Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (2)

1.

— Злобни зверчета, а?

Думите, произнесени с предчувствие за беда, бяха изречени от белокос човек в бяла лабораторна престилка. Той седеше и търпеливо наблюдаваше как множеството червени мравки, някои големи колкото палец, атакуват храната, която бе пуснал в аквариума. Мравките се нахвърлиха върху плъха, убиха го почти мигновено и го погълнаха. След три минути остана само скелетът.

Доктор Ангъс Типлър щракна хронометъра, загледа се в мравките и се намръщи.

— Да, много злобни.

Той се обърна към другите служители в лабораторията на института „Типлър“, най-известната институция по криптозоология в света. Изражението му беше съсредоточено.

— Какво ще правим с тях? — попита той, сякаш говореше по-скоро на себе си. — Злобно убиват плячката и я разчленяват. Да, трябва да измислим някакъв… серум, макар и само заради това хората да престанат непрекъснато да ни тормозят. Някой изчисли ли молекулното тегло на отровата?

— Още не, докторе. Необходима ми е минута — измърмори една жена, която се бе навела над огромен електронен микроскоп, поставен в средата на помещението.

Доктор Типлър не каза нищо и отново се обърна към аквариума, където мравките бяха надеждно затворени. Останалата част от лабораторията беше пълна с всевъзможни отровни същества — насекоми, бозайници и влечуги. Имаше черни скорпиони, индийски кобри, усойници, пирани и кафяви паяци отшелници, сред които смъртоносният австралийски фуниеобразен вид, най-опасният паяк в света. Едно-единствено ухапване на тази дребна твар убиваше възрастен човек за двайсет и четири часа. Но Типлър бе създал противоотрова.

— Струва ми се, че тази отрова е нервнопаралитична — каза пред касетофона той, после направи знак на видеотехника, който снимаше мравките. — Където и да бъде ухапването, отровата, изглежда, прониква в кръвоносните съдове и оттам — във варолиевия мост^[1] и блокира дихателните функции на продълговатия мозък. А сега, ако може да…

— Доктор Типлър?

Професорът повдигна гъстите си побелели вежди и се обърна. Видя млада жена с дълги черни коси, една от учените в екипа му. Азиатката явно се притесни, че го прекъсва, макар възрастният мъж да бе известен с търпението си.

— Кажи, Джина. — Гласът му прозвуча дружелюбно. — Какво има?

— Някакви хора искат да говорят с вас.

Типлър се засмя, махна с ръка и отново се обърна към мравките.

— Вечно има хора, които искат да говорят с мен. Кажи им да почакат. Барчето сигурно още е отворено. Там приготвят прекрасни печени пилета. Това е най-доброто, което мога да им препоръчам.

— Мисля, че онези хора няма да чакат. — Джина се приближи до него и понижи тон. Очите й леко се разшириха. — Трима са, двама униформени.

Типлър се изсмя.

— Униформени? С какви униформи?

— Военни.

Професорът отново се засмя, поклати глава и стана.

— Добре, Джина. Помогни на Ребека да изчисли молекулното тегло на отровата. И, моля те, ако обичаш, извлечи отрова от… Ами, да речем, от петдесет от тези ужасни гадини. Упойте ги с хлороформ и използвайте метода на електрошока. Същата процедура, която прилагаме към паяците от вида черна вдовица. — Типлър въздъхна и махна очилата си. — А аз ще отида да видя какво искат онези мъже в униформи.

— Чакат ви в стаята за наблюдения.

— Благодаря, мила.

Докторът видя тримата мъже и замръзна на мястото си. Често му бяха казвали, че на пръв поглед не е внушителна фигура, затова не хранеше илюзии в това отношение. Типлър беше седемдесет и две годишен, нисък и пълничък. Имаше голямо чело и снежнобели коси, сресани назад. Но професорът знаеше, че очите му — сини като арктичен лед — го отличават от другите хора с необикновения си цвят, с поразителната си интелигентност и със способността си да проникват в същината на загадките. И именно тази проницателност — смесица от изкуство, наука и интуиция, му бе спечелила славата на най-известния палеонтолог и криптозоолог в света.

Криптозоологията беше почти непозната област в биологията. С тази наука се занимаваха десетина учени на планетата. Малцина знаеха, че изобщо съществува. Нейната цел беше да установи дали видове, които се смятат за изчезнали, още обитават земята.

