опасен признак на умора. Хънтър разбра, че детето често е спирало да почива.

Надпреварвайки се със залязващото слънце, следотърсачът вървеше бързо, очите му неуморно търсеха. Беше издирвал много деца и в общи линии познаваше начина им на придвижване. Огледа склона и забеляза едва забележими следи от тътрене, оставени там, където момчето се бе катерило. Хънтър потърси пътека, по която детето би могло да тръгне.

И в същия миг съзря пролука в гората — просека от светлина — и разбра, че това е правилната посока. Отново забърза, за да не изгуби следите, защото нямаше време да се връща. И когато се приближи до хребета, той видя мястото, където момчето бе паднало, спря и внимателно огледа земята. Обхвана го желание да хукне напред, но опитът и дисциплината не му позволиха да го стори. Търпеливо разгледа следата, за да бъде сигурен, че е на правилен път.

Малкият отпечатък беше извит надясно и Хънтър разбра, че детето е тръгнало наляво. Той пое по дирите, без да обръща внимание на студа, който се спускаше над планината.

Призрак не изоставаше, беше плътно до него. Хънтър вървеше приведен. Бързаше, но се движеше предпазливо, защото знаеше, че детето всеки момент може да кривне нанякъде. Тръгна по склона, без да поглежда последните тъмночервени лъчи на слънцето.

Умората от непрестанното движение и съсредоточаване да разчита почти невидимите следи започна да му се отразява. Но той трябваше да намери момчето, преди слънцето да залезе. Дори Хънтър не можеше да проследява на тъмно.

„Няма да те оставя да умреш, хлапе.“

„Няма да те оставя да умреш…“

* * *

Нещо огромно, черно и страшно неочаквано и безшумно се появи на гранитната скала над него. Момчето вдигна глава и видя… човек?

Човек и… вълк?

Да. Човек. И вълк.

Черните очи на звяра го гледаха съсредоточено. Детето видя белите му зъби, които блестяха на лунната светлина, и се уплаши.

После човекът и вълкът скочиха от скалата и се наведоха над него. Мъжът заговори успокоително, а огромният вълк притисна топлия си нос до лицето му и тази ласка го накара да се усмихне. Момченцето вдигна треперещата си ръка и погали гъстата черна козина.

Без да каже нищо повече, човекът уви момчето в палтото си и го понесе на ръце. Тръгнаха между дърветата, в които свиреше вятърът. Листата и клоните се плъзгаха над тях, но не ги докосваха. Мъжът го държеше здраво в силната си прегръдка.

Детето се стопли. Почувства силата на мъжа и осъзна, че е в безопасност.

* * *

— Господи — възкликна Кахил, клатейки глава. — Мислех, че няма да се справиш, Хънтър.

С драскотини и ожулвания от провирането между храсти и дървета, Хънтър седеше пред бюрото на шерифа и пиеше кафе.

— Как е момчето? — попита той.

— Добре — отговори Кахил, стана и си наля още една чаша. Снажен, широкоплещест и мускулест, шерифът се движеше с грациозността на боксьор от тежка категория. — Лекарят каза, че организмът му се е обезводнил и момченцето е в шок, но няма поражения от измръзване. Родителите се обадиха. Искат да ти благодарят.

— Няма нужда. Радвам се, че детето им е добре.

Кахил се умълча и се вгледа изпитателно в лицето на мъжа, който стоеше пред него.

Мускулест и с разрошени черни коси, стигащи до раменете, Хънтър сякаш идваше от друга, по-първобитна епоха. Очите му бяха сини, а лицето — придобило тъмен загар от годините, прекарани в дивата пустош. Имаше високи скули и плътно стиснати устни. Широките му рамене, добре развитите гърди и силните ръце говореха за физическата му мощ. Но Кахил бе забелязал, че Хънтър притежава нещо повече, отколкото личи на пръв поглед. Шерифът отдавна подозираше, че Хънтър умишлено прикрива истинските си способности и винаги се бе чудил защо го прави.

— Ти май не обичаш много хората, а, Хънтър? — попита Кахил и зачака.

Следотърсачът не отговори.

