Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (8)

Глава осма

На другия ден следобед ни казаха, че през нощта ще има атака нагоре по реката и трябва да изпратим четири коли. Никой не знаеше нещо определено, но всеки си придаваше важност като осведомен стратег. Бях в първата кола и на минаване край английската болница казах на шофьора да спре. Другите коли също спряха. Слязох и казах на шофьорите да продължат, а ако не ги настигнем, да спрат при отклонението за Кормонс и да ни изчакат там.

Минах бързо по алеята, влязох в приемната и попитах за мис Баркли.

— Дежурна е.

— Не може ли да я видя само за миг?

Изпратиха един санитар да провери и той се върна с нея.

— Отбих се да видя дали си по-добре. Казаха ми, че си дежурна, и помолих да те повикат.

— Сега съм добре — каза тя. — Вчера от горещината съвсем се бях разкиснала.

— Да вървя.

— Ще изляза с теб за минута.

— Добре ли си наистина? — запитах я аз навън.

— Да, мили. Ще дойдеш ли довечера?

— Не. Отиваме горе над Плава, защото щяло да има фойерверки.

— Фойерверки ли?

— Едва ли ще е нещо сериозно.

— И кога ще се върнеш?

— Утре.

Тя откачи нещо от шията си и ми го мушна в ръката.

— Това е свети Антоний — каза тя. — И да дойдеш утре вечер.

— Да не си католичка?

— Не, но казват, че свети Антоний помагал.

— Ще го пазя. Сбогом!

— Не — каза тя, — не сбогом!

— Добре.

— Бъди добро момче и се пази. Не, тук не може да ме целунеш. Не може.

— Добре.

Обърнах се и я видях да стои на стъпалата. Махна ми с ръка, а аз й пратих въздушна целувка. Тя ми махна, още веднъж, аз излязох от алеята, качих се в колата и потеглихме. Свети Антоний беше в медальон от бял метал. Отворих го и той падна в шепата ми.

— Свети Антоний? — попита шофьорът.

— Да.

— И аз имам. — Той вдигна дясната си ръка от кормилото, разкопча куртката си и извади светеца изпод ризата. — Ето.

Поставих моя в медальона, събрах тънката златна верижка и пъхнах всичко в горния джобна куртката си.

— Не го ли носите на себе си?

— Не.

— По-добре го носете. Той е за това.

— Добре — казах аз.

Отворих закопчалката на златната верижка, надянах я на врата си и я закопчах. Светецът увисна отвън на униформата, аз разкопчах куртката и яката на ризата си и го пъхнах под ризата. Докато карахме, усещах метала на медальона със светията до гърдите си. После забравих за него. След като ме раниха, вече не го видях. На кой ли превързочен пункт са ми го откраднали?

След моста увеличихме скоростта и скоро забелязахме праха от другите линейки пред нас. Пътят се виеше и ние видяхме трите коли да пъплят съвсем мънички отпред, а прахът от колелата им се стелеше през дърветата. Настигнахме ги, задминахме ги и свърнахме по един път, който се изкачваше в планината. Да пътуваш в колона не е неприятно, ако си в първата кола; отпуснах се в седалката, оглеждайки местността. Бяхме в предпланините зад реката, пътят се изкачваше и на север се показаха върховете, още заснежени. Погледнах назад — трите коли пълзяха на разстояние една от друга поради облаците прах. Минахме покрай дълга върволица натоварени мулета, водени от мулетари с червени фесове. Това бяха берсалиери^[1].

След като изпреварихме кервана с мулетата, пътят се поосвободи и ние продължихме нагоре, а после по един дълъг, полегат склон се спуснахме към речната долина. Пътят минаваше между дървета и през клонака вдясно зърнах бистър бързей. Реката беше спаднала, провираше се между наноси от пясък и чакъл, а на места се разстилаше като лъскава плащеница върху каменистото корито. Досам брега вировете синееха като небето. От пътя се разклоняваха отбивки към сводести каменни мостове, крушови дървета като свещници растяха край южните стени на селските каменни къщи и ниските каменни огради по синорите. Пътят продължи дълго нагоре по долината, после свърна и отново започна да се изкачва по склона, залъкатуши през кестеновите горички по стръмнината и накрая излезе на билото. В просвета между дърветата, далеч долу, блестеше на слънцето лентата на реката, разделяща двете армии. Поехме по каменистия военен път, прокаран наскоро по билото, и на север се откри поглед към двете планински вериги, които тъмнееха и зеленееха до снежната линия с бялнали се на слънцето върхове. После, когато пътят се изкачи още по-нагоре сред чукарите, видях трета, по-висока планинска верига, заснежена, тебеширенобяла, странно надиплена, а отвъд нея имаше още планини, тъй далечни, че не си сигурен виждаш ли ги, или не. Това бяха австрийските планини, такива при нас нямаше. Пътят описа дъга вдясно и в просвета между дърветата видях, че започва да се спуска. По него пъплеха пехота, камиони и мулета с планинска артилерия и докато слизахме, придържайки се встрани, виждах реката далеч долу, траверсите и релсите на линията, която се точеше край нея, стария железопътен мост, а по-далеч, в подножието на склона отвъд реката, разрушените къщи на градчето, което трябваше да превземем.

Беше се почти стъмнило, когато стигнахме долу и излязохме на главния път покрай реката.