През различните етапи на кариерата си Типлър бе постигнал значителен успех. През 1983 година той бе открил последните оцелели кондори Атакама в Андите в Чили, а по-късно — така наречените слепи каменни риби в крайбрежните води на Гренландия. Този най-отровен от всички вид се смяташе за изчезнал от времето на палеолита, но Типлър разви теория, според която рибите още живееха във водите на Източногренландското течение^[2]. Той дори изказа предположение, че слепите, бодливи каменни риби обитават и Полярния кръг, където са защитени от огромните ледени блокове на полюса. Но липсата на средства осуети по-нататъшно научно изследване.

Тези поразителни открития му донесоха световно признание и привлякоха вниманието на неколцина богати филантропи, които подкрепиха финансово уникалната му инициатива. И така, с помощта на значителни субсидии, на по-голям и по-добре обучен персонал той основа института „Типлър“. Сега, десет години по-късно, доктор Типлър бе международно признат като водещ специалист в света по непознатите видове. Спечели си слава и като познавач на смъртоносните змии, риби и паяци и за своя изненада установи, че притежава забележителна проницателност да определя молекулните характеристики на всеки вид отрова.

Отначало изследването на отровите беше само начин да помогне на ограничения брой медицински институции, които проучваха нови видове отрови. Но работейки с Центъра за контрол на заболяванията, Типлър се присъедини към кръстоносния поход и синтезира десетина ефикасни противоотрови. Това не попречи на основното му занимание. Макар че беше търсен автор, лектор и изследовател, най-голямото му удоволствие си остана биологията.

От време на време помощта му търсеха агенции, които не се занимаваха с наука. И той се отзоваваше. Веднъж Централното разузнавателно управление му възложи да разработи серум срещу смъртоносна отрова, използвана в някои страни в Средния изток. Типлър се справи със задачата, но повече не чу нищо по този въпрос. Друг път американската армия го помоли, при това доста настоятелно, да идентифицира вещество в създадените от тях антибактериални серуми, които даваха нежелани странични ефекти. Типлър постигна успех и в тази задача и в процеса на синтез на серума бяха внесени изменения. И после пак не чу нищо по въпроса. Но знаеше, че отново ще го потърсят. Така и стана.

Лека усмивка озари лицето му.

Пред него стоеше полковник, разпозна чина по сребърните дъбови листа на униформата. Другият беше майор, а третият мъж — представител на неизвестна организация, облечен в обикновени цивилни дрехи. Типлър насочи вниманието си към него. Поздрави посетителите, а цивилният, който стоеше най-отзад, запали цигара и седна на стола.

— Доктор Типлър, аз съм полковник Боб Мадъкс — ясно и отчетливо изрече ниският, сивокос мъж. — Това е майор Престън Уесткът. И господин Диксън, представител на Министерството на вътрешните работи.

Типлър се усмихна, докато преценяваше с поглед полковника. Военният се държеше властно, с пълно съзнание за високия си ранг. Отличителните знаци на униформата бяха толкова добре излъскани, че не можеха да останат незабелязани дори от цивилни лица. Лицето му беше топчесто, а коремът издуваше куртката. Докато говореше, държеше ръцете си зад гърба.

— Благодаря, че дойдохте веднага, докторе. Уверявам ви, че няма ви отнемем много време.

Нещо в гласа на Мадъкс внушаваше, че Типлър няма друг избор, освен да го изслуша. Но докторът не показа раздразнението си и седна срещу загадъчния Диксън.

— Винаги съм готов да помогна на военните, полковник — любезно каза ученият. — Всъщност, както може би знаете, току-що приключих работата си с един военен научноизследователски екип по съставянето на нови правила за оцеляване в Арктика. Затова, моля ви, продължете.

Мадъкс явно беше шефът, а Уесткът присъстваше, за да придаде официалност на срещата или за да запамети разговора. Типлър още не можеше да разбере каква е ролята на Диксън.

— Опитът ви в Арктика е отчасти причината за посещението ни. Разбрахме, че сте най-добрият криптозоолог в света — рече Мадъкс и застана пред масата. — Ето защо се надяваме, че ще можете да ни помогнете да се справим с… възникналото положение.

Типлър реши да се включи в играта им и да не поглежда Диксън.

— Може би — апатично отговори той.

Мадъкс продължи предпазливо:

— Докторе, искаме да ви зададем няколко въпроса за един вид хищници, които се срещат в Северния Полярен кръг. И по-точно за тези, обитаващи северната част на Аляска. Наскоро изгубихме няколко членове на елитен военен взвод. Били са убити от някакво животно. Искаме да разберем какво е било.

