Чарлз Сийлсфилд
Капитанът (2)

Хавана, 1816

— Хиляда осемстотин и шестнадесета! Хиляда осемстотин и шестнадесета! Да, Южна Америка ще си спомня за тебе и в радостни, и в тъжни дни, защото ти я научи да се моли на бога, като напълни чашата на страданията и отчаянието до ръба! Но ако някога отново настъпят черни дни, ти ще застанеш пред нея като наистина мрачно светещ, но все пак утешителен фар, който ще изправи най-обезкуражените, най-отчаяните! Защото бог, който след тази дълга нощ дари Южна Америка със светлина, наистина той не може вече никога да я изостави!

Беше късна есен, 19 ноември на тази толкова ужасна за Южна Америка година, няколко месеца след нещастната битка при Качири, която заедно с по-предишните също така нещастни битки при Пуерта, Арагита, Алто де Танумба беше докарала такива страшни нещастия над половината континент, когато един млад, бедно облечен човек, излезе от жилището си на улица «Агостино» в Хавана и с бърза крачка се запромъква към пристанището.

 

 

Все още беше тъмно, слънцето не се беше показало от Атлантическия океан, но въпреки че доста улици деляха жилището му от пристанището и той не изглеждаше да е тукашен, все пак човекът се промъкваше през улици и улички с онзи инстинкт, с който подгоненият дивеч се опитва да избяга от неприятелите си. След като най-сетне наближи пристанището, откъм складираните наблизо чували кафе и бразилско дърво се измъкна също така бързо втора човешка фигура, изгледа го за момент остро и след като хвана ръката му, го задърпа отново към току-що напуснатото скривалище.

Там двамата се спряха в страхливо очакване, като си шепнеха тихо и впиваха погледите си в непрогледната тъмна мъгла, която бе обвила града и пристанището, хилядите къщи и кораби.

Стресваха се уплашено при всеки шум, който долиташе из мъглата — пробуждащият се ден, известяван от постепенно все по-шумно настъпващия живот, изглежда караше дъха им да замира.

Бяха стояли така десетина минути, когато равномерният плясък на весла извести приближаването на лодка, която наистина скоро след това изскочи иззад завесата на мъглата и се понесе към кейовата стена. Преди още тя да беше спряла при каменните стъпала, една от двете човешки фигури посочи с ръка към седящите в лодката, стисна ръката на другата и изчезна зад чувалите с кафе и купищата бразилско дърво.

В лодката имаше трима мъже, очевидно моряци, един от които изглежда беше офицер. След като лодката спря край стъпалата на кейовата стена, той каза няколко думи на моряците и се заизкачва по стъпалата. Хвърли още един поглед към изчезващата в мъглата лодка и се отправи към града.

Няколко крачки го приближиха до складираното бразилско дърво, където се беше скрил непознатият; сега той бързо излезе оттам и се насочи към него.

Първото движение на моряка естествено бе насочено към неговото оръжие, защото той се намираше в Хавана, а денят още не беше настъпил; но в следващия миг отново тикна камата си в ръкава. Младият човек в никакъв случай нямаше вид на убиец от засада. Дрехите му бяха износени, кърпени от самия него, изражението на лицето му издаваше безутешност, чертите му бяха младежки, дори благородни, но в тях личеше дълбока печал. Цялата му прегърбена фигура говореше за грижи и лишения, но положително някога бе имало у него много гордост. С потреперващ глас той попита дали пред него не е капитанът на шхуната от Филаделфия, която се кани скоро да отплава.

Морякът погледна за момент изпитателно младия човек, след което отвърна, че той е капитан на шхуна, която се канела да вдигне котва.

Очите на младия човек проблеснаха. Той отново попита с глас, в който се бореха страхът и надеждата, дали на кораба няма места за пътници, за него, за още един възрастен и две деца.

Отново морякът го измери с поглед и то още по-внимателно. У младия човек имаше нещо, което по правило не допада особено на морските капитани, нещо приключенски похабено, изпокъсано, без да се има пред вид облеклото му. Думите му бяха изречени скромно, с примирение, но в тях звучеше и някаква нотка на повелителност, която контрастираше ярко и странно с бедняшкото облекло и неговата боязън. Докато устните му потреперваха, в очите му отново проблеснаха дързост и непокорство, които издаваха и нещо брутално у него.

Морякът поклати глава.