— Но рискуваш живота си, за да ги намериш. Хилядата човека, които бяхме пуснали в гората, нямаха шанс — продължи шерифът. Мълчанието на Хънтър не го безпокоеше. — Както миналата година, когато намери мъжа и жената, които се бяха изгубили по течението на река Сипси. Вървя по следите им цели четири дни, без да имаш подслон над главата си. На онези хора им провървя. И на теб. Издирването едва не те уби.

Хънтър въздъхна и кимна в знак на съгласие.

— Попаднеш ли на следата, най-добре е да не почиваш. Колкото по-малко време губиш, толкова по-големи са шансовете ти. Но ти имаш право. Онова издирване беше много трудно. Това също. Момчето непрекъснато криволичеше насам-натам.

Кахил се замисли.

— Е, къде ще ходиш сега?

— В Манджурия.

Шерифът се изсмя гръмогласно.

— Манджурия? И какво ще правиш там?

— Институтът „Типлър“ иска да се опитам да хвана един сибирски тигър. — Хънтър поклати глава. — Много са редки, но хора от наскоро завърнала се експедиция казват, че са видели сибирски тигър. Възможно е. Ще се опитам да разбера как стоят нещата.

— Старият доктор Типлър още е жив, а? — Кахил се усмихна. Сетне усмивката му помръкна и се стопи. — Знаеш ли, чувал съм, че тигърът е най-злото четириного същество. По-зъл и от гризли. И по нрав прилича на гризли. Имат навика да се промъкват незабелязано до теб.

Хънтър се усмихна.

— Да. Сибирските тигри са ненадминати в дебненето. Придвижват се безшумно и винаги атакуват от засада. И друг път съм проследявал тези хищници, но сега мисля, че ще бъде различно.

— Защо?

— Заради района. — Хънтър остави кафето си на бюрото и се протегна. — Гъстата растителност ограничава възможността за изстрел. Ще се наложи да скъся разстоянието на девет до дванайсет метра.

— Мислиш ли, че ще можеш да се промъкнеш толкова близо до тигъра?

— Ами ще видя.

Изражението на Хънтър беше спокойно. Той стана и тръгна към вратата. Кахил би се заклел, че го чу да се смее, докато излизаше от кабинета му.

* * *

Той се промъкваше в нощта. В мрака се чувстваше като у дома си.

Студеният вятър свистеше покрай ушите му и огъваше клоните на смърчовете, брезите и боровете. Той спря. Дишаше бавно и ритмично. Спомни си много неща. Знаеше, че мъхът под краката му е оцелял в продължение на десет века. Долавяше уханието на десетки растения, скрити в тъмата. Той познаваше всяко от тях. Кората на най-близкото до него дърво можеше да облекчава болката, а коренът на онова растение — да засища глада. Той знаеше тайните им и за какво служеха, макар да беше странник по тези места. Но щеше да оцелее.

Дори щеше да направи много повече от това.

Пазачът се приближи до портата.

„Време е.“

Той знаеше, че трябва да действа, преди кучето да усети присъствието му. Водеше го ловният инстинкт, по-могъщ от човешкия интелект и по-силен от всеки стремеж. Още бе подвластен на човешката си същност, макар тя да бе потисната от инстинктите на тази фантастична еволюция на плътта. Приведен ниско, той безшумно вървеше напред. Появи се от гората като призрак-сянка, надигаща се от тъмния мъх към светлината на луната — и незабелязано се приближи до портата. Едва в последния момент пазачът се обърна и видя чудовищния силует, изплувал от мрака, и изкрещя, после трескаво зареди пушката си.

Но вече беше късно.

Един-единствен страховит удар откъсна главата му от раменете. Ръка с огромни извити нокти изтръгна белите дробове от гърдите на другия пазач. Едва тогава кучето започна да лае и прескочи оградата.

Закривените нокти описаха дъга във въздуха, отскубнаха сърцето на животното и захвърлиха встрани безжизненото му тяло. Това не изискваше никакви усилия. Беше съвсем лесно. Той се хвърли върху последния пазач.

Всичко свърши много бързо.

Ръмжейки, той застана на окървавения сняг, обърна се и гневно се вторачи в тежките метални врати на станцията. Тръгна напред и изрева, когато стигна до портала. Протегна гигантските си ръце и яростно отмести стоманените плотове.

Видя светлина и очите му мигновено се присвиха. Група хора в бели престилки тичаха и крещяха. Той тръгна към тях и започна да убива…