Лицето на Типлър остана безизразно.

— Официалните власти в Аляска вероятно ще ви помогнат много повече от един старец като мен — каза той. — Пък и не съм сигурен какво общо има този случай с професията ми на криптозоолог. Тази наука се занимава с изследването на животни, които се смятат за отдавна изчезнали, но всъщност още съществуват. Като например някои морски влечуги. През 1977 г. японският риболовен кораб „Зуйо Мару“ се натъкна на едно чудовище на триста метра дълбочина в Тихия океан, близо до Крайстчърч, Нова Зеландия. Или като звяра от неизвестен вид, който в началото на осемдесетте години нападна американския кораб „Стърн“ и повреди хидролокатора му. Върху стоманения корпус имаше дълбоки следи от стотици зъби. Всичко беше документирано от Военноморския океански център. Учените стигнаха до интересното заключение, че повредата на хидролокатора е нанесена от неизвестно животно с огромни размери, обитаващо океана.

Мадъкс мълчеше. Чертите на лицето му се изостриха.

— Да, докторе, знаем за тези инциденти. Това със сигурност е потвърждение на… нещо. Но те не са причината за посещението ни.

— Предполагам — усмихна се професорът. — Е, и каква е причината? Зает съм и нямам време за губене.

Тържествено, дори мрачно, Мадъкс сложи на масата няколко цветни снимки, изобразяващи кръвопролития. Типлър нагласи очилата на носа си и се наведе да ги разгледа. Съсредоточи се толкова силно, че за няколко секунди сякаш не беше в стаята, а някъде другаде.

Възрастният човек не каза нищо, докато изучаваше снимките, но се намръщи. Стисна устни, започна да се вглежда по-дълго във всяка фотография, после ги разгледа още веднъж. Накрая взе една, доближи я на няколко сантиметра от очите си, за да проучи детайлите.

— Полковник — каза той, бавно оглеждайки обезобразените тела. — Раните са нанесени от едно и също животно, така ли е?

— Да — без колебание отговори Мадъкс.

— Сигурни ли сте?

— Да, докторе, сигурни сме.

— И откъде сте толкова сигурни? В науката сигурността се определя от изключително строги критерии.

Мадъкс направи гримаса.

— Има неясни видеоснимки. Не се вижда почти нищо, но все пак дават представа за съществото. Не можахме да разберем какъв е видът. И въпреки онова, което казах преди, не сме сигурни дали е едно, или са две.

Без да отговори, Типлър прерови снимките на убитите войници и избра най-ужасяващата. Посочи раните на войника и измърмори:

— Това не е дело на Ursus arctos horribilis^[3].

Мадъкс явно се опитваше да проявява търпение.

— Може ли да бъдете по-точен, докторе?

— Не е… гризли.

Типлър взе снимка, на която се виждаха следи по твърда почва. Дългите отпечатъци водеха по права линия по брега и изчезваха в далечината. Но някои бяха отдалечени на метър един от друг и криволичеха. Брегът на потока бе осеян с големи камъни.

— Странно — озадачено отбеляза възрастният професор.

— Кое? — попита Мадъкс.

— Начинът, по който следите прекъсват.

— Така казаха и нашите следотърсачи, докторе. Смятате ли, че може да са били две животни?

Типлър се замисли.

— Не съм специалист по проследяване, полковник Мадъкс. Не мога да бъда сигурен, но мисля, че в този… инцидент не са замесени две същества.

— Тогава как си обяснявате факта, че някои следи са твърде отдалечени от другите?

— Вече ви казах, че не мога да обясня това явление.

Мадъкс се съсредоточи.

— Убеден сте, че това не е дело на гризли, така ли, докторе? Нито на полярна мечка. А може би е било тигър?

— Не е гризли, нито кафява мечка. Гризли има пет дълги пръста, а това животно е с четири дълги и един по-малък. Но отпечатъкът определено напомня на… хуманоиден. И това е адски странно.

Настъпи продължително мълчание.

— Не, господа, животното не е мечка — заяви Типлър. — Вероятно хората от екипа ви са убити от Panthera tigris^[4], но следите са… Приличат на човешки.

— Но човешко същество не би могло да извърши такова кръвопролитие, докторе — за пръв път се обади Диксън.

— Не мога да твърдя нищо със сигурност, след като не разполагам с необходимата информация, господин Диксън — усмихна се Типлър. — Това е дисциплината в науката.

Цивилният се облегна назад и продължи да пуши, без да говори.