Младият човек пое мъчително въздух; изглежда, че изгуби способността си да говори. Той измъкна от пазвата си доста издута кесия.

Искал предварително да заплати, предварително да заплати всичко.

Капитанът се стъписа. Противоречието между натъпканата кесия и мизерната му външност бе твърде крещящо! Той поклати още по-изразително глава.

Сега младият човек го загледа втренчено с израза на такова мрачно отчаяние, така затрепериха конвулсивно устните му, така замря дъхът му!

Очевидно капитанът беше смутен.

— Млади момко — попита той на испански, — какво ще търсите в същност във Филаделфия, вие не сте търговец?

— Искам да замина за Филаделфия — изрече с мъка той, — ще си платя за пътя. Ето парите, ето ви и паспорта ми. Вие сте капитан, какво искате повече?

Тези думи бяха изречени така настоятелно, лицето на младия човек бе придобило толкова отчаян, болезнен израз, че капитанът заклати главата си все по-силно и по-силно. Той му хвърли един продължителен, пронизващ поглед и се накани да си тръгне.

Младият човек пое мъчително дъх и го задържа с конвулсивно потръпващата си ръка.

— За бога, вземете ме, капитане, вземете бедната ми жена и бедните ми деца!

— Жена и деца ли — попита изведнъж с омекнал глас капитанът, — имате жена и деца?

Думите «жена и деца» засягат винаги най-дълбокото и нежно място в коравата и безчувствена душа на американеца.

— Жена и деца! — простена в отчаянието си младият човек.

— Но не сте извършили някакво престъпление и не бягате от закона, нали? — попита отново с остър тон капитанът.

— Нека ме пази бог, не съм извършил никакво престъпление! — отвърна младият човек, като вдигна ръка.

Капитанът се замисли за момент, после проговори:

— В такъв случай ще ви взема като пътници. Задръжте си парите, докато се качите на борда. Най-много след един час тръгваме.

Младият човек не отговори нищо, пое дълбоко въздух като някой, който отново има надежда, или е преживял някакъв страхотен ужас; той погледна капитана, после небето и побягна.

Капитан Реди, повелител на шхуната «The Speedy Tom»^[1], беше свалил на брега товара си, приключил сделките си и щеше да е напуснал Хавана вече отдавна, ако не го бе задържал бурен северозападен вятър. Но в това утро вятърът беше спрял и капитанът искаше само да се огледа още веднъж в странноприемницата си, да заплати вече доста набъбналата си сметка, да навакса това и онова, което беше пропуснал, и след това да се върне. Шхуната го чакаше съвършено готова за отплаване. Тя беше строена в Балтимор, а с това ми се струва, че съм ви казал всичко — бе един от онези кораби, за които цял свят с право ни завижда и за които наистина би трябвало да ни се завижда, ако не съществуваха бурите; но пък, от друга страна, тези бурни ветрове характеризират балтиморските добродетели, защото по времена буря те ще ви преобърнат почти със същата лекота, с която може да се «преобърне» само някоя не дотам стабилна женска добродетел. Но те са бързи, това трябва да им се признае; предлагат също и най-големия възможен комфорт във възможното най-малко пространство, както и удобния случай да се изтърколиш от палубата в морето. На няколко пъти бях близо до този удобен случай, а веднъж се и възползвах от него. За щастие, бурята наскоро бе отминала и имахме безветрие. Но да се върнем към нашия кораб «Бързият Том», в чиято миниатюрна каюта се побираха твърде удобно четири, пет лица; тъй като в момента нямахме други пътници, това, изглежда, бе направило капитана услужлив, въпреки че той едва ли се поздравяваше, за съмнително изгодната си придобивка. Впрочем приемането на пътниците бе във всеки случай донякъде оправдано от паспорта. Наистина, той можеше и да е фалшив, но това засягаше пристанищната полиция, а не него. Ако започнеше да разследва житието на всеки от пътниците си, това би било равносилно да закове вратата на каютата си с пирони. Изглежда това бяха причините, които склониха младия моряк да приеме пътниците, въпреки че потайността и страхът на непознатия очевидно не му харесаха; а колко лесно можеше да се спречка така и с пристанищните власти, за което корабопритежателите едва ли щяха да му бъдат благодарни. Но той беше млад, решителен, и макар да беше абсолютно верен на дълга си като капитан, той си оставаше и човек. Изглежда, че бледният непознат бе докоснал в него някаква струна, която затрептя силно. Нещо говореше в негова полза. Капитанът не знаеше точно какво беше то, но дълбоко в душата си се почувствува развълнуван от този вътрешен глас.

Впрочем без много-много да си блъска главата, той закуси, уреди, каквото имаше да урежда, и след това се върна на шхуната си.

Щом се изкачи по въжената стълба на палубата, непознатият се приближи до него. Като влязоха в каютата, той му представи млада жена, чиято бледа хубост заедно с най-голямото благородство в поглед, думи и движения, създаваше може би най-странния контраст спрямо почти парцаливо облечения млад човек. Жената и двете й хубави като ангелчета деца бяха облечени семпло, но дрехите им бяха от много фина материя. Но и тук си личаха противоречия. Върху един от куфарите беше метната износена рокля, която тя, изглежда, току-що бе съблякла; децата също бяха свалили две бедняшки дрешки. Капитанът поклати малко недоволно глава; но грацията в тази жена, приятният глас, който излезе от устата й, между перлените зъби и красивите устни така треперещ, умоляващ и търпеливо примирен, изглежда отново разсея тъмните облаци, засенчили челото на младия моряк.

Той учтиво я подкани да се чувствува в кабината като у дома си и заизкачва стъпалата към палубата.

Няколко минути след това виковете на моряците: «Вдигай котва» издадоха, че прибират котвата, а силното клатене показа, че тя е вдигната и шхуната е започнала да плава.

Слънцето се беше издигнало над океана, назад под разсейващия се воал на мъглите изплуваха многобройните къщи на Хавана, пред тях — безбройните кораби, а вдясно мрачният колос, крепостта Моло, към чиито застрашително зейнали оръдейни отвори шхуната се приближаваше все повече и повече. Двамата съпрузи бяха застанали на стъпалата към каютата в бездиханно напрежение, отправили втренчените си погледи към форта, прегърнали се с едната си ръка, а с другата заловили се за въжето на стълбата.

След утихването на северозападния вятър бе настъпило както обикновено кратко безветрие с леки пориви на вятъра от югозапад, които досега улесняваха излизането на шхуната от пристанището. Сега тя се намираше точно срещу форта.

Вцепенени, затаили дъх, с мъртвешки побледнели лица, двамата съпрузи стояха все още прегърнати, втренчили с безмълвен ужас погледите си към Моло. Там не се чувствуваше никакво движение. Часовите крачеха насам-натам като автомати. Всичко изглеждаше като замряло.

После неочаквано се отвори малка вратичка в близост до кейовата стена, от нея бързо излезе един офицер, последван от шест войници с лъскави пушки. Четирима мъже, които лежаха в една лодка до стъпалата на кейовата стена, се изправиха бързо, а войниците скочиха в лодката; същевременно на шхуната бе даден сигнал да спре. Лодката полетя към нея като че ли имаше крила.

— Jesu María y José! — простена жената. — Madre de Dio^[2] — извика мъжът.

По знак на капитана голямото платно се отпусна. Спокоен, неподвижен, той наблюдаваше бързо приближаващата се лодка, от която само след минута се качиха на борда офицерът и войниците.

Офицерът беше млад, но изразът на лицето му, типично испански, беше сериозен и строг. Той заповяда с кратки думи на капитана да представи документите на кораба, както и екипажа си заедно с пътниците. Преди капитанът да се отдалечи, за да донесе документите, той заповяда на лейтенанта си да строи екипажа. Щом се върна, подаде на офицера документите, без да каже нито дума.

Последният ги прегледа, взря се в моряците един по един, след което загледа очаквателно в посоката, откъдето трябваше да се появят пътниците. Те се показаха, младият човек носеше на ръце едното дете, а жената другото.

Изведнъж офицерът се развика към капитана дали знаел, че на борда на шхуната му имало човек, извършил престъпление против държавата; как можело да се осмели на подобна постъпка!

— Jesu María y José! — простена жената и се свлече на земята в безсъзнание.

Настъпи дълбока тишина, нарушавана само от плача на децата. Войниците и моряците сведоха развълнувани погледите си към земята. Офицерът беше изтичал напред, за да помогне на младия противодържавен престъпник, който, като държеше в едната си ръка едното дете, успя да подхване и подкрепи само с голяма мъка отпусналата се жена заедно с другото дете. Не без галантност офицерът взе двете деца, като по този начин му даде възможност да положи жената на палубата.