Типлър извади от джоба си лупа и внимателно огледа всеки сантиметър от снимката. Накрая тихо каза:

— Следите… Докъде са ги проследили вашите хора, господа?

— Защо? — попита Мадъкс.

— Защото не си съответстват.

— Какво имате предвид?

— Не са на една линия. Тигърът, който е единственият хищен звяр на сушата, действащ с такава ожесточеност, върви или бяга по една и съща схема. Това означава, че двете леви лапи са на една линия. Както и десните. Двете редици с отпечатъци трябва да са близо една до друга. Следите на тази снимка не са и от гризли, макар че приличат на тях по размер.

— Да — съгласи се Мадъкс. — И нашите военни следотърсачи казаха същото. Изгубили са дирите, когато животното е тръгнало по скалите. Почти не остават белези по такъв терен. Съществото сякаш е знаело, че го следят.

— Повечето животни са по-интелигентни, отколкото ние предполагаме, полковник — рече Типлър, присви очи и погледна Диксън, който мълчаливо пушеше. — Не, не е било тигър. Ожесточеността на атаката е сходна с нрава на тигъра, но това същество не е от семейство котки, нито от семейство кучета. Не е и мечка. Не. Звярът, който е направил това… е бил двуног.

Посетителите зачакаха възрастният професор да добави още нещо, но Типлър свали очилата си и ги сложи в джоба на лабораторната престилка. После скръсти ръце и остави гостите да продължат разговора.

— Двуного? — почти враждебно попита Диксън. — Това означава ли онова, което си мисля?

— По всяка вероятност — усмихна се Типлър. — Съществото, което е убило хората ви, върви на два крака, господин Диксън.

— Това е абсурдно — заяви Диксън и отново се облегна назад. — Човешките същества са единствените, които вървят на два крака, докторе. От какво мислите, че са оставени тези следи? От Йети? Дирите сигурно съществуват. Просто се разчитат трудно.

— Да, трудно. — Типлър се намръщи. — Но не е невъзможно. Затова ли дойдохте при мен? Защото вашите хора вече са ви казали, че не им е известно същество, което би могло да извърши подобно злодеяние? И сега вероятно искате да знаете дали има някой неоткрит животински вид?

— Откровено казано, ще призная, че тази мисъл ми мина през ума — отговори Мадъкс. — И позволете да добавя, че положението е много сериозно, докторе. В базите са били убити войници и ние искаме да знаем, как са умрели. И защо.

Типлър отново погледна снимките на кръвопролитието.

— Не мога да отговоря на въпроса ви, господа. Има животински видове, за които се предполага, че са изчезнали преди стотици хиляди години. Въпреки това ние намираме доказателства, че те продължават, да съществуват. Но тези следи не са ми познати. За да се опитаме да отговорим на вашия въпрос, трябва да организираме научна експедиция, да вземем проби от телесните течности, от кръвта, от космите, да направим гипсови отливки на отпечатъците и видеоснимки. Ако имате желание да финансирате експедиция…

— Не можем да го направим — прекъсна го Диксън и стана. — Има фактори, които изключват този вариант. Само искахме да чуем мнението ви, докторе.

Типлър издържа на изпитателния му поглед.

— Мисля, че съществото, което е извършило убийствата, е силно като гризли, бързо като сибирски тигър, дебне като него, а той е най-съвършеният хищник на земята. Нещо повече, щом е успяло да се изплъзне от вашите военни, бих изказал предположението, че има необикновен интелект.

— И така, според вас какво е животното? — попита Мадъкс.

Типлър въздъхна и погледна снимката на следите.

— Най-добре ще е да продължите да проучвате следите, господин Диксън. Но не разбирам защо някои отпечатъци са толкова отдалечени вляво от другите. Не виждам логично обяснение.

Посетителите се спогледаха, после, без да говорят, започнаха да прибират книжата и снимките.

— Ще търсите ли животното? — попита професорът.

— Да — решително заяви Мадъкс.

— Тогава предлагам да намерите човек, който може да го проследи — рече Типлър, сетне се поколеба, сякаш научната страст и личната лоялност се бореха с нещо, дълбоко скрито в душата му. — Познавам такъв човек. Той може да се справи. Но не знам дали ще иска да ви сътрудничи. За да се заеме с нещо, трябва да има причини… които да го удовлетворяват.

— Кой е този човек? — попита Мадъкс.

Типлър отмести поглед встрани и се намръщи.

— Името му е Натаниъл Хънтър.