— Съжалявам, сеньоре, но трябва да се върнете!

Думите бяха изговорени с развълнуван, почтителен, но и непоколебим тон, обаче младият човек не ги чу — беше коленичил до жена си като че в някакъв сковаващ унес и разтриваше слепоочията й.

Междувременно капитанът извади тютюн за дъвкане, отряза едно парче, пъхна го в устата си и като разгъна механично паспорта, го показа на офицера, който обаче махна ядосано с ръка на безчувствения американец; дори самият той се беше възмутил, както изглеждаше. И наистина имаше нещо възмутително в тази безчувственост на един млад, едва двадесет и пет годишен човек! Вярно, той беше капитан на служба при една търговска фирма, за която сигурно бе много важно да направи всичко възможно да се отърси от всякакво подозрение за споразумение с беглеца; шхуната се намираше на по-малко от петстотин стъпки от форта, само един-единствен знак от страна на офицера и тя щеше да бъде принудена да се върне, за да бъде подложена може би на щателен обиск и на тежко наказание. Но такова ледено спокойствие при една толкова потресаваща сцена издаваше все пак прекалено студено сърце, а невъзмутимият израз на лицето му — душа неспособна на никакви благородни чувства! Но не бе така! Лъжем се! Колкото и точно да се оглежда обикновената душа в своето външно огледало, лицето, яките и силни пластове, криещи благородната сърцевина, са многобройни и груби! Сега по лицето на капитана започнаха да преминават леки, конвулсивни потрепвания, те не бяха забелязани от никого освен от неговия лейтенант, който се приближи до него и на когото той пошепна няколко думи в ухото. След това капитанът пристъпи отново до офицера и го покани да се подкрепи с нещичко в каютата.

Както знаете, това е една обичайна учтивост, оказвана постоянно от капитаните на пристанищните офицери, които контролират корабите; испанецът прие поканата.

Изглежда в каютата капитанът изведнъж се бе превърнал в друг човек. Неочаквано беше станал олицетворение на самата подвижност, на самата добродушност с една такава любезност, каквато никой не можеше да очаква от него и която сигурно никой друг не умее да демонстрира така добре като янките, особено когато става въпрос, както казват те, да се хвърли пясък в очите на някого. Докато стюардът слагаше на масата бисквити от Бостън, бадеми и маслини, капитанът отваряше бутилка мадейра и същевременно толкова старателно обясняваше на офицера невинността си в целия инцидент, че последният, след като опита мадейрата, го увери утешително във фалшивостта на паспорта, издаден на името на друг човек, но му каза да се успокои, защото мадейрата била истинска, а пък задържаният бил човек от най-голяма важност; можел да се поздрави, че го бил пипнал.

Испанците обичат чаша мадейра, особено ако към нея си подложат маслини в чист зехтин. Изглежда на офицера му бе много приятно в каютата. Междувременно той все пак заповяда незабавно да сложат в лодката багажа на пленника.

Капитанът побърза да изпълни заповедта му, след като учтиво го помоли за извинение, че се налага да го остави сам.

Докато изкачваше стълбите, водещи към палубата, видя, че срещу него идваше, олюлявайки се, пленникът. Лицето му беше придобило синкав цвят като на обесен, чертите му се бяха разкривили ужасно. Едното дете се беше вкопчило в десния му крак, жена му, повече мъртва, отколкото жива, беше увиснала на врата му. Прислужницата, една млада индианка, носеше другото дете, което беше още пеленаче. Сигурно нашият капитан беше виждал вече неведнъж подобни сцени в бурния си моряшки живот, но тази криеше в себе си нещо своеобразно, покъртително. Безмълвното благородство на жената и отчайващото терзание на мъжа имаха свой собствен език, който, изглежда, можеше да разтърси и най-силните нерви. Както се клатушкаше сега, в очите му пламтеше такъв ужасен огън, мускулите на челюстите и устните му потръпваха така конвулсивно! Зъбите му тракаха, като че ли го бе хванала треска, а в същото време опипваше с ръка неспокойно като умопобъркан ръкава на дрехата си, търсейки дръжката на въображаема кама!

Жената като че ли не беше вече между живите, но дори и в нейното състояние на вцепенено безсъзнание изглеждаше неизказано прелестна!

Капитанът хвана ръката на нещастника и се опита да го утеши.

— Ако ми бяхте разкрили положението си само един ден по-рано, щях да се погрижа да ви помогна, защото като всеки американец мразя каквато и да е тирания. Но сега е почти изключено да се помогне. Заповедите на офицера са неотменими. Оръдията на форта могат да ни изпратят на дъното за няколко секунди. Съчувствувам ви, но както казах вече, помощ…

Нещастникът не го остави да довърши. Той хвана ръката му, стисна я силно като някой удавник, простена, опита се да говори, но не успя. Най-сетне, като хълцаше и заекваше, той каза следното:

— Слушайте, капитане, аз съм роден колумбиец, офицер съм в армията на патриотите, бях пленен в злощастната битка при Качири, оттам заедно с другарите ми по съдба ме докараха в Хавана. Разрешиха на жена ми и децата ми да ме последват, за да държат в ръцете си всички членове на една от най-знатните фамилии на Колумбия. Четири месеца лежах в един от най-ужасните затвори, морски раци, плъхове и отровни насекоми от най-различен вид ми бяха единствените другари. Само благодарение на силния си организъм съм все още жив. От всичките седемстотин нещастници, които споделиха съдбата ми, само неколцина все още не са станали жертва на испанската жестокост!

Станал на скелет, преди две седмици ме извадиха от затвора и ме оставиха на квартира в града, за да се посъвзема малко, и после — отново да ме погребат жив. Вече е издадена заповед да ме върнат в предишния ужасен затвор. Че няма да издържа там и осем дена съм така сигурен, както съм сигурен, че има бог на небето. Един приятел се смили над положението ни и без да обръща внимание на голямата опасност, ни снабди с паспорт и пари, като ми каза да се обърна към вас. Паспортът принадлежи на един испанец, умрял от жълта треска. Надявах се, че той и вие ще ме спасите. Във вашите ръце са моята надежда, моят живот или моята смърт, моята нещастна жена и моите деца! Ако ме изоставите, гибелта ми е сигурна, но аз се заклевам, че ще умра, преди да ме върнат и затворят отново между зидовете, осъден на мъки, чийто ужас не мога да опиша! Не, никога повече няма да се оставя да попадна в ръцете на ужасните испанци!

Нещастната ми жена! Нещастните ми деца! Нещастното отечество!

Капитанът стоеше безизразно, отряза си парче от тютюна за дъвкане, прекара ръка по челото си и се изкачи бързо на палубата. Заповяда на моряците да донесат на палубата куфарите и пътните чанти на семейството, но да не ги слагат в лодката. После огледа небето, установи посоката на вятъра и зашепна нещо настойчиво на лейтенанта. Пошушна още на стюарда да донесе на моряците и войниците няколко шишета ром и след това заслиза по стъпалата към каютата. Щом се озова на стълбата, без да погледне към патриота, той промърмори думите: «Доверявайте се нему, който помага тогава, когато бедата е най-голяма!»

Едва бе промърморил тези думи, когато испанецът изскочи от каютата и като видя пленника, му извика намръщен веднага да слезе в лодката. Но капитанът направи крачка напред и го помоли все пак да разреши на нещастния пътник да пийне една чаша — за прощаване. Той бил войник, а и самият капитан също бил наполовина войник и затова бил убеден, че храбрият и великодушен испанец, а всеки испанец бил храбър и великодушен, няма да го принуди да се покаже негостоприемен към нещастника, преди да напусне борда му.

Младият офицер не беше коравосърдечен човек, той кимна одобрително, приближи се до стълбата и като предложи сам ръката си, помогна на колумбиеца да слезе по стъпалата и да влезе в каютата.

Двамата седнаха край малката каютна масичка. Капитанът донесе нова бутилка, този път херес^[3], който бе великолепен и след първата чаша очите на испанеца вече заблестяха. Разговорът ставаше все по-оживен, въпреки убийственото напрежение за колумбиеца. Капитанът говореше добре испански и показа такава речовитост, каквато никой не можеше да предположи, че притежава този скучен, мрачен млад човек. Така измина четвърт, а може би и половин час.

Изведнъж шхуната бе разтърсена от тласък, който разлюля и събори чашите.

Испанецът скочи разгневен.

— Капитане, шхуната плава!

— Съвсем естествено — отвърна спокойно капитанът, — вие не можете да очаквате, сеньоре, че ще си останем спокойно на едно място при най-прекрасния бриз, който някога е издувал платната на една шхуна, нали?

Без да отговори нито дума, офицерът изскочи през вратата на каютата, изкачи стълбите и хвърли поглед към Моло.

Фортът се намираше на цели две мили зад тях.

Испанецът побесня.

— Войници — изкрещя той, — веднага заловете пленника и капитана. Има предателство. Кормчия, обръщай кораба!

А предателство наистина имаше, защото платната бяха опънати така предателски, че нито спокойно продължилите да пият войници, нито пък гребците бяха забелязали нещо. Едва появяването на офицера им обърна внимание на това.

Но капитанът остана съвсем спокоен.

— Предателство — отвърна той сериозно, — слава богу ние сме американци и няма какво да предаваме, не вършим никаква измяна. Но що се отнася до този пленник, той остава тук!

— Тук! — изфуча испанецът. — Ще ви покажем предателска…

— Тук! — отвърна спокойно капитанът. — Не се мъчете напразно, сеньор! Както виждате, мускетите на вашите войници са в наши ръце, моите шест моряци са добре въоръжени с ножове и пистолети. Ние осмината ще се справим лесно с вас десетимата. При първото движение ще ви застреляме!

Офицерът занемя, като се огледа около себе си. Мускетите на войниците му бяха нахвърляни на една купчина и двама въоръжени моряци ги пазеха.

— Ще се осмелите ли? — изкрещя той. Гневът му попречи да продължи.

— Като нищо, но се надявам, че няма да ме принудите на това; съвсем не е необходимо. Ще останете още няколко часа като мой гост, а после ще се върнете обратно с вашата бърза лодка и срещу може би едномесечен арест ще имате съзнанието, че сте спасили един благороден неприятел от смърт и отчаяние.

Всичко това бе изговорено със сериозен, спокоен, но същевременно и толкова остър и непреклонен глас, че испанецът потръпна.

— Маестро, маестро^[4] — заговори той, — надявам се, че се шегувате.

— Ние, американците, не сме много големи шегобийци! — отвърна невъзмутимо капитанът.

— Знаете ли, че поемате върху себе си вината за едно заслужаващо смърт престъпление? — разкрещя се отново испанецът.

— Ако бях испанец, да, но като американец, не — отвърна спокойно капитанът, като потопи пръста си по силата на някакъв странен каприз във ведрото с морска вода, което току-що стюардът бе изтеглил на борда.

— Намираме се в морето, в американски води, а както може би знаете, ние, американците, сме господари тук и сме твърде горди да допуснем да ни предписва закони която и да било друга нация. Бъдете разумен и човечен — добави той с по-дружелюбен глас, — този патриот не е извършил никакво престъпление, напротив, изпълнил е само дълга си, също както и нашите герои от революцията Уошингтън, Путнъм, Грийн^[5] и хиляди други — борил се е за отечеството си, за свободата; а вие, вместо да се отнесете човечно към нещастния пленник, сте го измъчвали до смърт! Погледнете го и кажете дали не трябва да бъда по-безсърдечен и от камък, за да го оставя отново в ноктите ви. Той няма да се върне!

Офицерът изскърца със зъби, но очевидно още не беше изгубил надежда. Наистина за съпротива не можеше да се мисли, мускетите на хората му бяха в ръцете на американците, които бяха застанали пред тях с пистолети в ръцете и ножове в зъбите. Самите войници изглеждаха настроени от рома за всичко друго, само не и за бой; гребците бяха негри и следователно по начало неспособни за борба; но на неголямо разстояние се виждаха правителствени митнически катери. Ако успееше да даде знак поне на един от тях, шхуната щеше да бъде спряна и пленена. Той се огледа боязливо към посоката, в която току-що една въоръжена шалупа се клатушкаше към пристанището.

Капитанът, изглежда, отгатна мислите му.

— Сеньор, както казах, ще трябва да ни окажете честта да приемете от нас още една лека топла закуска. По обяд ще бъдете вероятно все още в морето, но за вечеря ще си бъдете у дома.

При тези думи той му подаде учтиво ръка, а испанецът се видя принуден да я поеме с кисела усмивка, защото изражението, изписало се по лицето на американеца, издаваше със сериозността си, че в същност никак не му беше до шега.

Двамата съпрузи обаче нададоха нечленоразделни викове и се прегърнаха изнемощели. Сърцата им преливаха от силни чувства и те нямаха възможност нито да говорят, нито да благодарят. Хълцаха и се притискаха в обятията си така здраво и конвулсивно, като че ли нямаха намерение вече никога да се разделят; после започнаха да се смеят като обезумели, след това пък замърмориха, загледаха втренчено страшната Хавана и ужасната крепост Моло.

Безкрайните масиви на постройките на пристанищния град, заплетеният хаос от платна, въжета, кораби и самата крепост Моло се отдалечаваха постепенно, между града и шхуната започна да се разгъва блестяща светла ивица, която в началото не беше по-голяма от светлосиня сребриста лента, но после започна бързо да расте на ширина и дължина. Мъжът и жената следяха с неизказано възхищение нарастващите й размери. Втренчили опиянените си радостни погледи в лентата, която се превръщаше в блеснала морска шир, на тях им се струваше, като че ли тя се беше спуснала от небето, като че ли то им я изпращаше и благоприятствуваше тяхното спасение!

А то очевидно го благоприятствуваше. Градът и пристанището изчезваха все повече, мачтите на корабите не можеха да се видят вече, а само вимпелите им размахваха криле на хоризонта като чайки. Шхуната летеше под напора на засилващия се югозападен бриз поне с десет възела^[6].

О, това усещане, това чувство!

В опиянението си те не изпитваха никакви земни нужди, нито глад, нито жажда. Те дойдоха отново на себе си едва когато откъм стълбата се разнесе гласът на испанеца.

Изглежда топлата закуска му се беше усладила твърде много, защото беше станал невероятно приказлив. Още докато беше на стъпалата, той увери капитана през смях, че се радвал на тази разходка и на удоволствието от запознанството с един янки, което щяло да му струва скъпо, защото вероятно ще трябва да го изкупва с няколко месеца арест в някой затвор, а може би и с по-тежко наказание. Но затова пък все пак се надявал, че ако той самият някога попадне в подобно положение при така променливото военно щастие, ще може да намери някой янки, който да му помогне да се измъкне от затрудненото положение.

Капитанът отново му отговори честно и открито. Който можеше да го види сега, едва ли щеше да го познае. Мрачният невъзмутим, дори недружелюбен израз на лицето му беше изчезнал, то бе придобило една веселост и просветлено упование, личеше си съзнанието, че той бе обогатил света с една благородна постъпка, което очевидно го бе издигвало в собствените му очи. И когато се появи на палубата ръка за ръка с испанеца, той се видя на двамата съпрузи повече от красив — цял герой, цял бог!

Шхуната беше поне на двадесет мили от Хавана, дори и Моло вече не се забелязваше. Време беше да се разделят, защото сега нямаше опасност да бъдат догонени; по-дългото забавяне обаче можеше да стане опасно за офицера и хората му. Капитанът побърза да го свали заедно с войниците в лодката.

Преди офицерът да напусне шхуната, прегърна още веднъж капитана. След минута лодката полетя към пристанището.

А шхуната, носена от крилата на морския вятър, се понесе към родината, където пристигна след единадесет дни. Съпрузите се настаниха в дома на капитана, чиято миловидна млада жена — той беше женен от седем години — ги посрещна нато стари приятели.

Естовал — така се казваше колумбиецът според паспорта — и съпругата му приеха поканата на своя спасител и закрилник с голямо удоволствие, още повече че появяването под собствените им имена можеше да бъде свързано с известна опасност за тях, а на капитана да донесе неприятности. Филаделфия беше добродушен, но малко тесногръд, еснафски град, обитаван от почтени, спокойни квакери, учени и търговци, открай време лишени от симпатии към всякакви вълнения и революции; по понятни причини те никога не са имали особено добро мнение за патриотите, защото заради тях понасяха значителни загуби по време на честите промени във военното щастие. А тъй като тогава патриотите търпяха навсякъде поражения, към това се прибави и презрението им, да не говорим изобщо за испанския посланик, който имаше много влиятелни привърженици измежду аристократическата клика в града; а те наистина можеха да бъдат опасни. Ето защо бегълците счетоха за уместно да останат инкогнито и да се държат тихо, още повече че паричните им средства бяха много ограничени, пълната кесия трябваше да се пести, за да бъде възможно връщането им в родината.

То се осъществи след три месеца, когато един приятел на капитана се нае да откара семейството до Маргерите, по онова време сборен пункт на патриотите, откъдето те наново започнаха, както вече е известно, под ръководството на Боливар, операциите си срещу испанците и то с по-голям успех.

Едва по време на това пътуване двамата съпрузи се сетиха, че техният спасител не ги беше дори попитал за истинските им имена. Действително той никога не ги беше питал нищо и понеже се обръщаха един към друг винаги с имената от техните документи за самоличност, те се бяха разделили наистина инкогнито.

Междувременно доброто дело на капитана не му донесе добри плодове. Е, да, ако спасеният от него човек беше някой от така наречените «лоялни», независимо дали е французин, англичанин или испанец, добрите филаделфийци биха изпаднали в екстаз от благородната, решителна и рицарска постъпка; но да изтръгнеш от закона, от заслуженото наказание един бунтовник, един патриот, като рискуваш така кораба, товара и още повече така наречената добра репутация на търговската фирма, това не можеше да бъде простено, заслужаваше наказание. Фирмата бе отчасти в ръцете на квакери и го наказа по квакерски. Официално тя не предприе нищо, но затова пък се погрижи толкова повече да не се забрави това, тъй като и купувачите в Хавана си бяха имали някои неприятности от тази история. Капитанът беше освободен от работа с една твърде двусмислена характеристика и така бе хвърлено тъмно петно върху репутацията му; то щеше вероятно да си остане завинаги, ако, както вече казахме, променливостта във военното щастие не го беше облагодетелствувала. Но той имаше още много да се бори, за да заличи лошото впечатление.

Междувременно бяха изминали години. Колумбия беше извоювала независимостта си, Боливар беше предприел своя прочут форсиран марш, който трябваше да попречи на съединяването на испанските войски; Уалеро беше потеглил от Каракас с друга армия към Перу. Но докато минаваше през Панама и заобикаляше около Кап Хорн с корабите си на път за Лима, Сукре нападна испанците при Айакучо, разби ги и ги плени, осигурявайки по този начин независимостта на Перу, а с нея и независимостта на цяла испанска Америка. Така вече нямаше други врагове, освен обградените в крепостта Каляо. Както е известно, тази крепост беше обсадена и завладяна четири години преди това от Мартин и Кокрън, но чрез предателство бе попаднала отново в ръцете на испанците и сега генерал Уалеро, пристигнал с армията си в пристанището на Лима, беше заповядал обсаждането й.

Тъкмо я бяха изолирали откъм сушата, когато се появи капитанът, за да докара продоволствие и така необходимите за един испанец пури. И така капризът на съдбата събра отново нещастния беглец като главнокомандуващ една от най-значителните армии на Южна Америка и неговия закрилник, американеца, като безпомощен капитан, останал без кораба си. Но нито единият, нито другият измени на характера си и двамата се показаха еднакво почтени. Патриотът не беше забравил благодетеля си в гордостта от властта си над хиляди хора, капитанът в нещастието си не бе забравил човека. И сега той беше застанал като човек пред прославения пълководец и нито едно движение, никаква гримаса не издаваше той да е изменил на ролята си или по-скоро на природата си. За мен обаче това беше един от най-приятните моменти да наблюдавам тези двама души с толкова различен темперамент и все пак с толкова сходни характери в основната си същина. Те се радваха един другиму цели три седмици, след което се разделиха.

Едва ли е необходимо да споменавам повече, че затруднението, в което се намирахме с нашия кораб и товар, се разреши по най-великолепен начин. Не бяхме прекарали и три дни в Лима, когато капитанът получи обратно кораба и товара с изключение на испанската собственост. Тя бе, естествено, конфискувана от правителството, но главнокомандуващият я изкупи и сервира на капитана всички сандъци с пури; той пък организира същевременно нещо като търг, на който, както лесно можете да си представите, разпродадохме прекрасните пури по великолепен начин.

Капитанът пожъна чисти тридесет хиляди долара, които отнесе у дома си в злато. Бригът заедно с върнатите стоки беше закупен от правителството за неговия флот. След три седмици напуснахме Лима в съвсем различно настроение от онова, с което бяхме пристигнали в града. Не че моят добър капитан бе станал макар и мъничко по-разговорчив и по-весел; дори и прелестната съпруга на генерала едва ли можеше да го накара да се усмихне, но хората уважаваха, обичаха тази негова мрачност, това намръщено чело, тези тъмни облаци; те бяха само като мъглив воал, който закрива ясния ден, чистото небе, изпитания светъл човешки дух. Бяхме намерили зад грубата обвивка богато, великолепно съдържание.